Анжела Димчева

web

Безпристрастният поглед към една творба винаги е труден, защото самият акт на „проникване“ в нея, дори като случаен съзерцател, предполага контролирано обвързване. Препрочитайки романа „Да“ на Николай Табаков, в съзнанието ми натрапчиво се появяваше една фраза от „Физика на тъгата“ на Г. Господинов: „Представям си книга, в която има от всеки род и жанр“. По подобен начин ме обсебваха страниците на романа „Да“. Даже на моменти се чудех на заглавието, защото реално героите, без да изричат „не“, потъват в еквивалентното „не“-състояние - омразата. Обичайки, те ненавиждаха - дори себе си.

Вече повече от 20 години в междутекстовото литературно пространство корифеите на словесността се занимават с идеята на Фукуяма за края на историята (първата му статия е от 1989 г.) - къде успешно, къде авторепликиращо, защото класическата събитийност опроверга този форсмажорен манифест дотолкова, че се заговори за „рестарт“ на историята. Без да заявява с висок тон „философски“ аксиоми, Николай Табаков събира и калиграфски подрежда ценни късчета от витрината на съвременното българско общество, като всеобема в текстови континуитет „пространни културно-исторически, теоретико-литературни, изкуствоведчески и т.н. спекулации“, като собствената му роля е осезаема, бидейки „коментарен, ироничен и (силно) автоироничен „в движение“ (Георги Каприев, Култура, бр. 14, 2011).

Най-необичайното за българския читател може би ще бъде езикът на романа - смес от високо естетизиран, философски уплътнен (митооблягащ се) авторски диалог и жаргонно-разговорна артикулация, която се появява ненадейно и която пародира дори „свещени“ морални стойности. Тези вмъкнати (често в скоби) възклицания, изрази, сленг, скороговорки, идиоми, риторични изблици дотолкова стряскат в началото, че читателят се пита дали фикцията, в която се разполага действието, не е огледален образ на декамеронски дефиниран свят - където играта е всичко. Двамата главни герои са въведени в сюжета направо, те заявяват присъствието си по всичките присъщи за романови персонажи начини - действат, страдат, влюбват се, търсят развитие (променят се физически, емоционално, интелектуално), но намират само... самотата. (Дори „опитомяването“ ала лисицата на Екзюпери не ги спасява.) И точно тук се сещам за романа на Юлия Кръстева „Обладаване“, където по подобен начин авторският коментар е неизбежен спътник на всеки детайл от фабулата, дори на всеки жест, който движи намеренията на героя: „Съществуват не хора, а самоти с променлива геометрия“, казва Кръстева.

Застигането на тези самоти понякога се превръща в стълкновения с неочакван край, те са променливи не само от личностен вид, а рефлектират върху представата за гео-политическата идентичност на българина. Не той е продукт на средата, а въпросите, които Камен Енев задава, сякаш преобръщат логичните взаимоотношение между обитателите на долината Стръм (Защо съм на този свят?, Какъв е смисълът?, Но защо е жив самият той?). Така в канавата на действието постепенно част от персонажите разколебават, дори сриват елементарни представи за почтеността на българското - уважението към род, родна земя, семейство, дете... Но всичко това е конструирано по такъв виртуозен начин, че дори „трагичното“ не предизвиква стрес у читателя, защото повествованието непрекъснато акцентира на красивото, отхвърля резигнацията - създава една собствена психическа истина. Опирайки се на потока на съзнанието, Н. Табаков разговаря имплицитно с читателя и чака потвърждение от него (изрази като „Интересна работа“, „Бога ми!“, „Срещу вятър не се пикае“, „По дяволите!“, „Абе, поплювковци!“, „Фокус - мокус“, ). Когато реши, че е прекалил, пародира собствения си стил („Ама че фразеология!“, „Хайде стига!“). Ако Радичков беше майстор на притчовата ироничност, то Табаков е литературният еквивалент на пародираната Социална мрежа в стилистиката на 21. век.

Често героите (Божана и Веско, Камен и Веско, Кумчо Вълчо и Кума Лиса) не разговарят на сюжетно ниво. Диалозите им се водят интуитивно, трансцендентално, като тук природните детайли, феномени, дори стихии имат медиаторска роля. Пейзажът е не просто поетичен фон, а еротична субстанция. Като влизам в атмосферата на подобни оксиморонни, постмодернистични щрихи-дълбини на изобразената родопска природа, разбирам колко е прав Цветан Тодоров, когато казва, че предметът на поетиката е съставен по-скоро от виртуалност, отколкото от реалност (Семиотика, реторика, стилистика. София, 2000). Тази виртуална плътност при Табаков е цветна, изпълнена с кинематографична звучност, особено в драматичен момент (смъртта на Веско и възкресяването му от лечителя Камен Енев; пожарът в края на книгата). Всяко едно изправяне на две лица едно срещу друго, на две съизмерими сили веднага намира своя психологически анализ и проекцията си в сентенция: „Не живееш ли с призванието си, ти не можеш да се зарадваш истински“ или „Големите художници умират в картините си, за да живеят във вечността“.

Дори когато се опитва да „вкара“ исторически достоверен пласт, авторът използва ироничен контекст - коментарите му се простират от сериозно-научния тон до експлозивния речник на американските екшън филми: „По онова време споровете, войните се решавали лесно. Нямало дипломатически совалки, завоалирани ходове. Съседът Янис е нетактичен. Така ли? Грабваш брадвата и го правиш на четири нетактични съседа. Колкото си по-силен, толкова по-велик. Ахил, Чингиз хан, онези типове Македонски (и двамата) - какви мускулести момчета!“

Но не е само това: авторът разказва вицове, като по елегантен начин смесва буфонадата на изказа с всеизвестни текстове от Новия завет. От друга страна, ареалът на романа - Долината, наречена дори Ватикана на наша територия - е съсредоточие на етнокултурни сюжети - застъпват се нехронологични битийни линии, в които внезапно наднича маската на Киркегор...

И ето че стигаме до любовта. Тя се „случва“ сякаш между другото: сред разперените клони-въпросителни на непрекъснато питащия се Камен - „Защо съм?“. И тук авторовото намигване държи нащрек романтичните читатели: любовта между Камен и Севда в никой случай не е порно сериал - тя простичко е наречена „емпирични открития“, гимнастическа любов без себеотдаване. Уж не е любов, а разказвачът създава такъв метафоричен фон зад предполагаемата сексуална сцена, че сам се опровергава: „... Където полудяваха от илюзията, че е достатъчно, че стига, че не искат отново. Където за сетен път политаха на своите метли - две вещици под звездното небе. Където огънят се хранеше, а водата бе жадна. Където магията ги покриваше като кралска мантия, като зимна вечер, като любов.“ Новото обаче, доминиращото в корелацията любов - страст е изчерването на красивото. То е само миг - дори когато извървява своето рондо при сменящите партньорите си герои, то се забравя, загърбва се от тях, не притежавайки свещената сила на мантра. Днес нищо не е по-магнетично от сюрреализма в любовта. Предизвестеният край като в „Сто години самота“.

Цялата философска ексклузивност на романа „Да“ се заключава между две фрази, които разсичат вътрешното му пространство: „Животът като мълчание“ и „Животът - едно говорене“. И между тях е измисленият свят, духовната материя, въображението да бъдеш въпреки всичко, да надскочиш себе си чрез сътворяването, да пречистиш омразата си, наказвайки егото си, да презреш политическите интриги и алчното триоко лице на новоизлюпените бизнесмени, за които продаването и купуването са най-висшите екстатични състояния. Защото над всичко е Изкуството, което ни самозаразява с илюзии. А политиците, които си мислят, че направляват съдбата на хората, са всъщност „червени и сини мухи, жълти мравки и всякаква друга гад“.

Историята не може да бъде поучителна, нито „крайна“, защото индивидът не се усеща като исторически персонаж на деня. Човекът мисли, говори и обича вътре в мига. Обожава дори грешките си, затова винаги казва, че и в друго свое прераждане би ги повторил. Точно в сърцето на този миг застава Николай Табаков и казва: „Свободният човек обяздва слънцето“.

© Анжела Димчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2012, № 2 (147)