ОБРАЗЪТ НА АТАТЮРК - БИОГРАФИЧНОСТ И ИСТОРИЧЕСКИ КОНТЕКСТ

Анжела Димчева

web

Безспорно е трудно да се създава историко-биографичен текст за важни политически фигури, особено когато делата на определена личност имат косвена връзка с българската история. Такава легендарна фигура в европейската, балканска и турска история е Мустафа Кемал Ататюрк.

Съществува значителна по обем литература в Турция, в Русия и у нас, която се занимава с изследване на всички аспекти от житейското, идейно и политическо кредо на този забележителен държавник, създател на Република Турция и пръв неин президент.

В началото на 21. век писателят Мюмюн Тахир се заема с трудната задача да проучи историческите извори, да анализира документи и множество публикации, за да изведе в отделна книга монолитния образ на този гениален реформатор в най-новата история на Турция. Книгата "Ататюрк. България. Балканите" излиза през 2002 г., за да запълни една празнина в познанията на нашите историци и на широката публика. Подхождайки към темата научно, Тахир изгражда труда си методично и последователно, като определени важни теми са застъпени спираловидно в канавата на изложението.

В предговора авторът цитира важни източници, заявява, че ще се обляга на стойностни монографии, на научни публикации и на най-новите изследвания, огласени на научни конференции в Русе (1998) и София (1999 г., 2000 г.). Той извежда акцентите, които градят конструкцията на неговия анализ: обобщен образ на държавника, политика и реформатора Ататюрк; отношението му към нашата страна; посочване на принципите и ценностите, на които е изградена държавническата му философия; хуманистичната основа на идеите му и стремеж към европейска интерграция; модернизация на цялостния бит, икономически възход и разбирателство с балканските народи.

В частта "Житие" Мюмюн Тахир запознава подробно читателя с биографията на Ататюрк - от детството и младостта му, през военната кариера и пребиваването му като военен аташе в София, до драматичните събития от Първата световна война и национално-освободителното движение на турския народ, което се оглавява от Ататюрк, а Турция е обявена за република и той става първият президент (1923 г.). Тази глава разглежда хронологически фактите, с пестеливи анализи на международното положение, завършвайки с ненавременната кончина на Ататюрк.

Частта "Историческа мисия" е изключително интересна с добре описаните грандиозни реформи, които този предвидлив държавник извършва за кратко време: край на султаната и ликвидиране на халифата; приемане на нова конституция; образователна, езикова, гражданска и социално-битова реформа; данъчни и икономически нововъведения. Фактологията е поднесена прецизно - с конкретни дати, с извадки от Конституцията на Турция, с цитати на самия Ататюрк при срещите му с народа, както и от негови речи, от публикуваните още през 20-те и 30-те години негови представи за икономическия просперитет на държавата. М. Тахир анализира негативите (изостаналост, разрушения, обедняване) в икономическия хоризонт на Османската империя след Първата световна война - като контраст на невиждания след 1923 г. подем, реализиран от реформите на Ататюрк. Определено може да се каже, че очертаната визия на тази мащабна политическа фигура ни подтиква да помислим какво от неговия опит е актуално и днес - близо 80 години след неговите исторически заключения през 30-те на 20. век: "Колкото и да са големи политическите и военни победи, ако те нямат икономическа подложка и опора - те ще угаснат в най-скоро време... Турция е специална държава. Ето защо ние решихме, уважавайки личната инициатива на всеки, да поставим икономическата система на държавни релси... Но държавата в никакъв случай не трябва да пречи на личната инициатива на гражданите. Това е едно от основните изисквания на демокрацията." - заявява президентът.

Частта "Мустафа Кемал в България" ни връща към важни моменти от житието и кариерата на Ататюрк, с които сме се запознали накратко в началото на книгата. Сега обаче образът е детайлизиран - с извадки от личната му кореспонденция като представител на Турция в България, спомени и рефлексии за престоя му в София от трети лица, срещите му с видни фигури в политико-културната среда на България от 1913-1915 г. (цар Фердинанд, Андрей Ляпчев, Султана и Рачо Петрови, ген. Стоян Ковачев, Димо Ачков, Елисавета Багряна). Впечатлява непринудената му възхита към нашата страна и искрените му и дълбоко интимни увлечения към Димитрина Ковачева (светска дама от софийския хайлайф). Пред български журналисти Мустафа Кемал казва: "Когато бях в София, имах случай да вляза в контакт с хора от интелигентната класа на всички обществени съсловия. Аз се научих да уважавам и да ценя България. България не е голяма, но е здрава. Тя има един народ, който притежава ценни качества. Тези качества са залог за нейното бъдеще."

Особено важно е посланието, изведено в книгата на М. Тахир, когато става дума за поуките на историята, за универсалното познание, за йерархичната структура на света. Авторът умело е разгърнал многообразната и богата природа на своя герой - чрез конкретни случки от ежедневието читателят припознава Ататюрк като мислещ, чувствен, дълбоко емоционален, непреставащ да се учудва човек, но в същото време - решителен, мощен, безпощаден в решенията си, особено когато предстои етичен избор. Защото той провижда правилния път за народа си в контекста на европейската цивилизация. А безспорно много от неговите реформаторски идеи се зараждат в съзнанието му именно по време на престоя му в България, съзирайки огромния културен напредък в българското общество само няколко десетилетия след освобождението.

М. Тахир подкрепя убедително своите тези чрез извадки от комюникета, стенограми на турското и българското правителствa, статии в европейската преса, илюстрирайки далновидността на Ататюрк по отношение на ред политически и икономически въпроси, но особено спрямо военната стратегия и тактика в навечерието на Първата световна война. В текста ясно е казано, че Ататюрк пише писма до Истанбул, в които настоява за приятелски отношения с България.

В края на този документално-биографичен портрет авторът е включил две обобощаващи глави: "Ататюрк, България, Балканите" и "Примерът на Ататюрк - непресъхващ източник на вдъхновение". Мюмюн Тахир анализира международното положение и ситуацията на Балканите по време на Първата световна война, последвалите договори - Ньойски (несправедлив за българите) и Севърски (несправедлив за турците), заключавайки: "В края на Първата световна война България и Турция имат близка съдба. Те са в групата на победените държави. Севърският договор на практика ликвидира независимостта на турската държава. Всички са в траур... Редица територии преминават под контрола на страните от Антантата." Изключително интересни са последвалите събития, които рядко се споменават от днешните ни историци: през 1922 г., по време на най-ожесточените сражения на турската армия, целящи да се отхвърли окупацията на чуждите войски, се създават смесени българо-турски чети, които се сражават срещу гръцката армия в Тракия. А българските медии подкрепят политиката на министър-председателя Александър Стамболийски, който вижда в победите на Мустафа Кемал възможност за България да разкъса заробващите условия на Ньойския договор. Очевидно държавниците ни са осъзнавали, че обединението на Балканите е жизнено важно. "С Турция ние няма вече какво да делим", казва и министър-председателят Александър Цанков. Отстояването на обща политика срещу Великите сили става приоритет във външната политика на младите балкански държави. А провъзгласяването на турската република на 29 октомври 1923 г. се приема с адмирации от българската общественост, "която проявява огромен интерес към национално-освободителната борба на турския народ, съчувства и морално, и материално помага на своите съседи в стремежа им за свобода и независимост". Особено през 30-те години това приятелство се разраства, лично подкрепено от Мустафа Кемал Ататюрк.

Документалната плът на изданието добива своята завършеност чрез приложението, което обогатява представата ни с архивни снимки, факсимилета от писма, договори между България и Турция, публикации в печата.

Всъщност едно второ издание на книгата "Ататюрк. България. Балканите" е повече от наложително днес, четвърт век след Голямата промяна у нас, която народът ни справедливо определи като "подмяна". Защото непрестанните половинчати реформи в България нямат нищо общо със здравия икономически разум, с националналното самосъхранение и благоприятната перспектива. Оказва се, че на българската политическа сцена не се появи харизматична личност - с обаяние, познания, интелигентност, политически нюх и решителност за коренен обрат, за да извърши подобни исторически промени, каквито само за 15 години увенчават живота на Мустафа Кемал, наречен Ататюрк (Баща на турците) с указ на Великото народно събрание на Турция през 1934 г. Защото признателността на народните маси не може да бъде подменена от лъжереформи, непрозрачни действия или хаотични социални придобивки. Добрата политика винаги е била инструмент с реактивно действие, чийто тътен отеква и бележи забавения ход на историята.

Днес Турция е сред най-мощните и високоразвити държави в света. Факт, който няма как да пренебрегнем. Множество известни държавници, хора на изкуството и политически анализатори са се поклонили пред делото на тази велика личност, изразявайки писмено възхищението си. Мюмюн Тахир е събрал най-впечатляващите оценки, но мнението на д-р Соломон Паси за Ататюрк и неговия пример би трябвало да се изведе като мото на българо-турските отношения: "Величието на една личност се определя от дълготрайността на делото, на което служи. И тогава тя получава най-ценната награда, далеч по-ценна от екзалтацията на масите, защото тази награда е признанието на историята. България и Турция имат всички предпоставки да превърнат отреденото им от Бог парче земя в кът от рая и не ще имат никакво оправдание, ако не го сторят."

© Анжела Димчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2016, № 6 (200)

Текстът е предговор към предстоящо второ издание на книгата.