ВРЪЩАНЕ КЪМ НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ
Разговор с Олга Арнаудова

Анжела Димчева

web

Олга Арнаудова, филолог и лингвист, е родена в София. Израства сред артистичния дух, създаден в дома на дядо й акад. Михаил Арнаудов и баща й проф. Петър Арнаудов. Завършила е българска филология в Софийския университет. В Канада става магистър, а после и доктор в Отавския университет, където защитава дисертация на тема "Фокусът и структурата на българското изречение". Финалистка е за наградата Нейлър на университета в Охайо за най-оригинално проучване на балкански езиков проблем. Преподавателка е в българското училище в Отава, където води акредитиран клас по български повече от 15 години. В момента работи като координатор на Европейски програми към университета Карлтон в Отава. Автор е на статии по въпроси на българското и славянско езикознание и е съавтор на два сборника по славистика и общо езикознание. В момента е под печат първата й книга в издателство VDM Verlag.

- Г-жо Арнаудова, вече 19 години живеете и работите в Канада. В университетските и научните среди, където Вие имате завоювано място, какво е отношението към България? Доколко оставаме непознати за канадците?

- И в България, и в Канада знаем малко едни за други или това, което се знае, е повърхностно и обикновено се изчерпва с нещо екзотично или твърде общо. Ние оставаме относително непознати за канадците, а тесните културни и научни кръгове, които са имали повод да научат нещо повече за България, поради естеството на заниманията си, могат малко да допринесат за популярността на нашата страна и българската култура. Неотдавна, на концерта на Магията на българските гласове в една от централните църкви на Отава, срещнах колега-французин от Отавския университет. Той беше отскоро в Канада, но вече беше слушал техен концерт в Англия и беше щастлив, че можа в Канада да ги чуе отново. Отношението към България не е нещо, което се гради за един ден или само с една проява. В такава многонационална държава това отношение се базира върху натрупани впечатления от България в много точки на земното кълбо.

Колкото до тези канадци, които са родени тук, те просто мислят, че сме щат от Европа, по подобие на много българи, за които Канада е щат от Северна Америка. Моите контакти обаче ме убеждават, че нашата култура, танци, език и традиции винаги стават изключително интересни за канадците, когато имат възможността да ги опознаят. По принцип те уважават различните традиции, поради принципа на който е изградена държавата им - многонационална основа, приютила английските заселници, Нова Франция (сегашния Квебек) и завареното индианско население. Това е добра база за всяка една нация, която се е установила исторически в Канада. Политическата ни интеграция с Европа през последните години поднася допълнителни възможности, които трябва да се използват.

- Как българската емигрантска вълна от 90-те години се вписа в културния живот на Канада? Кои наши сънародници са известни имена в артистичните и научни среди?

- Трудно е за една първа генерация да завоюва позиции и да се впише по-трайно в нова култура. Въпреки това обаче доста мои сънародници постигнаха значителни успехи в новия си дом ("канада" на индиански значи "дом, къща"). Бариерата между културите се преодолява по-лесно от художниците. Бих споменала Виктор Павлов, който работи за правителството като програмист, а също организира много успешни изложби. Една от последните - "През моите очи" в казиното на Гатино, спечели специална награда. В Отава имах шанса да се запозная с изключителни сънародници, които допълниха нови елементи към своето образование и познания, но запазиха връзката си с българската културна и научна традиция. Един от тях, Антон Минков, е специалист по история и османистика и защити дисертация в престижния Монреалски университет "МакГил". В момента научните му интереси са свързани с влиянието на демографските промени върху сигурността и стабилността на Близкия изток във връзка с етническите конфликти. Друга колоритна личност е Стоян Танев, човек с разностранни интереси, обхващащи оптична физика, технологически иновации, православно богословие, духовност и поезия. Наскоро той защити дипломна работа в Канада на тема "Концепцията за енергия в православното богословие и във физиката". Сега отново е в Европа, в Дания, и е част от интердисциплинарна група, която се занимава с менъджмънт на иновации.

- Гостуват ли често наши културни делегации в Отава или Монреал? В частност имате ли информация за представяне на български писатели?

- Понякога се организират концерти на български поп звезди, гостували са и театрални постановки и отделни артисти като Тодор Колев, но всички тези прояви се осланят на частни спонсори в Канада и България и съответно са в повечето случаи съобразени с интересите на масовата българска публика тук. Спонсорство от българската държава в тази сфера просто липсва и не си спомням изобщо за някакво представяне на български писател или поет в Отава. Жалко е, че не могат да се отделят поне малко пари за популяризирането на българското изкуство зад граница, както правят редица други държави. Едно изключение в това отношение е представянето на български филми в рамките на Европейския филмов фестивал, който се провежда всяка година със съдействието на Канадската филмова асоциация.

- Учат ли децата на емигрантите български език и доколко желанието им е спонтанно?

- В Отава има няколко класа по български и те бяха създадени още през 1991 г. Аз лично преподавам в гимназиалния акредитиран курс по български език, където се изучават български творци, история и традиции. Нашите ученици са печелили в продължение на няколко поредни години първи награди на конкурса "Стефан Гечев" за литературно съчинение, организиран от Агенцията за българите в чужбина. Това показва какви талантливи и мотивирани деца растат в Отава. Тези класове се провеждат всяка събота сутрин и се превръщат в нещо като средище за пълноценни социални контакти. Децата идват с удоволствие, тук те се научават не само на българската азбука, език и литература, но и имат възможности за изяви - рецитация или изпълнения на български песни и танци, което допълнително ги стимулира да посещават редовно занятията. Всички тези класове се дължат почти изцяло на подкрепата на Канада и са част от програмите по чужди езици на Отавската католическа образователна комисия. Тя получава грантове от Онтарийското министерство на образованието. Така че още в началото бяхме "принудени" да спазваме стандартите на обучение в Канада и да се стремим да направим тези класове възможно най-атрактивни. На теория класовете ни са отворени за всички канадци, но идват предимно деца от български семейства. Напоследък се заговори все по-отчетливо в България за българските програми зад граница (един пример е наскоро създадената Асоциация на българските училища в чужбина, която се покрепя от Агенцията за българите в чужбина). Идеята е тези училища да са по някакъв начин регулирани от българското просветно министерство и да провеждат обучение съпоставимо с това, което съществува на родна земя. Това специално за Канада не зная доколко е приложимо и то по много причини, основната от които е фактът, че съществуващите програми по български са съобразени с конкретни изисквания на Онтарийското министерство на образованието. Малко ми е трудно да си представя как българското и канадското министерство биха си съдействали, но безспорно, дискусията по тези въпроси трябва да започне. Нормално е България да се "погрижи" и тя за българското самосъзнание и езикова култура на разпръснатия по света български етнос.

- Срамува ли се новото поколение в чужбина от българските си корени или напротив?

- Не бих казала, че се срамува и веднага ще обясня защо. За разлика от традиционния т.нар. melting pot (букв. "казан за претопяване") в САЩ, където всеки се стреми да забрави собствения си език колкото се може по-бързо и да усвои новата култура и език (или поне така е било доскоро там), в Канада се стимулира развитието на националите общности и имигрантите не се всмукват от фунията на някакъв модел-мираж. От ранна възраст на всички тук се втълпява, че най-ценното качество на човека е неговата индивидуалност и поради това уважението и толерантността към другите е на голяма висота. Тук осъзнаваш, че няма по-страшно от това да бъдеш никой, без собствена физиономия и почерк, та дори и да не си бил толкова горд с това, че си българин, когато си дошъл, ти си отново принуден да се върнеш към корените си. Да не забравяме, че преди години много от нас отидоха в чужбина огорчени и обидени на България. По-късно преоткриваш българските елементи в себе си, българските автори, традиции и навици и дори няма нужда да си заличаваш акцента, тъй като той ще бъде възприет като една от твоите отличителни особености. Taка че връщането към корените се превръща в нещо естествено и закономерно, то ни приближава до България духовно и осмисля в голяма степен нашето съществуване и идентичност.

- Какъв нов ракурс към българистиката дават лигвистичните Ви изследвания?

- Моята дисертация следва водещите принципи на съвременното езикознание, които могат да се резюмират като точност на излаганите факти, събиране на автентичен езиков материал и следване на определен теоретичен модел (в моя случай този на Ноам Чомски и семантичните теории за фокуса/ремата). Научните ми интереси са в областта на синтактичната структура на изречението, в частност на българското изречение, темо-ремните отношения в него (разделението между нова и стара информация) и интонационните особености във връзка с това. Мисля, че най-големият ми принос е в това, че показах как използването на енклитиките (удвояването на допълнението) в български не е факултативно явление или дори не е свързано с премахването на някакви двусмислия както се твърди в граматиките (от рода на "Кучето гони котката", където поради свободния словоред котката може също да гони кучето както и обратното; срвн. с "Кучето го гони котката", където гонителят е само котката). Оказа се, че използването на т.нар. винителни и дателни енклитики като "го", "я", "им" в изречението е свързано с исконен начин за изразяване на предикативната функция, познат в много индиански езици, където осезаемите предмети и хора обикновено не се споменават.

- Как нашата общност в Канада поддържа живи родните традиции, бит, нрави, душевност, културна идентичност, религиозна принадлежност? С какво българското правителство би могло да помогне в тази насока?

- Тук много хора се отдават на всевъзможни културни и духовни експерименти, които канадските градове предлагат в изобилие: има индийски, китайски и какви ли не други центрове, ресторанти, курсове и т.н., където може да почерпиш от извора, да обогатиш своя опит и разшириш познанията си за света. Българските традиции се поддържат живи чрез дейността на българските дружества, които организират празничното провеждане на Коледа или 24 май. Много наши сънародници ходят и на църква - тук, в Отава, няма българска църква, но има доста православни (Украинска, Руска, Гръцка, Румънска, Сръбска, Ливанска, Етиопска). Във всички тези църкви българите са добре дошли. Интересното е обаче, че сякаш по "божия воля", болшинството от българите се установиха в една-единствена църква ("Христос Спасител"), която се е формирала на ненационален принцип, т.е. тя е един вид Канадска Православна черква. Това е модел, който определено заслужава внимание и ми напомня за инициативи в България като тази на професорите Георги Каприев, Цочо Бояджиев, Калин Янакиев и Владимир Градев, за създаване на дискусионни форуми на тема "Християнство и култура". Мисля, че идеята за създаването на такива форуми е в правилна посока и трябва да се поощрява от правителството, тъй като подобни клубове са възможни и чрез интернет. Професорската четворка си поставя за цел да приближи християнската тема до нашето битие и да разисква в диалог с другите как съвременният свят е обусловен от тази тема в политически, морален, естетически и културен аспект, едни много интересни въпроси за смисъла на живота и за нашето социално самоопределение. Ние тук като че ли търсим смисъла на нашето съществувание, като сме се отделили от България и непрекъснато я преоткриваме. Понякога се питам необходимо ли е това, при положение че тя реално съществува и може да се завърнем там, ако поискаме? Забелязвам, че българите в самата България намират смисъл в стремежа си към Европа или света като изпратят своите деца да учат в други страни. И в двата случая се наблюдава един вид раздвоение, търсене на друга плоскост, на която да задоволим поне част от нашите стремежи, било то практически или духовни. Но, интересното все пак е, че България остава ключов елемент в това търсене.

© Анжела Димчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.11.2009, № 11 (120)