Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛЕКЦИЯ ЧЕТВЪРТА

Рудолф Щайнер

web | Окултна история

Скъпи приятели!

От указанията, дадени в последните дни, вие можете да направите извод, че гръко-римската култура в известно отношение стои по средата на цялата следатлантска култура. Трите предшестващи културни епохи са били като подготовка за тази работа на човешката душа, "аз" с "аз", на която обърнахме внимание, говорейки за гръцката култура. Подобно на слизането от ясновидските съзерцания към чисто човешкото възприятие на гърците изглеждат древноиндийската, персийската, египетската култури. Подобно на обратно възкачване, на достигане отново на ясновидските култури би трябвало да ни изглежда това, което започва от нашето време и което във все по-нарастваща степен ще бъде достижение за човечеството в близките столетия и хилядолетия. По такъв начин ние трябва да кажем: в египетско-вавилонско-халдейския културен период имаме последната, така да се каже, подготовка за чисто човешката култура на Гърция.

Тогава, в третия следатлантски период, човек като че ли се спуска надолу от древните ясновидски състояния, благодарение на които той може все още да има непосредствено участие в духовния свят, и подготвя чисто личната, чисто човешката култура, характеризираща се с работата на душата, която можем да наречем именно работа на "аз" с "аз". Затова се и оказва, че свързаното с ясновидската култура виждане на по-ранни инкарнации става неотчетливо, размито, преди всичко за Гилгамеш, основателя на вавилонската култура, така че той сам вече не може да се ориентира там, където Енкиду като по наследство му е предал определени способности, за да може да се огледа за предишни инкарнации. И в пълно съответствие с това падане надолу от духовните висоти и впускането в чисто личния живот на отделния човек, в пълно съответствие с тази особеност на вавилонската душа действа всичко това, което ние виждаме предадено на последващите поколения благодарение на работата на тези души във Вавилон.

Ако искаме да разглеждаме историята окултно, то трябва да кажем, че все повече и повече ни идва мисълта, че в своята работа, в своето културно творчество народите съвсем не се намират изолирано в световното развитие, в движението на човечеството напред. Всеки народ има своя духовна задача, той трябва да даде напълно определен принос в това, което наричаме човешки прогрес. Нали сега нашата култура е вече съвсем сложна; и тя е станала толкова сложна благодарение на сливането на много отделни културни течения. Ние имаме в нашия сегашен духовен живот и в нашия външен живот сливане на най-разнообразни народни култури, които са се изграждали повече или по-малко едностранно от отделните народи в духа на техните мисии и които след това са се слели в общия поток. По това всички народи се отличават един от друг, по това ние можем да говорим за особена мисия на всеки от тях. И можем да попитаме: какво нещо можем ние, имайки в нашата собствена култура културната работа на нашите предци, да намерим днес, което да ни покаже какво може да даде този или онзи народ за общочовешкия прогрес? Крайно интересно е да се спрем на културната задача на вавилонския народ.

О, този народ на Вавилон! Даже за външния историк той е задал удивителни загадки в последното столетие благодарение на дешифрирането на клинописното писмо1. Даже това, което е станало възможно да се опознае само външно, е във висша степен забележително. Понеже днес външният изследовател може да каже: това, което по-рано се е наричало история, по време почти се удвои благодарение на това, което узнахме при дешифрирането на клинописите. Вече външното историческо изследване на основата на външни източници се взира назад към епоха горе-долу на пет-шест хиляди години преди християнското летоброене и може да каже: през цялото това време в областите, в които по-късно са действали вавилонците, асирийците, е съществувала мощна, дълбоко значителна култура. Там ние срещаме, преди всичко в най-древните времена, във висша степен своеобразен народ; в историята той се нарича шумери. Той е обитавал областта на Тигър и Ефрат, главно в горното им течение, макар че е живеел и в долното. Ние не можем, тъй като за това нямаме време, да се спираме на външните исторически източници, а трябва да се заемем повече с това, което може да ни преподаде окултната история.

Този народ с всичко това, което мислил и духовно творил, а също и с това, което е вършил външно, е принадлежал към сравнително много ранна степен на култура от следатлантското развитие. И колкото по-далеко отидем в историята на шумерите, които можем да наречем пра-вавилонци, толкова по-ясно ще ни става, че в този народ са живели духовни предания от важно значение, че е съществувала велика спиритуална мъдрост, която можем да охарактеризираме, казвайки: цялата постройка на живота, целият начин не само на мислене, но изобщо на живота в душата и духа е бил у този народ съвсем различен, отколкото при хората в по-късните епохи на световната история.

При хората от по-късните епохи на световната история се открива навсякъде например някаква дистанция между това, което се мисли, и това, което се говори. Кой не знае днес, че мисленето и речта - това са две съвършено различни неща, че речта в известно отношение се състои от условни способи за изразяване на това, което човек мисли? Това е ясно още от факта, че имаме много различни езици и всъщност изразяваме множество общи за всички ни представи на тези различни езици на Земята, така че съществува известнa разлика между мислене и реч. Не така е било у този древен народ; неговият език се намирал всъщност в съвършено друго отношение към душата, в сравнение с всички по-късни езици. Именно, ако ние се върнем към най-древните времена, то действително ще намерим там нещо, макар и несъхранено в цялата си чистота, прилично на първичния език на човечеството. Наистина ние ще намерим езиците на отделните племена и раси на цялото пространство на Европа, Азия и Африка вече в известно отношение диференцирани, но своего рода общ елемент на речта, който би могъл да бъде разбираем за целия тогава известен земен кръг, разбира се, за по дълбокия духовен човек, е съществувал при шумерите. Защо това е било така? Защото душата на тези хора при тона, при звука е чувствала нещо напълно определено и е трябвало да изразява еднозначно това, което е можело да се почувства при някаква мисъл и в същото време при звук. Всичко това аз бих искал да изразя преди всичко така: даже още в тези имена, които изредих, излагайки епоса за Гилгамеш, даже още там съществуват необичайни звуци: Ищар, Ишулан и други подобни. Когато произнасят тези звуци и знаят значението на звука в окултно отношение, то знаят, че всъщност тези имена не могат да съдържат други звуци, ако трябва да обозначават дадени същества, защото У, И, А могат еднозначно да се отнесат само към нещо напълно определено. В това се състояло и по-нататъшното движение на езика, че хората загубили чувство за това, че тези неща, звуците - съгласни, гласни - могат да се отнасят към нещо еднозначно, тогава, когато в тези древни времена, нещото не е можело да се обозначи по друг начин, освен с напълно определена съвкупност от звуци.

Всъщност, както сега ние не можем, имайки предвид една и съща вещ, да имаме за нея в Германия различна мисъл, от тази в Англия, така и тогава хората, владеейки все още непосредственото духовно, древно чувство за звук, не са могли да обозначат някаква вещ или същество по друг начин, освен с еднаква съвкупност от звуци. Така че езикът в древните времена, а в древния шумерски език е имало отзвук от тези древни времена, бил с нещо съвършено определен, така че той просто по природа на душата е бил понятен за този, който го е слушал. Когато ние по такъв начин говорим за езика, трябва да се обърнем към най-първите времена на следатлантските култури. Но след това народът на Вавилон е имал за своя задача да извести долу тази жива духовна връзка на човека с духовния свят в личното, там, където личността се опира сама на себе си в своята единичност. Това било задачата на вавилонците - да известят за духовния свят на физически план. И с това е свързано, че живото чувство, духовното чувство за езика се прекратява, и езикът се променя според климата, географското положение, народа и други подобни. Затова Библията, която за тези работи разказва нещо много по-вярно от измислиците на Фриц Маутнер2, наричащ себе си изследовател на езика, изобразява тези важни факти като вавилонското стълпотворение, когато всички хора, говорещи на общ език, били разселени по земята. И това вавилонско стълпотворение3 ние можем да разберем духовно, ако знаем как са строили в древни времена. Такива здания, които са строили с цел да предприемат определени, посветени на свещената мъдрост действия или които е трябвало да обозначат свети истини, такива здания се строели в древните времена в такива мерни единици, които се взимали или от Небето, или от човека. А това всъщност е едно и също, понеже човек като микрокосмос е повторение на Макрокосмоса, така че мерните единици, които по чудесен начин са вкарани в пирамидите, са взети от Небето и от човека.

Значи, ако ние бихме могли да се върнем в древните времена, в сравнително ранните епохи, то бихме намерили навсякъде в култовите постройки символично подражание на човешките или небесни пропорции. Дължината, ширината и дълбочината, характера на това как архитектонически се формирало вътрешното пространство, всичко това се правило съгласно небесните пропорции или пропорциите на човешкото тяло. Но това е било така: там, където е съществувало живо съзнание за връзката на човека с духовния свят, пропорциите се взимали от духовния свят. В какво е трябвало да се превърне това във времето, когато човешкото познание е трябвало да бъде смъкнато, така да се каже, от Небето на земята, от общо духовно-човешкото към човешки-личното? Тук мерните единици се взимали преимуществено от самия човек, от човешката личност, доколкото тя е израз на отделния "аз" (Ichheit).

Това е трябвало да изрази Вавилонската кула, култово място за тези, които е трябвало да взимат мерни единици преимуществено от личността. Но в същото време е трябвало да се покаже, че личността ще стане по-зряла само постепенно, за да се издигне отново в духовните светове. Ние видяхме, че първо е трябвало да се преминат четвъртият и петият периоди, преди отново да може да започне подем. Тогава да се издигнеш в духовния свят просто така, е било невъзможно. Това се подразбира в описанието, че вавилонското стълпотворение не успяло, че да се достигне Небето е било невъзможно чрез това, което е можело да се вземе от човешката личност. Безкрайна дълбочина е скрита в този световен символ, във вавилонското стълпотворение, заради което хората станали ограничени в отделната човешка личност, в това, което личността е могла да стане в който и да е народ при особени условия.

По такъв начин вавилонците са били изпратени от духовния свят на нашата земя, там е била тяхната мисия, там е била тяхната задача. Но, както вече споменах, в основата на външната вавилонска култура лежи халдейската мистерийна култура, която, оставайки езотерична, все пак по съвършено определен начин се вливала във външната култура. Затова ние виждаме как още навсякъде просветва древната мъдрост в това, което вавилонците са взели като мерна система. Но те е трябвало да го правят така, че то да не се издигне заедно с тях в духовните области, а да се използва на земята. Това, което по такъв начин се съдържало в мисията на вавилонците, е влязло в културата и е достигнало до наши дни. Ние можем да покажем това.

Трябва да почувстваме уважение пред все още мощното виждане в духовните светове, което се поддържало в душите от древните традиции и само малко е помрачено. Ние трябва да почувстваме уважение пред дълбокото познание на вавилонците за Небето и пред тяхната велика мисия, състояща се в това, от известното на човечеството, благодарение на духовния свят, от небесните съотношения да вземат всичко, което е трябвало да се включи в човешката култура заради практическия външен живот. В същото време тяхна задача била да поставят всичко това във връзка с човечеството. И интересното е, че чак до нашето време са доживели известни представи, които са били като отзвук от тези своеобразни чувства, които още живо са усещали вавилонците - чувството за излятост на целия Макрокосмос в човека, законосъобразността на земния личностен човек, който възпроизвежда великите закони на Небето.

Така, в древен Вавилон е съществувало изречение, което гласи: "Погледни човек, който върви не като старец и не като дете, върви, като здрав, а не като болен, не много бързо бяга и не много бавно крачи, и ти ще видиш мярката на слънчевото движение". Поразително изречение, но то може дълбоко, дълбоко да ни въведе вътре в душата на древните вавилонци. Защото те си представяли, че човек с добра, здрава крачка, човек, който в своето ходене се придържа към скоростта, произтичаща от здравия живот, че такъв човек, ако би вървял не много бързо и не много бавно около Земята, би се нуждаел за такава обиколка от 365 1/4 дни, и това е приблизително така, предполагайки, че той странства непрекъснато ден и нощ. И така, те казвали, че времето, за което човек може да обиколи Земята, е същото това време, за което, понеже те вярвали в привидното движение на Слънцето около Земята, Слънцето обикаля Земята. Значи, ако ти вървиш, като здрав човек, не много бързо и не много бавно около Земята, то ти следваш скоростта на движение на Слънцето около Земята. Това значи: "Човече, това принадлежи на твоето здраве - да следваш движението на Слънцето около Земята". Това, разбира се, е нещо, което може да ни внуши уважение пред мощното космическо миросъзерцание на вавилонците. Защото, изхождайки оттук, те създали след това делението на части на това шествие на човека около Земята. Те изчислили определени величини и получили тогава нещо, което приблизително се равнява на пътя, който човек ще измине, ако върви два часа, а това се равнява на една миля. Те изчислили тази мярка съгласно ходенето на здрав човек и я приели за еталонна мярка, за да измерват големи повърхности. И до неотдавна, докато всичко в човешкото развитие не потънало в абстрактното, тази мярка, скъпи приятели, е съществувала в немската миля, която можеш да изминеш приблизително за два часа. По такъв начин, до XIX век се съхранило нещо такова, което произхождало от мисията на древните вавилонци, които пък го взели от космоса, изчислявайки го, съгласно хода на Слънцето.

Само на нашето време е било необходимо да се сведат тези, заимствани от човека, мерни единици към абстрактни мерни единици, взети от мъртвото. Защото е известно, че съвременното измерване е абстрактно в сравнение с конкретните, произлизащи непосредствено от човека и небесните явления мерни единици, които всички всъщност водят до мисията на древните вавилонци.

Така е и с другите мерни единици, например с фута, който е бил взет от човешкия крайник, или лакът - него са измервали по човешката ръка; навсякъде можем да намерим, че в основата лежи нещо, което е било намерено като закономерност в човека, в микрокосмоса. И всъщност до неотдавна в основата на нашата мерна система е стояло цялото мислене на древните вавилонци. Дванадесетте знака на Зодиака и петте планети им дали 5 х 12 = 60; това е основното число. Древните вавилонци смятали въобще до шестдесет. След шестдесет те започвали отначало. Във всичко, което те смятали в ежедневните неща, те слагали в основата числото дванадесет, което, изхождайки от законите на космоса, е фактически много по-конкретно приложимо за всички външни конкретни отношения. Защото това число има дванадесет части. Защото дванадесет е било дузина, а дузината не е нищо друго, а дар от мисията на вавилонците. При нас навсякъде в основата стои числото десет, число, което ни готви големи трудности, ако искаме да го разложим на части, тогава когато дузината по своето отношение към шестдесет и в своята различна делимост като основа на системите за изчисляване и измерване е в много висока степен пригодена към конкретните отношения. Не трябва да звучи като критика на нашето време, когато се говори, че човечеството е изпаднало в абстрактното даже по отношение на сметките и изчисляването, понеже една епоха не може да прави същото като предходната. Ако ние искаме да изобразим движението на културите от атлантската катастрофа до гръцката епоха и оттук по-нататък през нашата, то можем да кажем: индийската, персийската, египетската култури се спускат долу [на земята]; в гръцката култура се намира този пункт, когато се изработва чисто човешкото на физически план; след това пак започва подем. Но този подем е такъв, че той представлява сам по себе си, така да се каже, само една клонка от действителното развитие и че, разбира се, от друга страна, е налице продължаващо потапяне в материализма. Затова ние имаме в наше време, наред с енергичния духовен стремеж нагоре, рязко изразен материализъм, който дълбоко потапя в материята. Тези неща, разбира се, вървят редом. Материалистическото движение трябва да съществува като противодействие, което трябва да се победи за развитие на по-голяма сила. Но всичко се прави абстрактно в духа на това течение, понеже цялата десетична система е абстрактна система. Това не е критика, а само характеристика. И по подобен начин искат да преодолеят конкретното и в останалото. Какви само предложения не са правени! Например да се пренесе празнуването на Пасха в определен ден от април, за да се избегнат неудобствата за търговията и промишлеността! Не се съобразяват с това, че тук имаме още нещо, което се установява в съответствие със звездното небе от древни времена. Всичко трябва да се излее в абстрактното, и само като тънък ручей се влива в нашата култура конкретното, което се устремява пак към духовното.

Необичайно интересно е, че не само в духовната наука, но и извън пределите й, човечеството инстинктивно се подбутва към движение нагоре, към издигане отново, да кажем, към такова пригаждане към мярката, числото и формата, както това е било у древните вавилонци и египтяни. Защото, действително, в наше време протича своего рода повторение на вавилонската и египетската култури. И наистина периодите от миналото се повтарят: египетският период в нашия, персийският - в шестия, индийският - в седмия период. Първият съответства на седмия, вторият - на шестия, третият - на нашия, пети период, а четвъртият стои сам по себе, образувайки средата. По тази причина инстинктивно се повтаря толкова много от това, което е било мироглед на древните египтяни. Тук могат да се случат забележителни неща. Хората могат да бъдат изцяло затънали в крайно материалистически представи, крайно материалистически понятия и все пак под натиска на фактите - не чрез естественонаучните теории, понеже те сега всички са материалистически - могат да бъдат доведени до духовен живот. Така например, има един много интересен берлински лекар, който направил забележително наблюдение. Искам да ви покажа това тук на дъската. И така, това наблюдение е чисто фактическо, направено е независимо от каквито и да е теории. Да допуснем, че в тази точка [рисунката не е запазена] схематично ни е дадена датата на смъртта на някаква жена. И така, аз отбелязвам не нещо измислено, а това, което е било наблюдаемо. Тази жена е баба на едно семейство. Определено число дни преди смъртта на тази баба й се ражда внук и това число на дните е 1428. По удивителен начин 1428 дни след смъртта на бабата се ражда пак внук, а правнук се ражда 9996 дни след смъртта на бабата. Ако разделите 9996 на 1428, ще получите 7. Тоест, в промеждутъка от време, който е промеждутък между раждането на внука и смъртта на бабата, умножен по 7, се ражда правнук. И ето този същият лекар показва, че това не е единичен случай, но че изследвайки цели семейства, се срещаш с абсолютно определени числови отношения относно смъртта и раждането. И най-интересното е това, че ако вие например вземете числото 1428, то пак се дели на 7 без остатък. С една дума, днес фактите принуждават хората към това, в последователността на външните събития пак да намерят определена правилност, периодичност, която е свързана с древните свещени числа.

И днес вече числото данни от какъв род, фактически съпоставени от Флис4 - това е името на берлинския доктор - и неговите ученици, служи за доказателство, че напълно определени числа се явяват регулативни фактори, които управляват закономерното протичане на такива събития. Такива съпоставки на числа има вече в значително количество. При това интерпретацията им е напълно материалистическа, но силата на фактите заставя да се вярва в действието на числата в явленията от света. Особено подчертавам, че е крайно неправилен начинът, по който използват този принцип Флис и неговите ученици. Това, как той прилага своите основни числа, а именно 23 и 28, които също намира (28 = 4 х 7), как той прилага тези числа, трябва да се подложи на многократно подобряване. И все пак в такова изследване ние виждаме нещо като инстинктивно проявление на древновавилонската култура в течение на подема на човечеството. Разбира се, болшинството хора нямат усет, нямат разбиране за такива неща; те остават разпръснати в по-тесни кръгове. Но забележителното е, че хора, които намират подобни неща, като например учениците на Флис, получават след това своеобразни мисли и чувства. Така, един от учениците на Флис5 казва: "Ако тези неща са били известни в древните времена - а те са били известни, - то какво биха казали онези хора?". И особено характерно ми се струва следното място. Съпоставил много неща по такъв начин, ученикът на Флис казва: "Тук от природата се взимат времеви промеждутъци с най-ясна математическа структура, но даже за надарените, привикнали към значително по-трудни работи умове от всички времена такива неща са били недостъпни. С какво религиозно усърдие биха изследвали това правещите своите изчисления вавилонци и с какво вълшебство биха облекли те тези въпроси!". И така, как предугаждат това, което става в действителност! Как пак работи в направление към духовния живот инстинктът на хората! Но като че ли там, където редовата наука на нашето време обикновено сляпо подминава, като че ли там всячески трябва да се търси това, което разпръсква обилна светлина върху окултната сила, която хората съвсем не осъзнават. Понеже тези, които показват сега този своеобразен закон на числата, го обясняват съвършено материалистически, а силата на фактите заставя хората сега вече да признаят отново духовната, математическа закономерност в нещата. По такъв начин ние виждаме, в действителност, колко дълбоко вярно е, че всъщност всичко това, което по-късно в хода на развитието на човечеството се изразява по личен начин, се явява подобно на сянка на това, което е съществувало по-рано в елементарно, първоначално величие, защото още е съществувала връзка с духовните светове.

За да се запечата това във вашите души, аз искам да подчертая, че вавилонците при прехода им към четвъртия културен период са били тези, които е трябвало да сведат Небето до земята, трябвало е да внесат небесното в мярката, числото и теглото; че до наши дни чувстваме отзвуците на това и че ние пак ще се върнем към тази техника на смятане; че тя трябва все повече и повече да добива признание, макар че в други области на живота абстрактната система на числа и измервания, разбира се, е вярна. По такъв начин можем пак и тук да видим как при слизането долу в гръко-римската култура е била достигната определена точка на чисто човешко изразяване на личността на физически план и как след това имаме място на издигане. Така че, действително, по отношение на хода на следатлантското културно развитие Гърция стои горе-долу по средата.

Сега трябва да си припомним, че в тази гръцка епоха се включва импулсът на християнството, който трябва да обхваща все повече и повече хора в другите региони. Но ние вече видяхме, че това християнство в началото на своето развитие не се е проявило веднага в цялата си значимост, с цялото си духовно съдържание. Ние показахме, чрез отношението на хората на Александрия към Хипатия, какви слабости и тъмни страни е имало отначало християнството. Да, ние често сме подчертавали, че времената, когато християнството ще го разберат в цялата му дълбочина, още само настъпват, че християнството съдържа в себе си още безкрайни дълбочини и че то, така да се каже, принадлежи повече на бъдещото, отколкото на настоящото, да не говорим пък за миналото човечество. По такъв начин виждаме как онова, което се намира в християнството в началото, се оказва сред това, което, всъщност, съдържа наследството от мъдростта и духовността на най-стария свят. Защото това, което е приела в себе си Гърция, което тя е носила в себе си, е било действително като наследство от онова, което хората придобили в многобройните инкарнации чрез живата връзка с духовния свят. Цялата духовност, която е била преживяна в древността, се е потопила в душите и сърцата на гърците и се проявявала с цялата си пълнота в тях. Затова можем да разберем какви са били хората, които при навлизането на християнството в живота, особено предвид на това какво е произлязло от християнския импулс в първите столетия, не могли да оценят това събитие така високо, както грандиозното величие, грандиозната духовност, която като древно хилядолетно наследство е била унаследена в Гърция. Особено характерна е била една личност, която, така да се каже, в своите собствени гърди е преживявала тази борба на старото с новото, борбата на най-древните духовни съкровища с това, което е било едва в началото на своето развитие и едва се е чувало. Тази личност от гръко-римската епоха в четвърти век, която преживявала всичко това на арената на своята душа, била Юлиан Апостат (Отстъпник)6.

Интересно е да се проследи животът на Юлиан, римския император. На Юлиян - родил се в качеството на племенник на тщеславния и отмъстителен император7, било отредено още като бебе да бъде умъртвен заедно с брат си. Оставили го жив само защото мислили, че с неговото убийство ще се вдигне твърде голям шум и защото се надявали, че впоследствие винаги е можело да се премахне вредата, която той би могъл да причини. През различни странствания от един кръг хора към друг е трябвало да премине възпитанието на Юлиан. И строго са следили да приеме в своята душа всичко, което по съображения за целесъобразност е било прието от Рим, от Римската империя като християнско развитие. Но полученото било шарена смес от онова, което постепенно се изграждало като католическа църква, и друго, което живеело като арианство. Така да се каже, не искали да си развалят отношенията нито с едните, нито с другите.

Също тогава се водела достатъчно силно, с всякакви средства, борба с древния елинско-езически идеал, с древните богове и древните мистерии. Всичко, както вече беше казано, е било пуснато в ход, за да направят Юлиан, за когото все пак е могло да се очаква, че някога ще се възкачи на престола на цезарите, да го направят, така да се каже, добър християнин. Но в тази душа се оформило своеобразно влечение. Тази душа съвсем не могла да придобие действително дълбоко разбиране на християнството. Навсякъде, където и да отвеждали това дете и където имало остатъци не само на древното езичество, но и на древната духовност, на него му се разтваряло сърцето. Той попивал в себе си това, което живеело в културата на четвъртия период от древните свещени предания и закони. Случило се така, че по време на скитанията си, към които го принуждавало преследването от страна на чичо му, императора, той все пак се сближил с учителите от така наречената неоплатоническа школа и с учениците александрийци, които получили древните предания от Александрия. Едва тук истински се напълнило сърцето на Юлиан с това, към което изпитвал толкова дълбоко влечение. А по-късно той се запознал с това, което се намирало в самата Гърция от тези древни съкровища на мъдростта; и с всичко това, което му давала Гърция, което му давал древният свят като мъдрост, Юлиан свързал живото чувство за езика на звездното небе, тайните, които от мировото пространство ни говорят в писмената на звездното небе. След това за него настъпило времето, когато от един от последните йерофанти бил посветен в Елевзинските мистерии8.

В Юлиан ние имаме своеобразно зрелище: посветен в древните мистерии, изцяло потопен в това, което може да се придобие, когато духовният живот, благодарение на мистериите, се превръща в действителност, такъв посветен сяда на престола на римските цезари. И колкото и неверни неща да са се промъкнали в тези писания против християните, които са се съхранили от Юлиан, ние все пак знаем какво величие е живяло в светогледа на Юлиан тогава, когато е говорил от величието на своето посвещение. Обаче като ученик на мистериите, които се намирали вече към залеза си, той не могъл правилно да се включи в своята епоха; затова изпитал мъката на посветения, който вече не знае кои тайни трябва да останат скрити и кои могат да се съобщят. От усърдието и ентусиазма, които Юлиан придобил благодарение на елинското си възпитание и посвещение, от великите опити, които могъл да направи под ръководството на своя йерофант, в него се развила воля да възстанови отново това, което той видял като жив живот и дейност на древната духовност. И ето, ние виждаме, как се опитва с различни мерки пак да въведе древните богове в културата, в която е навлязло християнството. Той отишъл твърде далеко както в разкриването на тайните от мистериите, така и в своето отношение към християнството. Затова и се случило, че в 363 година, когато е трябвало да се предприеме поход срещу персите, съдбата му го настигнала. С Юлиан се случило това, което се случва с всеки, който, като няма право, казва това, което не трябва да се казва, настига го съдбата му, и може исторически да се докаже, че Юлиан е паднал в този поход срещу персите от ръката на християнин. Понеже не само че тази вест се разпространила много скоро и никога не била опровергана от нито едни значим християнски писател, но би било удивително в най-голяма степен, ако персите, причинявайки смъртта на своя заклет враг, не биха се похвалили след това с тази смърт. Но и сред тях веднага възникнало мнение, че той е загинал от ръката на християнин.

Действително, нещо, подобно на буря, произлязло от тази инспирирана душа, от ентусиазма, който Юлиан Отстъпник почерпил от своето посвещение в Елевзинските мистерии, вече потапящи се в сумрака на своя залез. Такава била съдбата на един от хората на четвъртото столетие, цялостен човек-личност, мировата карма на когото всъщност се състояла в това, че той е бил длъжен в личния си гняв, в личната си ненавист, в личния си ентусиазъм да проявява това, което получил като наследство. Това е бил основен закон на живота му. Интересно е за целите на окултно-историческото изследване да се разгледа този живот, тази индивидуалност в хода на по-нататъшното развитие.

В XVI век, в 1546 година, се ражда забележителен човек, който произхожда от знатен род от Северна Европа, на когото, така да се каже, от люлката било дадено всичко това, което можело да го доведе до високи почести в духа на тогавашния традиционен живот, той даже се родил в богато семейство. Тъй като, в духа на семейната традиция, е трябвало да стане човек с важно държавно или някакво друго високо положение, той бил, разбира се от само себе си, насочен към юридическата професия и бил изпратен с възпитател в Лайпцигския университет да изучава юриспруденция. Възпитателят мъчил момчето, тъй като когато е трябвало да изучава юриспруденция, той бил още дете. Възпитателят мъчил момчето денем, но когато заспивал съня на праведника и сънувал юридическите теории, то ставало от леглото и наблюдавало през нощта звездите с помощта на съвсем прости инструменти, които само си измайсторило. И съвсем скоро то знаело за тайните на звездното небе не само повече от всеки учител, но и повече, отколкото тогава имало написано във всички книги. Така например, много скоро то забелязало определено положение на Сатурн и Юпитер в съзвездието Лъв, погледнало в книгите и намерило, че там то било обозначено съвършено невярно. Тогава в него възникнало страстно желание възможно най-точно да знае преди всичко тези звездни писмена, възможно най-точно да обозначи пътя на звездите. И най-удивителното е в това, че този човек много скоро, без оглед на съпротивата на семейството си, получил позволение да стане естествоизпитател и астроном, а не проспал живота си над юридическите книги и доктрини. И тъй като на разположение имал големи средства, могъл да си оборудва цяло здание. То било забележително устроено: в неговите горни етажи били разположени инструментите, предназначени за наблюдение на тайните на звездното небе, а в мазето - апарати, с които да се правят различни смесвания и разлагания на вещества. И той работил там, разделяйки времето си между наблюденията в горните етажи и кипенето и варенето, смесването и претеглянето долу, в мазето. Така работил този ум, за да покаже постепенно как законите, които са записани в звездите, законите на планетите и неподвижните звезди, макрокосмическите закони, микрокосмически се възпроизвеждат в математическите числа, които стоят в основата на смесването и разлагането на веществата. И това, което намирал като живо отношение между небесното и земното, той прилагал във фармацевтиката и се старал да състави лекарства, които му докарвали само злобата на околните, защото ги давал даром на тези, на които искал да помогне. Понеже лекарите от това време, желаейки да получават високи цени, негодували против този човек, който предизвиквал "най-ужасното" с това, което се опитвал да пренесе от Небето на земята. За щастие, благодарение на едно събитие този човек се ползвал от благоволението на датския крал Фридрих II9, и докато се ползвал от неговото благоволение, всичко вървяло добре, било достигнато действително необикновено проникване в духовното действие на мировите закони в смисъла, който току-що ви охарактеризирах.

Да, този човек е знаел това-онова за духовното протичане на мировите закони. Той поразявал света с такива неща, каквито сега, разбира се, не биха намерили голямо доверие. Понеже веднъж, когато бил в Рощок, по положението на звездите предсказал смъртта на султан Сюлейман, и тя настъпила след няколко дни, вест, която направила името на Тихо Брахе10 известно в Европа. Сега за Тихо Брахе, чийто живот се простира съвсем близо зад нас, светът знае едва ли повече от това, че той е малко простоват, че той още не е стоял на висотата на материалистическия светоглед на нашето време. Наистина той нанесъл хиляди нови звезди на картата на звездното небе, направил също и откритие с епохално за времето си значение - открил избухваща и отново изчезваща звезда, Nova Stella, и я описал, но за тези неща много премълчават. Светът не знае за него нищо друго освен това, че бил толкова глупав, че е измислил мирова система, в която Земята стои неподвижно, а Слънцето заедно с планетите се върти около Земята; сега светът знае само това. А факта, че си имаме работа с най-изтъкната личност на XVI век, с личност, направила безкрайно много неща за астрономията, които са приложими и днес; че в даденото от него е скрита бездна от дълбока мъдрост - това обикновено не се отбелязва просто по тази причина, че при установяването на точна система Тихо Брахе, от дълбочината на собствените си знания, видял трудности, които не видял Коперник11. И ако това може да се каже, наистина то звучи парадоксално, но за системата на Коперник също още не е казана последна дума, а спорът между двете системи ще занимава човечеството и в бъдеще. Но това е между другото, понеже е още твърде парадоксално за сегашното време.

Едва при приемника на благосклонния към него крал противниците на Тихо Брахе скочили от всички страни - тогавашните лекари, професори от копенхагенския университет - и им се удало да настроят приемника на покровителя му срещу него. Така Тихо Брахе бил изгонен от отечеството си и трябвало пак да се придвижи на юг. Той установил в Аугсбург своята първа голяма планисфера и позлатен глобус, където постоянно отбелязвал новите звезди, които откривал, и бройката на които накрая била хиляди. След това в изгнание, в Прага, този човек е трябвало да намери смъртта си. Дори и днес, ако вземем не редовите учебници, но се обърнем към източниците и изучим поне Кеплер12, дори и днес можем да видим, как Кеплер стигнал до своите закони благодарение на това, което изработил преди него в своите щателни астрономически наблюдения Тихо Брахе. Това била личност, която освен всичко друго, с голям стил е носила в себе си отпечатък от това, което е било велико и значително от мъдростта на предходната епоха, но която не могла да намери себе си в нещото, което скоро изведнъж станало общопризнато под формата на материалистическия светоглед. Наистина колко своеобразна е съдбата на този Тихо Брахе!

И сега помислете, ако съпоставите тези две лични съдби, колко безкрайно поучително е, ако узнаем от Хрониката Акаша, че индивидуалността на Юлиан Отстъпник отново изплува в Тихо Брахе, че Тихо Брахе е реинкарнация на Юлиан Отстъпник. Така забележително, така парадоксално действа законът за реинкарнацията, когато кармическите връзки на отделния човек се модифицират от мировата историческа карма, когато самите мирови сили обхващат човешката индивидуалност, за да се възползват от нея като от инструмент.

Наистина искам определено да отбележа, че такива неща, като взаимовръзката между Юлиан и Тихо Брахе, аз излагам не затова утре те да се тръбят от всяка къща и да се обсъждат на всяка маса, но затова, че като учение на окултната мъдрост те да се потопят тук в известно количество души и да се учим все повече и повече да разбираме, че наистина в основата на чувствено-физическата природа на човека стои свръхсетивното.

Щутгарт, 30 декември 1910 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Писмо, използвано от шумерите през IV хил.пр. Р.Х. писмо, знаците на което са имали вид на клинове, дешифрирано от Г.-Ф. Гротефенд в 1802 г. [обратно]

2. Маутнер Фриц (1849-1923) - журналист, автор на изследвания в областта на езика. [обратно]

3. За Вавилонското стълпотворение виж: Битие (11:1-9). [обратно]

4. Флис Вилхелм (1858-1928) - медик, автор на трудовете: "Der Ablauf des Lebens". Leipzig, 1906 и "Vom Leben und vom Tode". Jena, 1909. [обратно]

5. Рудолф Щайнер цитира книгата на Ханс Шлипер (1909: 7). [обратно]

6. Юлиан Апостат (Отстъпник) (331-363) - римски император (361-363), направил опит за възстановяване на старите римски култове в империята в отстъпление от християнството, при Константин Велики заело мястото на старата римска държавна религия. Убит по време на персийския поход в 363 г. [обратно]

7. В дорнахското издание на "Окултна история" от 1992 г. тук е добавено името на император Константин Велики, в изданието от 1925 г. то отсъства. Между другото със стенограмата на дадения цикъл лекции, необходима за внасяне на корекции в текста, дорнахските издатели не разполагат. В лекцията се има предвид явно император Констанций II (337-361), син и приемник на Константин Велики, утвърдил се на престола на баща си след отстраняването на своите чичовци и гибелта на братята си. Неговата бездетност е послужила за причина, че наследници на престола по време на живота му се считали племенниците му, по-големият Гал и Юлиан. Но и Гал по заповед на Констанций бил убит (354 г.). Юлиан бил назначен през 355 г. за наместник на Галия и бил провъзгласен в 361 г. от армията за император. Констанций се придвижвал бързо с войска срещу племенника си, но починал по пътя и Юлиан заел освободилия се трон. [обратно]

8. Свещени празненства в чест на богинята Деметра и нейната дъщеря Персефона, извършващи се ежегодно в Елевзин на 22 км западно от Атина като част от атинския общоградски култ.

"С празненствата били свързани и посвещенията. Символичното представяне на световната драма на човешката душа съставлявало заключителното действие на посвещението на мистите, което се предприемало тук." (Щайнер 1994: 89). [обратно]

9. Фридрих (Фредерик) II - датски крал (1559-1588), наградил в 1576 г. Тихо Брахе в Зундския пролив, където Тихо си прави обсерватория. [обратно]

10. Тихо Брахе (1546, замъка Кнудструп в областта Сконе, Швеция - 1601, Прага). Новата звезда в съзвездието Касиопея Тихо наблюдава от ноември 1572 г. в течение на две години; смъртта на султан Сюлейман била предсказана от Тихо в 1567 г., Дания Тихо напуска в 1597 г., от 1599 г. е в Прага в качеството си на придворен астроном на император Рудолф II. [обратно]

11. Николай Коперник (1473-1543). [обратно]

12. Йохан Кеплер (1571-1630). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Шлипер 1909: Шлипер, Ханс. Der Rhythmus des Lebendigen. Jena, 1909.

Щайнер 1994: Щайнер, Рудолф. Християнството като мистичен факт и мистериите на древността. Превод от нем. Антр. изд. Д. Даскалов, 1994.

 

 

© Рудолф Щайнер
© Евгени Мангуров, превод от руски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.10.2009
Рудолф Щайнер. Окултна история. Събития и личности от световната история в светлината на духовната наука. Варна: LiterNet, 2009