Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДО ДЪНО

Бистра Величкова

web

- Тъпи копелета! Защо не щяха да ме пуснат в клуба?! Какво ми е на мен? Нещо не им харесах, щото нямах грим и токчета! Ама тия след нас, наконтените кифли, веднага влязоха... Писнало ми е от тоя шибан двоен стандарт - каза Мира, дръпна си силно от цигарата и отпи от бутилката бира. След като преглътна студената течност и издиша дима, мълчаливо се загледа към неподвижната вода на спрелия фонтан пред Народния театър.

- Светът е двойна измама, копеле! Платон е велик човек! - отсече тя, гледайки втренчено в застиналата вода, отразяваща дърветата и пейките.

Кокалестите й ръце държаха бутилката с бира, а между пръстите й догаряше цигара. Смъкнатите й мръсни дънки се спускаха по кльощавото й тяло и покриваха кецовете й. Правата й червена коса падаше свободно над раменете й. Тясната й блуза стоеше прилепнала по слабото й тяло. Енергичният й поглед бързо шареше по сенките, хвърлени от нощните лампи в парка. Нравът й не веднъж беше ставал причина за дрязги и скандали. Тази вечер не беше изключение.

Мира продължи възмущението си:

- Не, човек, наистина не мога да го разбера това. Ей така, отиваш да се забавляваш, с нищо не застрашаваш другите, съвсем миролюбив си и само като те видят, и от вратата решават, че не ставаш, че не си за техния клуб. "Клуба на тъпака", егаси! И, ей така просто ти казват: „Ти няма да влезеш, разкарай се?!” Аз ги питам - „Защо не ме пускате? Какъв е проблемът?” И те ме мотаят - „Ами няма места”, не знам си какво... Аз обаче не спирам да ги питам и вече почвам да се заяждам с тях и да ставам агресивна. И те накрая знаеш ли какво ми казаха? Викат ми - „Тука наркомани - не!” Копелеее... Ще ги взривя всичките, казвам ти! Ти знаеш ли какво е наркоман? Всичките, дето влязоха в скапания клуб, бяха друсалки, ама понеже са излъскани, изтупани и богати, и тогава може. Ако си богат и се друсаш, е окей. Ама ако си беден и се друсаш, си отрепка! Защо ей така тъпите кинти винаги решават как да разделят обществото на готини и на смотани?

- Ахам, кинтите са тъпотия, Мира! Тъпотия са, ‘щото свършват точно когато ти се пие най-много - изфъфли едва разбираемо Алекс.

Тъмният силует, седящ до Мира, изплува от мълчанието си. Това беше Алекс. Почти толкова мръсен, колкото и сивия му суитчер. По бежовите му мръсни джинси се виждаха засъхнали петна от различни течности, попаднали там по различно време на годината. Тази вечер на няколко пъти беше падал на земята и задрямвал за известно време там. После ставаше олюлявайки се и без дори да изтупа дрехите си, продължаваше да върви нанякъде. Алекс обикновено започваше да пие още от 12 часа на обяд тоест почти веднага, след като се събуди. Днес обаче малко закъсня и се напи чак в 2. В късния следобед заспа на пейка, под цъфналия люляк, близо до Софийската художествена галерия и повече нищо не го интересуваше. Там спеше по-сладко, отколкото в собствения си дом. Той не работеше. Казваше, че си търси работа. През това време пишеше стихове, които само приятелите му харесваха. Всъщност той се надяваше някой да забележи таланта му, докато придрямва под люляка, до галерията. Ей така, някак си да усетят творческия му дух, именно в тази „артистична” поза на сънуващ поет.

Няколко часа по-късно на същата пейка го намери Мира. Алекс и Мира бяха съученици. По-нататък станаха и колеги в Историческия факултет. Още от студенти свикнаха всяка вечер да се виждат пред Народния театър. Всяка вечер след работа Мира отброяваше събраните в шепа стотинки пред продавача, подаващ се изпод земята от малкото си, съмнително магазинче за алкохол, на „Раковска”. Купуваше си бутилка „Загорка” и отиваше при Алекс и компанията. Тя никога не си правеше предварителни уговорки за среща с тях. Тя просто знаеше, че те са там. Винаги ще бъдат там. Всеки ден, по едно и също време, на стълбите пред Народния. А в по-късните часове - на Фонтана. С бири в ръка и незабравимите лафове и майтапи, които само те помежду си разбираха. Който свършеше работа (от тези, които работеха), веднага се запътваше натам и винаги срещаше някого от компанията. Ако пък все още беше рано и нямаше никого, просто занесено гледаше шахматистите в градинката как съсредоточено обмислят следващия си ход по черно-белите квадратчета на дъската.

Беше вече полунощ. Мира и Алекс седяха на пейка до фонтана на Народния театър. След като отпи от бирата си, Мира се обърна към Алекс и го попита:

- Абе Алекс, ти защо не си на срещата с нашите съученици?

- Зарежи ти тая работа... - изфъфли Алекс.

- Ами, да! Много си прав! - съгласи се Мира. - Да ти кажа, и аз не искам да ги виждам. За какво да гледам физиономиите на всичките онези фукльовци. Да ми се фукат как са успели в живота, защото са завършили престижни специалности и как сега работят и са много важни. Представи си ме мен, как отивам сред тях, с мръсните си дънки, и им казвам как вече трета година не си взимам Държавния изпит, как продавам цветя в магазин и как всеки ден пия бира в парка. И, което ще им се види най-абсурдното, че съм много щастлива от всичко това. В техните очи ще изглеждам като млад човек, който започва леко да пропада, от мързел, нали... Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път”, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията. Системата те изплюва, защото твоето мислене, твоят собствен ред дави Системата, разваля я и тя не може да функционира правилно. „Има си време за всичко”, казва майка ми. „И всичко трябва да се направи, когато му е времето, за да не съжаляваш после и да не чувстваш живота си провален”. Обичам мъдрости, които не разбирам, защото по никакъв начин не могат да ми въздействат. Аз пък си имам „моето световъртене в мен”* и живея, според моите си правила. Да, ама не! Тогава си аутсайдер. Еми, окей. По-добре аутсайдер, отколкото инсайдер в една Система, която е по-измислена дори от света.

Мира спря да говори. Минаваше вече два през нощта. Събралите се на групи младежи в градинката, започваха да се разотиват. Около пейките оставаха само празни бирени бутилки и фасове. Алекс вече спеше. Мира продължи своите размисли на глас:

- Само като си ги представя тези хора от даскалото... Направо ми става зле. С ония изкуствени усмивки, дето показват, че всичко им е наред и се правят, че са мили с теб, а всъщност единственото, което искат да разберат, е дали ти случайно не си по-добре от тях. Дали не си се наредил на по-хубава работа, с повече пари, и дали нямаш по-готино гадже. И в момента, в който разберат, че са много над теб в Системата, че са много по-добре от теб, според техните разбирания за „добре”, стават още по-мили и дружелюбни. Вътрешно ти се присмиват какъв си тъп и смотан, неуспял и мързелив, а външно показват добро отношение, защото не си им конкуренция и не заплашваш самочувствието им с някакви по-особени постижения. Мамка му! Ненавиждам го това лицемерие! Ама кой ги е научил да са такива? Ти какво ще кажеш, Алекс? Защо хората стават лицемерни?

Мира бутна Алекс, за да получи поне някакъв отговор. Искаше да чуе, че някой я слуша. Той се разбуди. Едва отвори очи и леко се надигна от рамото на Мира. Погледна я с празен поглед. Главата му падна в скута й.

- Е, копеле, легна точно върху бирата ми! - извика Мира. Той не я чу.

Тя запали нова цигара и продължи да говори.

- Абе, не знам... И гледай ти какво става, тия скучните, отличниците са си окей. А тия, готините и свестните момчета и момичета, с които движехме в даскало и с които имаше за какво да си говорим, се прецакаха. Не знам защо! Нещо стана. Може би, защото всички те бяха по-различни, с някакво друго светоусещане. Знам ли?... Пишеха поезия, свиреха на китари, много артистични копелета бяха. Абе, имаха мисъл в главите и чувства в сърцата. Мислеха за живота. Може би точно заради това се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка, както многото мислене. Ей така, разсъждаваха, размишляваха, виждаха безсмислието, не ходеха в часове, философстваха в градинката зад училище, въртяха джойнтове и бира, и мислеха. И после - цялата тая философска идилия от истински хора стана на пух и прах - луди, наркомани и алкохолици. Това са трите спасителни лодки на нормалните и истински хора. А отличниците го наричат това - пропадане и провал. Това за тях е дъното. А дъното винаги е изглеждало много привлекателно за истинските хора. Не върха, а дъното. Силата на мита за трагично-романтичния пропаднал декадент силно те тегли. Но знаеш ли, Алекс, понякога се страхувам... Страхувам се, когато помисля, че, ако...

Мира направи кратка пауза, погледна замислено в отражението на сградата на театъра в неподвижната вода във фонтана и продължи:

- Ако един ден наистина стигнеш дъното и го пипнеш със собствената си ръка, може би ще разбереш, че дъното и върхът са всъщност едно и също нещо. Синоним на две крайности, които обединяват безсмислието на живота. В тези моменти се страхувам, Алекс... Може би дъното ще се окаже нещо ужасно и никой не би искал да стигне дотам. Но знаеш ли какво? Дори и така да е, мисля, че и успехът, и върхът са поне толкова ужасни, пристрастяващи и покваряващи... И знаеш ли защо? Защото на дъното нещата са такива, каквито са - в реални размери, истински. И ти също си истински, защото си сред тях. От върха всичко е далечно, малко, нереално. Единственото реално нещо си ти и огромното ти его, което запълва хоризонта ти дотолкова, че не можеш да различиш дори и малките частици от света, който ти е останал. Затова върхът ми се вижда изкуствена, задръстена реалност, създадена от още по-изкуствената ни социална система. Защо, мислиш, Платоновата алегория използва именно пещерата като символ? Защото в пещерата, на тъмно, на дъното, измамността на реалността ни е най-силно осезаема...

Мира замълча. Погледна спящия Алекс и без да се интересува дали я чува, му каза:

- Ти, копеле, си плуваш в съвсем други води. Мяташ се като риба на сухо на дъното на чашата с водка...

Мира спря да говори. Запали нова цигара. Вдиша дълбоко от дима. Беше тиха майска нощ. Миришеше на люляк и разцъфнали пролетни дървета. Миризмата на прясно валял дъжд върна Мира към детството й. Тази миризма винаги я връщаше там. Тогава всичко беше толкова просто, толкова истинско...

- А сега какво стана? - продължи тя, мислите си на глас. - От цялата банда нормални хора, останахме шепа приятели. Малкото свестни копелета от Народния, дето се поддържаме всеки ден и си казваме „Наздраве”. Ама ти какво си мислиш?! Сигурно и ние ще си прецакаме живота накрая, защото много мислим. А когато не мислим - пием. А Системата не обича нито тия, дето много мислят, нито тия, дето много пият. Тя обича послушните, отличниците. Скучните. Тези в златната среда, тези, дето са ни риба, ни рак и съвсем точно се вписват в хамелеоновия свят на фалшивото ни общество и са с тенденция към издигане на върха.

Мира направи кратка пауза, за да дръпне отново от цигарата си. Издишвайки дима, продължи да говори:

- Знаеш ли какво Алекс, понякога искам да съм като Дон Кихот - леко луд, леко мъдър. Ама и той накрая се проваля, защото цялата му борба е била безсмислена и всички са му се присмивали, че се бие с някакви мелници. Друг път пък се чувствам като Сизиф, дето е наказан от боговете да търкаля камъка, цял живот. И точно, когато е най-близо до върха, той отново се изтъркулва по нанадолнището. И после пак всичко отначало... И в това сигурно има скрито послание, че долу, в дъното е истината... Как мислиш, Алекс?

Сякаш в отговор, Алекс изхърка звучно и се намести в скута й. Мира го погледна как спи, с отворена уста. Подсмихна се тихо и с дясната си ръка, държейки догарящата цигара между пръстите си, леко му бутна челюстта нагоре и каза:

- Алекс, скъпи, затваряй си устата. Този спор е безсмислен! Не искам повече да говорим...

В този момент обаче Алекс се разбуди, напипа с пръсти бутилката до себе си и каза едва разбираемо:

- Наздраве, копеле! До дъно!

Момчето и момичето се чукнаха и звънът от бутилките потъна в тишината на развиделяващата се утрин.

 


* Из песента „Тъмна земя”, на „Нова Генерация”. [обратно]

 

 

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.10.2011, № 10 (143)