Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛЕКЦИЯ ТРЕТА

Рудолф Щайнер

web | Окултна история

Скъпи приятели!

От това, което се говори до сега в порядъка на бегло запознаване с окултното протичане на човешкото развитие, някои неща ще ви подскажат, че протичането на инкарнациите, определящо се от индивидуалния характер и индивидуалното развитие на самия човек, се модифицира от вмешателството на духовни сили от областта на висшите йерархии. Реинкарнацията съвсем не е толкова просто събитие в развитието на човечеството, както това би могло да се предположи за известно теоретическо удобство. Разбира се, това е факт, че човек отново и отново се въплъщава, че това, което ние наричаме ядро на неговото същество, се появява във все нови инкарнации; също така е вярно, че съществува причинна връзка между животите, идващи по-късно като инкарнации, и предишните животи; също така има и закон за кармата, който, така да се каже, изразява тази причинна връзка. Обаче зад пределите на всичко това съществува още нещо друго - и само това друго ни води към разбирането за хода на историческото развитие на човечеството. Развитието на човечеството би протекло съвсем иначе, ако не участваше нищо друго, освен причинната връзка между една и друга или между предшестващата и последващата инкарнации на човека. Обаче, повече или по-малко във всяка инкарнация - и особено при водещите личности в историята - в човешкия живот постоянно се намесват твърде значителни други сили и ползват човека като инструмент. Оттук може да се заключи, че непосредствения, заложен изключително в самия човек, кармически ход на живота се модифицира при протичането на инкарнацията. Така става на практика. И така, може да се говори за някои закономерности, като засега ще се ограничим само до следатлантските епохи, за закономерности в това, по какъв начин в следатлантските епохи, чак до настоящето време, влиянието на другите светове и индивидуалната карма на човека се намират във връзка помежду си. Няма как иначе, освен чрез схематична рисунка, да ви обясня как се осъществяват тези влияния и в какво отношение се намират с индивидуалността на човека.

Да си представим, че тази, нанесена тук, по средата на дъската, кръгловата повърхност е това, което сме свикнали да наричаме човешки "аз", сегашното ядро на нашето човешко същество.

Да обозначим сега тук другите членове на човешкото същество, отначало абстрахирайки се от разделянето на душата на сетивна, разсъдъчна и съзнаваща душа. Значи, тук схематично сме изобразили астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло. Сега, тъй като ние искаме да останем при следатлантското развитие, дайте да изясним в какво преди всичко ще се състои бъдещето на човека съгласно това, което вече сме обсъждали на различни места. Ние знаем, че се намираме по средата на следатлантското развитие.

Наистина самата среда ние вече донякъде сме преминали. Тук трябва само накратко да повторим това, което се е казало по други поводи - че в гръко-римската културна епоха преимуществено достигнало развитие това, което ние наричаме разсъдъчна душа или душа на характера (Gemutsseele) и че ние сега се намираме в периода на развитие на съзнаващата душа; във вавилонско-египетския културен период се развила сетивната душа; по-рано в персийската епоха - тялото на усещанията или астралното тяло, и в най-древния индийски период на развитието - етерното тяло на човека; приспособяването на физическото тяло към нашите следатлантски земни условия станало още в последните епохи преди великата атлантска катастрофа. Така че, ако сега преминем към това, да внесем тук и обозначението на другите членове на човешката организация, то ние можем да кажем: "азът" на човека се развива в нашата следатлантска епоха така, че развитието по време на индийския период е протичало главно в етерното тяло; по време на персийския - в астралното тяло; египетско-халдейския - в сетивната душа; гръцкия - в разсъдъчната душа; и в нашата култура - в съзнаващата душа, в петия член на човека, ако броим отделните членове на душата. В шестия културен период хората ще се развият по-нататък, и душевното на човека по някакъв начин ще врасне в Манас; в седмия, последен следатлантски културен период развитието ще достигне своего рода врастване на човека в Духа-живот или Будхи; а това, което би могло да врасне в Атма, ще се развие чак в по-късно време, след великата катастрофа, с която ще завърши нашата следатлантска епоха. Тези неща са известни от цикъла за Апокалипсиса1. Но сега трябва да обърнем внимание на това, че в първия период, индийския, човек по отношение на своето развитие е бил по-ниско от това, в което живее "азът", че, всъщност, древноиндийската, доведическа култура е била, в основата си, инспирирана култура, тоест култура, която, като че се вливала в човешката душа без тази работа на "аза", която днес ние познаваме като работа на нашите мисли и нашите представи. Започвайки от египетския културен период, човек трябва, така да се каже, активно да се ползва от своя "аз". Той е длъжен посредством външните чувства да обърне своето "аз" по посока на външния свят, за да получава впечатления; той до някаква степен трябва да предприема собствено активно участие в придвижването напред. Древноиндийската култура е била по-пасивна култура, култура, която, така да се каже, се постигала чрез отдаване на това, което се вливало в човешкото същество като инспирация. Затова е разбираемо, че тази древноиндийска култура ние трябва да свеждаме до различен вид дейност, от тази, която се извършва сега от човешкия "аз"; че сегашната дейност на "аза" трябва, така да се каже, да бъде заменена за индийската душа от онова време с това, че в човешкото същество се спускали висши същества, които инспирирали човешката душа.

Ако ние попитаме, какво се е внасяло тогава, така да се каже, отвън в човешката душа, какво се е вливало в нея от съществата от висшите йерархии, то ние можем да кажем: това е било същото, което човек ще достигне по-късно като своя собствена деятелност, като своя собствена активност, когато се издигне до това, което обозначаваме с думата Атма или Човек-дух. С други думи, в бъдеще човешката индивидуалност ще се извиси до работа в Атма. Тази работа ще бъде собствена работа на човешката душа, на ядрото на човешкото същество, на това, което непосредствено е свързано с неговото най-вътрешно същество. И така, както човек после сам ще работи в самия себе си, така са работили съществата от висшите йерархии над индийската душа.

Ако ние искаме да опишем, какво е ставало в етерните тела на индийските души, то ние може да кажем: там е работило все още затъмнено, в сумрачен сън таящо се "аз"-съзнание, работил е Атма в етерното тяло. С пълно право можем да кажем, че древноиндийската душа е била арена, на която протичала всъщност свръхчовешка работа, работа на висшите същества в етерното тяло на древните индуси. И това, което тогава се въвеждало в етерното тяло, била тази работа, която човек ще достигне по-късно по посочения начин, когато Атма ще почне да работи над етерното тяло. След това в персийската култура Будхи или Духът-живот работи в астралното тяло, в тялото на усещанията. А в халдейско-вавилонско-египетската култура работи Манас или Дух-себе в сетивната душа. По такъв начин, в египетско-вавилонско-халдейската култура все още не била проявена пълната активна работа на "аза" в самата душа. Човек, макар и в по-малка степен, отколкото по-рано, се явява пасивна арена за работа на Манас в сетивната душа. Чак в гръко-римската епоха човек встъпва, така да се каже, напълно активно в своя собствен душевен живот. Ние знаем, че в разсъдъчната душа за пръв път "азът" се осъзнава като самостоятелен член на вътрешното същество на човека, и затова можем да кажем: в гръцката култура работи фактически "аз" с "аз", тоест човека като такъв с човек. Ние ще видим в течение на тези лекции, че в гръцката епоха цялото своеобразие на тогавашната култура се изявява благодарение на това, че "азът" работи с "аз". Но сега тази културна епоха вече не малко време е зад нас; и както в догръцката епоха висшите същества като че се потапяха в ядрото на човешкото същество и работеха там, в нашата епоха ние трябва да изпълняваме обратната задача. Това, което ние сме изработили чрез нашия "аз", това, което сме способни чрез нашата активност да приемем в себе си чрез впечатленията от външния свят, ние трябва да съумеем отначало да ги придобием по чисто човешки начин, но след това не трябва да се спираме на тази позиция, на която са спрели хората от гръко-римската епоха, разработвайки само човешкото, само чисто човешкото като такова. Това, което ние изработваме, трябва да го възнасяме нагоре и да го вкарваме в това, което трябва да дойде. Ние трябва, така да се каже, да държим направление нагоре, към това, което трябва да дойде по-късно към Манас или Духа-себе. Но него можем да очакваме чак в шестия културен период. Ние се намираме сега между четвъртия и шестия периоди. Шестият обещава на човечеството, че то ще може да пренесе във висшите области това, което се придобива благодарение на външните впечатления, които "азът" получава чрез своите органи на чувствата. В нашата пета културна епоха ние сме в състояние само, така да се каже, да атакуваме - всичко това, което ние придобиваме чрез външните впечатления и което достигаме чрез преработката на тези впечатления, да направим така, че то да може да получи направление нагоре. Ние живеем в това отношение наистина в преходна епоха и ако си спомните, какво беше казано вчера за действащата в Орлеанската Дева духовна сила, то ще видите, че вече в Орлеанската Дева е действало нещо от това, което се движи в противоположна посока, освен въздействията на висшите сили в догръцката епоха.

Когато някой, принадлежащ, да кажем, към персийската култура, се оказвал под влияние на свръхсетивна сила, която го ползвала като свой инструмент, то тази сила е действала именно вътре в ядрото на неговото човешко същество; тя се проявявала там в цялата си пълнота, и човек съзерцавал, преживявал това, което насаждала в него тази духовна сила, с което тя го инспирирала. Човек от нашето време, ако встъпи в отношение с такива духовни сили, може, така да се каже, да възнесе нагоре това, което преживява във физическия свят благодарение на работата на своя "аз", благодарение на впечатленията на своя "аз"; той може да насочи това нагоре.

Затова при такива личности като Орлеанската Дева става така, че изявяването, откровението на духовните сили, които искат да се обърнат към нея, наистина се намира в сфера, до която тя възлиза, но това откровение закрива нещо, което без да изкривява реалността на тези откровения, им дава определен облик; това е, което преживява тук във физическия свят "азът" на човека. С други думи, Орлеанската Дева получава откровения, но тя не може да ги види така непосредствено, както древните; между нея, нейния "аз", и тези обективни сили се включва светът на представите, които тя е получила във физическия свят: образите на Дева Мария и Архангел Михаил, каквито тя ги е получила от своите християнски представи; те се изправят в тази междина. Тук ние имаме в същото време пример за това, че когато иде реч за духовни неща, трябва да виждаме разликата между обективността на откровението и обективността на съдържанието на съзнанието. Орлеанската Дева е виждала Дева Мария и Архангел Михаил в определен образ. Тези образи не трябва да ги считаме за непосредствено присъщи на духовната реалност; на облика на тези образи не следва да се приписва непосредствена обективност. Но ако някой би казал, че това е само въображение, то това би било глупост. Понеже откровенията идват към Орлеанската Дева от духовния свят, който човек ще може да види в облик, в какъвто той трябва да го вижда в следатлантския период, макар и чак в шестата културна епоха. Но дори ако Орлеанската Дева не вижда истинския облик [на духовния свят], то все пак този истински облик се спуска към нея. Орлеанската Дева му носи насреща религиозните представи на своето време, и като че го покрива; от нея спиритуалната сила извиква нейния свят от представи. По тази причина откровението следва да се счита за обективно. Ако даже някой може да докаже, че в откровенията от духовните светове в наше време се вливат субективни елементи, ако образът, който си съставя дадения човек за духовния свят, ние не можем да счетем за обективен, ако даже това е [негово] покривало, то ние не трябва заради това да приемаме обективните откровения за такова покривало. Те са обективни. Те вълшебно извличат съдържание от нашата собствена душа. Ние трябва да различаваме обективността на съдържанието и обективността на фактите, които идват от духовния свят. Това съм длъжен дебело да подчертая, защото в тази област постоянно се правят грешки, наистина грешки от противоположен вид: както от тези, които признават духовния свят, така и от техните противници.

По такъв начин, Орлеанската Дева представлява за нас, така да се каже, историческа личност, която действа съвсем в духа на нашата епоха, когато всичко това, което ние можем, така да се каже, да произведем на основата на нашите външни впечатления, трябва да се обърне към духовното. Но какво следва, ако ние приложим това към нашата култура? Следва, че ние можем първо наивно да обърнем поглед към обкръжаващото ни, но ако останем с това, да отправим поглед само към външните впечатления, то ние няма да изпълним нашия дълг. Ще го изпълним само тогава, когато осъзнаем, че трябва да отнасяме външните впечатления към стоящите зад тях духовни сили. Ако занимавайки се с наука, ние постъпваме така, както това прави сегашната ученост, то ние не изпълняваме дълга си. Всичко, което можем да узнаем относно законите на природните явления, относно законите на душевните явления, ние трябва да разглеждаме така, че да видим в тях езика, който трябва да ни изведе до божествено-духовното откровение. Когато осъзнаем, че всички физически, химически, биологически, физиологически, психологически закони трябва да се разглеждат, съотнасяйки ги с нещо духовно, което ни се открива, то тогава ще изпълним дълга си. Така стои работата с науката сега, така стои работата и с изкуството.

Това изкуство, което ние характеризираме като гръцко изкуство, което, така да се каже, просто е имало предвид човека, което изцяло и напълно е изобразявало само човешкото, работата на "аза" с "аз", понеже "азът" се изразява в чувствено-физическия материал, това изкуство е имало своето време. В наше време у действително великите художествени личности като че инстинктивно е възникнало стремление да превърнат изкуството в своего рода жертвено служение на божествено-духовните светове; това означава например, да гледаш на това, което е облечено в звук, като на интерпретация на духовни мистерии. Така някога културноисторически-окултно ще разберат във всички направления Рихард Вагнер2. Тогава на него ще гледат като на човек, показателен за нашия, пети културен период; човек, който винаги е чувствал стремеж да изрази това, което е живяло в него, в звуци, порив към духовния свят; който е разглеждал произведението на изкуството като външен език на духовния свят.

Всъщност остатъците на старата култура и зазоряването на новата култура си противостоят в наше време рязко, ожесточено даже, едно на друго. Ние видяхме как, така да се каже, чисто човешката работа със звуците, чисто формалната музика, която Рихард Вагнер искаше да преодолее, ожесточено се защитаваше от неговите противници, тъй като те не бяха в състояние да почувстват, че инстинктивно у Рихард Вагнер възниква, като утринна зора, новият импулс.

Не знам известно ли е на болшинството от вас, че Рихард Вагнер дълго време е бил подложен на най-сурова, най-ужасна критика. Тези негови критици и отрицатели имали своего рода предводител в лицето на извънредно талантливия музиковед Едуард Ханслик3 във Виена, който написал интересната книжка "За музикално-прекрасното". Не зная знаете ли , че чрез това старото е било, така да се каже, противопоставено на изгрева на новата утринна зора в историята? Тази книга "За музикално-прекрасното" може да служи като исторически паметник за по-късни времена. Понеже какво е искал Ханслик? Той казва: не може по такъв начин да се пише музика, като Рихард Вагнер; това не е музика, защото там музиката като че се засилва, за да покаже нещо, което се намира извън музикалното, нещо свръхсетивно. Музиката - това са "арабески в звуци". Това бил любимият израз на Ханслик. Това значи: подобно на арабеските съчетание на тоновете, а музикално-естетическото наслаждение се заключава в това, чисто човешки да се радваш как тоновете звучат един в друг и един след други. Ханслик казвал: "Рихард Вагнер въобще не е музикант, той не разбира същността на музикалното. Същността на музиката трябва да е изключително в архитектониката на звуковия материал".

Какво може да се каже за такова явление? Нищо друго от това, че Ханслик е бил изтъкнат реакционер на четвъртата културна епоха. Той е бил прав относно тази културна епоха; но което е вярно за една културна епоха, не става за следващата. От негова гледна точка може да се каже: Рихард Вагнер не е музикант. Но след това трябва да се каже по-нататък: това време вече е минало, ние трябва да сме доволни от това, което произлиза от тази епоха, ние трябва да се примирим с това, че музикалното в смисъла на Ханслик се разширява, издигайки се над самото себе си към нещо ново. И такъв род стълкновение на старото и новото можем да изучаваме в много области на нашата културна епоха. Особено интересно е това в отделни отрасли на науката. Бихме отишли твърде далеко, ако бихме искали да покажем как навсякъде има и реакционери, и такива, които правят от отделните науки това, което науката трябва да стане - израз на намиращото се зад явленията божествено-духовно. Основният елемент, с който трябва да се проникне съвременността, за да поставяме все по-съзнателно за цел на нашата работа божествено-духовното, трябва да е именно науката за духа, и науката за духа трябва да пробужда навсякъде импулси, насочени отдолу нагоре; тя навсякъде трябва да призовава човешките души към жертва, тоест към принасяне на това, което ние придобиваме чрез външни впечатления, в жертва на това, което трябва да достигнем чрез работа, насочена нагоре в областите на Духа Себе, Духа-Живот и Човека-Дух.

Ако ние поставим пред нашите очи този образ от човешката история, окултната история, тогава ще стане разбираемо, че душата, която е била инкарнирана в индийската, а след това в персийската епоха, е могла да бъде проникната от инспириращия елемент на някаква индивидуалност от висшите йерархии, но че след това, когато тя встъпила в гръко-римската епоха, тази душа се оказала насаме със себе си, че тази душа е работила така, че "азът" е работил с "аз". Всичко това, което в догръцките епохи, в отделните цикли на следатлантските култури се явявало подобно на божествено внушение, подобно на откровение свише - това се отнася все още и към началото на гръцкия културен период, към IX, X, XI век на дохристиянската епоха - което се представя пред нас като инспирирана култура, в която отвън се влива това, което тя трябва да съдържа духовно, всичко това се свежда все повече и повече към това да изживяваш себе си чисто човешки-лично. По-силно от всичко това намира израз в Гърция. Такъв израз на външния човек, какъвто се явява, живеейки във физическия свят, това, какво е човек като опиращо се само на себе си "аз"-същество, не е виждала ни една епоха дотогава и след това никога няма да види. Чисто човешки-личното, заключеното изцяло в себе си човешки-лично, се изявява исторически в античния начин на живот на гърка и в творенията му. Да видим как гръцкият скулптор е придавал човешки-личното на образите на своите богове. Ние можем да кажем, че така, както застава пред нас произведение на гръцката пластика, доколкото то е познаваемо с физически средства, човек стои пред нас цял като личност. И ако не забравяхме, стоейки пред художествените произведения на гърците, че тази инкарнация, която тук е изразена, са я предшествали други инкарнации и че след нея ще последват други, ако ние само за минута помислим, че в основата на изображението на Аполон и изображението на Зевс лежи само една от многото други инкарнации, то ние бихме почувствали неправилно произведението на гръцкото изкуство. Тук ние трябва да съумеем да забравим, че човек се въплъщава в следващи една след друга инкарнации. Тук личността е излята изцяло във формата на една личност. И такъв е бил целият живот на гърците.

Ако ние отидем по-назад, то формите ще станат символични, формите ще покажат нещо, което не е чисто човешко, ще изразят нещо такова, което човек не чувства още в самия себе си. Той може да изразява само в символи това, което идвало от божествено-духовните светове. Оттук и древното символно изкуство. И да видим все пак как идва изкуството при този народ, който трябва да даде материал за нашия, за петия културен период, трябва само да си представим старото немско изкуство и ние ще видим, че си имаме работа не със символика, но и не с проявление на чисто човешкото, а със задълбочено в себе си душевно. Ние виждаме как душевното, като че не може изцяло да навлезе в човешкия облик. Кой може по друг начин да охарактеризира образите на Албрехт Дюрер4, от това да каже, че в тях това, което се стреми в човека към свръхсетивния свят, намира, може да се каже, само несъвършен в гръцки смисъл израз във външния строеж на телесното? Оттук и задълбочаването в направление на душевното, колкото по-нататък отива изкуството. И сега вече няма да ви се стори непонятно това, което казах в първата лекция: това, което е било въплътено по-рано, се проявявало във физическия свят подобно на отблясък, в индивидуалността се вливали същества от висшите йерархии. Затова, говорейки за човека от гръцкия свят, че той е бил въплътен в по-ранни епохи, ние трябва да виждаме не само това затворено същество, но и стоящата зад него индивидуалност от някаква висша йерархия. Така, в гръко-римския период застава пред нас Александър, така застава пред нас Аристотел. Ако ние проследим техните индивидуалности в обратно направление, то от Александър ние трябва да се върнем към Гилгамеш и да кажем: в Гилгамеш се съдържа тази индивидуалност, която след това се появява проектирана на физически план като Александър; зад нея ние трябва да виждаме дух на Огъня, който я използва като свой инструмент. И в Аристотел ние виждаме, движейки се назад във времето, силите на древното ясновиждан, действащи в приятеля на Гилгамеш. По такъв начин както младата, така и старата душа, зад които по-рано е стояло ясновиждане, ние виждаме поставени в гръцката епоха изцяло на физически план. Съвсем особено това се изправя пред нас във великата математичка Хипатия, в която цялата математическа и философска мъдрост на нейното време е живяла, така да се каже, като лична възможност, като лична научност и мъдрост. Всичко това се съдържало в личността нa Хипатия. И ние виждаме още, че тази индивидуалност е трябвало да стане жена, за да прояви тази мека затвореност на всичко това, което тя по-рано е възприела в орфическите мистерии, за да прояви като собствен начин на действие всичко това, което е възприела от инспираторите в качеството си на ученик в орфическите мистерии.

По такъв начин ние виждаме как влиянията на духовния свят се проявяват, модифицирайки следващите една след друга човешки инкарнации. Мога да ви кажа и това, че индивидуалността, която е била въплътена като Хипатия, която, следователно, е носила в себе си мъдростта на орфическите мистерии и я е изявила лично, е била призвана в една от последващите си инкарнации да стъпи на обратния път - да възнесе пак цялата лична мъдрост към божествено-духовното. Затова приблизително на границата на XII и XIII век Хипатия се появява отново като изтъкнат, всеобемащ и универсален ум на Новата история, който има голямо влияние за това, което се явява като съединение на естественонаучното и философско знание. По такъв начин ние виждаме как проникват в следващите една след друга инкарнации на отделните индивидуалности историческите сили.

Когато ние разглеждаме така хода на историята, тогава виждаме действително своего рода низхождение от духовните висоти чак до гръко-римската епоха и след това пак възкачване. Ние виждаме натрупване на добиван на чисто физически план материал в гръцката епоха - това, разбира се, продължава и в наше време - и обратното му възнасяне в духовния свят, за което и е длъжна да даде импулс духовната наука и към което е имала инстинктивен импулс такава личност като Хипатия, която е била въплътена отново в XIII век5.

На това място бих искал, скъпи приятели, предвид това, че в интернационалното Теософско общество в известно отношение съществуват всякакви недоразумения, бих искал да ви кажа това, че без съмнение много от тези недоразумения в действителност са изсмукани от пръстите. Така например, това, което се излага тук в нашето немско теософско движение, искаме да противопоставим на това, което е било откровение на теософското движение в най-новото време първоначално. Затова се ползвам тук от случая да ви покажа как това, което се дава тук от първоначалния розенкройцерски източник, се намира в хармония с много от това, което е било дадено на теософското движение отначало. И ето сега имаме повод да кажем нещо за това.

И така, от мен беше казано и развито съвършено независимо от традицията, че определени по-късни исторически лица се явяват като сенки на предишни, изобразени в митовете личности, зад които стоят висшите йерархии. Това не трябва да се счита за различно от тези съобщения, които са били дадени на Теософското общество чрез Е. П. Блаватска6. Защото иначе може по чисто недоразумение много лесно да се стигне до противоречие с добрите стари учения, които прииждаха в теософското движение чрез Е. П. Блаватска, като чрез твърде пригоден за това инструмент. Във връзка с това, което се развиваше тук, аз бих искал да ви прочета едно място от по-късните произведения на Е. П. Блаватска, където тя насочва към "Разбулената Изида", своето най-старо окултно произведение. Бих искал да ви прочета мястото, за да видите как наистина това, за което се говори като за разминаване, всъщност не мога да го кажа иначе, е изсмукано от пръстите.

"Освен постоянното повтаряне на старата, винаги присъстваща истина за реинкарнацията и кармата - при това така, както е учила на това най-древната наука на света, а не съвременният спиритизъм, - окултистите трябва да учат за цикличната и вървяща в крак с еволюцията реинкарнация, за такъв вид превъплъщение, тайнствено и все още непонятно за много, незнаещи нищо от историята на Земята, на което ние внимателно обърнахме внимание в "Разбулената Изида". Всеобщо превъплъщение за всеки индивид с промеждутъци в Кама-лока и Девакана - и циклична съзнателна инкарнация с велика и божествена цел за някои. Тези велики характери, които като великани се извисяват в историята на човечеството, подобно на Сидхарта Буда и Иисус в духовната област, подобно на Александър Македонски и Наполеон Велики в областта на физическите завоевания, по същество са не нещо друго, а отразени образи на великите пра-образи, които са съществували не от десетки хиляди години, както за това внимателно беше споменато в "Разбулената Изида", а в продължение на милиони години подред от началото на Манвантарата. Защото, както беше обяснено по-горе, с изключение на истинските аватари, тези отражения на своите пра-образи, от които всеки съответства на своето, породило го племе, всъщност са тези същите не-пречупени лъчи (монади), наричани деви, Дхиан-Когани или Дхиани-Буди или още планетарни Духове и т.н., които в еоните на вечността светят в качеството си на техни пра-образи. По тяхно подобие ще се родят някои хора, и, когато се набележи някаква особена общочовешка цел, те хипотетично се одушевяват от своите божествени пра-образи, които отново и отново се проявяват чрез съкровените сили, които направляват и ръководят съдбините на нашия свят.

В същото време, когато "Разбулената Изида" се е писала, не можеше да се каже повече, затова казаното се ограничаваше само със забележката, че в аналите както на свещената, така и на светската история не съществува ни един изтъкнат характер, чийто пра-образ ние не бихме могли да намерим в полулегендарните, в полуправдивите предания на миналите религии и митологии. Както звезда, която в безпределността на небето в неизмеримa отдалеченост сияе над нашите глави, отразявайки се в тихите води на езерото, така и образите на човечеството от допотопните времена се отразяват в тези периоди на времето, които ние можем да обхванем с обърнат назад в историята поглед".

Както вече беше казано, аз не пропускам случай да подчертая съответствието на това, което ние можем да изследваме непосредствено в сегашното време, на това, което е било в известно отношение първоначално откровение. Вие знаете, че тук съществува принцип в определено отношение здраво да се отстояват традициите на теософското движение; но също - че тук нищо не се повтаря, без да е проверено, това аз особено го подчертавам, в това е цялата работа. Там, където може да се подчертае съгласието на едно знание с друго, това трябва да се прави решително заради приемствеността в Теософското общество, по справедливост; но непроверено нищо просто да се повтаря не трябва. Това е свързано с мисията, която ние имаме в нашето немско теософско движение, а именно: да внесем собствен принос, индивидуален принос в това теософско движение. Но такива примери могат да ви дадат представа за това колко необосновано е предубеждението, което израства тук и там, че ние винаги искаме, каквото и да става, да имаме в нещата нещо различно. Ние предано работим по-нататък, а не ръчкаме непрестанно, така да се каже, старите догми, ние разглеждаме и това, което се предлага днес и от другата страна. И ние отстояваме това, което може да се каже с чисто окултна съвест на основание първоначалните окултни изследвания и тези методи, които са ни предадени от нашите собствени святи традиции на Кръста и Розата. Крайно интересно е да се посочи чрез отделната личност как старото, което е било внесено в човечеството под влияние на висшите сили, приема у хората на гръко-римската епоха, така да се каже, обусловен от физическия план характер. Тук ние можем да приведем като пример, как Енкиду в тази от неговите инкарнации, която лежи в промеждутъка между личността Енкиду и Аристотел7, под влияние на древните учения на мистериите с техните сили, слизащи от свръхсетивните светове, е могъл да възприеме това, на което се гради в някои школи на мистериите по-нататъшното развитие на човешката душа. Ние няма сега да повтаряме това, което е било характерна особеност на различните мистерийни школи, ние ще обърнем нашия духовен поглед към една от техните разновидности, към тази, в която душата чрез възбуждане на напълно определени чувства се развивала, учейки се да прониква в свръхсетивния свят. В такива мистерии се извиквали именно тези усещания в душата, тези импулси, които са били способни да изкоренят от нея до основи всякакъв егоизъм. На душата се откривало, че тя всъщност трябвало да бъде егоистична през цялото време, докато е въплътена във физическо тяло. Целият обем и цялото значение на егоизма в неговите импулси на физически план се стоварвали, така да се каже, на дадената душа, и дълбоко, дълбоко потисната се чувствала такава душа, която си казвала: досега аз не съм знаела нищо друго, освен егоизма, защото аз не мога да бъда нищо друго на физически план освен егоист. Да, колко далеко е била такава душа от евтината гледна точка на такива хора, които след всяка дума казват: "Аз искам това не за себе си, а за другите". Да се преодолее егоизма и да се усвои стремежът към общочовешкото и космическото, не е толкова просто, както някои си представят. Това усвояване трябва да се предшества от дълбок потрес на душата пред обема на егоизма, заключен в импулсите на тази душа. На състрадание към всичко човешко, към всичко космическо е трябвало да се учи душата в тези мистерии, за които ви говоря тук, състрадание чрез преодоляване на физическия план. Тогава е можело да се надява, че тя ще донесе от висшите светове истинско съчувствие към всичко живо и всичко съществуващо.

Но още нещо друго е трябвало да се развие като основно чувство, наред с многото други. Когато на човек му предстои да проникне в духовния свят, трябва да му е ясно, че там всичко е различно от това във физическия свят. Трябва да стоиш като пред нещо напълно непознато, когато стоиш лице в лице с духовния свят. Тук действително има чувство, заради което са попадали в опасност, чувство на страх пред неизвестното. И затова в такива мистерии душата е трябвало да преживее всичко, което душата на човека въобще е могла да преживее като страх и боязън, уплаха и ужас, за да отвикне от чувствата на боязън и страх, уплаха и ужас. Тогава човек бивал въоръжен за това, да се издигне в непознатия му по своето съдържание духовен свят. По такъв начин душата на ученика в мистериите е трябвало чрез възпитание да стигне до всеобемащо, универсално чувство на състрадание и до универсално чувство на безстрашие. Това е преминавала всяка душа в тези древни мистерии, в които е взимал участие Енкиду, когато се появил отново в тази инкарнация, която лежи в промеждутъка между Енкиду и Аристотел. Той също преминал през това. И ето, като възпоменание за по-ранните инкарнации, това се проявило при Аристотел. Той могъл да даде теорията на трагедията, тъй като при съзерцание на гръцката трагедия той бил доведен от тези възпоминания до това, че в нея се съдържа отзвук, като че външен, изнесен на физически план отзвук на това мистерийно възпитание, когато душата се очиства чрез състрадание и страх. Затова драматическият герой и цялата постройка на трагедията е трябвало да покажат пред зрителите нещо, на основата на което зрителят в отслабен вид би могъл да преживее състрадание към съдбата на героя на трагедията и страх пред изхода на неговата съдба, пред пълната с ужас смърт, която го грози. По такъв начин, в драматическото развитие на действието, в живота и движението на трагедията е било втъкано това, което е ставало в душата на древния мист: очистване, катарзис чрез страх и състрадание. И като отзвук [на мистерията] на физически план е трябвало да усети човек, принадлежащ към гръцкия културен период, преминаването през страх и състрадание. Трябвало е художествено да се преживее, естетически да се насладиш на това, което е било по-рано велик принцип на възпитанието. И когато това, на което Аристотел се научил в предишните инкарнации, влязло в неговата личност, той станал този човек, който е бил способен да даде това единствено определение на трагедията, което станало класическо и действало толкова силно, че още в XVIII век то било възприето от Лесинг и в течение на целия XIX век играло такава роля, че за това определение са написани цели библиотеки. Впрочем не много би било загубено8, ако по-голямата част от това, което се намира в библиотеките, изгори. Да изгори, защото е било написано с пълно неразбиране на току-що казаното, на това, че в изкуството се проектира нещо, което се съдържа в духовното, и тези, които са писали това, не подозирали, че Аристотел е откривал древната тайна на мистерията9, когато е казвал: "Трагедия - това е поредица от последователни действия, които се групират около един герой и които са способни да извикат у зрителя чувство на страх и състрадание, за да може в душата на зрителя да настъпи очистване".

По такъв начин ние виждаме, че в отделната личност, в това, което тя казва, се съдържа сянка на това, което става понятно само тогава, когато ние отвъд личността прозираме стоящият зад нея инспиратор. Само когато вие разглеждате историята така, можете да видите какво означава личността и какво означават свръхличните сили за историческия живот, как в индивидуалните инкарнации става нещо, което Блаватска нарича взаимодействие на личните, индивидуални инкарнации с това, което тя описва, казвайки: "но наред със старата, не всякога приложима истина за реинкарнацията и кармата окултистите трябва да учат за цикличната и вървяща в крак с еволюцията реинкарнация" и т.н. Тя нарича това съзнателна реинкарнация, така, както за болшинството от хората днес последователните инкарнации все пак остават безсъзнателни за тяхното "аз", тогава, когато духовните сили, които действат свише, в крайна сметка с пълно съзнание пренасят циклично своите сили от една епоха в друга.

Значи откровението за това, което Блаватска говори, изхождайки от розенкройцерските мистерии в своя първи период, напълно може да се провери и установи чрез непосредствено изследване. Но оттук вие ще видите, че удобния способ да се разбира една инкарнация само като следствие на предишното въплъщение, съществено се модифицира, и вие ще разберете, че реинкарнацията е много по-сложен свят от факти, отколкото обикновено се смята, и че ние го разбираме напълно само тогава, когато съпричислим човека към висшия свръхфизически свят, който постоянно въздейства върху нашия свят.

Ние можем да кажем, че в този отрязък от време, който наричаме гръко-римска култура, на човека е било дадено време да преживее още един път с чисто човешки "аз" всичко, което от висшите светове е било вложено в душата му в течение на дълъг ред инкарнации. Това, което изявявал в цялата пълнота гръко-римският свят, е било като че ли човешки-лично изявяване на безкрайните възпоминания, които по-рано са били вложени от висшите светове в тези индивидуалности. Трябва ли ние тогава да се удивяваме, че най-значителните умове на гръцкия свят съзнават това? Те казвали, поглеждайки в своя вътрешен свят: "Тук се изливат, тук се простират в нашата личност светове, но те са възпоминания за това, което е било влято в нас от духовните светове по-рано". Прочетете при Платон10, как той свежда всичко това, което човек може да преживее, до възпоминания на душата за нейни предишни преживявания. Тук вие ще видите от какво дълбоко реално познаване на четвъртата следатлантска епоха е черпил такъв ум, като Платон. Да се научим да разбираме какво значи отделно изказване на толкова изтъкната личност, ние можем само ако умеем окултно да надникнем в духа на епохата.

Щутгарт, 29 декември 1910 г.

 

БЕЛЕЖКИ

1. "Апокалипсисът на Йоан" - цикъл от дванадесет лекции и една въвеждаща лекция. Бил е изнесен в Нюрнберг от 17 до 30 юни 1908 г. (ПСС, т. 104). [обратно]

2. Рихард Вагнер (1813-1883). [обратно]

3. Едуард Ханслик (1825-1904). Трактатът "За музикално-прекрасното" излязъл в Лайпциг в 1854 г. [обратно]

4. Албрехт Дюрер (1471-1528). [обратно]

5. Върху това изказване за по-късна инкарнация на Хипатия хвърля особена светлина записка, направена от ръката на Щайнер в неговото тефтерче (арх. номер 523), където сред забележките, явно отнасящи се към реинкарнациите, редом до името на Хипатия е поставено името на Алберт Велики (1193-1280) (От забележките към дорнахското издание от 1992 г.).

Св. Алберт Велики се родил в Швабия. Учил в Падуа. Станал монах в Ордена на доминиканците. Живял в Кьолн, Хилдесхайм, Фрибург, Ратисбон и Страсбург. Преподавал в Париж от 1240 до 1248 г., където срещнал най-големия от своите ученици - Св. Тома Аквински. През 1260 г. бил избран за епископ на Ратисбон, но се отказал от тази длъжност две години по-късно. През периода 1263-1264 г. работил в подкрепа на кръстоносните походи. Преди всичко обаче се занимавал с научна дейност, интересувал се на практика от всички области на знанието - от мистика до минералогия. Отличавал се с откритост на ума. Напуска този свят през 1280 г. Канонизиран е през 1931 г. от Папа Пий ХІ. (Бел.пр., Е.М.). [обратно]

6. Елена Петровна Блаватска (1831-1891). Откъс от "Тайната доктрина" е поместен в лекцията в немското лайпцигско издание (без указание за годината). [обратно]

7. Тук само упоменатата промеждутъчна инкарнация е разкрита в книгата на Маргарет и Ерих Кирхнер-Бокхолт "Die Menschheitsaufgabe Rudolf Steiners und Ita Wegman" (Dornach/Schweiz, 1976. S. 25-26): основавайки се на частни изказвания на Р. Щайнер, авторите на книгата назовават философа Кратил, ученик на Хераклит Ефески. За Кратил е известно също, че е бил атинянин и учител на Платон. [обратно]

8. Скептичното отношение към библиотечните фондове било свойствено например за Гьоте, едно от изказванията на когото в този дух, цитирано от Екерман, в цялото си значение би могло да принадлежи и на Рудолф Щайнер: "Заблужденията се пазят в библиотеките, истина живее в човешкия дух. Една книга поражда друга и така до безкрайност, за духа е радост съприкосновението с вечно живите пра-закони, защото на него му е дадено да постигне най-простото, да разплита заплетеното и да прояснява за себе си неясното" (Йохан Петер Екерман. Разговори с Гьоте в последните години на неговия живот). [обратно]

9. Виж трактатът на Аристотел "За поетическото изкуство" (Аристотел 1993). [обратно]

10. Виж "Федон". [обратно]

 

ЛИТЕРАТУРА

Аристотел 1993: Аристотел. За поетическото изкуство. София: Изд. Софи Р, 1993.

 

 

© Рудолф Щайнер
© Евгени Мангуров, превод от руски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.09.2009
Рудолф Щайнер. Окултна история. Събития и личности от световната история в светлината на духовната наука. Варна: LiterNet, 2009