Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АНГЕЛ В ЗАСАДА

Зоран Ферич

web

1. Футболисти

Дойдох на острова в непланирано време, за да оплача една неочаквана смърт и за да присъствам на детско погребение. Купих и венец (ялов опит с цветя да се обрамчи празнината) и с този венец на рамо, като с кръст, се качих по каменната пътечка до гроба на върха на хълма. Умря дъщерята на мой приятел. Нейният ковчег е малък и бял, не по-голям от стар кухненски бойлер, а на ковчега е поставен венец от бели рози с бяла лента и златни букви: НА МИРНА ОТ МАМА И ТАТКО. От белия ковчег се подава бяла дантела, в която като на кръщение е завито малкото шестгодишно момиченце. Бог обича иронията и белотата не е случайна. Баща й е фен на "Хайдук"1.

В нашата родина всички траурни домове изглеждат еднакво. Ковчега придържат четири лакирани дъбови грации, голи до кръста, за да се подчертаят амазонските им гърди, а мъртвата особа почива на ръцете им, като че ли тъкмо е забила гол, а сега се носи напред към игрището, където вместо "Agnus Dei" ще крещи:

НАПРЕД БЕЛИ!

Лицето на бащата се изкриви от страховита гримаса, същата като онази, когато през 1974 година по време на Шампионската купа отборът от Полюд постигна решителното попадение в горния ляв ъгъл. На първа линия тогава играеха боговете на полюдските хубавици: Йеркович, Шуряк, Мужинич и Жингул. Четиримата, като изиграни, се спуснаха на колена и зариха лица в дланите си. И така останаха дълго.

Някой от публиката извика:

- По-добре да ти умре дете, отколкото да изгубят белите!

Малката сега е ангел между ангелите, а цветът на очите й все още подсещаше за живота, за онова светлосиньо, с което се заграждат детските партита. Това при децата означава небе.

- Ако умрат преди първата менструация - разказваше учителката ни, - момиченцата отиват направо на небето. Бедничките, прескачат чистилището. Това ужким й го е казал монахът от нейното село.

Ковчега впрочем вече бяха избутали близо до микрофона. В този момент мисля, че стана нещо странно. Прошареният господин, когото имах честта да видя на палубата на ферибота, докато пътувахме към острова, донесе изтривалка за обувки и дискретно я спусна на количката до ковчега.

- Това е Лайхенбеглайтер - прошепна ми на ухо човекът до мене.

- Моля?

- Лайхенбеглайтер - повтори, - придружител на трупове. Ако още не сте чули за него, сигурно ще чуете.

Кимнах с глава, като че ли разбирам, и насочих поглед към издигнатия подиум, където се намираше ковчегът. Някъде отстрани се дотътри едър францискански монах, обърна се към ковчега, прекръсти се, наклони се към микрофона и започна надгробното слово.

Но нищо не се чуваше!

Тишина!

Францисканецът отваря уста като чудна риба в рибарски кош, но звук не се чува. Панически дотърча млад монах и започна да се мотае около микрофона. Тупаше по мембраната и говореше: едно, едно, едно, като че ли на света не съществува две. Или три. А францисканецът събира длани и моли техническото провидение за милост.

Дяволското изобретение най-накрая се смили над монаха и пренесе словото на свещеника, а неговият глас загърмя над нашите глави, лозята и парковете: "Братя и сестри - пророчески гърмеше гласът, - в такива моменти се питаме: Ако Бог съществува, защо допуска смъртта на дечицата." Странно изречение за свещеник. Как ли ще се оправдае пред най-високата инстанция, щом стигне дотам?

Обаче лукавият свещеник се оправда още в следващото изречение, за да не остава длъжен на небесните си работодатели:

- И смъртта, братя и сестри е... от Бога. Нашата сестра, нашето момиче, нашият ангел - а после незабелязано измъкна от расото си някаква хартийка, пищов, хвърли дискретния си францискански поглед към тази хартийка и продължи - нашата МИРНА почива сега между ангелите като един от тях. Докато беше жива, си играеше по улиците и площадите на града ни, нейният весел глас огласяше стаите на дома й...

Докато това кратко слово за нейния кратък живот, за кръщенката, за играта на дама и за разни детски глупости набръчка лицето на свещеника, публиката вкупом плачеше. И нямаше човек, който да не пусне сълза за покой на душата на нашата сестра Мирна, която през шестата година на живота си умря от левкемия. Лека и пръст.

 

2. Томините сълзи (или всички ние сме вода)

След свещеническото катарзисно "Амен!" на края на проповедта, се усети известно раздвижване сред тълпата на погребението, известно разпускане като по политическите събрания, когато се чака следващият говорител. Шепнешком през публиката премина едно име: Томо, Томо, Томооооо... А Томо го няма.

- Отиде да пикае - обясни някакъв близък на Томо, - ей сега ще дойде. Ей го!

И наистина, Томо си прокарва път през тълпата. Бърше с кърпичка потта от челото. Томо - гларус, едно време най-красивият, неудовлетворим в желанията си, за когото се говореше, че е "чукал половин Европа", и още, че ще се издигне нависоко, а стана рибар. Взе Христовата работа, със сардели храни народа. Ожени се за своя роднина и има монголоидна дъщеря. Той беше следващият говорител.

Томо се намести пред микрофона, сломяващо явление. На лицето тъмни очила, за да не се видят сълзите, черна вратовръзка на потната риза: благородна вода от очите, смърдяща вода под мишниците. А в далечината - море.

- Човешкият живот е като река - започна с треперещ от притеснение глас, защото го слушаше целият град.

Мухите жужат, щурците се обаждат от гробищния парк, а Томо - простоват рибар, говорейки пред целия свой ренесансов град, който някога, но това е било отдавна, е дал двама велики поети.

- От извора до устието - продължи - прелита като миг! Когато погребваме човек, закопаваме земя в земята. Когато погребваме моряк, хвърляме го в морето: вода във водата. Когато погребваме футболист: погребваме го под терена.

А в публиката мълчание.

И неудобство.

Нещо не е наред.

Някой добронамерено подхвърля: Томо! Левия джоб. Левия джоб!

И наистина, Томо панически се хваща за левия джоб на черня си смокинг, който му е дал назаем шуреят, сервитьор, и вади оттам друг лист хартия. Гледа объркано, като че не вярва.

Това беше словото за покойния Мъркел, рибар и местен вратар. Неговото погребение е утре. Двете слова е писал Пипо, учителят.

Томо с неудобство мрънка извинения и се посвещава на другия лист. А градът, родно място на двамата поети, мълчи. Само конските мухи жужат, кацат на хорските лица и пият пот.

А после Томо се поправя, бърше очите под тъмните цайси и започва да рецитира:

Никога твоят образ не позна тъмата
нито го смъртта през януари разруши,
винаги беше и винаги си
в нашите сърца и души.

След последната дума "души", гробищният хор започва любимата си песен: "Мой гларусе". Томо все още седи пред своя град, сваля очилата и плаче. Открито.

Сцената е трогателна, защото знаем, че плаче за себе си. По местните кръчми вече доста време се говори, че той и жена му палят свещи на света Ана да умре по-скоро малката им монголоидна дъщеря. Сложили са й обица от умрял разбойник на ухото, а не може, бедната, сама да се храни. Има апетит, и вол може да изяде, а после си свършва работата в леглото. Трябва да й слагат пелени, въпреки че е на седем години. Най-тежката ретардация. А, ей така, на някой друг умряла дъщерята. Неправда!

 

3. Най-малкият пенис в Европа

По времето на онези светли дни на късния май, когато започваше туристическият сезон, показвахме на германките Мукиевия пенис срещу кутия "Опатия"2. Дебиловата долна конструкция красеше една деформация: тестисите не се спускаха от абдомена, а самият член не беше по-дълъг от 3-4 сантиметра. Урлике от Майнц, в която по-късно се влюбих, а други я чукаха, изрече епохалното изречение: "Das is der kleineste Schwantz im Europe!"

След Томо на сцената се качва този Муки, местният тъпанар и лодкар, който вече десет години се опитва да положи изпит в Риека, което ще му даде възможност да вози с лодката, с която, ето на, без изпит кара петнайсет години. И този същият Мукелай, който припява на тукашното пристанище и така примамва немските туристи, и той, ей го на, има вътрешна необходимост да се прости с малката Мирна. Неговото тлъсто тяло като тесто в къси панталони и гумени Jugoplastika сандали пред микрофона предизвиква смеха на публиката. Дебелото му лице с двойна брадичка и кръглички мустаци подсеща за известните рисунки на Балзак. И така балзаковски започва. Развива листчето като пергаментов свитък и чете: Тази малка несретница прилича на растение с пожълтели листа, току-що засадено в неблагоприятна почва. Да беше щастлива да доживее двадесет, щеше да е прелестна. Щастието е поезията на жените, както роклите са тяхната украса...

А майката на Мирна, трогната от тази глуповата доброта, почва да оплаква и се свлича към земята, а две стари баби, като две кариатиди, я подпират отдясно и отляво.

- Малък му е пенисът, ама тестиси има! - коментира някой с уважение.

Припевният говор на Муки предизвика мълчаливо удивление. Много ръце намериха гърба му, когато отново се спусна сред тълпата като юнак, Цицерон между дебилите и лозунг на народа: за добрината не е нужен ум.

 

4. Рената

Трагичната фигура на майката, със старите баби като подпорни греди, изведнъж изчезна от полезрението ни. Хората започнаха да гледат с учудване. Очевидно не са свикнали с детски погребения, на които майката неочаквано изчезва.

- Сигурно на бедничката й прималя - говори старицата до мене.

- Вие сте лекар, нали? - каза познатият на Лайхенбеглайтер и ме дръпна за ръкава. - Трябва да отидем да видим какво й е.

Заобиколихме тълпата опечалени и се намерихме зад малката траурна зала. Странна гледка: майката на Мирна беше клекнала, а онези жени я пазеха с телата си. Черната пола беше вдигната и можеше добре да се види долното бяло бельо. Една от жените я държеше за ръката, вероятно да пази равновесие, а друга й даваше носни кърпички.

- Човек никога не знае как ще реагират червата - обади се водачът ми. Каза го като извинение.

Въпреки че стариците се опитваха да я закрият, срещнах погледа й. В него нямаше срам. Гледаше ме с воднисти сини очи, които отлично познавах. Така ме гледаше преди повече от петнадесет години в парка на вилата Мариян, докато още бяхме влюбени. Това лято тя тъкмо беше завършила основното, а аз втори клас от гимназията. С Рената преживях приказна детска любов и първата целувка с език на терасата на клиниката за астматично болни.

С първите дъждове през септември, когато се върнах в Загреб, дойде катастрофата. Майка ми умря. Рената през цялата тази ужасно дълга година беше единствената светлина, а нейните писма - причина да живея. Мисълта за лятото, странният облик на острова на географската карта, мирисът на плажно мляко, всичко това се появяваше подобно на болно убождане в гръдния кош през низа от сиви и съвсем еднакви дни. А после отново дойде лятото и аз видях своята любов.

Беше с една глава по-висока от мене. За една година ужасно се беше променила, а аз, някак си, останах на същата височина. Измамният чар на пубертета. Това изненада и двама ни. Поздравихме се, поприказвахме, а моята любов стана консервирана и неосъществима като към мъртъв човек.

 

5. Leichenbegleiter

- Този човек - казвам на своя съсед и водач през днешната фауна, - този Лайхенбеглайтер, той ли придружи тялото на Мирна от болницата в Риека?

- Ама не - казва ми - той е доктор. Така му се подиграват. Лекувал е малката, а се разказва, че много от тези, които е лекувал, са умрели. Заради това го наричат Лайхенбеглайтер.3

- А кой тогава придружи ковчега?

- Родителите. Те я придружиха милата. Защото не може сам ковчегът на кораба без жив придружител.

- Какво прави на погребението?

- Дойде да се прости с Мирна, защото беше влюбен в майка й. Това е било, докато е била студентка в Риека.

- А изтривалката?

- Фамилията му е Юнгвирт, произлиза от известно лекарско семейство. Има най-големия процент смъртност в риечката болница. Сега го наричат Лайхенбеглайтер, защото съобщава на пациентите неизлечимите диагнози; всички колеги от риечката, а и от болницата в Сушак му изпращат своите смъртоносно болни, за да им го каже.

- Чудовищно!

- Моята племенница работи там като медицинска сестра и знае всичко за Юнгвирт. Съобщаването на диагнози с годините до такава степен се е превърнало в рутина за него, че е започнал да се забавлява. Купил от циганите изтривалка за обувки, обикновена от юта, казва племенничката ми, и я поставил от вътрешната страна на вратата. Когато каже на човека, че има рак или левкемия, добре внимава дали споменатият, така объркан, ще обърше краката си като ИЗЛИЗА от кабинета. Казват, че за това строго се картотекира: име, фамилия, вид и стадий на болестта, евентуални очаквания в развитието, а най-отдолу на всеки картон пише: ОБЪРСАЛ или НЕОБЪРСАЛ. Племенничката ми казва, че обикновено си ги обърсват, особено тези с метастазите. Това им е като очистване.

- Ти, ако го слушаш, си по-луд и от него - говори старицата покрай съседа ми. Тоя лъже, щом си отвори устата.

- Не слушай бабата - шепне ми съседът. - Кофти й е, че не знае. Има още. Някога е бил влюбен в Рената, майката на Мирна, и страшно се е разстроил, когато я е видял в кабинета. Трябвало е да й каже страшната диагноза на детето: Алхеймерова левкемия. Нищо не може да се направи. Няма да изкара повече от шест месеца. А после допусна и тя, така разплакана, да обърше обувките си. И то доста дълго ги бърса, търкаше в ютената подложка. Заболя го от това: да гледа жената, която някога е обичал, как се сбогува. А за всичко е виновна изтривалката. Сега иска да я закопае с малката, като че закопава лошата част от себе си.

 

6. Бащата

Желанието на моя приятел, бащата на умрялото момиче, беше тя да е мъжко. Да се радват заедно на пролетта, когато започва футболното първенство, да я заведе поне веднъж в Полюд, за да види как го прави надъханият Зоран Вуйович в противниковата гарнитура. Какво ли ще стане с нея на просторните небесни терени, където всякакви желания се изпълняват? Ще й израсне ли малка пишчица?

Бащата на умрялото момиченце е по произход немец, син на чужденка, която се е оженила за островитянин. Наблюдавах го веднъж колко методичност и внимание посвещава на миенето на пръстите на краката си и размислях за качествените немски продукти. Такъв беше и по-късно. Стабилен във всяко едно отношение: в гимназията никога не е имал поправителен, университета завърши навреме, към приятелите внимателен, а към познатите любезен; не правеше глупости с германките и, което е най-важно, не мастурбираше.

Играеше преден халф, въпреки че някои го мислеха за по-добър като център. В играта винаги се въздържаше, интелигентно се отнасяше, не беше южняшки страстен, псуваше в себе си, рядко махаше с ръце. Никога не плюеше на асфалтовия терен, нито пък размазваше плюнката с гуменката си. За много хора това беше доказателство, че е добър човек. Топката водеше сигурно, с големи крачки и на всички съотборници беше ясно какво замисля. При него няма изненада, истерични потрепвания на тялото или нелогични ходове, които колкото изненадват противника, толкова и объркват съотборниците. Като играч, значи, спокоен, уравновесен, рационален.

Прякора ГЛОБУС има благодарение на тениската, която носеше през сезона 1978 и 1979 с нарисувано земно кълбо, което носи шапка на "Хайдук", и с надпис: ЦЯЛ СВЯТ ОБИЧА СПЛИТ!

Тази тениска, според местните слухове, му е донесла успех на всички островни състезания, пък и когато през лятото на 1978 нашите момчета на първенството на Кварнерската лига победиха отбора от Мали Лошин със 7:1. Когато жена му забременя с малката Мирна, беше сигурен, че ще остави тази тениска на сина си, както американските бащи оставят на синовете си бейзболните бухалки. Когато най-накрая му се роди дъщеря и когато в пивницата "Алибаба" му съобщиха, че е невъзвратимо и определено женско, някой прекъсна онази оловна тишина със спасителното изречение: Глобус! Какво я мислиш, поне днес има и женски футбол.

 

7. Fatum

- Всичко това е съдба - казва ми собственикът на стриптийз бара трогнато, гледайки мириния малък ковчег.

- Не съм сигурен дали вярвам в съдбата - казах.

- А чули ли сте за жена, която насред Аушвиц е умряла от рак? Ето тази жена ви е най-доброто доказателство. В съседството на газови камери тя полека си отивала, лежейки в една барака на лагера "С". Това прочетох в книгата на Криатиян Бернадак "Деветия кръг". Всичко се базира на достоверни свидетелства. Останалите затворници са я хранили с кашичка, която са правили от не добре смлените зърна царевица от есесовската тоалетна.

- И стражарите никога не са я открили?

- Не. Умряла е от естествена смърт. Заебала Хитлер, Гьобелс и всички останали.

- Пссссссссссссттт! - предупреждава ни старицата, - как така псувате на погребението на дете. Сега нейният клас ще изпее най-любимата й песен.

И наистина, на издигнатото място се нареждат децата по височина; първо момченцата, после момиченцата. Имат бели ризки и тъмносини панталони или полички.

- Кой ще каже, че всички те един ден... - казва собственикът на стриптийз бара - знае ли се какво носи съдбата?

- Как е майка Ви? - питам само за да прекъсна неприятния разговор.

- Умря преди три години. Заплитане на червата.

А певческият хор на основно училище "Ранко Маринкович", започва тъжна морска песен, която говори за раздялата на моряка и неговата скъпа. При това, като че ли Мирна е моряк, а всички те: скъпа, която изпраща своя мореплавател на неизвестно пътешествие.

- Има още такива случаи - шепне ми собственикът на стриптийз бара - когато бях в казармата, някакъв капитан, Радованович, опита да се самоубие с пистолет. По време на наряда. Куршумът влязъл през слепоочието и излязъл през окото. Човекът оживял, жена му се върнала, сега има внуци и ги забавлява със стъкленото си око. Съдба.

Същевременно майката на Мирна си свърши работата и се върна гордо на пиедестала си: висока, руса, в достолепно черно. Непрекъснато мисля за това, защо не можех да обичам жена, която е толкова по-висока от мене.

 

8. Ангели

Децата сега пеят "La Cucaraca". Защо точно това? Най-любимата песен на майката на Мирна - сещам се с носталгия за по-студените дни на Раб. Веселите ритми отнякъде донасят полъха на планинските райони на Мексико, както и в края на сезона на терасата на хотел "Империал", когато обикаляхме между хриптящите пенсионери и търсехме самотни млади германки. "Кокарача" разплака всички и ние вкупом подсмърчахме, докато те вкупом пееха, а учителят по пеене, известният Туркулин, обърнат с гръб към скърбящата група, само маха с ръце, защото децата така или иначе знаят всичко наизуст.

Изведнъж, странно раздвижване.

Едно момиченце от първия ред, клекнало, гали с длани каменния под. Нейните съученички си шепнат, а песента придобива дисонантно звучене. Сега още две момиченца се спуснаха и клекнали, опипват с пръсти пода. Като читатели на Брайлова азбука, издялана на камък. Момченцето от задния ред, което заобиколи целия хор, с внимателни стъпки се присъедини към момиченцата в галенето на подовата настилка. По това време някои още се опитват да пеят, но повечето едвам задържат смеха си. Детските уста, пълни с кикот, се затварят и песента съвсем замира, отстъпвайки място на покашлянето и подсмърчането на публиката. Една жена се качва на издигнатата площадка и разпитва децата. Между хората преминава шепот: Изгубила е лещата си!

Всички отдъхнаха с разбиране. Истина е, че моментът е неприятен, но лещите са скъпи. И до Риека трябва да се довлачиш, за да ги купиш. Разбирам, че това е майката на момиченцето, което е изгубило лещата и виждам как помага в търсенето. На останалите деца това им се видя като миг, а и тя беше залепнала. Белите ризки и тъмносини панталони се суетят около ковчега на Мирна, докато Рената се е втренчила в нищото. Не вижда децата и техните дребни проблеми. Тя, простено й е, се е загледала във вечността, като че ли е зад мътно стъкло.

Атмосферата сред публиката се мени. Някои лица са откровено засмени, а други се опитват да задържат напиращия смях. Разбира се, неуспешно, като да се борят срещу метастазите. И всичко прилича на балон, който неминуемо се пълни с въздух и ей сега ще се пукне, когато една малка високо извиква: Ето я!

На пръста си носи нещо, което ние не можем да видим, но знаем какво е, и я предава на майката на невнимателната губеща. Тя разтваря бяла кърпа, завива лещата и внимателно, прекалено внимателно, не свикнала на високите токчета, слиза между нас, ухилените. Смеят се и децата в нехомогенни групички около ковчега.

- Ангели! - коментира старицата край мене - не знаят, че това е грях.

А от нас, като че ли нещо падна и се скри между камъните и червената земя, обрасла в гробищен бурен. Най-лошият между бурените, защото знаем какво го храни.

 

9. Резач

Служебната част на програмата изглежда завърши и май няма повече желаещи да държат слово, а гробищната църквичка само дето не затръби погребален марш, и тъкмо преди да тръгнем, на издигнатото място пред микрофона се изкачва някакъв треперещ, необръснат младеж, който никой не разпознава. Или поне така изглежда.

- Това е Ранко, от Пипо, който не е в час - каза съседът ми, който явно е запознат с всички островни тайни.

И сега си го припомних. Ранко, почитателят на Чуждестранния легион, юрна се по света в търсене на война: носеше войнишки ризи, НАТО шапки и ботуши като на американската флота посред лято. Играеше първи защитник.

Ето, Ранко вече се храчи, чисти си гърлото за първата дума.

- Мъже и жени - започна епически, - малката Мирна прерязаха с моторна резачка. Играеше на кукли, бедничката, когато дойдоха и започнаха да я режат.

Шок между нас! И ужас!

И вече не мога да се отърва от картината на прерязаното от моторна резачка момиче. Момичето, прерязано с моторна резачка, е преди всичко много късо. А от рязането е минало време и изглежда като пластмасово. От гръбнака още стърчи опашчица от гръбначния мозък като при печените агнета. А Ранко, хъшлакът, продължава: "Играеше си малката в градината пред кръчмата и дойдоха Те. Единият има електрическа резачка, другият носи бензин. Хванаха малката и онзи с резачката казва: "Дай двеста марки или режа!" Аз казвам: "Хора, Бог да ви пази, недейте кръстено дете, а марки нямам."

- Разкарайте го! - крещи.

- Кво, не е умряла от развалена кръв? - пита ме една старица на ухо. Учудена.

Но Ранко не иска да се отмести. Той си дрънка своето: "Поставиха малката на в двора. Двамата държат, а единият ще запалва машината. Дърпа манивелата, а резачката не ще. Така Бог помага на нещастницата, казвам си и повтарям "Отче Наш". После този с резачката вика: "Стояне, дай бензин!"

На подиума се качва директорът на психиатричната клиника и още един лекар. Взимат резача под ръка и го влачат някъде надолу.

- Ранко, укротете се - говори му докторът. - Сънували сте това, Ранко, това не е истина.

- Истина е. Истина - сериозно отговаря Ранко, - само че онези долу не знаят, че е истина.

- Кой, за бога, го пусна вън? - вика директорът на психиатричната болница. Отиват още хора и отдалечават човека, повече го носят, отколкото сам ходи.

След това тишина. Ветрец в короните на пиниите и щурци.

 

10. Послъгване

Достолепното шествие най-сетне тръгна. Първо свещеник, после дечица с венци, духовата музика и колата с ковчега, а зад ковчега скърбящите. Всичко по зададен ред; първо мъже, после жени, а накрая смесено. Край мене е Марио Маскарин, някогашен приятел, който се ожени, разведе и отново ожени.

- Храниш и обличаш - казва ми загледан някъде около ковчега - първо пелени, каши, после книжки с картинки, учебници. Знаеш ли колко струва раницата? С очи на котка. А кутията за моливи? Доста пари са това, мой Феро, много мангизи. А после да ти умре.

- Разбирам - казвам. И наистина го разбирам. Има три деца. Всички живи. Не му е лесно.

Тогава отново се появява изтривалката. От клатенето на колата тя, хулиганката, пада. Момент на объркване, защото гробарите, които бутат, не знаят дали да спрат или не. Нещото впрочем го вдига дребна жена, спортно облечена: дънки и черна тениска. Притърча и връща изтривалката на мястото й, а после дискретно се присъединява към шествието.

- Това не е ли онази твоята? - обажда се Маскарин по повод на дребната женичка.

- Какво моя? - питам, въпреки че знам за какво става въпрос.

- Ти въобще чукал ли си я?

Беше вдовица. Това е всичко, което тогава знаех за нея. Работеше в основното училище като учителка по хърватски.

- Мислех, че си е заминала от острова - каза Маскарин. - Сещаш ли се как Пипчо и аз я докарахме до лудост?

Сещам се, как да не, мисля си. Унасяше се, четейки ни Петрарка, а Пипчо и Маскарин под пейката се самозадоволяваха в кърпичките си. Мене ме обичаше, защото добре пишех. Чак ме канеше вкъщи на чай и казваше, че ще стана велик поет. По-далече от целувка не сме стигали, а покойния си съпруг никога не споменаваше.

- Какво се е случило с мъжа й? - попитах.

- Починал е в железопътна катастрофа. Казваха, че всички ще ги погребат в обща гробница в Загреб, но него някак си, го докараха до тук. Не беше на едно.

- Как така?

- Говореха за общата гробница, защото не можеха да ги съберат. Крак тук, ръка там, а нос няма. Хайде търси носа около линията, а носът отлетял до Бранимировия пазар. Или. Съберат накрая всички части, две ръце или два крака, когато се окаже, че на краката обувките са различни. А панталоните еднакви. Или този е бил луд и е носил това, което първо хване, или двама на разпродажби са купили еднакви панталони. Нищо, отрязват му малко кожа от пищяла и хайде в центъра за изследване на тъканта. "Да му събуем обувките" се сетил някой от докторите за мъртъвци, горе на Шалата. И му свалиха обувките. Когато единият крак е по-къс, пак може да е негов. Свалили му и чорапите. На левия крак няма пръсти, а на десния липсват два. Цифром и словом два. Майната му, диабетик! Всяка сутрин си е слагал инжекция инсулин, а през определено време са му рязали по един пръст на крака. Сметнахме: ако след рязането на всеки пръст периодът до следващата ампутация се съкрати на една година, а първия му пръст са отрязали, когато е бил на петнадесет години, другия на дванадесет, колко стар е бил, когато е умрял?

- Тя не беше стара - казах. Това беше единственото, което можех да кажа в нейна защита. А може би, и в своя.

- На разпознаването не го позна по лицето, което изцяло беше изгоряло, а по тези дефектни стъпала. Заради това е носил различни обувки. Помисли, всеки път да купуваш два чифта. Какъв разход. Олекна й, ккогато загина.

- Разбирам - казвам. И наистина разбирам. Не само заради разхода.

Когато отпътуваше от острова, срещнахме се последния път на Шквера, при Голямата скала. Беше началото на септември и узряваха смокините.

- Така трябва да бъде - каза и ме целуна по челото. Трябваше да се изправи на пръсти, за да го достигне с устни. Мислех, как и моята майка, да беше жива, трябваше да застане на пръсти, за да ме целуне. После започна да плаче. Извадих от джоба си кърпата и я подадох. Беше невнимателно.

- Мокра е - каза. - Плакал си?

Обаче когато я приближи до лицето си, за да обърше сълзите си, спря се за момент и започна да души. Гледах носа й как се набира и отпуска, като преди кихане, и се опитва да познае произхода на миризмата, която се е скрила в това парче плат.

- Свиня! - продума накрая. - Мирише на сперма! - А кърпичката, захвърлена, залетя към каменистата земя.

"Така плачат мъжете", мислех да й кажа на раздяла, почтено и искрено, но нищо не казах. И когато гърбът й стана черна точка под градските зидове, още стоях на същото място, знаейки, че тази гледка ще помня цял живот.

 

11. Фотографии

По това време шествието стигна до отворения гроб, разпръсна се и се превърна в неправилен кръг, чийто център отново е онзи крупен францисканец. Гробарите, а сред тях и пияният Антони, който често се напикава в гащите, започнаха да се мотаят нещо около въжетата, като че ли отвързват лодка. Развързват някакви метафизични възли, а в публиката отново се чува смъркане и въздишки. Идва най-тежкият момент, ковчегът полека потъва в червената земя. Ямата е изкопана като за голям човек и малкият ковчег на Мирна тук изглежда странно. Все едно пирати спускат съндъче със съкровище.

Францисканецът започва проповед. За втори път.

- Народът, който в тъмнина ходил е, светлина голяма вижда.

Четене на посланието на апостол Павел Коринтски...

Гласът му като че разклати върховете на гробищния чимшир и всички послушно се прекръстихме: и вярващите, и онези другите. Скептиците.

Майката на Мирна за погребението беше поръчала фотограф. И той в този възвишен час кръжи около нашите скърбящи персони, щракайки с японската си кутийка. Ако се не лъжа, повече са щраканията около авторитетните: аптекаря, домакина на францисканския манастир, директора на психиатричната болница, собственика на стриптийз бара. Тях, колкото можах да видя, вече няколко пъти щракна. Забелязвам как един слаб францисканец се отдръпва от японския обектив и се скрива зад нечий широк, скърбящ гръб. Изведнъж разпознавам това лице: това е монахът Мариан, ученик на Амброзие Тастен от манастира "Света Еуфемия", художник. Не понася фотографите. Но съм сигурен, че и той по някакъв начин снима, помни. Разположението на хората, цветовете (контраста между червената пръст и малкия ковчег с цвят на слонова кост), дрехите, разположението на облаците. А, когато се върне в килията си, ще рисува с детска ръка и всичко ще изглежда като рисунка на осемгодишно дете. Струва ми се, че всички снимат, помнят, запаметяват и в себе си събират впечатленията, както децата събират снимки на футболисти. Да му се догади на човек от толкова снимане. Няма да се учудя, ако на витрината на някое островно фото видя изложени нашите снимки от погребението. Може би чак със заглавие: РЕПРЕЗЕНТАЦИЯ 1992. Впрочем точно тази година островният отбор преживя един от своите звездни мигове, побеждавайки на дузпите отборите на Црес и Лошин с 2:1 и 3:0. Всички ще бъдем залепени на празно картонено табло и изложени на погледите като в някой албум, от който нашите сериозни лица гледат в ясното бъдеще.

Фрнцисканецът междувременно завършва с думите: "Сега да се помолим за онзи от нас, който пръв ще бъде след нашата сестра!"

И всички наведохме глави, мърморим молитва и мислим: "Сигурно няма да съм аз". Затвори молитвеника и напръска наоколо със светена вода, а единият гробар носи изтривалката от количката и я слага пред дупката.

- Виждаш ли - ми казва старицата, която отново се появи край мене, - таткото на малката е мислил за всичко. Това е, за да не си захабяваме обущата.

И наистина. Оскърбените приближават, застават на изтривалката и хвърлят шепа червена пръст, която тропва по ковчега. Гледам ги. Когато хвърлят своята пръст, старателно изтриват обувките, като че искат да се отърват от заразния червеникав прах, да се очистят от себе си в суров вид и да заплуват в нов живот. Напразно! Като халката на ухото на монголоидно момиченце.

 

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. "Хайдук" - един от двата най-известни футболни отбора в Хърватско с център в Сплит. За него е характерен белият цвят на екипите. [обратно]

2. Хърватска марка цигари. [обратно]

3. Leichenbegleiter (немски) - придружител на трупове. [обратно]

 

 

© Зоран Ферич
© Веселина Сариева, превод от хърватски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2009, № 5 (114)

Преводът е по: Zoran Feric. Anđeo u ofsajdu. 2000.