Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЯГСТВО С ДИВИТЕ КОНЕ

Бистра Величкова

web

За първи път се влюбих на 17. И за последен. На 17 светът изглежда по различен начин..., но нека започна отначало. Бяхме голяма компания. Били сме на по 16-17 години и си живеехме живота. Слушахме метъл, пънк, рок. Всички с дълги коси - без значение момичета, момчета. Ние с компанията яко купонясвахме. Всичко го правехме за купона - пиехме, пушехме, друсали сме се. Като се замисля, най-много сме се друсали. Беше лудо. Куфеехме по концертите на „Нова генерация” и „Ревю”. В компанията имаше един Мишо. Той свиреше страхотно на китара. Беше истински талант.

Беше краят на месец май. Пролетта беше оцветила всичко в зелено, дърветата цъфтяха, птичките пееха. Седим си ние в един късен следобед в Борисовата градина и пием бири,  нашата компания, метъли и пънкове. Мишо извади от джоба си някакви хапчета. Нарече ги „перки” или още „Паркизан”, някакво лекарство срещу паркинсон. Мишо каза, че от него получаваш халюцинации. Взехме от тях и после бира, бира, бира... и да - халюцинации. Вече беше късно вечерта, а аз имах чувството, че всъщност е ден, но някой е загасил лампите! Сещаш се за какво става въпрос?! После имах чувството, че около нас седят непознати хора и ни наблюдават, а ние не спираме да се смеем. Не знам кога, но сме заспали на тревата. Събудихме се към 9 сутринта, защото някакво куче се беше приближило да ни души и се опитваше да препикае Мишо. По алеите вече всички хора вървяха забързани за работа, добре облечени, с куфарчета, гледащи часовниците си. Ние в това време се въргаляхме в мократа от росата трева и не знаехме къде се намираме. С опърпани дрехи и сънливи очи посрещахме утрото на нашето безвремие. В този момент Мишо извади китарата, която до преди малко беше ползвал за възглавница на тревата. И докато животът се суетеше покрай нас със забързана крачка към поредния работен ден, той запя любимата си песен на Роулинг Стоунс: „Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне...”. Мисля, че точно тази сутрин се влюбих в Мишо.

Дойде 89-та. Падна режимът. С демокрацията дойдоха и всякакви нови забранени наркотици. По-късно нарекоха това време - първия бум на хероина. Изведнъж всичко беше позволено, свободно... Хапчетата, с които доскоро се друсахме, все повече започнаха да се изместват от херингата. Хероинът започна да навлиза сериозно, но тогава никой нямаше информация какво е това нещо. Много от приятелите ми неусетно тръгнаха по лош път.

Мина време, завършихме училище. Компанията започна да се разпада. Всеки пое по своя път - едни станаха наркомани, други - алкохолици, трети полудяха. Който все пак успя да остане с всичкия си, избяга от България. Ние с Мишо вече ходехме сериозно. През лятото на 1992-ра се случиха две важни неща за мен. Първото: приеха ме да уча английска филология в Софийския университет. Второто: научих, че съм бременна от Мишо. По това време той беше в казармата. Пуснаха го за 3 дена отпуска. Когато го видях, ми се доплака, бяха му остригали дългата, гъста коса. Когато му съобщих новината, той се зарадва, запрегръща ме: „Ама това е страхотно”, вика, „сега ще си имаме бебе, ще си го гледаме, ще се обичаме...”. Зарадвах се, че така приема нещата. Майка ми обаче каза задължително да направя аборт. Била съм още прекалено млада, не съм можела да поема отговорност за себе си, пък какво остава за деца и семейство. Пък и тоя Мишо, какъв бил... Бил още млад и несериозен, как щял да се грижи за жена и дете. Накрая запазих детето. Обичах Мишо и го исках.

Оженихме се. Родих. Заживяхме заедно с малкия ни син Николай.  Първите години нещата вървяха много добре. Аз все още бях много влюбена в Мишо. Той излезе от казармата, но реши, че не иска да учи. Това добре, но не искаше и да работи. Аз започнах работа, в същото време и учех, а той стоеше и гледаше телевизия вкъщи. Казваше, че си търси работа, но нямало. Постоянно говорехме, обяснявахме се. Той ми казваше, че ще направи всичко възможно, за да промени ситуацията и да си намери работа. Много държал на семейството ни. Тия разговори започнаха да зачестяват, заедно с литрите алкохол. Майка ми тогава само ме гледаше остро с вид „Аз ти казах!” Нещата станаха сериозни, започнаха груби скандали, той ми посягаше. Наистина всичко се обърна с главата надолу. Няколко години живяхме заедно, като накрая беше ей така - скандали, крясъци, сълзи. Докато взема решение да се махна от него, мина много време. Вечерта ми е много тегаво, рева и решавам, че се развеждаме, и съм твърда. На другия ден, на сутринта си казвам: „Не, не, чакай да видим, може пък да се оправи, да се променят нещата. Все пак имаме и дете!” А вечерта пак същото... Накрая го реших твърдо - развод. Беше много драматично, защото, когато беше трезвен, ми се молеше и ревеше да не го оставям, а когато беше пиян, ставаше груб и агресивен. Въобще това отдавна не беше онзи Мишо, когото обичах от ученическите ми години. Махнах се от него. Със сина ми Николай отидох в апартамент под наем. Тогава работех в издателство като преводачка на английска литература. Вече бяха точно тия години в България - на голямата инфлация, банките фалираха, нямаше пари, нямаше стоки. Имах чувството, че ще стигна до просешка тояга. Нямаше как, борех се сама... Първите години, откакто се разделихме с Мишо, чувах от приятели, че много страдал, защото сме се разделили и затова пиел още повече. После чух, че е започнал и да се друса. Все едно, вече не ме интересуваше къде е и какво прави. Аз бях твърда и прекъснах с него всякаква връзка.

Годините се изтърколиха, Николай тръгна на училище. Един ден, след като го взех от училище, се прибирахме през подлеза на „Орлов мост”. Там, някакъв брадат мъж с извехтели дрехи свиреше на китара с четири струни, другите две бяха скъсани. Приличаше на клошар, но свиреше добре. Напоследък има много такива из подлезите. Те там си живеят - спят, ядат и свирят за някой лев. Николай ме дръпна да останем да послушаме как мъжът свири. Лицето му беше подпухнало, беше мръсен, изстрадал. Изведнъж мъжът ме погледна в очите. Вцепених се. Бях виждала тези очи и преди. Погледът му ме пронизваше и четеше сърцето ми.

- Госпожо, тази песен е за вас - каза мъжът и запя. - Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне...

Усетих топка в гърлото. Сърцето ми натежа. Задърпах Николай към изхода на подлеза. Той не искаше да върви:

- Мамо, този човек свири много хубаво, нека да послушаме още!

С разтреперан глас му казах:

- Върви Николай! Бързаме!

След седмица във вестника прочетох, че в подлеза на „Орлов мост” е намерен починал клошар. Намерили са го свит върху влажния цимент на подлеза. Вкочанените му пръсти все още стискали старата китара с четири струни.

 

 

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2010, № 3 (124)