ХЕТЕРОСЕКСУАЛНИЯТ ФЕМИНИЗЪМ
Женският канон и употребите на лесбийската литература

Александра Дечева

web

Идеята, че феминистките биват два вида - просто феминистки и феминистки лесбийки не е нова. В САЩ през големия бум на феминизма от 60-70-те и в някаква степен 80-те г. на XX век лесбийките феминистки и лесбианизмът заемат централно място в борбите за равни женски права. Този бум на женското движение е непознат и дори непроницаем, немислим, невъобразим за европейките. Обикновено европейките пишат (напр. Вирджиния Улф, Юлия Кръстева), те не търсят да отварят врати за жени, да разрешават правни казуси, да отстояват права. Европейките говорят и пишат, без съмнение, те го правят добре, но го правят на тих глас. И макар че от началото на миналия век досега Вирджиния Улф всява страх у много мъже, истината е, че тя не е променила нищо в мисленето на мъжете, за разлика от жени като Глория Стайнем и Андреа Дуоркин¹. Вирджиния Улф всява страх у мъжете, защото тя е признак, символ на някаква възможна, но не особено ясна промяна, промяна, от която те се страхуват (всичко смътно буди страх), но така или иначе в Европа всичко си остава на символно ниво. Понеже символното не означава действие. То е твърде далеч от всяко действие. И докато в Америка отстояват първо правата на жените за гласуване, после правата за достъп до обществените структури, през прекратяването на унижението чрез образите (телевизия, реклама) и недостатъчното включване и признаване в езика (доминиращата употреба на той-формите), и се стигне до отстояване на ЛГБТ правата - Стоунуолски бунтове, декриминализация, изваждане от списъците на АПА, равно включване и отстояване на недискриминация в училища, университети, бракове, то в Европа всичко преминава под формата на теоретизъм и академизъм. И за това много често си остава там. Теоретизмът е необходим, но когато е правен извън всякаква практика, остава непълноценен.

Самите институции в Европа се реформират под натиска на настъпилата другаде промяна или случайно, благодарение на съвестността на самите мъже или пък хетеросексуални, когато се отнася до ЛГБТ права. В Европа се внасят права и от време на време се изнася теория. Но що се отнася до някакви необходими промени, се запъва, не само у нас, но и като цяло на Континента. Формулата "да дойде някой да ни оправи" не е само българска. Да си спомним за Втората световна война. Европейците много лесно се поддадоха на "теоретизма" на нацизма (впрочем у нас все още има сериозни пориви в тази посока, както и въобще в Европа), дадоха му необходимата възможност и власт къде с пълна, къде с полупълна подкрепа, къде с вяла съпротива и когато стана напечено, именно американските войници "идват да освобождават", да се борят с нацистите и т.н. Руснаците също освобождават и се борят с нацистите, но само за да наложат друг терор, друга тоталитарна система. Комунизмът все пак е стъпила на хуманни основи система и за това комунистическият блок се демократизира с годините до социализма и перестройката от 80-те, а после и до икономическия и политически саморазпад на комунизма.

Лесбийският феминизъм също така не е европейско изобретение. Тъй като подобен феминизъм е твърде непреклонен в отстояването на граждански права в Европа, той трудно си проправя път. Според европейските феминистки лесбийките са недоразвити, те са заседнали в предедиповата семиотична фаза, неспособни да преодолеят желанието си към майката и да прехвърлят афектите си по отношение на мъже, да бъдат зрели. Жалко, защото символното включване предизвиква и социално включване, а това винаги изисква отговорно социално поведение, каквото не се вижда в европейския феминизъм като тенденция, а у нас не се вижда въобще. И особено като се има предвид историята на активистките лесбийки и феминистки тази теория се оказва, ако не напълно невярна, то поне не съвсем функционална и потвърдима. Впрочем има нещо такова, че феминистките (теоретички) стандартно се борят с патриархата, а лесбийките феминистки се борят по-скоро с несправедливостта в социума, защото дори бленуваният от някои феминистки матриархат не означава автоматично равенство, равно представителство за етнос, сексуална ориентация и прочее. Мисля, че този момент трябва стриктно да бъде изяснен².

И все пак важното е, че това, предчувствано още преди вербализацията от Кръстева, отношение към лесбийството, донякъде формулирано от Фройд, който се е занимавал с въпроса за ориентацията на лесбийките по-скоро между другото, прави така, че единственият голям теоретик в Европа върху ЛГБТ въпросите е мъж, историк и нефеминист (Мишел Фуко), и цялото говорене върху ЛГБТ въпросите се пренася предимно в САЩ, където явно не се чувстват прекалено затрогнати от Кръстевите размишления по въпроса, които в Европа дълго време се водещи (преди Бътлър). Впрочем теоретизацията върху ЛГБТ въпросите може да става само в свободната академия, такава, каквато почти си нямаме у нас, и такава, каквато почти няма в Европа. Говоренето за джендъра на Континента и дори в Англия минава през особени, замаскирани залитания към реставриране на женската литература през вековете и изкуственото й създаване сега, и двете бидейки особено хумористични (модерна дисциплина е именно "въобразяване на авторство" от жени в Средновековието и конкретно опитите за чуване на гласовете на жени от Средновековието, които не са писали, но може би са пели, т.е. опити, донякъде стимулирани от твърде неприятния, какъвто се оказва за повечето жени изследователки и феминистки факт, че единственият сносен светски женски текст от онази епоха е лесбийски. Жените авторки многократно се опитват да дискредитират лесбийския текст, да го припишат на мъж, да го изкарат фалшифициран - става дума за "Na Maria" на де Романс, да бъде преправен в приятелско споделяне и прочее, като изобщо не се отчита фактът за "вълнението" в този очевидно еротичен текст, вълнение, което липсва в текстовете на запазените женски писаници от онова време, и "вълнение", което за съжаление липсва в четенето им, защото граничат с посредствеността и скуката, и без съмнение представляват маргинални и за епохата, и за съвременната култура четива. Тенденции, които има и в съвременното женско писане. Бихме могли да възкликнем: Изкуство заради самото изкуство, да, но писане заради самата продукция - не!).

Понякога за феминистките лесбийки в Европа се говори тихо, шушукащо, понякога се правят опити лесбийките да се дискредитират или творчески омаловажат, понякога теорията на лесбийки феминистки е просто използвана, понякога авторки, които са бисексуални, са силно обичани (Улф), понякога целият феминизъм е обвиняван, че е създаден и поддържан от лесбийки, понякога дори женското писане е наричано лесбийско писане (вероятно от разгневени мъже антифеминисти). Понякога просто феминистките стават феминистки лесбийки (Джудит Бътлър, само в САЩ), когато се разкриват и започват да говорят и споделят факти за хомосексуалността си свободно.

Но женският канон е първо тялото, от което биват изхвърлени лесбийките. Потребни са текстове, които говорят завоалирано и неслучващо се за женската хомосексуалност (Мис Далауей), но не и конкретните текстове (Де Романс, Марина Пенчева³). Конкретните текстове като "Неудобна любов" на Пенчева (1998) се четат онлайн (bg-lesbian.com), четат се тайно, за собствено (бихме могли да кажем автоеротично) удоволствие и не се коментират или се коментират кратко и между другото, лесбийските текстове се губят: "Загубих ти разказа, много е готин, не знам къде е, трябва да пишеш, защо не отидеш в чужбина [САЩ]", лесбийската литература се маргинализира (може би защото е предимно източник на автоеротичното и скрито хомосексуалното, но не и на демократичното усилие за включване, камо ли пък даване на права, дори и за себе си). Второто тяло, от което се изхвърлят лесбийките, е академичното и теоретичното. Дават се наставления за теоретично писане ("много добре, трябва да пишеш ясно, разбираемо, за хората, но не сложно, защото теория у нас не се прави") и се дават извинения за неправенето на теория и за изгнаничеството й от университетите ("нямаме катедра, нямаме пари"). Третото тяло, от което се изхвърлят лесбийките е собственото тяло. Това е самоневъзприемането. Лесбийките феминистки са онези другите, онези с татуировките, онези готините, пичовете, онези, които четем и слушаме на лекции, но онези, за които не говорим на висок глас, онези, които не сме, и онези, с които не се идентифицираме, онези, с които не говорим и не диалогизираме. Онези, които не поощряваме, а които спъваме. Това са и всички подходи към откритостта (каминг аут⁴), които я омаловажават.

Академичният феминизъм специално има силна потребност от феминистките лесбийки и от лесбийките въобще. Не е необходимо да се изтъква или натяква, че различният опит на лесбийките дава много полезни възможности, които често са утилитаризирани за мислене и преосмисляне на хетеросексуалните семейни, институционални, социални и т.н. отношения мъж-жена. Дава много теория за мислене на женския джендър. Но академичният феминизъм налага моделите на употреба на чуждия каминг аут, на чуждата откритост, на чуждата хомосексуалност, на чуждата "интернет" (защото къде другаде) продукция, на вестникарския (в масовите, а не академични издания) джендър феминизъм, на случването на лесбийски феминизъм другаде, на говоренето в собствените скрити рамки на хомо или бисексуалността⁵

Don't ask, don't tell. Ако в Америка това е мотото на армията, то у нас това е мотото на академията. Съответно всяко питане, разпитване, казване или говорене, както и всяко публично нескриване, различно обличане, различно социално поведение предизвиква един друг аут и една друга външност, различна от тази на гардероба, а именно аута от институцията, аута от теорията, аута от канона и въобще води до недвусмисленото изключване, изгонване и т.н., не защото като в Америка има страх за деморализиране на армията, но защото има страх, че рано или късно чуждата откритост ще доведе до собствения аут, тъй като за всички е известно, че нашата академия е далеч от всяка идея за демократично и включващо отношение на ЛГБТ групите, за даване на права и възможност за социална и академична изява на ЛГБТ малцинствата (които обаче не са малцинства в университета въобще), а е по-близо до поощряването на изява в чужбина (Атанасов 2008), по-близо е до декларациите на БНС - "циганите на Сатурн", отколкото до отстояването на мултикултурализма, който иначе е любима тема на повечето ни философи, литератори и теоретици.

Впрочем подобно расистко отношение не е видимо само за мен, но и за Леа Коен, която успя някак да заговори за гетовизацията на вече успялата да си извоюва в нашата критика името и негативните отношения, и говорения "еврейска литература", като по този начин затвърди усещането, че у нас нещата около мултикултурализма остават на перформативно ниво, на театрално изговорено ниво, но са извън всякаква истинска идейност и убеденост. Но за разлика от еврейската литература, която все пак някак присъства като назоваване, като обговаряне у нас, като някаква критика, била тя и негативна, за лесбийска литература не се говори въобще, за ЛГБТ групите само се чете (Бътлър 2003), и всичко се прекарва през желанието за собствени употреби на другата сексуалност и на Сафо, Фуко и т.н., като всяко теоретизиране върху ЛГБТ въпросите се избягва недвусмислено, а пък всеки опит за извоюване на (собствени) ЛГБТ права, както в академията⁶, така и в обществото, се смята за невъзможно.

БЕЛЕЖКИ

1. Андреа Дуоркин е теоретик на порнографията. Тя е част от така нареченото антипорнографско феминистко движение. Впрочем в борба с порнографията много активно се включват феминистките лесбийки в Америка през 70-те. Днес съвременният американски мъж от средната или висока класа смята порнографията за нещо отвратително, или поне за нещо твърде интимно, и не одобрява масовото й излагане на показ. Американските мъже обикновено изразяват почуда и укор от ситуацията в България с порнографията по кабелната телевизия, рекламната порнография и прочее. [обратно]

2. Расизмът, етническата нетърпимост, неприемането на различните сексуалности не са изконно мъжки черти, но са присъщи, за съжаление, и на някои жени. Жените могат също да бъдат убедени дискриминаторки, но е по-малко вероятно да се изявят физически по този начин. Факт е, че дори университетски специалности, доминантно управлявани и ръководени от жени, са точно толкова дискриминиращи, невключващи, колкото и специалности в държавните учебни заведения, ръководени от мъже. Жените за разлика от мъжете рядко имат склонност към насилие и физическа принуда, което е добре, но пък имат своите характерно женски средства за утвърждаване на дискриминативните практики: основно чрез езика, сарказма, ваденето на заключения, игнорирането, "правенето на номера" и т.н. [обратно]

3. Романът и писането на Пенчева са наречени "недодръзнали" от Милена Кирова в "Еротиката в българския роман на 90-те", макар че недодръзнали е по-скоро определение, което може да обговори само българските литературни критички. Интересно е включването на Пенчева именно в критиката върху еротичното, а не върху социалното, понеже романът определено засяга ЛГБТ темите на социалното, но ще приемем, че Кирова тогава още не е била чела Gender trouble и не е "дръзвала" (а мисля, че и още не е) да мисли върху корелациите ЛГБТ и социум. Другаде Кирова признава: "В прозата, както в поезията, извън позицията на "женското" мислене липсва присъствието на друга алтернативна субектност; нямаме гей-роман или подобен опит в посока на друго "малцинствено" писане. Единствено изключение, за съжаление, слабо и недодръзнато, представлява романът "Неудобна любов" на Марина Пенчева, който посяга към тематичното пространство на лесбийския опит." Интересно е наистина как може гей и лесбийската литература да се "случи" в и чрез опита в България заедно със стимулиращото отношение в стил "слабо" (по отношение писането на Пенчева) и заедно с още по-стимулиращото "много готино, но пиши в САЩ", "изгубих ти разказа", "как е в Хулите?", "блоговете са хубаво нещо" и т.н. Факт е, но той заслужава отделно разглеждане, че лесбийките са изключително литературно продуктивни и почти няма лесбийка в България, доколкото ми е известно, която да не пише, публикувано или не. Основно сред непубликуваните неща остават откровените, честни, емоционални лесбийски разкази, есета, поеми, което не е просто проблем на книгоиздаването, защото, както е добре известно, у нас литература се издава, прави и канонизира основно чрез университетското желание на критиците, а защото няма желание подобна литература да я има, защото подобна литература би предизвикала неминуемо литературнокритически текстове за нея, нещо, за което нашите критички не са готови и за това всячески се опитват да я задушават или да не й дават път. А такава литература има и то много, по форуми, в имейл пощите, на джиесемите, в тетрадките, в мислите, в сърцата, лесбийките пишат и то пишат много. Лесбийките са креативни. Някои пишат и добре, но няма и кой да ги стимулира, да им обърне внимание, тук-таме някоя завършила българска филология ще се осмели "да опита" да издаде едно от хилядите си произведения. [обратно]

4. Каминг аут идва от английското coming out of the closet, т.е. излизане от скритото пространство на гардероба, място, където децата се крият, когато си играят. [обратно]

5. У нас все пак не липсва напълно теоретичното говорене за ЛГБТ права, но това говорене идва предимно от мъже, за което може да им благодарим, а жените са от чужбина, във вид на внесен лесбианизъм, това са преводи и кратки рецензии върху тези преводи в "Култура". Жените у нас също така обичат да пишат за чуждата хомосексуалност, за хомосексуалността на мъжете и за хомосексуалността от и в чужбина, когато изобщо дръзват да пишат за хомосексуалността. Това може лесно да се провери в пълната библиография върху говоренето за хомосексуалността у нас на сайта на Станимир Панайотов (2007-2009). Тук единствено изключение прави Моника Писанкънева, която обаче си остава предимно говорител на женската бисексуалност и пак основно в популярните издания. Лесбийският теоретизъм и историзъм са предимно маргинални, извънкултурни, извънтеоретични и анонимни явления (виж анонимна авторка, с псевдоним Gotina, с четири статии за лесбийките и история на лесбийките - Gotina 2007) и имат инцидентен характер, те са предизвикани от страха, обидата, раздразнението от неприемането и незаинтересоваността на социалната общност и академията в България, които не ги включват и не се интересуват от тях. Като цяло изследванията по история на женската хомосексуалност в чужбина са малко и отново подети от мъже между говоренето за гей хомосексуалността, от която логично се интересуват гей теоретиците, но у нас изобщо и напълно отсъстват. [обратно]

6. Тук имам предвид основно държавните университети, които са много по-склонни да дискриминират, тъй като са на субсидии. Подобна дискриминация на етнически, сексуални и културни малцинства нито е възможна, нито е желана като политики на частните университети, понеже парите в тях идват и от тези малцинства, но за сметка на това държавните университети се стараят всячески да маргинализират частните големи университети, макар че реално преподавателският състав се припокрива (и следователно се очаква, че качеството по тази причина е едно и също), за да вкарат отново в малцинственото и маргиналното различните студенти, осмелили се да влязат, макар в една частна академия. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Атанасов 2008: Атанасов, Н. Защо ме е страх да се прибера в България. Интервю. // Алтера (София), 2008, бр. 3.

Бътлър 2003: Бътлър, Дж. Безпокойствата около родовия пол. София: ИК "Критика и Хуманизъм", 2003.

Панайотов 2007-2009: Панайотов, Ст. Всички референции в библиографията. Q-Files, 2007-2009 <http://www.qfiles.net/bg/browse.php> (09.08.2009).

Пенчева 1998: Пенчева, М. Неудобна любов. София: Кибеа, 1998. Също: Bg-Lesbian <http://www.bg-lesbian.com/knigi/marina/marina.htm> (09.08.2009).

Belkin, Bateman 2003: Belkin, Aaron, Bateman, Geoffrey. Don't ask, don't tell: debating the gay ban in the military. Lynne Rienner Publishers, 2003.

Boone 1998: Boone, Joseph Allen. Libidinal currents: sexuality and the shaping of modernism. University of Chicago Press, 1998.

Castro 1990: Castro, Ginette. American feminism: a contemporary history. NYU Press, 1990.

Evans 1977: Evans, Richard J. The feminists: women's emancipation movements in Europe, America, and Australasia, 1840-1920. Taylor & Francis, 1977.

Gotina 2007: Gotina. Мисля че съм лесбийка, защото; Какви и колко са лесбийките; Какво е това "лесбийка"?; История на лесбийството. // Gotina. Блог в MyVideoWish, 23.11.2007 http://www.myvideowish.com/blogs_view.php?id=90 (09.08.2009).

Keetley, Pettegrew 2005: Keetley, Dawn, Pettegrew, John. Public Women, Public Words: A Documentary History of American Feminism. Rowman & Littlefield, 2005.

Kloppenberg 2001: Kloppenberg, Lisa A. Playing it safe: how the Supreme Court sidesteps hard cases and stunts the development of the law. NYU Press, 2001.

Kristeva 1986: Kristeva, Julia. The Kristeva Reader. Ed. Toril Moi. New York: Columbia University Press, 1986.

Smith 1997: Smith, Patricia Juliana. Lesbian panic: homoeroticism in modern British women's fiction. Columbia University Press, 1997.

Whisnant, Stark 2004: Whisnant, Rebecca, Stark, Christine. Not for sale: feminists resisting prostitution and pornography. Spinifex Press, 2004.

Wilson 1991: Wilson, Katharina M. An Encyclopedia of Continental Women Writers. Taylor & Francis, 1991.

© Александра Дечева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2009, № 8 (117)