Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ИСТОРИЯТА НА НАШИЯ ФЕМИНИЗЪМ

Александра Дечева

web

Прави впечатление, че за историята на българския феминизъм няма къде да се прочете, има само загатване по темата в някои статии, малко и между другото, и история, в истинския смисъл на думата, липсва. Предполагам, читателят е наясно с това какво означава история и не е необходимо да определям обстойно тук границите на тази научна област - все пак едно уточнение, като история дефинирам писаната история, а не визирам наличието на устни наративи например. Не зная дали това е заради липсата въобще на български феминизъм, струва ми се, че по-скоро не. Впрочем това отсъствие на изследвания по темата става видимо особено когато се прочете история на феминизма в Америка, Западна Европа и т.н., и в същото време това няма как да направи впечатление на някой, който не чете (или чете слабо и за това по малко) на езиците, на които тези истории биват писани, тоест предимно английски, както и други, например руски. Но така или иначе подобна история липсва. Липсват историографки или историографи - защо не, съответно биографки, библиографки, като цяло липсва необходимото усърдие за създаването на една такава история на феминизма у нас. И наистина, ако някой реши да се информира в областта, то това ще бъде собствена историческа реконструкция на базата на действително усилен труд и ровене по картотеки, което ми напомня за историите на Мишел Фуко. Но реално, обикновеният читател няма това време, тези ресурси, такъв достъп, за да проиграе своя интерес като действително исторически, това не е и необходимо, той би искал да се запознае с една вече писана история. Впрочем за създаването и написването поне на модерната история на българския феминизъм (а историята на българския феминизъм е предимно модерна) подобна усилна работа с архиви и картотеки не се изисква, при наличие на добро желание е достатъчно да се интервюира, запита, най-вече да се запише, след това да се обобщи и подреди, както и, естествено, да се публикува - в по-големи обеми и концентрирано, като се поддържа единна историографска линия на разказване. Необходимите съпътстващи усилия в тази посока са създаване на изчерпателни библиографии и добри биографии, понеже те са, които предхождат писането на история. Такива за момента липсват, съответно няма и история на българския феминизъм във връзка с другите феминизми. И за всеки (или всяка), който се наеме да търси или чете, да иска да се информира в тази област - той или тя се сблъскват с празнотата (null1) на тази област.

Но нека видим защо това е така, защо подобна история липсва?2

Отговорът на този въпрос е твърде очевиден: макар че от 89-та насам изминаха 20 години, един достатъчно дълъг период, който спокойно може да бъде разглеждан исторически, видимо няма желаещи за подобно изследване. Феминизмът и феминистките у нас са съсредоточили своите интереси предимно върху литературата, конкретно българската литература, тук-таме психоанализата, като критически подход, в последно време и в посоката християнство и феминизъм, и по тази причина липсва идеята или способността за концентрирана и конкретна, от една страна, историческа, но много повече теоретична саморефлексия, един поглед назад, но също и напред, и т.н.

Струва ми се, от друга страна, това е желанието и необходимостта у нас всеки да изпъкне, да бъде в по-предната линия в случая на литературния феминизъм, защото дори отношенията феминизъм и психоанализа, както и християнство и феминизъм, у нас преминават през призмата на литературата и литературното мислене, и за това никой, по-скоро никоя, вероятно не желае да изостави своята основна и първостепенна роля на литераторен критик (критичка), за да опише една такава история, тоест да мисли исторически за феминизма. И в същото време историческата наука не е чак толкова сложна, дори и да приемем, че няма исторички (като образование и професия), които биха се заели да напишат подобна история, реално няма пречка подобна история да се пише и от неисторички - историята е това: дати, имена, събития, кръгове, географски положения, теоретични влияния, политически позиции и/или феминистки и философски течения и т.н. Така че в действителност няма нищо сложно, но очевидно липсва желание и съответно българският феминизъм бива маркиран от сериозна неяснота. Дори подозирам, че подобна мистика се дължи на липсата на възможност на българския феминизъм да осмисли себе си - по простата причина, че не знае как да се ситуира в различните типове феминизъм и в различните истории на феминизма, а това, естествено, изисква добро познание за тях, най-често дължащо се на четенето в областта. Съответно, причината да няма такова четене е, че изследванията са преимуществено на други езици, като английски, те са много, но преводимостта е нещо, което изисква ресурси - тоест преводимостта малко и въобще не може да достигне обемите на производимостта, на създаването на такива изследвания в чужбина (освен в големи територии като Русия).

И тук конкретно възниква въпросът къде са историчките феминистки и къде са феминистките англицистки - първите, които да пишат, вторите, които да четат (например историческите изследвания на английски), защо подобни феминистки липсват или защо тяхното присъствие не е видимо продуктивно. Като цяло, традицията на българския феминизъм е традиция на и в българска филология, още от Юлия Кръстева насам - Кръстева, от една страна, е завършила френска филология, но от друга, е популярна, популяризирана основно от българска филология, без изобщо да разсъждаваме доколко Юлия Кръстева е българска феминистка, всъщност тя най-често е определяна като френска феминистка от български произход. Не че липсват феминистки в други факултети, департаменти, например история, но техният феминизъм остава най-често четивен, а не изследователски, тъй като в тези катедри развитие и интерес към областта няма (не е ясно защо). По тази причина пишещите и правещи изследвания български феминистки (пребиваващи тук или някъде другаде, както е например с М. Николчина, която известно време преподава извън България) са основно или завършили, или преподаващи в българска филология, най-малкото това е така по отношение на известните ни имена. В общи линии или феминизмът е узурпирал българската филология, или българската филология е узурпирала феминизма, или все още феминизмът не може да намери истинска и добра почва у нас в другите хуманитарни специалности като философия, история, културология, социология, лингвистика (специално липсата на феминистки лингвистки в България може би трябва да се разгледа3 другаде, отделно) и т.н..

Що се отнася до липсата на феминистки англицистки - смятам, че това се дължи най-вече на по-различното социално положение и роля на англицистките. Буквално преводачката (особено от английски) най-често се мисли като красива, обичана, богата и т.н., тя е и с известни обществени преференции, ползва се с уважание и т.н., и това може да се види включително и в романа на Юлия Кръстева "Обладаване" (1996; 1998), и аз съм сигурна, че този нейн роман е повлиян именно от българската (а може би не само) действителност - за социалната роля и статут на преводачките (именно преводачки, а не преводачи) от английски език в обществото. Действително преводачките като цяло, но особено тези от английски, се ползват от особеното уважение както на българите, така и на чужденците, и причината е, че този, който осъществява връзката между два езика и съответно две култури, особено когато едната е английска, тоест световна като мащаб, е изключително важен и за двете страни (английската и другата), а когато това е жена, тя е самото олицетворение на "желанието за/към другата култура" (което всъщност съществува и у двете страни на един необходим лингвистичен, но и културен, превод), при това положение, естествено, англицистките са последните жени, които биха се интересували от феминизъм, защото най-често или поне на пръв поглед, не са обект на дискриминация, а на обожание и възхищение, и техният феминизъм би изглежал съответно странен и озадачаващ, но и дори когато е наличен, той е феминизъм не съвсем като другите; това се отнася в по-малка степен и за преводачките и специалистките по други езици. Това, разбира се, е така и не е така, защото, ако преводачките са лишени от "преимуществото" на повечето останали жени да бъдат дискриминирани в работата си, те, естествено, се сблъскват с дискриминация в други области (която може да не е никак малка). Но като цяло традиция, малко или много, на феминизма (литературен, балкански, хетеросексуален, буржоазен) има в българска филология и тази традиция е видима както във феминистичното мислене на филоложките българистки, така и, естествено, става видимо вече, при самите пишещи и говорещи феминизма (например създателки на сайтове и прочее) - те всички са завършили българска филология. Впрочем това става и причината, защото са литераторки, а не лингвистки (изучаването на лингвистиката в един или друг момент води само до едно - до полиглосия), чуждите изследвания или да не се четат, или да не се четат достатъчно, или да се четат изолирано, със сигурност да не се коментират, да остават извънбългарско явление, чуждите новини и събития да си остават предимно чужди, както и чуждата история на феминизма да си е просто ...нещо си там. И макар да не липсва центрирана йерархичност (очевидно) на феминизма у нас - българска филология, литературни критици и автори, Милена Кирова4, следвана веднага от Миглена Николчина5, после без съмнение - от Димитър Камбуров6, и по-нататък - Амелия Личева7, авторката на "Госпожа Г." Емилия Дворянова, чието име остава точно толкова присъстващо и едновременно отсъстващо в българския феминизъм, колкото и името в заглавието на нейния роман8. Другите ни литераторки и феминистки не заслужават специално внимание тук, но може би биха намерили място в една обстойна история на феминизма - явно, центърът все още не е задал необходимостта от собственото си историческо (и теоретично) осветляване, и все пак кога, уважаеми феминистки, смятате наистина да напишете своята история?9

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Нищо, в програмирането. [обратно]

2. "Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм" (1999) като заглавие подвежда за същестуването на подобна история, но е по-скоро сборник от почти феминистки статии, за които Милена Кирова казва: "Майки и дъщери" е първата книга, която се заявява като феминистка, и все пак трябва да видим, че феминизмът тук е малко повече желание на организаторите, отколкото всеобща дискурсивна реалност." (Кирова 1999). [обратно]

3. Донякъде извън темата, макар не съвсем, убедена съм, че писането и четенето са един вид разговор, тъй като читателят винаги диалогизира с текста и автора, както когато е съгласен, така и когато е несъгласен. Читателят не комуникира с един текст само, когато той му е безинтересен. [обратно]

4. Водещата роля на Кирова дължим на нейната мотивация, неприсъща на останалите; тя специализира в чужбина, поради което добре познава различните феминизми. [обратно]

5. Миглена Николчина проявява голяма феминистка воля и джендър "реформизъм", ръководейки списание "Алтера Академика" и Центъра за изследвания на пола към СУ, а не на последно място пишейки фантастика - всички ние знаем, че фантастиката е мъжка област на писането. Дори ако мислим семиотично и визуално Николчина, тя преминава през няколко фази на доста различни джендър "кодове" на външността. [обратно]

6. Който пише феминистично, тоест вписва се във феминистката литературна критика, но и в същото време се самореференцира като феминист. [обратно]

7. Амелия Личева (2009):

да се обличам в бяло,
защото то е нахално
и през него
наднича предизвикателството,
че си невинен и защитен. [обратно]

8. "...госпожа Г., Тальо, Бета, Елизабета ще остане винаги отвъд думите, идентичността й ще се приплъзне зад маските на наративното й случване, в множеството имена..." (Йорданова 2001). [обратно]

9. Тук под написване имам предвид вече както записването на хартия или друг носител, така и нейното въобще правене, създаване като събитийност. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Йорданова 2001: Йорданова, Кристина. Тялото или ужасът от идентификацията в романа на Емилия Дворянова "Госпожа Г.". // Литературен вестник, 14.-20.11.2001 <http://www.slovo.bg/old/litvestnik/138/lv0138011.htm> (20.09.2009).

Кирова 1999: Кирова, Милена. Българският феминзъм: бяло върху бяло. // Култура, бр. 39, 01.10.1999 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2099/dumi.htm> (20.09.2009).

Кръстева 1996: Kristeva, Julia. Possession. Paris: Fayard, 1996.

Кръстева 1998: Кръстева, Юлия. Обладаване. София: ИК "Хемус", 1998.

Личева 2009: Личева, Амелия. Спомени. // Ах, Мария, 20.05.2009 <http://ahmaria2009.blogspot.com/2009/05/blog-post_7938.html> (20.09.2009).

Майки 1999: Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм. София: Полис, 1999.

 

 

© Александра Дечева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.09.2009, № 9 (118)