ИЗ "БЛУМЕНБЕРГ"

Сибиле Левичаров

web

Лъвът І

Блуменберг тъкмо бе взел нова касета, за да я сложи в записващото устройство, когато вдигна очи от писалището си и го видя. Голям, жълт, дишащ: несъмнено лъв. Лъвът го гледаше, гледаше го, както се беше излегнал върху килима от Бухара, току до стената.

Очевидно бе възрастен лъв, не съвсем в разцвета на силите си, но сподобен с уникалната способност да е тук. Блуменберг проумя това поне на втори поглед, докато се мъчеше да дойде на себе си. Само да не се паникьосам, тъкмо сега не бива да се случва, рече си Блуменберг, а може би това изречение не бе чак дотам коректно, макар Блуменберг обикновено да поддържаше желязна дисциплина в главата си и при намирането на изречения, понеже бе свикнал да оформя фразите си не през куп за грош, а в строга подреденост, и то в същата подреденост, в която ги и изговаряше, все едно дали имаше пред себе си включено звукозаписно устройство, или ушите на дете.

Блуменберг веднага схвана, че тук могат да бъдат направени много погрешни неща и само едно правилно: да изчака и да запази самообладание. Схвана също, че в лицето на лъва му се въздава голяма чест, сякаш го почитат от високо място, след продължителна подготовка и след подробно проучване. Очевидно някой разчиташе, че на вече напредналата си възраст Блуменберг без особено затруднение би се справил с подобно нещо.

Куриозното се състоеше единствено в това, че лъвът не излъчваше нищо неясно, размито, никаква смесица от лъв и въздушни атоми; контурите му не трепкаха насам из прииждащите на талази мисли на Блуменберг; не проблясваха никакви огледални неврони с лъвска глава, които да населят кристалното пърхане на халюцинацията. Лъвът бе наистина тук. Досегаем, жълт, власат.

Макар че сам се заставяше да бъде образец на невъзмутимост, сърцето му заби лудешки. Лъв! Лъв! Лъв!

Естествено, не се боеше от него. Не приличаше на лъв, избягал от цирка. От една страна, Блуменберг разполагаше със закрилата на тежкото писалище, зад което седеше, от друга страна, лъвът си лежеше преспокойно и далеч не се държеше като изнервено избягало животно или дори като такова, което се храни с християни. На Блуменберг му се прищя да каже: католик съм, спокойно можеш да ме изядеш, но предпочете да запази тази волност за себе си и на свой ред направи физиономия, която трябваше да сигнализира за изчаквателна любезност, но в нея се получи малко повечко любопитство към лъва. Навярно предизвиквам лъва с начина, по който го наблюдавам, помисли си Блуменберг, понеже знаеше, че има пламенен поглед.

Бирените на цвят очи на лъва го изучаваха неотстъпно със съсредоточено лъвско спокойствие, всъщност не го изучаваха, а просто гледаха през Блуменберг към нещо, което се намираше зад него, навярно и зад стената с библиотечните лавици, навярно и зад зида на къщата, навярно и зад селището Алтенберге, и зад града Мюнстер далеч преди годината 1982-а.

Сърцето му продължаваше да бие като апаратче, излязло изпод контрол.

Блуменберг нямаше опит в събеседването с лъвове. Досега не бе имал възможност да общува с някой от тях. Никога не беше изпитвал трудности да разговаря с Аксел, любимото си беловласо коли. Аксел го бе следвал по петите навсякъде, за Блуменберг беше удоволствие да прекарва длан по дългите му косми на гърдите и да го чеше по шията, докато разговаря с кучето съвсем непринудено, подобно на вдетинен любител на четириноги твари, макар и - в сравнение с други любители на кучета - със забележителна коректност.

Блуменберг се съмняваше дали с лъва изобщо е възможно да се събеседва. Не вървеше да стане от мястото си, да хване лъва за гривата и хубавичко да я разроши. По нищо не личеше, че лъвът се нуждае от особени нежности. Макар да не изпитваше страх от животното, респектът на Блуменберг от него бе голям.

Лъвът е дошъл при мен, понеже съм последният философ, който може да го оцени по достойнство, рече си Блуменберг. При тази мисъл изпита странно чувство, за миг му се наложи да замижи пред толкова много величие, което нечия небрежна ръка бе положила на килима пред него като предизвикателство на нощта, късно, в три и петнайсет, както му показа един поглед към часовника, когато отново отвори очи.

Лъвът не излъчваше нито мирис, нито безмирис, лъвът миришеше дискретно на лъв, доловимо може би само за нечий нос, който обича лъвовете и се мъчи да си припомни лъвската миризма след посещение в зоологическата градина. Макар Блуменберг да имаше всички основания да се нарече любител на лъвовете, миризмата им досега не беше го занимавала. Дръзката, но все пак сякаш разсейваща се на повърхността натрапчивост на миризмата, която започваше да изпълва кабинета му и която влиташе вътре с поредното издихание, за да се изгуби пак при следващото, възбуди сетивата на Блуменберг.

Мощно го връхлетяха мисли с непозната досега пластичност; сякаш всички чекмеджета на бронирания му шкаф бяха изскочили и съхраняваните в тях трийсет и шест хиляди шестстотин и шейсет картотечни единици, написани на машина, се бяха разлетели из стаята, но не в картонения си вид, а като люспи от образи, лишени от букви и бележки, които нахлуват в главата му.

Спокойно. Вглъбяване. До нерва на един образ, до нерва на един проблем се стига само когато огледаш и изследваш поотделно образа или проблема. Кой бе лъвът? Вследствие на съпротивата, която се опитваше да изгради срещу лавината от образи, Блуменберг почувства лека превъзбуда.

Фалшивият лъв на Агава¹. Съдът на лъва в Езоповите басни. Лъвът на библейския псалмописец. Лъвът, завинаги изчезнал от Ханаан. Символното животно на евангелиста Марко. Мария Египетска и нейният лъв придружител. Кроткият звяр на Свети Йероним в килията му. Кой бе лъвът?

Налагаше се паметта му да прелисти скоростно Библията, понеже лъвът все пак има в нея своите посадени и отново прекършени характеристики; тъкмо това си заповяда и Блуменберг. Трябваше обаче да признае, че паметта му, която обикновено функционираше безукорно, по-добре отколкото при всеки познат нему човек, тъкмо сега не бе в състояние да направи основен преглед на лъвската проблематика.

Макар от появата на звяра да бяха изтекли едва няколко мига, Блуменберг вече изпитваше доверие към лъва; при това все още изобщо не беше ясно какви отношения щяха да се установят помежду им, дълготрайни или не. Колко странно е, че в мен вече покълва надеждата взаимоотношенията ни да са продължителни, помисли си Блуменберг. За миг му се стори, че лъвът, чиято паст бе едва-едва отворена, се усмихва.

Възраст? Лъвът бе стар, дори прастар, положително на повече от годините, които можеше да достигне лъв на свобода. Блуменберг го установи със съжаление. Гривата на животното, навярно твърде представителна на млада и средна възраст, сега изглеждаше опърпана. Гръбнакът изпъкваше и бе леко хлътнал, дълги тъмни бразди от сълзи водеха от очите на лъва странично надолу; самият начин, по който коремът му се свиваше при всяко вдишване, сякаш получаваше спазъм, даваше основание за безпокойство.

Да не би лъвът да е дошъл, за да умре на килима ми, смутено се запита Блуменберг. Искаха да го подиграят от по-високо място, ето защо му бяха пратили тоя мършав лъв. Тази мисъл изчезна така бързо, както се бе появила. Не, Блуменберг изпитваше симпатия към лъва и когато си го призна, тутакси се довери на силата на симпатията, стимулираща познанието. Изневиделица се почувства обгърнат от уюта на собствената си топлина - чувство, което съвсем незначително се отличаваше от самопревъзнасянето. Тъкмо той, неподражаемият аскет, си бе заслужил своя лъв. Изпълнен с гордост, Блуменберг си помисли как бе работил нощ подир нощ подир нощ, и признанието, което му се въздаваше сега, беше този лъв.

Да се чувства като Мария Египетска, не му беше възможно. Нямаше я пустинята, нямаше ги безпътството и гуляите, на които се бе отдавала по-рано тази много специална Мария, липсваше, естествено, и покаянието. Блуменберг никога не се бе увличал по подобни телесни крайности, тъй че нямаше и за какво да се покайва, пък и не беше жена. Освен това представата, че ще просне измършавели мощи насред пустинята и че над гроба му ще бди лъв, не му се нравеше.

Агава? Глупости! Да помислиш собствения си син за лъв и да го разкъсаш във вакханско безумие - на такова нещо бе способна само една издигнала се в дивата Гърция жена, или по-точно - апотеозът на жената: античната майка.

Макар лъвът там пред него в никакъв случай да не бленуваше, а главата му със широки ноздри несъмнено да беше истинска и да не приличаше на главата на котка (впрочем въпросният лъв продължаваше да гледа през него), лека-полека философът се почувства обладан от кротко чувство на закътаност. Извика в паметта си прочутата гравюра върху мед на Дюрер. Е, в кабинета на Блуменберг нямаше пясъчен часовник, нямаше и пулт, нямаше ги нито кръглите, изпъкнали по средата стъкла, нито черепът върху перваза на прозореца, а вместо ламперията от топло дърво се виждаха лавици с книги, които стигаха до тавана, както и килими - но все пак този кабинет си бе килия, отчетливо отделена от останалите части на къщата. Освен това цареше нощ: времето на радикално отвръщане от светската суета, в което най-много няколко човека, дето не ги лови сън, да се въртят будни в постелята си и малцина да са онези, които вършат някаква работа.

И все пак Блуменберг изпитваше съмнения. Ако сега затвореше плътно очи и преброеше до шейсет - имаше навика да съпровожда такова броене с леко потрепване на пръстите, - а после отново ги отвореше, нищо чудно лъвът вече да го нямаше. Халюцинация, нищо повече.

Блуменберг наистина затвори очи, но в объркването си преброи не до шейсет, а погрешка само до петдесет и осем, при което никак не му беше лесно да мижи толкова дълго.

Отвори очи. Лъвът бе тук.

На Блуменберг му се прииска да стане от мястото си зад писалището. Отвън светеше месечината. Пред дългата редица на прозорците личаха черните ребра на розовите храсти. Нямаше да е зле да отвори едно от крилата на прозорците и по този начин всичко да излети на свобода.

Опасно ли беше? Не, по-скоро не. В продължение на няколко секунди Блуменберг остана на прозореца и вдишваше хладния нощен въздух, но с напрегнат гръб. Когато наново се обърна, лъвът още бе на мястото си.

Време беше да отвори бутилка бордо. Събитието трябваше да се отпразнува, появата на лъва трябваше да се полее с чаша вино. Блуменберг остана сам с пълната чаша в ръка, напразно би търсил в кабинета си и чаша за гост. Все пак лъвът не беше чак толкова одомашен, че да може да стисне чаша в лапата си и да я вдигне за здравето на Блуменберг.

Дали лъвът, който междувременно сякаш бе снишил леко глава, но гледаше все така невъзмутимо през него, беше на шестнайсет, седемнайсет или може би на деветнайсет? Слонски стъпки по килима от Бухара, стигнал до него като една от малкото части от бащиното наследство. Избирайки тази стопляща постелка, за да се излегне на нея, лъвът се държеше като домашно куче. Очевидно има чувство за симетрия, рече си Блуменберг, понеже лъвът бе легнал точно по средата, а и усетът за естетика май не му липсва. Килимът бе най-скъпият предмет в кабинета на Блуменберг, със светли стъпки на виненочервен фон и нюанси на синьозеленочерното - наистина рядка вещ.

Макар кабинетът му да си беше съвсем наред, Блуменберг съжали, че не разполага с такова достолепно помещение, каквото бе нарисувал Антонело да Месина, за да постави в него Свети Йероним. Картината, която италианският майстор бе създал с плътни сенки по примера на холандските си колеги, събуди паметта на Блуменберг, която пак започна да действа безукорно и с удивителна прецизност: погледът пада през каменен отвор, на преден план има паун, бакърена паница, пъдпъдък. В разкошното вътрешно помещение има стълбица с три стъпала, която води към нещо като сцена. Светецът учен носи тежко падащо одеяние от червено кадифе и червена кадифена шапка, а дългите му ръце прелистват книга, разтворена пред него на нещо като седящ пулт със скосена плоскост. През прозореца вляво се разкрива вълшебна гледка. Хълмиста местност с кипариси тук-там. А вдясно, от тъмнината зад сцената на учения, изниква неугледен лъв. Не, не с лъвски нозе и широки лапи, а с тънки крачета като на хрътка. По всяка вероятност Антонело никога не е бил виждал истински лъв.

Блуменберг обичаше тази картина. Обичаше тези достолепни, самотни фигури, на които бяха достатъчни и съвсем малко книги, понеже очевидно се вглъбяваха все в едни и същи, начело с Библията, разбира се; обичаше разкошно обзаведените им стаи с прекрасните изгледи към подредеността навън, които отместваха самотата по посока на прекрасния уют! Почти сценичната аранжировка с издигнатата предна страна служеше за отделянето на учения от настлания с теракота и изкусно оформен под, сякаш бе по-малко зависим от земното притегляне, сякаш неговият под беше не обикновен под, а основа на духа, над която мислите се възвисяваха все по-надалеч. Дали червената му дреха не бе признак за възвишеното сърце на учения еремит? Картината, естествено, не изобразяваше полъха на вятъра, който несъмнено духаше по пладне между големия отвор отпред и зейналите прозорци отзад и сигурно разпиляваше насам-натам из стаята намиращите се в нея хартии. За миг Блуменберг си представи смешния лъв като ловец на хартии, като гонител на хартии, но незабавно прекъсна фразите, които искаха да се оформят в него по този въпрос, защото не искаше да изпада в глупаво положение.

Обратно към собствения лъв. Въпреки паметната му поява, която бе настъпила едва преди половин час, Блуменберг сметна за редно в никакъв случай, дори в този краен случай, в който сърцето му биеше чак до гърлото, да не се отказва от навиците си. Лъвът обаче го беше объркал до такава степен, че не бе успял да запише на диктофона за секретарката поредните си размисли; това бе достатъчно като отклонение от правилото. Пъхна записаната касета в плик, надписа го - независимо от лъва - четливо, макар и с леко треперене с адреса на университета, лепна му марка, взе си палтото и като измери животното с толкова строг поглед, сякаш искаше да го закове за килима, се запъти към градинската врата.

Отвън си запали цигара: и в този случай против правилото, защото обикновено изминаваше пътя до пощенската кутия и после обратно до дома си на бегом, пушенето само щеше да му отнеме от времето. Сега обаче, макар да крачеше възбуден из оскъдно осветените улици - както и друг път по това време нямаше жива душа, дори автомобилите, паркирани под сноповете светлина на уличните лампи сякаш спяха - се движеше все пак по-бавно от когато и да било, за да прецени на спокойствие и с помощта на нощния въздух какво му се бе случило през последния час.

Май ме подмамиха в засада, мина му през ума, сблъскаха ме с фундаментална измама, за да подложат на проверка духовните ми сили.

Когато се прибра, лъвът го нямаше.

Блуменберг дълго държа дланта си върху дръжката на междувременно заключената градинска врата. Да не би да имаше вземане-даване с лъв от приказките, с отсъстващия лъв, който не е част от онова, което съществува, следователно по никакъв начин не е част от света? Ами, ами, рече си Блуменберг, този съвсем различен, отричащ света лъв се проявява, по думите на Витгенщайн в "Трактата", в нещо и с това по нов и друг начин вече е факт. Игрословиците на светонаименователите връщат лъва обратно в битието и живота, промърмори си той под нос.

Доволен от думата "светонаименователи", която без забавяне отнесе към себе си, Блуменберг си легна.

БЕЛЕЖКИ

1. Героиня от древногръцката митология. Заедно със сина си Пенфей отказва да вярва в божествения произход на Дионисий и затова е наказана от боговете: Агава обезумява, разкъсва на части сина си и приема главата му за глава на лъв (б.пр., Л.И.). [обратно]

© Сибиле Левичаров
© Любомир Илиев, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2013, № 4 (161)

Други публикации:
Сибиле Левичаров. Блуменберг. София: Атлантис КЛ, 2013.