ИЗ "АПОСТОЛОВ"

Сибиле Левичаров

web

Колко?

Румен ни посреща с обичайните си утринни превземки. Гърбът го боли, вратът го боли, може би и един зъб, стомахът, коляното, един пръст на крака, знае ли човек. Със забелени нагоре очи започва да прави упражненията си за врата, пъшка, окашля се, отново глътва насъбраната си слюнка. Сякаш самата многострадална Богородица страда и се гърчи в страданията си! Понеже се изкисквам, ме стрелва строго. Представят ни се загадъчни утринни ритуали на дома Апостолови, посред които ни се отрежда някой и друг изпълнен с укор поглед, понеже не сме почнали да правим нещо, с което Румен отдавна е свикнал. Дали майка му, докато още е могла да ходи, не е скачала в такива случаи от мястото си и не е разтривала тила му? Дали пък не се е развел тъкмо защото жена му е отказвала да го прави?

Сервитьорка на средна възраст, която изглежда така, сякаш дрехите едва успяват да прикрият снагата й, ни носи закуска, защипала цигара между пръстите си, пепел от която се изръсва върху чинията на сестра ми. Квадратна челюст. Тип дървосекач. Напълно невъзмутимото същество се е изправило пред нас и ни гледа отвисоко така, сякаш е получило заповед да ни спука от бой, ако случайно ни хрумне да недоволстваме от нещо.

Сутрин сестра ми е одрямана, но по извиним начин. Предизвикателни лица не могат да я извадят от равновесие. Хлябът, подобен на талашит, сивото кафе, доматът, който, преизчислен в човешки години, трябва да е над седемдесетте - тя спокойно оглежда цялото това великолепие и моли Румен да поиска по-остър нож. Много, много благодаря, вика тя подир жената, която отдавна не й обръща внимание.

Изглежда, чувството й за методичност внезапно се е събудило. Вдига чинията от масата и духва пепелта по посока на гърба на отдалечаващата се сервитьорка; всичко това се извършва безшумно и съсредоточено. Когато й донасят нов нож, сестра ми се залавя за работа. Майсторка е в прецизните разрези, хирургическа дарба, която има за своя цел не човешката плът, а хлебчетата, поднесени за закуска. Доматът бива разчленен по всички правила на изкуството и тъй като аз самата никога не бих успяла да го направя, без да наруша съотношението между дебелите и тънките резени и без да нащърбя некрасиво краищата им, грижовната моя сестра ми побутва едно безукорно изрязано парче домат, преди да продължи да се занимава със собствената си чиния, да струпва с извънмерна точност кубчета от хляб, сирене, парченца домат и да ги фиксира с вилицата си, за да може ножът отново да влезе в действие. Ето вече осем такива внушителни хапки приканват да бъдат изконсумирани. За миг тя оставя приборите встрани, за да се полюбува на перфектно свършената си работа.

Е, това е, казва сестра ми и вдига чашата си с кафе, сякаш ще държи тост.

Притискам резенчето домат към раздърпано парче хляб. Чувствам се бодра и чевръста, това време от деня е най-доброто за мен.

Днес на ред е посещение на царската крепост. Изкачваме се по хълма и ни се обръща внимание на прочутите възрожденски къщи. Османското владичество, весело грача аз в уши, които положително не искат да чуят подобно нещо, е най-доброто, което някога се е случвало на българите! Румен е втренчил поглед пред себе си и сестра ми бърза да го въвлече в благопристоен разговор.

Под Възраждане трябва да се разбира освобождението от османците през деветнадесети век. Нафуканото название доказва, че имаме работа с оперетна страна. Пис-пис, обръщам се към едно куче, понеже желанието ми да се присмея на българите се разпростира и върху техните кучета. То ме слуша внимателно, за разлика от гърбовете на моите спътници, които държат да ми внушат, че трябва да си държа езика зад зъбите. Пис-пис, повтарям аз и храня кучето с луканката, която ни бе поднесена за закуска.

Заговорят ли българите за своето Възраждане, главите им се вдигат. Гърдите им се изпъчват, във всеки българин заема мястото си неговият любим герой, измъкнат от цяла чутовна редица герои, втвърдява и изпъва снагата му - и ето че усмихнатият, кротък допреди малко човечец внезапно придобива очи, които започват да кръжат диво из орбитите си. Такъв един любим герой е Христо Ботев, най-великият освободител по Дунава. Действията му са дотолкова оперетни, че представляват чудесен материал за филм или комедия, макар никой да не е и помислял за такава възможност. Ботев, поетът с буйната брада. Пламналите му очи са съзирали бъдещето на България, при това далеч, далеч отвъд датата, на която се намираме в момента, а жаждата му за дела е била огромна.

Козлодуй 1876-а. Един от онези капризни майски дни, които предразполагат към вземането на важни решения. Ботев и група патриоти се качват в градинарски костюми на борда на един параход с лопатни колела. Малко след качването си на палубата, патриотите захвърлят мотиките, ножиците и кошничките за цветя, и свалят от гърба си костюмите, за да смаят присъстващите с още по-разкошни костюми - със златни шнурове на гърдите и със златни лъвчета на калпаците.

Носели си и пищови. С тях заставили капитана на “Радецки” да разпрати послания за свободата на българския народ до целия цивилизован свят. Щом стигнали Козлодуй, патриотите напуснали кораба. Ала населението по поречието на Дунава, което Ботев и хората му възнамерявали да вдигнат на крак, за да си набави оръжие и да потроши главите на османците, позяпало с изумление лъскавата чета и веднага след това се пръснало отново да си работи нивите.

Приканени сме да се дивим на една къща с маймунка на фасадата. Ах, че е прелестна! Как мислиш, питам аз моя Писан, който вече не се отделя от мен: дали къщата не е била собственост на турчин, преди някой възрожденец да му я вземе?

Характерна за Велико Търново била необикновената хармония между архитектура и природа, разтапя се нашият български водач. Тези упорити клишета, познати ни от туристическите пътеводители, самоуверено пренебрегват стореното от комунизма, тук и навсякъде. Онова, което се нарича Стария град, се е вкопчило за крайчеца на един хълм и е обкръжено от панелни блокове.

Минаваме по един мост и достигаме целта си. Двамата са решили милозливо да ме приемат отново в средата си. Това, че Писан е вече неразлъчна част от групата, ядосва поне Румен, но той си мълчи. Зад бараката, в която се купуват билетите, има представление на пластмасови кукли с височината на деца, според състава на групата - на немски, английски, френски. Раздрънкани доспехи, кон, от чиято грива са окапали почти всички косми. Харесва ми как цвили. Магнетофонната лента се е набрала, своенравното кимане на коня остава беззвучно, цвиленето се чува чак когато конят се умири. С пронизителни, стържещи гласове се разказва историята на рицаря Балдуин Фландърски: как попада в плен, как, за нещастие, се влюбва в жената на победилия го съперник, как ги надушват и на Балдуин му виждат сметката с меч. Румен присвива вежди, понеже от представлението му става неудобно. На мен ми е забавно, а сестра ми се залива от смях.

Разглеждането на крепости не спада към най-любимите ни занимания. По всеки камък от руините, които разглеждаме днес, тегнат недобри спомени. Слава Богу, пътуванията до швабските крепости в околността бяха рядко сред неделните излети, които бяхме принудени да предприемаме с родителите си. Всеки път протестирахме, не искахме да оставяме сама баба ни, в чиято къща живеехме. Нищо не помагаше, влачеха ни със себе си.

На меката задна седалка на ситроена не отронвахме и дума. Баща ни беше отличен шофьор, а облеклото му съответстваше на онова, което са носели автомобилистите през тридесетте години. Кожени ръкавици с дупки, каскет. Не превишаваше скоростта, не караше нито вяло, нито на тласъци, никога не ругаеше. Въпреки това всеки път ми прилошаваше и задачата на сестра ми беше да съобщи отпред, че трябва да спрем. Винаги седях отдясно, за да мога бързо да отворя вратата, и когато повърнех с рутина, се връщах, всички бяхме свикнали.

По едно време самонадеяността ми нарасна и почнах да върша със сестра си какви ли не безшумни щуротии. Играехме на дърпаница, на стисканица, на щипаница. От нас не се чуваше нито дума, най-много някое сподавено кискане, което прекъсваше веднага, щом майка ни се извърнеше назад. Не ни беше забранено да говорим. Навярно веселият шум от задната седалка дори не е бил толкова неприятен за родителите ни, може и да ги е разведрявал. Ние обаче се бяхме заклели да не произнасяме нито дума по време на излетите. Бяхме най-изпечените мълчаливки в цял Дегерлох. Чрез своето съвместно безмълвие мъстяхме на фалшивите си родители, които си въобразяваха, че със смехотворните си напъни да използват хубавото време биха могли да ни убедят, че се държат като истински.

Никога не сме се чувствали по-силни, отколкото в случаите, когато скръствахме ръчички, люлеехме крачета, забивахме опърничаво брадички в шията - и не изричахме нито дума. Бяхме едно цяло и упорито се противяхме. Голямата обич към сестра ми води началото си от тези общи битки. Как ми се иска само да седна сега редом с нея на някоя стена и в същата поза, както тогава, да се опълча на България! Сестра ми обаче отдавна вече се е превърнала в приспособлива възрастна, която приема всичко, както й се поднася, и за огромна разлика от мен прощава почти всичко.

Крепостта Тек ни бе така бездънно досадна, както и трите кайзерски планини Щауфен, Щуифен и Рехберг. Прозявахме се, гледахме демонстративно в краката си, когато ни се нареждаше да зяпаме руините, и се тътрехме с убийствено послушание подир родителите си, ръка за ръка.

В сравнение с невзрачните останки тук крепостите в Швабско са впечатляващи гиганти. Кой знае защо, сестра ми се държи така, като че ли пред нея е едно от чудесата на света; дори светлият мъх по ръцете й сякаш усеща присъствието на митичния цар. Със своята благоговейност и с вечното си усмихване тя е успяла да превърне Румен в човек от восък, с когото може да прави каквото й скимне.

От толкова женска хитрост ми призлява. Единствено скалата на екзекуциите привлича интереса ми. Осъдените били хвърляни оттам живи, труповете им ставали плячка на птиците и червеите. Човек лесно може да си представи, че там долу не след дълго се е образувало цяло бунище от разбъркани в безпорядък кокали. Прокълнато място, на което кокалите очаквателно потраквали нощ след нощ: няма ли да дойде някой? Кога най-после ще ни подредите? Няма ли пак да се сдобием с плът, вени, мускули, сухожилия, нерви?

Сядам на един зид и оставям двамата да вървят сами по-нататък. Писан ме е зарязал заради някаква англичанка, която го тъпче с бял хляб. Наблизо крачи врана, далеч от ятото си. Без никакъв замисъл божем. Достолепна походка без видима цел.

Туп-туп, ето че баща ни отново се намесва, поставил връхчетата на пръстите си върху устата, сякаш за да обмисли себе си. Черната му коса е толкова чиста и спретната, като че ли сънят го е сресал специално за нас.

Обмислете всичко на спокойствие, иска да ни каже с това. И не така нескромно, щерки мои. Никой не би ви повярвал, ако твърдите, че знаете всичко.

Празни приказки, разбира се, както обикновено.

Знаем малко. Е, и? Повече от ясно е: дори да бяхме следвали българистика, технология на овчето сирене и индоевропейска теория на самоубийствата със специализация по психопатология на мъжете-гинеколози - за съдийки в дело срещу бащи не ставахме. Дори и в жалко семейно съдилище, което заседава в някаква барака. За по-висши да не говорим. Сестра ми и аз действаме или рамо до рамо, или конфронтативно, лице срещу лице. Ако искахме да направим кариера и да произнасяме присъди, би трябвало да се нагодим към порядъка във Върховния съд, местата са в полукръг, отворен към света като амфитеатър и в същото време пъп на света. Говори се, че всичките седемдесет и един съдии във Върховния съд биха могли да се видят един друг само странично, но в никакъв случай не бивало да си обръщат гръб или да се взират един в друг фронтално и от непосредствена близост.

По небето - облаци като скумрии, с най-нежен рисунък. Един съдник черпи сила, когато вдигне очи и се полюбува на небето. Когато изпратя една пациентка, непременно трябва да се повзирам за кратко в зеленината, преди да влезе следващата, твърдеше баща ни, докато все още носеше лекарския халат. Че какво правиш тогава през зимата? - без забавяне го питахме ние и не получавахме отговор.

Ако сестра ми не беше се запиляла някъде с Румен, сега щях да й задам сума ти съдийски въпроси и да опровергая отговорите й.

Не, сестро, тук грешиш. Не казвай, че последователността на наблюденията била нещо вторично. Напротив, тя е много съществена, когато трябва да се намери справедливата мяра. Например сега, когато съм сама и наблюдавам през стъклата на слънчевите си очила крачещата врана, без да ми идва наум което и да било човешко лице в половин, четвърт или три четвърти профил, мога да отсъждам единствено по краката на враната. Следиш краката до следващото им спиране, важен е кракът, на който последно ще стъпи. Десен крак: на бесилото! Ляв крак: оправдателна присъда!

Невъзможно е да се разбереш с някого, ако сте седнали в една редица. Бекет го е доказал. С убийствен комизъм. Веднъж завинаги. Помниш ли, сестро, как ми прочете оня пасаж, превивахме се от смях. Откъде всъщност беше? Заседание на комитета? В “Уат”? Струва ми се, да. Мистър Мегършън се обръща към мистър О’Мелдън и вижда как мистър О’Мелдън гледа не него, както се е надявал, а мистър Макстърн, с надеждата мистър Макстърн да погледне него - и тъй нататък, и тъй нататък. Извъртанията на главите, погледите, които спират върху тилове, ушни миди, космати вратове, колосани яки - главозамайващо! Какво точно целят господата, изобщо не е интересно. Пък и за какво ли, след като е невъзможно от тая работа да излезе нещо смислено.

Но, разбира се, полукръглият порядък на местата и наблюденията не е сам по себе си достатъчен за произнасянето на обективна присъда. Всичко зависи от съдията. Който е на такъв пост, трябва да се е научил да владее страстите си. Ти и аз, сестро, личи ни от пръв поглед, не си ги владеем. Един съдия трябва да се поддава на чара на изкушението толкова малко, колкото и на стремежа на духа да си прави експерименти. На подобни изкушения сме се поддавали неведнъж и продължаваме да се поддаваме. Този, който не е слуга на Ерос, който страни от греховното провокаторство, който нито се омайва от любовта към ближния и прошката, нито се ръководи от желанието за мъст: той е съдия.

Оградени с ивица от рози, която ги отделя от всеобщия грях, съдиите от Върховния съд се съвещават и оповестяват присъдите си. Техните присъди са благодеяния, те сипят светлина в мрака. Ако някоя смъртна присъда трябва да влезе в сила, е нужно доста повече от половината плюс един глас, за да се наклонят везните.

Не и пак не, не ставаме за тази длъжност, нито ти, сестро, със склонността си към снизхождение и прошка, нито аз, родената с чук в ръката, готова по всяко време да настоявам за смъртна присъда. Сърцата ни са твърде меки и твърди сурови, онази легендарна ивица от рози никога не би ги защитила. В тайните градини на душата ни избуява буренак, налага ни се да се борим за всеки розов лист, върху който съжителстват мирно невинността и разумът. Останали против волята си инфантилни, макар непрестанно да твърдим обратното, ние твърде зле почитаме родителите си и не намираме правилната мяра, с която да съдим за тях, да съдим за себе си, да съдим за хората изобщо.

И какво сега?

Все още съм сама. Запалвам цигара, свалям слънчевите очила, пак ги слагам, слизам по малкия зид, поразтъпквам се, после пак се качвам.

Какво освен спомена, че сме се държали за ръце, ни свързва днес като сестри? Книгите. Докато родителите ни водеха окаяния си живот един етаж по-долу, ние се пъхвахме в креватчетата си и четяхме. Четем и до ден-днешен, не преставаме да четем, за да избегнем евентуалните прекомерни претенции, които непрекъснато нарастват. С разликата, че сестра ми си пада по дебели книги, докато аз чета през куп за грош, на зигзаг. Гуцко! Сестра ми най-невъзмутимо изгълта целия Гуцко, този забравен вече автор на тривиална литература; и до днес не мога да разбера как в продължение на часове е държала във въздуха с крехките си китки тежките тухли на Гуцко. За разлика от нея аз обичам разнообразието. След като съм прочела гадния, мазен и кървав Елрой, се разхождам по снега с Щифтер. След книга без никакви действащи лица, в която смокинята се осветлява във всички нейни състояния, идва ред на гъмжило от действащи лица в книга от Индия.

Има и още една разлика. Когато започнахме да четем, къщата ни се сдоби с дакел. Между сестра ми и мен пламна спор дали той е повече неин, или повече мой, битка, която лесно можеше да бъде спечелена, ако човек се възползваше от лакомията на това псе. Естествено, беше ни забранено да вземаме дакела в леглото си или да му даваме нещо за ядене. Аз обаче намирах начин да вкарам дакела в стаята си. Така че той си лежеше редом с мен, хъркаше и въздишаше, а аз запалвах лампата и четях. Макар отдавна да нямам куче, достатъчно ми е да разтворя в леглото си книга, и тозчас усещам топлото дакелско ухо да потръпва до дланта ми.

А инак? Какво имам аз в лицето на сестра си?

Имам сестра, на която е достатъчно да покажеш пръст, за да изпадне мигновено в празнично настроение. Изпечен до немай-къде хамелеон, но всъщност не би трябвало да се оплаквам, в случая с Табаков, и аз спечелих от ловкостта й. По отношение на парите е безупречна, поне спрямо мен. Дели коректно.

Ела, о тиха, натежала нощ, и изсипи всичките си талери в престилката ми.

Табаков се е побъркал! Какво ли прави по цял ден? Не може да е вярно, или? Ушните миди на щутгартските деца на българи загряха от телефониране, когато Табаков оповести идеята си. Хора, които се познаваха само по име и от детството си не бяха се виждали, се разгорещиха къде ли не по земното кълбо. Съвсем малко от тях бяха останали в Щутгарт. Табаков трябва да се е чалнал в Америка, говореха си швабските вдовици на българи, стига вече да не лежаха до мъжете си в гробищата. Кой е тоя откаченяк, познаваш ли го изобщо? - питаха се децата и децата на децата. Вълнението се разпростря до Франкфурт, Манхайм, Берлин, Копенхаген, в областта Алгой, та чак до Мексико и Синсинати.

Ималите възможност да говорят с Табаков лично в никакъв случай не бяха останали с убеждението, че насреща им е някакъв изкуфял старец. Напротив. Табаков имаше свеж, трезв, решителен вид. Приказките му изобщо не бяха хаотични, като се изключи лесно обяснимата особеност, че в немския му постоянно нахлуваха английски думи. Беше загорял, жилест и подвижен, жадуваше за дела, които бе нахвърлил в прецизни скици. Голият му междувременно череп пламтеше от енергия. Тази негова идея очевидно го бе запазила застрашително млад.

Помпозност, мегаломания, гротеска. Какво искаше този човек?

Да изпроводи някогашните си другари в родния им край. Всичките деветнадесет. Заради тях беше напуснал слънчевата Флорида и се бе върнал в старата си къща в Щутгарт, която по-рано бе обитавал с пудел, жена, дете, сто и тридесет чифта дамски обувки и петдесет различни вида лак за нокти.

Под изпровождане в родния край Табаков разбираше нещо съвсем буквално. Българите - ту като сравнително пресни, ту като прастари трупове - лежаха пръснати из разните щутгартски гробища и очевидно не чакаха нищо друго, освен Табаков да се заеме с тях. Той, последният от щутгартския “Български съюз”, бе дошъл да събере останките им и да ги превози до София. В достолепно шествие с лимузини, много ясно, като накрая ги чакаше луксозно православно погребение.

Идеята беше толкова шантава, че хората се питаха дали не ги взема на подбив.

Сестра ми, която специално бе дошла от Франкфурт в Щутгарт, за да се срещне с Табаков, трябва да беше подушила, че от тази щурава идея могат да изскочат неподозирани неща. Отначало вероятно се е държала резервирано като всички останали. После обаче е решила да изтъкне като причина пиетета си към покойниците. Точно сестра ми! Която нито веднъж не бе ходила на гроба на родителите ни. И за която отвъдният живот е точно толкова интересен, колкото Луната - за някой плъх.

Тъй като казала, че съм във Франция, тя хитроумно убедила Табаков да се откаже от пряк контакт с мен. Сестра ми знае, че авантюристичните идеи ме привличат и че от чисто любопитство бих дала съгласието си на тоя малоумник. Тя обаче задълбочила още повече превземките си, заговорила за ненакърнимата святост на сетното ложе на покойниците и за спокойствието, с което ни изпълвала непосредствената близост на гроба на родителите ни. Накрая Табаков й съобщил офертата си. Отначало скромна: десет хиляди евро за съгласието й. Е, не съм присъствала - но сестра ми явно е продължила да се превзема, и то доста сръчно, понеже успяла да убеди Табаков да вдигне сумата на осемдесет хиляди.

Тук обаче преговорите запънали. Табаков намесил в дискусията самоубийството. Особен случай, свързан с немалко разходи. Защото, ако се стигне до превозването на тленните останки, бъбривите българи щели да се разприказват и в София. Представял си безкрайни неприятности, щяло да му струва маса пари да убеди попа, че свещената земя трябва да приеме и един самоубиец. Не помогнало и намекването на сестра ми за травмата, която изкопаването на трупа, тъкмо защото става въпрос за самоубийство, щяло да предизвика у малката й сестричка.

С тия пари сме можели да си позволим първокласен специалист по психически травми, хладно възразил Табаков, и пак щели да ни останат. Спазарили се за седемдесет хиляди, при условие сестра ми да не казва никому за сделката. Тя ми позвъни още същата вечер.

После узнахме, че Табаков е подсладил финансово съгласието и на други потомци. Никой обаче не бе успял да изврънка от него дори малка част от онова, което беше договорила сестра ми. Всеобщите първоначални съмнения се оказаха погрешни. Табаков нито страдаше от пристъп на православие, нито се ръководеше от патриотични подбуди. Или поне не това бяха същинските му мотиви. В основата на проекта му бе залегнала необходимостта всичко да се извърши чисто, сухо и безмирисно, с което се свързваше една негова първокласна търговска идея. Колкото до патриотизма и православието, те бяха притурени просто за украшение.

Беше срещнал случайно един стар познат, който на времето бил работил над секретен проект в сграда, съседна на Българската академия на науките: мумифициране на хранителни продукти. Ягоди, които изглеждат като току-що откъснати червени плодове, но се разпадат на прах, щом ги докоснеш. Такива хранителни продукти българите доставяли на руснаците, които с помощта на криотехниката извличали от тях течните им съставки, без да ги лишават от вкус. Криотехнически моркови, домати, праскови, пилешки гърди летели на порции в Космоса и изчезвали в стомасите на съветските космонавти, които напразно търсели да видят душата на Ленин и лека-полека превъртали, понеже хем нямали водка, хем небесните революционери упорито отказвали да застанат пред погледа им.

Междувременно Благовест Кондов вече работел за шведска погребална фирма, която била изобретила рафиниран метод за отстраняване на хора. Криотехниката се оказала приложима не само върху хранителни продукти, с нейна помощ един труп можел да бъде разчленен на частици, не по-големи от оризово зрънце. Екологически коректно, естествено. Без да се налага да се палят пещи, от които на някои люде им призлява, макар да предпочитат да не знаят защо.

Шведите действали систематично, хигиенично и модерно, та почти съумели да пропъдят страховитите представи. Наличните цели трупове се замразявали при минус осемнадесет градуса, след което се потапяли ведно с ковчезите си във вана с течен азот. И тук идва най-интересното, същинската новост: онова, което досега упорито било съхранило формата си, се полагало върху вибрационна плоскост и чрез леко друсане било довеждано до разпадане на части с големина не повече от милиметър. Ако имало зъболекарско злато, мед или желязо, те били отстранявани. Оставали всичко на всичко няколко килограма, чието погребване пестяло доста място.

Модерен метод, който с един удар би могъл да реши множество проблеми. Все още му се налагало да се бори с обичайните погребални правила в повечето страни, но и това скоро щяло да се промени. Табаков си бе наумил да го въведе най-напред тъкмо в България, някогашната първопроходница в криотехниката, и то с помощта на шведите. На новия метод - като знаменателен знак и в същото време като венец на начинанието - трябвало да се насладят неговите някогашни щутгартски другари.

Най-шантавото нещо от този план е, че Табаков успя стъпка по стъпка да постигне осъществяването му, при това в най-дребни подробности. И така, децата на щутгартските българи поеха заедно на траурно пътешествие от по-особено естество. То приключи миналата неделя в София, но не и за сестра ми и мен, понеже решихме да прекараме още няколко дни в страната.

И ето ни сега: Румен, тя и аз.

Чисто, сухо и безмирисно. Този способ би могъл да бъде изобретен и в Швабско. Би бил несъмнено ефикасен, но в случая с баща ни изглеждаше, сякаш един мъртвец се умъртвява повторно, във всеки случай бе доста пресилено. Той отдавна бе изгнил, а криотехнически обработените му останки не тежаха много. Починал на четиридесет и три години като пръв от членовете на тогавашния “Български съюз”. Ако се вярва със задна дата на беглите му намеци, той хранеше подозрението, че в тялото му ще загъмжат тайнствени гадинки. Те ще действат по заповед отгоре, ще маршируват и пълзят в колони, ще се изпотрепват помежду си. Били белезникави, нишковидно издължени. Баща ни полагаше все по-големи усилия да ги прокуди от тялото си. Колко безплодни бяха тези усилия! Напразно се мъчиш, тъпи ми татко, чувам сестра си да вика, чувам себе си да викам, и виждам как двете с нея махаме и жестикулираме, дори да са те налазили тия гадинки, все пак трябва, татко, все пак може, татко, животът да е приятен. Не им обръщай внимание. Живей си живота, няма нищо по-лесно.

Междувременно от тия наши аргументи не е останала и следа. Гадинките оглозгаха цялата му космата българска плът много преди шведите да се заемат с останките му. Гадинките добре си вършат работата, продумвам на враната и вдигам въображаема чаша за здравето на подземните колони от чистачи.

© Сибиле Левичаров
© Любомир Илиев, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.10.2009, № 10 (119)

Други публикации:
Сибиле Левичаров. Апостолов. София: Атлантис КЛ, 2009.