Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАРАЛЕЛНОТО СЮЖЕТИРАНЕ В ПОСТМОДЕРНИЯ НАРАТИВ

Анжела Димчева

web

Павлина Павлова. Съучастници в престъплениеПредизвикателствата пред Автора в ерата на всестранна хегемония на визуалните медии и на доминирането на „текстовата кражба” чрез елементарното копи-пейст в глобалната мрежа са нещо повече от творческо изпитание.

Преди повече от 40 години теоретиците на постмодернизма и структурализма (Р. Барт, Ф. Солерс) обявиха „смъртта на автора”, но кой знае защо си мислеха, че това ще стане доброволно... Все по-често в интернет попадам на статии, стихове и репортажи, неподписани от никого и най-вероятно разпространени чрез безкрайна верига от копиране, където някъде е „изпаднало” името на автора. В този смисъл запазването на традицията в българската литература да се предпочита класическият хартиен формат има своите предимства. Лошото е, че достъп до скъпите томчета в книжарниците имат малък брой ценители. Как обаче всеки автор на роман би могъл да преодолее нихилизма на свикналия само с екрана и клавиатурата млад читател? Един от възможните отговори ни дава Павлина Павлова с романа си „Съучастници в престъпление”.

През последните 20 години все по-агресивно (водена от стремежа за печалби) се развива практиката по успешни тв-сериали да се издават романови поредици, като от кориците им задължително ни подканят „да купуваме” лицата на звезди от шоубизнеса. Но като разтворим книгата, изведнъж лъсва истината, че не всяка „зашеметяваща” екранна фабула би могла да се трансформира в романова цялост. Проф. Симеон Хаджикосев съвсем точно определя романа като мегажанр, в чието експлициране особено място заема поетиката - въпросът за повествователния код и индивидуалния стил.

Първо ми се иска да спомена какво не прави Павлина Павлова. Тя не поучава (нито героите, нито човечеството), тя не пише класически линеен текст, където още от 20-тата страница читателят е разпознал края, тя не залита в ефектни порносцени или криминални екстравагантности, с които да шокира съзнанието ни.

„Съучастници в престъпление” е роман от 500 страници, който се прочита за 3 дни и това има своите основания в поетиката на авторската й интерпретация, включваща модерен синкретизъм от елементи на утвърдени поджанрове на повествователния епос - психологически, епистоларен, криминален и любовен роман. В калейдоскопичното им съчетаване писателката намира точния баланс в логиката на напрежението, като конструира сюжета чрез често сменящи се „прозорци” - едно паралелно сюжетиране, каквото е типично за телевизионния сериал. Така класическият полифоничен роман на 20-ти век е ситуиран в новата рамка на визуалните изкуства. Читателят (зрителят) безпрепятствено „наднича” в независимо протичащи интриги, чиито действащи лица даже нямат нищо общо помежду си. Обединяването на тези фрагменти обаче става толкова майсторски чрез „внедряване” на главния герой Йонко в тъканта на отделните микросерии, че читателят има усещането, че неговите словесни коментари и емоционално-психологически дилеми предизвикват трансцендентен отпечатък върху съдбата на останалите герои. Сякаш особен вид сугестия се излъчва от него и променя действителността.

Какви са измеренията на подобен тип постмодерна поетика? За разлика от романа-пътуване, където топосът на всеки сблъсък води до някаква метафора, тук метафората „бягство” от джунглата на големия град служи като предпоставка за едно философско-политическо вглеждане в резултатите на продължилия безкрайно български преход с неговите най-уродливи проявления. Използвайки добре познати похвати като „вътрешен монолог” и „поток на съзнанието”, П. Павлова оставя героите си да провеждат безсловесни диалози с роднини, приятели, политици, действителни персонажи от общественото пространство в ясно очертаните граници на действието (2006-2010). Веднага обаче трябва да подчертая, че това е роман на прокоментираната диалогичност. Макар и намиращи се в едно никому неизвестно село с 11 жители-старци, главните действащи лица коментират, дишат ежедневно с най-наболелите проблеми на държавата, обществото, отделния човек. Те са едно своеобразно „Открито студио”, където съвсем обикновени хора дебатират теми в невероятно обширен диапазон: от стъпването на Луната от американците, през различията на отделните религии, през цитати от Библията, Гьоте, Толстой, Ламартин, Иван Давидков, Христо Фотев, до ГМО-храните и международната търговия със смъртта. Героите в романа на практика движат сюжетното развитие чрез обговарянето на топновините - отношението им не е формално: който твърди, че българинът е индиферентен, трябва на всяка цена да се запознае с духа на тези персонажи. Тук още един път е потвърден и толерантният натюрел на нашия народ - в родопското село Забзун съжителстват в архетипна хармония наследниците на различни етноси: траки, славяни, гърци, турци, кумани, татари, евреи, латини. Самосъзнанието на всички обаче е едно - принадлежност към България, както и ясната позиция, че виновници за етническото противопоставяне са политиците. Езикът на персонажите е предаден от авторката без редакция - драмата на прехода се проявява във всичките си крайности: опустяването на селата, екологичната криза, социалната потиснатост и немотия, псевдоизборите, пороците на посткомунистическото поколение - дрога, алкохолизъм, хазарт, безпричинни убийства, отвличания; прословутите банди на „Крокодилите” и „Наглите”; задкулисните игри на депутатите („Депутатът Хикс е политически номад, готов на всичко, само и само да бъде там, където най-лесно се въртят далавери, приемат се лобистки закони, понякога писани специално за един човек”).

Неслучайно Йонко кръщава тези селски обсъждания „древногръцка агора”, защото едни най-обикновени хора, от които нищо не зависи, коментират всяко изказване на политиците от екрана, следят публикациите в интернет, тревожат се от скандалите у нас, които сриват реномето на страната ни. Техните откровения се възприемат като ключови авторови обобщения: „Искам да престанат да ме баламосват, че това е демокрация”.

Визията на романовия герой у П. Павлова е динамична - всяко негово разсъждание е знак за собственото му прераждане: „Преди не знаеше за съществуването на този паралелен свят. Там, в големия град, всичко беше различно, изсмукваше силите му, роботизираше движенията му, програмираше мислите му, затваряше го в стъклената килия на самотата... Сякаш Забзун и София живееха в различни епохи, с разлика от стотина години... Ако приемеше за вярно твърдението, че животът е игра, то на забзунска сцена се изявяваха най-великите артисти на българщината”.

До голяма степен любовната интрига дава плътност на този, бих казала, философски роман. И естествено, веднага проличава, че авторката е професионална поетеса, която „спасява” посткатастрофичната действителност в лоното на една своеобразна лирична епистоларна субреалност. Героят е понесен от имагинерен интимен поток, който е толкова чист в своята сакралност, че авторката му подарява най-неочакваното материализиране, което наистина изненадва читателя.

Романтичната любов между Йонко и Олджай е толкова контрастна на фалшивия, меркантилен, изобилстващ с интриги, изневери, пъклени планове „отвъден” свят в канавата на паралелните сюжети в романа, че читателят се пита изумен: Защо приехме абсурдите на нравите за нормални, а автентичните човешки ценности не ги забелязваме?

Но Павлина Павлова ги е забелязала, описала, съхранила - както природните феномени на древната ни земя и специфичните звукови багри, които ни пречистват и зареждат с енергия, така и неизкоренимата потребност на българина от красота, от красотата на любимата: „В моите очи ти си наполовина дъга, наполовина Млечен път”. Това не е комплимент а ла „Комиците” по БТВ, нито а ла „Шоуто на Слави”, нали?

Наистина имаме нужда от този роман, който да ни отвори сетивата, че „оварваряването” на езика, поведението, бита и политиката може да ни доведат един ден до самовзривяване, както се случва с една от героините.

Налице е процес, който води неизбежно до апория, разностойна в случая на безпътица. Павлина Павлова демонстрира как в постмодерния наратив може да се пласират оригинални теми и дилеми, без да се прибягва до криворазбрано оригиналничене, така тачено от ред съвременни автори.

 


Павлина Павлова. Съучастници в престъпление. София: Български бестселър - Национален музей на българската книга и полиграфия, 2010.

 

 

© Анжела Димчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2011, № 4 (137)