ЖЕНАТА, НА КОЯТО ОТКРИХА РАК НА МАТКАТА

Зоран Ферич

web

Увод в трагедията

Копаейки изкоп някъде на фронта, Щурлич Младен намерил камък с отпечатък на праисторическо животно. Животното имало продълговато тяло, три чифта крака и щипки. Това най-вероятно бил остатък от Панонското море. Понесъл камъка към вкъщи, за жена си. Мислил си за нея, докато го носил в джоба си. Впрочем, когато се върнал, я заварил с друг мъж. По-късно тя му изпрати писмо: Не издържах. Това е грешка. Извинявай. Соня.

Това го разчувства. С дни седеше в кръчмата срещу гинекологичната болница и подпийваше. Кръчмата се казваше "Щъркел" и тук мъжете редовно поливаха раждането на децата си. Тази сутрин беше препълнено, макар и десет часа. Зяпаше през прозореца нещо, което успя да го заинтригува.

- Виждаш ли онази жена - каза на приятеля си, който току-що влезе в пивницата. Пред входа на болницата, облегната на оградата, стоеше жена в пижама, наметната с пеньоар на червени фигури. Загледана в нищото.

- Виждам - каза приятелят му - и какво?

- Забележи погледа й - каза Щурлич, - знам накъде гледа. Знам какво вижда.

Приятелят му се опита да проникне в мислите на жената. Беше на около тридесет години. Облягаше се на ръцете, които беше поставила под задника си, като че ли си пазеше бъбреците или нещо подобно. Щурлич междувременно поръча един коняк. Махна на сервитьорката и показа празната чаша.

- Май прекаляваш? - каза приятелят му.

- По дяволите - каза Щурлич. - Погледни изражението й! Току-що са й открили рак на матката. Там, където бях, често виждах този поглед. Така гледат новородените и мъртъвците.

- Защо носиш пистолет - каза приятелят му, забелязвайки кобура под неговото яке - не ми харесва, когато го влачиш със себе си.

- По навик - каза, - всеки в този град вече носи оръжие.

Жената промени позата. Кръстоса ръце пред гърдите си, като че ли бе решила нещо важно. Дори се отдръпна от стената, за да направи няколко крачки. Пристъпваше все едно вече не принадлежеше на земята, с някаква тежест, но унесено. Щурлич Младен изсипа жълтата течност в гърлото си, правейки гримаса на отвращение.

- Не знам дали съм ти разказвал - каза - за човека от нашата част, който изгуби двата си крака. Никога никой не обясни защо се е случило. Те, четиримата, клечали в бункера и играели на карти. Навън гърмяла далекообхватната артилерия, но те били сравнително спокойни. И тогава в бункера влетял един от другия взвод и питал дали са готови. За какво? Питали. Тогава хвърлил бомба между тях и изчезнал. После отново влязъл и започнал да стреля по това, което останало от тях. Мъжът, който загубил краката си, му пръснал белия дроб с валтера си. По време на операцията във военната болница, както и два дена по-късно, не успели да му отскубнат пистолета от стиснатата длан. Само го изпразнили.

Междувременно жената отново се облегна на стената. Щурлич беше погълнат от тази жена.

- Сградата по-горе е онкология - каза, - тя е дошла оттам. Спряла се е, защото не знае какво да прави. Убеден съм, че това наистина е шокираща истина.

- Кое това?

- Ами това. Тази констатация. Разбираш ли, ние по време на войната умирахме стихийно. Никога не се знаеше кога ще бъде, а като дойдеше, идваше бързо. Мисля, че е по-лошо, когато идва бавно.

- Как можеш да бъдеш сигурен в нещо такова - каза приятелят му, - може би има само възпаление на яйчниците. А може и да е на контролен. Жените често ходят на контролни прегледи, за да не им ръждясат частите.

- Нима не виждаш погледа й - каза Щурлич, - такъв поглед не лъже. Сблъскана е с нещо велико, нещо, което смущава.

Кой знае защо, приятелят размишляваше за техния стар учител по литература и латински. През онези времена, докато още ходеха на училише, учебната година в гимназията бе започвала по един и същи начин. Старият учител влизаше в клас с достолепна стъпка, оставяше дневника и вместо поздрав казваше:

- Дали красивите жени се омъжват за нощни пазачи?

Никога не позволяваше на някой от тях, учениците, да отговори, а винаги сам продължаваше:

- Да. Но по-късно винаги съжаляват.

И така всяка година. Говореше се, че по време на следването работил като нощен пазач, но това не беше сигурно. Това изречение му служеше впрочем като увод за часа по гръцка трагедия.

- Hamartia, какво е това - започвал бе унесен, приземил се в едно различно време и място, откъдето всичко е по-ясно, - това е трагическа грешка. Да вземем например пазача Данте. След Алегиери всеки, който се казва Данте, ще е смешен. Така беше и с този Данте, нощния пазач в супермаркета "Максима". Този Данте, учудващо, имал млада и красива жена. Пазил Данте тази жена като малко вода в шепата си, а тя подобно на всяка течност се промъквала през пръстите, търсела мънички дупчици, за да се измъкне незабелязано от тази закрилническа дантевска длан. Когато вечер Данте, с дясната си ръка положена на дръжката на пистолета, крачел по осветените коридори на супермаркета, се усещал потребен и силен. Понякога пред огледалото, в секцията за женска конфекция, упражнявал бързината си за вадене на пистолета от кобура. Така минавали самотните му нощи. Една вечер на работата го посетила жена му и той й позволил да изпробва дрехите. Когато стигнала до палтото от полярни лисици, се влюбила от пръв поглед. Оттогава говорела само за него, за палтото. И животът без палтото станал непоносим. А заплатата на Данте малка, нищо и никаква пара - колкото да се платят сметките и за коричка хляб. Не може да си позволи Данте да подари на жена си такъв разкошен подарък за коледните празници, които скоро идвали. И Данте се променил. Жена му го гледа замислен, неразположен, а когато сутрин се връща от работа, лъха на алкохол.

В последно време доста отсъства от къщи. Идва към осем сутрин, маха колана с пистолета и си ляга в леглото да поспи два-три часа, а после пак отива някъде и се връща привечер. На жена му това и изглежаше все по-съмнително. Къде ли скита нейният Данте? Тя, която искаше някак си да кръшне, сега съвсем се промени. Започна да му пребърква джобовете, да души ризите, за да открие някоя разобличителна миризма. Но, нищо. Седмиците минавали, а Данте почти не се вясвал вкъщи. Когато го питала къде прекарва дните си, нещо измрънквал, заплитал се и увъртал както обикновенно правят мъжете, хванати в лъжа. Една вечер забеляза на ревера на палтото му къдрав червен косъм със средна дължина. Тя беше кестенява. Това беше нещо, върху което трябваше да поразмисли. Този дълъг, безкрайно дълъг косъм от огненочервена къдрава коса. Успокояваше се, че това е случайност, блъсканица в автобуса или нещо подобно. И точно се убеди в този безопасен вариант, когато около едно копче на ризата намери намотан косъм. Този път рус. Като четкаше костюма, намери още други руси косми, които странно се поклащаха от учестеното й дишане, когато ги приближеше. Положението ставаше все по-сериозно. Тези дни Данте се прибираше само да похапне нещо и отново излизаше с някакво страстно подсмихване на уста. А после намери на ризата му още женски косми. Това вече беше прекалено. Обхвана я бяс, после отчаяние и накрая лудост. Тази вечер Данте се прибра особено добре разположен. Беше Бъдни вчер и тя часове наред напразно го очакваше, за да украсят елхата. Вместо това се появи на вратата залитайки, очевидно беше натряскан. Повече не можеше да издържи. Измъкна раволвера му и го уби. Той падна, държейки се за гърдите, между обувките, които седяха тук, в антрето.

Десет минути по-късно някой позвъни. Това беше разносвачът от супермаркета "Максима" с доста голям пакет в ръце. Вътре се намираше палтото от полярни лисици. В джоба на сакото на съпруга си намери част от парите, които мъжът й заработил на хонорар във Фабриката за перуки, за да може да спести за палтото от полярни лисици.

- Ето, деца - завършваше учителят унесено - това е Hamartia или трагическа грешка. Както виждате, пистолетът, споменат в началото, накрая трябва да гръмне, иначе трагедията не е убедителна. Това са думи на Чехов, а го е знаел още Аристотел.

Така беше всяка есен: учебната година беше започвала с един труп и трагическа грешка.

Щурлич продължаваше да наблюдава жената. Облегна глава на прозореца. Мълчаха. Главата му се вписваше в изгледа с автомобилите и кестените. Тогава от болницата излезе мъж с мустаци. Беше облечен в официален костюм и носеше шарена папионка. В ръцете си държеше нещо увито в бяло одеялце и дантелен чаршаф. Подаде вързопчето на жената, която го взе в обятията си и го погледна с безкрайна нежност. Виждаше се, че му говори нещо. Нещо, което съществото, загърнато в одеялцето, не можа да разбере.

© Зоран Ферич
© Веселина Сариева, превод от хърватски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2009, № 5 (114)

Преводът е по: Zoran Feric. Mišolovka Walta Disneya. 1996.