Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ИЗ "СЕРИОЗНИ ПРИКАЗКИ"

Весна Бига

web

ЗАВОД

Продължаваше да го измъчва една и съща мисъл, която приятелите му смятаха за наивна и недостойна за неговите години. Беше се загнездила в главата му като някакъв глупав ембрион и го тласкаше тайно към неочаквани желания и постъпки.

Ако трябва една мисъл, така зловещо разклонена и самовлюбена като тази, да се нарича някак, нейното име би било - Работник. Знаеше добре, че тя го следва вече дълги години, но в последно време сякаш подивя, оживя и започна да търси своето.

Всичко започна по времето на сърп и чук, жилавите ръце, Интернационала, документалните филми, в които тълпите гордо пееха и развяваха знамена... И днес през него преминаваше тръпка, онази младежката, топлият спазъм около сърцето, когато гледаше някой от онези филми. А после и думата - завод (много по-често завод, отколкото фабрика) - вълшебната дума завод - комини, които пушат, горещина, нажежена стомана, маска на лицето... Неговите представи за Работник бяха много прости, но пък пазеха в себе си онова старо ядро от истини, което ги предпазваше от всички преходни и лъжливи промени - бира, тухли, каскети, дебели или много мършави жени на велосипеди, черно под ноктите...

А с онзи Работник, който толкова години се притаяваше в него, така и не можа да се запознае. С нито един истински работник. Това беше мисълта, която пулсираше в него - преди тихо и незабележимо, а в последно време нетърпеливо и диво. Принуждаваше го все по-упорито да търси, да се вглежда в минувачите, да захваща и да се впуска в досадни разговори с тези, които му се стореха част от онзи свят, от онази митична, непозната класа.

Магазинерките можеха да лъжат с кантара, носеха златни пръстени, гривни, а клепките им бяха оцветени в синьо... Бяха особено любезни с него, защото купуваше доста и качествени стоки. Лесно го преценяваха. Страхуваше се от тях.

Чистачките в учреждението се притесняваха, когато ги заговаряше, имаха готови отговори за него, а когато ги отминеше, чуваше кикотене зад гърба си.

- Добро утро! - с това започваше, с надеждата, че утрото е подходящо. По-късно се опитваше да ги заговори и в края на работния ден, мислеше си, че тогава ще бъдат по-спокойни, но беше както и сутринта.

- Добро утро! - отговаряше чистачката.

- Има ли много работа?

- Да. Да. Всеки ден същото! - нервозно търсеше правилния въпрос, онова, което би завързало разговора, за да го разбере тя, да му каже, да му се довери, да усети какъв е той... Разговорът трябваше да е непринуден!

- А до колко работите?

- От 8 до 14.30 - тя мигаше, на лицето й изплуваше сериозност (това трябваше да се очаква), разбираше, че ще има още въпроси (ръцете му бяха в джобовете, краката разкрачени), трябваше да се подготви да отговори бързо, но без грешка.

- А заплащането? Как е?

- Триста и петдесет.

- Триста и петдесет... Триста и петдесет. Да. Да - кимаше замислено. - А колко сте вкъщи?

- Мъжът ми, аз и дъщерята.

- Мъжът ви работи ли?

- Работи, господине - тук той се усмихваше (господине, точно така)... Мълчание... Нищо повече не можеше да се каже.

Така ставаше с чистачките. А неудобно беше и това, че са в същото учреждение. След това го гледаха подозрително и беше ясно, че не очакват нищо хубаво от подобни разпити. Дори колегата му каза, кой знае откъде разбрал, че ако нещо го интересува, по-добре да пита в счетоводството, защото така е някак неприлично...

Работник.

Жените в автобуса миришеха много хубаво, а ноктите им бяха големи и кърваво червени. Всички имаха злато по себе си, макар и нещо дребно - зъб, обичка. (Неговите колежки вече обожаваха "природните материали", носеха сребро, дърво, мед). По навик задържаше погледа си по-дълго на жените, макар че те бяха по-добре маскирани, претоварени от женското в себе си и им беше трудно да се сближават. Все по-често се заглеждаше в мъжете.

Човек с неговия изглед не биваше умишлено да се излага и да ходи по кръчмите. Направи го два-три пъти в кръчмите на крайните квартали. Дори изпи няколко сливови, за да успокои треската и да не бие на очи. Групичките там оставаха недостъпни за него. Мислеше си да плати по едно питие за всички като някой герой от каубойски филм, да се престори на пиян, луд, веселяк, човек, който празнува, но после?! Щяха да го разпитват, трябваше да говори за себе си...

Работник. Къде се намира той? Как да го намери? Вече не беше лесно да го познаеш. Беше свалил познатите дрехи, сериозен и доволен по телевизията, невидим на улицата. Как да го познае?

Луташе се из крайните квартали, вмъкваше се в малките улички, зяпаше по градините, разхождаше се край предприятията. Привличаха го големите, забързани групи от хора, които се изливаха към автобусните и трамвайните спирки. Смесваше се с тях и се оставяше непознатите тела да го водят със своите случайни, слепи докосвания. Точно тук, в навалицата, притиснат от телата, възторжен, оставил се на чуждото движение, сред виковете, препирните, псувните, кикотенето, тук разбра какво трябва да направи.

Избра си по-голям завод. Прекара два дни в наблюдение пред входа. Администрацията познаваше по автомобилите, с които пристигаше. Цялото пространство около завода беше заето от автомобили, които му помогнаха да се успокои в първия момент, като разпознава собствениците. И работниците имаха автомобили, различни, надяваше се, че са по-малките и скромни коли. Разбира се, имаше и велосипеди, жени със забрадки на главите, мотори, чиито собственици носеха каскети в чудни, живи цветове (в неговите представи преобладаваше сивото, като в негатив)... Трябваше внимателно да избира.

На третия ден намери своя работник. Не беше забележителен с нещо, беше неприветлив, угрижен, около четиридесетгодишен. Сам. Никой не го поздравяваше. Забеляза го по синята риза, която носеше вече трети ден. В първия миг си помисли, че това е работен комбинезон и това го привлече. Не искаше да избира прибързано. Трети ден вече внимателно опознаваше тази риза. Значи, трети ден не се преоблича, не се пере?! Тръгна след него.

Вече добре познаваше лицето му, тила му - кафяв, ниско остриган, крачката - бавна с дълбока свивка в коляното като на селянин. Изгуби го в блъсканицата на автобусната спирка. Автобус 41. Ще го разпознае дори и ако си смени ризата. На следващия ден, в 14.30 вече беше пред завода.

Чувстваше се неспокоен по някакъв познат, но почти забравен начин. За него това беше истинска среща и онази червива мисъл за работниците, която от години се прокрадваше в него, сякаш се отдръпна и притаи в очакване на приключението и своята лепта. Работникът не знаеше, че го шпионира и причаква. Откриваше нещо срамно в това тайнствено дебнене. Ако някой го разбереше и видеше, щеше да си помисли, че е извратен? Това, че нямаше да разберат защо го причаква, го плашеше, караше го и сам да се съмнява...

Запали цигара. Беше малко хладно, валеше дъжд, точно както е необходимо в такива случаи. Сиво и кално, спасено от агресията на цветовете и подозренията към цялото приключение. С всичко това усещаше, че потреперва от студ, застинал на стражарското си място и тази последна жертва съвсем го пречисти. Беше защитен и дегизиран в своя шлифер. Защитен и дегизиран с цигара в устата - обикновен.

Работникът се приближаваше към него. Прегърбен, неприветлив, угрижен, не обръщаше никакво внимание на дъжда. Главата му беше завряна в раменете, ръцете - в джобовете. Изморен. Заеми, заплата, деца, бъбреци... Най-вероятно нещо такова. Ами ако не е това? Ако е нещо съвсем друго, непонятно за него, непознато? Трябва да разбере.

Стори му се, че работникът го забеляза и че му отправи един кратък и равнодушен поглед. Остави го да се отдалечи на няколко крачки, а след това тръгна бавно зад него. Запъти се към спирката, задмина я, застана малко встрани и започна да чака като правеше кратки, хаотични кръгове. Защо не чакаше на спирката? Беше петък и си помисли, че сигурно ще отиде в някоя кръчма, което би било удобен случай да се запознаят. Само да не направи някоя грешка. Не искаше да протака със запознанството и така още повече да му се набива на очи. Трябваше да се запознаят колкото се може по-скоро, спонтанно и непосредствено, без големи очаквания, потискайки нетърпението и любопитството, поне в началото.

Стоеше отстрани, защитен от своя шлифер. Не смееше да се приближи прекалено. Надяваше се, че работникът не го забелязва и за всеки случай, поглеждаше в часовника, за да оправдае своето задържане и да му покаже, ако работникът го погледнеше, че е тук случайно и временно, просто чака.

Набързо се появи един автомобил, работникът чевръсто притича, чу се кратък вик, а след това видя как вратата се отваря, автомобилът вече бавно потегля и работникът изчезва. Почувства се предаден и измамен. Дори не успя да види номера на автомобила. Работникът трябваше да тръгне към вкъщи (надяваше се, че в този ден ще узнае поне къде живее) или в кръчмата. Беше петък! Възлагаше големи надежди на кръчмата, да се запознаят на по питие, на някой кегелбан... Някъде трябва да се прибира. А може би не е невъзможно да влезе в дома му. Съществува някакъв начин. Щеше да е по-добре да има къщичка в покрайнините. Големите жилищни сгради бяха същински крепости и беше трудно да ги превземеш. Трябваше да оправдаеш 100-тина стълби, които си изкачил, да позвъниш на вратата с разумна причина... Боеше се да живее точно в такава, голяма и непревземаема новоградска крепост (неговите представи винаги бяха свързани с къща с градина).

Още малко време прекара в зяпане на мястото, от което изчезна работникът. Надяваше се, че всичко това е все пак привидно, изчезването му - недоразумение, кратко трепване на клепачите? Беше заблуден от синята риза, угрижения поглед, кой знае кога закачен на неговото лице, без да има деца, жена, заеми... Подведе го външността, като някой новак, привлякоха го въображаемите картини и не избра хладнокръвно и премерено, както възнамеряваше. Трябваше да избере нещо по-сигурно. А може би това беше рядък случай в живота на неговия работник, случайност, роднина от Германия, предварително уговорена среща с приятел, съсед, който го е откарал у дома?

В понеделник отново беше пред завода. Привличаха го отделни лица, но беше сериозен, искаше този път да намери нещо сигурно, ясно, нещо, което нямаше да го изненада. Погледът му несъзнателно търсеше Синия, следеше сините ризи, изнамираше сини забрадки, а след това ги сравняваше със своя работник. Неговият работник! Някои вървяха ситно и забързано, лицата им бяха гладки, очите изрисувани... Други бяха възстари, с вкаменели черти, равнодушни... Нито един не беше като него. Почувства някакъв неопределен копнеж, спомни си за радостта, с която го чакаше. Може би прекалено лесно се предаде? Главата му се въртеше с изпитателен поглед. Вече не търсеше ново лице. Нямаше го работникът със синята риза... Чакаше него.

Заводската сирена изпусна два кратки писъка. Втората смяна започна работа. Обземаше го безпокойство от този писък. За първи път беше пред прага на нещо истинско.

Какво искаше от този работник? Да задоволи някакво старо, вече съвсем извратено любопитство? Да му помогне? Или само да вмъкне в историята на своя живот едно такова познанство, един истински работник? Да запълни празнина в биографията си? Да го въведе в своя живот, да го допусне да влезе в неговия, онези другите и... После какво?

Едно лято беше на фестивала "Уните" в Падоа. Привлече го шумотевицата, музиката, металическите гласове от гъсто подредените микрофони съобщаваха за забавата, чуваха се комунистически лозунги, вееха се червени знамена. Беше приятна пауза между две галерии, освежаване след изморителното обикаляне на забележителности. Ядеше се, пиеше се и се танцуваше танго...

На съседната маса седеше семейство, накичено със значки (и той получи една на входа). По всичко личеше, че мъжът, достоен и сдържан човек, е уважаван симпатизант. Постоянно прииждаха работници да го поздравят. Жената, стара дама, подчинена на мъжа си, беше изгубена и изплашена в навалицата... Докато не го забеляза. Веднага усети, че и той не принадлежи на това място, че е попаднал случайно и че вечерта, точно като нея, ще се върне в един друг, свой свят.

Продължи да яде спагети, доволна, че нейната неохота е забелязана, силно се разтърсваше при всеки силен вик, като му показваше колко й е противен целият този шум и колко неразбрана се чувства тук. Даже му се усмихна няколко пъти (вероятно от благодарност). На него, съюзника, съседа по маса, който разбира. Беше разкрит, превърнат в онова, което е - гост, турист, който е дошъл на забавата да се поразходи и да се насити с картини, които толкова рядко вижда, редови градски любител на цирка. Пожела да я разубеди, да отрече с кимане на главата, да я заплаши с пръст! Беше ядосан и засрамен, не можеше да се отдаде на съзерцание и се стараеше да избягва погледа й (упорит и нахален), да й покаже, че не значи нищо за него. Вече не беше любопитен непознат, пристоен и невидим, както му се струваше.

И това дебнене пред завода може би беше същото?

Почувства се виновен, виновен и извратен...

Беше понеделник и той работеше втора смяна. Писъкът на сирената отдавна беше притихнал, но него го нямаше. Може би е влязъл по-рано, пропуснал го е, докато е търсел ново лице (наказал го е за предателството?)? Надяваше се, че той все пак е вътре, че нищо не му се е случило и че ще го види вечерта, когато смяната приключи.

Трябва да дойде вечерта.

Радваше го всичко, което научаваше за него: тази седмица работи втора смяна, а миналата седмица работеше сутрешна; преди започване на работа вие сирена. Всяка дреболия будеше радостно учудване и той ги оставяше да нахлуват и да го завладяват изцяло. Час по-късно се появи страхът, че ще забрави нещо във възбудата, че няма да може да си спомни лицето му, цвета на очите, погледа, който го привлече. В старанието си да бъде хладнокръвен, отреди последователност и едва когато бяха така подредени и номерирани, отново започна да ги ниже една по една: и остригания врат, и синята риза, бавната и тътрузеща крачка, телената ограда на завода... Трябваше да издържи до вечерта.

Представяше си го как работи в този момент, мрачен и сериозен, как бърше ръце в синия комбинезон, пали цигара, дърпа няколко пъти бързо и дълбоко (веждите му са повдигнати, устата разтеглена като издиша), след това бързо загася цигарата в обувката си, обърсва чело с ръкава си...

Отиде в близкото кино (не искаше да се отдалечава от завода), разхождаше се покрай телената ограда на заводския склад (може би той работи точно тук?), три пъти се отбива на кафе (сигурно и той понякога се отбива на същото място), прелисти вестника и половин час преди заводската сирена застана пред изхода, увит в своя шлифер (чак сега се сети, че не е хубаво, дето пак е с този шлифер, а освен това беше зелен на цвят и подчертаваше торбичките под очите му). Внимателно следеше всички, които излизаха (за щастие, изходът беше тесен). Съзря го на вратата (само трябваше да прекоси двора), но не беше сам. Разговаряше с работника, който вървеше до него. Жегна го притаена ревност. Чак когато съвсем се приближи, видя, че е сам и че онзи работник е останал зад него. Стори му се, че повдига глава и го гледа с някакво ново внимание. Трябва да го беше запомнил (шлиферът!) и се чудеше какво прави тук? Може да е и малко любопитен? Това го изпълни с нова възбуда. Любопитство! Първото усещане, отправено към него... Трябва да се приближи колкото се може по-бързо. Не бива да стои тук с дни. Въпреки че можеше. Усещаше, че може. С дни. Опияняваше го звукът на сирената, колоните, причакването, пълно с неизвестност... Знаеше, че няма да може да се сближи с него, ако протака още дълго.

Тръгна след работника. Той забави крачка и сви в една доста пуста и малка улица. Сега не можеше да се откаже, особено ако е бил забелязан. Нещо трябваше да се случи. Може би ще се отбие някъде да пийне, така би било най-добре. Но дори в това мълчаливо преследване, намираше радост. Превземаше го с крачки. Внимаваше да запази дистанцията. Минувачи се срещаха рядко и беше сигурен, че той скоро ще го забележи. Работникът не се оглеждаше. Това му се стори необичайно. Вероятно чуваше неговите стъпки. Може би беше отнесен, замислен?

Спря пред двуетажна къща. Държеше ръцете си в джобовете, главата му беше малко наклонена, сякаш се ослушва, съвсем неподвижен. Не се канеше да влезе в къщата, беше ясно. Може да чака някого? Почувства същия онзи страх, мъката, че ще го изгуби неочаквано, както онзи ден пред завода. И той стоеше, не скъсяваше ни на йота разстоянието между тях. Познаваше крачките му и спряха почти едновременно. Това беше важно. Ако закъснееше малко, нямаше да може да спре. Не можеше и да се върне.

Цяла минута стоя неподвижно. А след това отново закрачи, бавно и някак сериозно. Вероятно чуваше зад себе си стъпките, които го следяха като притаено ехо. Или собствените му крачки ги заглушаваха?

Само няколко крачки и отново спря, прегърбен, вкочанен, а после рязко и някак много свирепо се обърна със скок и се запъти назад, към него.

Усети порив да изтича, да избяга, да се върне на светло, към автобусната спирка, на която винаги имаше някого... Краката не го слушаха, както в стар, добре познат сън. Вдърви се, изпълнен с някакво сляпо очакване. Работникът ускоряваше ход. Дойде съвсем близо, изглеждаше сякаш ще мине покрай него, ще продължи и наистина, той направи няколко крачки напред, но после се върна и застана пред него.

- Какво искаш? - каза.

- Аз? - чу се как мрънка нещо за недоразумение и грешка. Лицето на работника беше мътно, очите странно присвити, устата събрана. Беше някак прекалено ядосан.

Не го беше замислил така. Трябваше да си прочисти гърлото:

- Стоях пред завода, може да сте забелязали. Вие днес не сте със синята си риза. Исках да разговаряме.

- За какво? - гласът му беше строг и остър, страхът сякаш изчезна. Виждаше се, че се окуражава и даже още се приближи.

- За какво?! За каквото и да е. Нищо конкретно. Вие изберете - веднага усети, че не го каза добре. Трябваше да бъде ясен, решителен, да обясни всичко без заобикалки... - Исках да се запознаем. Избрах ви. Въпреки че онзи ден изчезнахте. Точно с вас исках. Да ми вярвате. Да говорите честно. Аз...

- Защо? Ти какво искаш? - човекът го гледаше с недоумение, което превръщаше лицето му в нещо сгърчено и мрачно.

Страхуваше се от него ("ТИ какво искаш?"), но изпитваше някакво приятно удовлетворение. За първи път някой разговаряше с него по този начин. Ако го познаваше, щеше да е мил и любезен. Заслужаваше да се държат с него по този начин, напълно заслужаваше. Но какво ще стане, ако го напусне? Работникът всеки миг можеше да изчезне!

- Вие сте работник? Нали? - търсеше поне нещичко, за което да са на едно мнение, нещо което би разпознал и потвърдил, поне една неизбежна утвърдителна частица, някое ДА. Мълчанията му са ужасно дълги, ще изгуби търпение. Всичко зависеше от онова, което щеше да каже. Сега.

- Много ми харесахте. Наблюдавах и други, но само вас искам. Вие сте тази... - усети удар в брадата, след това в корема, свлече се, после пак в брадата.

Чуваше как човекът се отдалечава, спокойно и отмерено.

 

 

© Весна Бига
© Биляна Атанасова, превод от хърватски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2009, № 12 (121)