Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛЕКЦИЯ ВТОРА

Рудолф Щайнер

web | Окултна история

Скъпи приятели!

Вчера във въвеждащ порядък нашето внимание беше насочено върху това, че ще можем да разберем правилно някои по-древни събития в историята на човечеството, ако гледаме не само силите и способностите на отделните личности, но и ако допуснем, че чрез съответните личности като чрез инструмент действат същества, които, така да се каже, отправят в нашия свят своите действия от висшите светове. Ние трябва да си представяме, че тези същества не могат да въздействат непосредствено върху нашите физически процеси, върху фактите от нашата физическа действителност, тъй като на съвременната степен на своето развитие те не могат да се въплътят във физическо тяло, което взима своите съставни елементи от физическия свят. Затова, ако те искат да действат в нашия физически свят, те трябва да ползват физическия човек, неговите ръце, но също и неговия разсъдък и неговата способност за разбиране. Колкото по-назад отидем в човешкото развитие, толкова по-отчетливо изразено ще намерим влиянието и въздействието на такива същества от висшите светове. Но не трябва да си мислим, че това насочване на сили и въздействия от висшите светове чрез хората във физическия свят е прекратявано някога, включително и в наше време.

За този, който е запознат с духовната наука, който, както това ние сме могли да правим вече толкова години, е приел в себе си това, което води нашето усещане и представи към признаване на висшите светове, за него такъв факт, като току-що показания, ще бъде, разбира се, веднага понятен, защото той е привикнал постоянно да опъва свързващите нишки между нашето познание, нашето мислене, нашата воля и съществата от висшите йерархии. Но последователят на духовната наука попада понякога в положение, когато е длъжен да се защитава от материалистическите представи, понеже те съществуват в наше време, от представите, които лишават хората, стоящи встрани от духовното развитие, от възможността донякъде да вникнат в това, което трябва да се каже за въздействието на висшите светове върху нашия физически свят.

В наше време, по същество, към излезлите от употреба възгледи се отнася и това, да се говори за господството на макар и абстрактни идеи в човешките събития, в историята. За много хора е съвършено недопустимо пред лицето на истинската научност да се говори, че известни идеи, абстрактни идеи, които, собствено, могат да живеят само в нашия разсъдък, се проявяват в следващите една след друга исторически епохи. Последният отблясък, така да се каже, на вярата в такива абстрактни идеи, относно които, разбира се, не може да се разбере как те могат да действат, понеже нали са само абстрактни идеи, последният отблясък на вярата в такива абстрактни идеи в XIX век са съдържали в себе си още историческите трудове на Ранке1. Но и тази вяра в движещите идеи в историята постепенно ще бъде изхвърлена зад борда от нарастващото материалистическо развитие, и сега, даже по отношение на историята, се счита за признак на трезв ум, когато се мисли, че всичко, характеризиращо епохата, излизащо в епохата, възниква всъщност само благодарение на стечението на физически зрими външни действия, външни потребности, външни интереси и даже идеи на физическите хора. Сега е преминало времето, когато като чрез инспирация такива умове като например Хердер2, изобразявали развитието на историята на човечеството така, че отвсякъде било видно: тук в основата лежи най-малкото предположение за живи сили, живи свръхестествени сили, които се проявяват чрез действията на хората, чрез живота на хората. А този, който днес иска да бъде умен, ще каже: наистина, у такъв човек, като Лесинг3, е имало много разумни идеи, но после, в края на своя живот, той стигнал до такава глупост, като тази, която написал в своето "Възпитание на човешкия род", където той, не знаейки как да помогне на себе си, свързал строгата закономерност в хода на историческото развитие с идеите за превъплъщението. В края на "Възпитание на човешкия род" Лесинг, действително, изразил това, че описва, изхождайки от окултни факти, духовна наука; а именно това, че души, живели в древни времена, възприели тогава действените сили, пренасят тези сили в своите нови въплъщения, така че съществува не абстрактно, само идейно непрекъснато течение, но истинско, реално непрекъснато течение на духа зад материалния процес. Както вече беше казано, умният човек ще каже: в края на живота си той [Лесинг] достигнал до такива объркани идеи, като превъплъщението, но на тях не трябва да се обръща внимание.

Това напомня, скъпи приятели, на толкова горчивата, иронична и все пак толкова умна записка, която Хебел4 един път написал в дневника си. В нея той говори, че би било прекрасен сюжет следното: гимназиален учител преподава Платон в своето училище, а превъплътеният Платон се намира сред неговите ученици и той толкова лошо разбира Платон от обясненията на учителя, че учителят е принуден да го накаже строго. Наистина в това, което касае историческото възприемане на развитието на човечеството, от предното духовно разбиране толкова много е загубено и духовната наука ще трябва да се защитава от натиска на материалистичното мислене, което прониква от всички страни и което намира направо за глупост това, което може да бъде съобщено на базата на духовни факти. И ние всъщност отидохме в това много далеко. Например всички тези мощни образи, всички тези мощни символни представи, които произтичали от древното ясновидско познание на хората и които намерили отражение в митологиите, във фигурите на героите, в образите на легендите и приказките, намират днес тълкуватели от най-странен вид. Най-куриозното в тази област е може би книжката "Орфей" на Соломон Рейнак5, която сега обърна върху себе си известно внимание в много кръгове във Франция. Всичко, от което са произлезли образите на Деметра, Орфей, образите на другия митологически кръг, се свеждат там към чисто материални събития, и понякога повече от странно, се отрича историческото съществуване на тази или онази фигура, която се крие, да кажем, зад Хермес или Моисей и тривиално се стараят да обяснят тези фигури чрез чисто човешко съчинителство, чрез фантазия. По метода на Соломон Рейнак след 60-70 години, тоест когато избледнее външната памет за него, би било лесно да се докаже, че никога не е имало подобен Рейнак, че това е народно творчество, което е пренесло древната идея за Рейнак Лисицата върху Соломон Рейнак. По неговия метод това би било напълно възможно. Това е толкова нелепо, както и това, че както това се разяснява в предисловието, тази книжица "Орфей" е написана "за широки кръгове съвременни образовани хора, а също за юношите"! "За юношите", понеже Рейнак подчертава, че той е избягвал всичко, макар че това да сведе идеята за Деметра до прасето, той не е избягнал, че той е избягвал всичко, което може силно да оскърби нравствените чувства на младите девици! Обаче той обещава, че ако неговата книга придобие влияние, на което се надява, да подготви особено издание на своята книга за госпожи, което ще съдържа всичко това, което все още трябва да бъде скрито от дъщерите. Толкова далеко ние отидохме.

Иска ми се постоянно да обръщам внимание на последователите на духовната наука върху това, че действието на духовните власти, на духовните сили посредством хората чак до нашето столетие действително може да се докаже с чисто външни разумни доводи, съвсем независимо от чисто окултно-езотеричното изследване, което ще ни занимава основно тук. Но за да достигнем взаимно разбиране за това, по какъв начин духовната наука може да получи известна възможност да отстоява чисто външно действието на свръхсетивните сили в историята, позволете ми да ви запозная със следното.

Този, който има някаква представа за развитието на съвременното човечество, протекло, да кажем, в XIV-XV век чак до XVI век, знае колко безкрайно дълбоко значение в това външно развитие на човечеството в Новото време е имало историческото появяване на определена личност, относно която действително може, аз бих казал, по най-външен начин да се докаже, че чрез нея са действали духовно-свръхсетивните сили. За да хвърлим малко светлина върху окултното разбиране на историята, може да се постави въпросът: какво би станало с развитието на най-нова Европа, ако в началото на XV век в развитието не се бе включила девойката от Орлеан, Орлеанската Дева6? Този, който даже чисто външно разглежда развитието на това време, трябва да каже: ако зачеркнем от историческия процес деянията на Орлеанската Дева, то само по това, което може да се разбере от чисто външните исторически изследвания, ще стане ясно: без действията на висшите свръхсетивни сили чрез Орлеанската Дева Франция, а и фактически цяла Европа, е трябвало да получат в XV век съвършено различен облик. Защото тогава всичко, което е ставало в импулсите на волята, в мозъците на физическите глави е отивало към това, да наложи, така да се каже, на всички държави в Европа зачеркваща и ликвидираща народните индивидуалности всеобща представа за държава. Под това влияние, разбира се, би станало невъзможно безкрайно много от това, което в последните столетия се създаде в Европа благодарение на взаимодействието на европейските народни индивидуалности. Нека си представят, че в историята са зачеркнати действията на Орлеанската Дева, нека си представят Франция, предоставена на своята съдба без появяването на Орлеанската Дева, нека си зададат въпроса какво би станало с Франция без този подвиг? И след това нека обмислят каква роля е играла Франция в последващите столетия за цялостния духовен живот на човечеството. И нека да съпоставят това с неопровержимите, доказуеми с външни документи факти, свидетелстващи за посланичеството на Орлеанската Дева. Да си дадем сметка за това как тази девойка с не особено високо даже за нейното време външно образование изведнъж, на възраст още непълни двадесет години, есента на 1428 г., чувства, че към нея се обръщат духовните власти от свръхсетивните светове; власти, на които тя дава, разбира се, тези форми, които са привични за нея, така че ги вижда през призмата на своите представи, но това не е довод против реалността на тези власти. Представете си, че тя знае: свръхсетивните власти направляват силата на волята й към точно определено място. Аз ви разказвам за тези факти не това, което би било възможно да ви изложа съгласно Хрониката Акаша, а само това, което е установено съгласно документите, чисто исторически.

Ние знаем, че тази девойка от Орлеан се разкрила отначало на един свой родственик, у когото тя, може да се каже, почти случайно намерила разбиране; че тя по разни околни пътища и с големи трудности била доведена в лагера, където се бил разположил дворът на крал Карл, който с всички френски войски стигнал, така да се каже, до последния предел, и ние знаем, че на края, след като на пътя й издигнали всевъзможни прегради, сред цяла тълпа народ, където крал Карл бил поставен така, че бил неразличим на външен вид, тя веднага го открила, отправяйки се към него. Известно е също, че тогава тя му казала нещо, и с това той е искал да я изпита, за което, може да се каже, знаели само свръхсетивният свят и той самият. И вие може би знаете от външната история как след това тя, водена от неизменните импулси и под неизменното влияние на силната си вяра, по-добре да се каже, от своите непосредствени видения, сред огромни трудности довела войската до победа, а краля - до короноване.

Кой тогава се намеси в хода на историческото развитие? Не някой друг, а съществата, принадлежащи към висшите йерархии! Девойката от Орлеан е била външен инструмент на тези същества, и те, тези същества от висшите йерархии, са направлявали събитията от историята. Може да се случи, скъпи приятели, някой, разсъждавайки, да възрази: "направлявайки я аз, бих я направил по-умна", предполагайки, че това или онова, случило се благодарение на Орлеанската Дева, не се побира в неговата глава. Но тези, които приемат духовната наука, не трябва да желаят да поправят деянията на боговете чрез човешкия ум, както това сега се случва навсякъде в нашата така наречена цивилизация. Виждате ли, естествено, намерили се хора, които в духа на нашето време поискали, така да се каже, да освободят съвременната история от подвизите на Орлеанската Дева. Характерно за нашето време произведение написа в този материалистически дух Анатол Франс7. Би следвало поне да се знае как безобразничи материалистическото мислене със съобщенията, които действително, аз говоря все още за документите на външната история, много добре са обосновани.

Тъй като се намираме тук, на това място, а аз понякога обичам да обърна внимание на местните условия, искам да ви посоча документ, на който тук вече един път са се позовавали. Щутгартци, разбира се, знаят, че тук, в това място, e живял някога изтъкнат изследовател на Евангелието. Разбира се, ние няма смисъл да се съгласяваме с многото остроумия, които Гфрьорер8, така се казвал изследователят на Евангелието, предлага в своето изследване на Евангелието, и можем да бъдем напълно уверени, че Гфрьорер, ако би чул какво сега се съобщава в областта на духовната наука, би употребил същия израз, който често употребявал по отношение на своите противници, които не уважавал много-много; изразът, че и теософите - това са такива хора, на които "не всичко под шапката им е наред". Но тогава не е бил моментът, когато е било възможно, както това се прави днес, така да се каже, по чисто материалистически начин да се прекрачи през историческите документи, когато тези документи засягат събития, които са неудобни, които явно показват действието на живите висши сили в нашия физически свят.

И така, днес аз бих искал отново да ви представя малък документ, писмо, което е било публикувано в първата половина на XIX век. Искам да ви прочета само някои места, така както тогава Гфрьорер се е позовавал на това писмо за оправдание на своята вяра. Искам да ви прочета място от една характеристика на Орлеанската Дева и след това да ви питам какво означава това живо описание.

След като авторът на писмото, на което се позовава Гфрьорер, изброява какво е направила Орлеанската Дева, той продължава: "Това и много друго извърши [Орлеанската] Дева, и с Божията помощ тя ще извърши още много. Това е девойка с прелестна красота и мъжествена осанка. Тя говори малко и показва удивителен ум; когато говори, гласът й е приятен, както и подобава на жените. В яденето е умерена, още по-умерено пие вино. Красивите коне и оръжия й доставят удоволствие. Въоръжени и благородни мъже тя обича много. Многолюдни събирания и разговори са неприятни на Девата. Тя често пролива сълзи, обича веселите лица, понася нечувани трудности и е толкова ревностна във воденето на войската и носенето на оръжие, че остава в пълно снаряжение без прекъсване по шест денонощия. Тя казва, че англичаните нямат права върху Франция и затова, както тя говори, Бог я е пратил, за да ги изгони и победи, но само след предварително увещаване. На краля оказва най-голямо почитание; казва, че той е любим на Бога и се намира под особена защита, затова и ще бъде запазен. За херцога на Орлеан, Вашият племенник, тя казва, че ще бъде освободен по чуден начин, но само след като, към англичаните, които го държат в плен, бъде отправен призив да го освободят. И за да завърша, светлейши принце, моето донесение: става и стана много още по-удивително от това, което мога да ви опиша и изразя с думи. В същото време, когато ви пиша това, назованата Дева вече се отправи в околностите на града Реймс в Шампан, където спешно замина кралят за своето помазване и короноване с Божията помощ. Светлейши и най-могъщи принце и мой високопочитаеми господарю, смирено ви се препоръчвам и моля Всевишния да ви пази и изпълни вашите желания.

Написано в Битероми в 21-я ден на месец юни.

Ваш смирен слуга Пърсивал, владетел на Бонламиулка, съветник и ковчежник на краля на французите и херцога Орлеански, главен управляващ на кралския дворец, родом от Бери".

Човекът, който познава тази девойка, пише това писмо и се намира в непосредствена близост до краля. Наистина се удивяваш, когато намираш всички тези неща отново чрез чисто окултни основания и доказателства, понеже тях можеш да намериш в Хрониката Акаша, и след това видиш, че в такива случаи напълно могат да се представят и външни исторически документи. Накратко, струва ми се почти безумие да се съмняваш в това, какво е действало чрез Орлеанската Дева. И ако ние след това вземем под внимание, че благодарение на нейните подвизи цялата история на Новото време е получила друг облик, то това ни дава право да кажем, че ние виждаме тук действащ непосредствено, външно-документално доказуемо, свръхсетивния свят.

Ако след това духовният изследовател отиде по-нататък и потърси със свои средства истинския инспиратор, въздействащ върху Орлеанската Дева, то, изследвайки една след друга епохите, той намира нещо съвсем особено. Той намира, че същият дух, който е действал чрез Орлеанската Дева, така да се каже, като чрез свой инструмент, в съвсем друга форма, инспирирайки по съвсем друг начин, е въздействал на друга личност, която в качеството на философ е живяла в двора на Карл Плешивия9, на Джон Скот Ериугена10, чиито философско-теологически идеи са имали такова дълбоко влияние в Европа в по-ранната епоха. По такъв начин ние виждаме, че едни и същи сили в различни епохи по различен начин действат чрез хора, като чрез свои инструменти, че непрекъснатостта на случващото се, се съдържа в това, което ние наричаме история.

Вчера аз ви показах, как във важния мит на вавилонско-халдейската епоха се посочва въздействието на духовните светове върху хората, от които е зависело много в хода на историята в третия от нашите следатлантски периоди, зависело е много в хода на целия исторически процес в древна Халдея, в древна Вавилония. Но сега ние трябва да разгледаме, разбира се, също от гледна точка на окултната наука, тези две личности, които се крият зад легендарните имена Гилгамеш и Енкиду. Окултно-исторически ние трябва да виждаме в тях личности, които стоят на изходния пункт на това, което ние наричаме вавилонска, халдейска култура. Това, което е могло да дойде от тях като импулси, ние намираме отново в развитието на духовната култура на древен Вавилон и Халдея. Гилгамеш е бил личност, имаща зад себе си много инкарнации от такъв род, че тази личност можем да наречем стара душа в развитието на човечеството.

Вие вече знаете от "Въведение в тайната наука", че в лемурийския период от земното развитие само малко хора издържали случилите се събития на самата Земя, само малко са останали на Земята по време на лемурийския период; че голяма част от душите, преди още да е започнала опасността от мумифициране на всичко човешко, се издигнала от Земята към другите планети, живяла по-нататък на Марс, Сатурн, Венера, Юпитер и така нататък; че след това, от края на лемурийския период и по време на атлантския период тези души постепенно отново се спуснали на Земята, за да се въплъщават в земни тела в изменилите се условия и да се появяват в нови инкарнации. Така че ние имаме души, които сравнително рано се спуснали от планетите, и други, които се спуснали по-късно, в по-късни епохи на атлантското развитие. Първите, тези, които се спуснали по-рано, имат зад себе си повече инкарнации на земята, от тези, които се спуснали по-късно, и затова в противоположност на първите ние можем да наречем тези души млади души, души, които, по-малко са възприели в себе си. Стара душа е била тази индивидуалност, която се крие зад името Гилгамеш, и по-млада - тази, която е била въплътена в Енкиду в началото на вавилонската култура. Да, относно по-голямата и по-малката възраст на човешките души се открива, може да се каже, даже за изумление на окултиста, нещо удивително.

Ако днес някой е напреднал например дотолкова, че донякъде допуска истините на духовната наука, но в останалото все още се съобразява с предразсъдъците и оценките на външния свят, на него би му се сторило, че например душите на философите и учените на нашето време трябва да причислим към по-старите души. Окултното изследване показва обаче обратното, колкото и странно да звучи, и даже за окултистите е поразително, че например в Кант11 е живяла млада душа. Да, с това нищо не можеш да направиш - фактите говорят това. Може да се каже, че по-млади души се въплътяват, разбира се, в болшинството случаи, в цветните раси; че цветните раси, именно черната раса, води до въплъщение главно на по-млади души. Също и своеобразието на такъв род човешко мислене, който се изразява в ученост, в сегашната материалистическа наука, се обуславя от по-млади души. И може би даже е доказано, че предшестващото въплъщение на много личности, за които трудно бихме предположили това, определено е протекло сред диваците. Да, така пак говорят фактите! Всичко това трябва да се усвои, защото това е така. Разбира се, това не намалява значението на съжденията, които ние имаме за обкръжаващия ни свят, тяхната ценност; още повече това трябва да се приеме за общото разбиране на онова, за което става дума. В този смисъл в древен Вавилон ние имаме работа в Енкиду с млада душа, а в Гилгамеш - със стара. Такава стара душа е такава по природа, че рано обхваща не само това, което се явява като елемент, фактор на съвременната култура, но и това, което, като културни възможности, влиза в настоящето и позволява да се надзърне в далечните перспективи на бъдещето.

Нека да възразят в отговор на обяснението, че често толкова ниско ценените теософи в болшинството случаи са по-стари души, от тези, които четат академични лекции. Но това показва изследването; и макар че духовното изследване не трябва да се употребява за преобръщане на оценките и надсмиване над това, което принадлежи на нашата култура, все пак истината трябва да се гледа право в очите.

Така, Гилгамеш е бил личност, която, по силата на своята душевна конституция, е била свързана с това, което е принадлежало към най-напредничавите духовни елементи и духовни фактори на онова време; с това, което за своето време е светило далеч в бъдещето, което и тогава е можело да се достигне само с това, че подобна личност е преминала посвещение от определен род. Чрез определено посвещение, чрез съобщаването на това, което би могло да бъде получено само посредством посвещение, трябваше да бъде дадено на Гилгамеш това, което го направило способен да даде фермента за вавилонската култура. И така, той трябваше да премине посвещение до известна степен.

Да видим в какво положение е трябвало да се намира Гилгамеш в човешкото развитие преди това посвещение. Той бил човек на третата следатлантска епоха. В тази епоха вече настъпило затъмнение за естественото човешко ясновиждане, за това, което човек можел и на което бил способен благодарение на своите природни сили. Ясновиждането не съществувало вече в тази степен, че много хора да могат да се вглеждат назад към своите по-ранни инкарнации. Ако ние отидем по-назад, във втората, в първата следатлантска епоха, ние виждаме, че повечето хора на земята още са можели да се вглеждат в техните предишни инкарнации, в протичането на техния душевен живот до сегашното им раждане. Но това постепенно било загубено. При Гилгамеш работата стояла така, че от самото начало съществото, което е трябвало да се прояви чрез него и което е могло да се прояви чрез него само постепенно, водейки го към някакво посвещение, това същество винаги го е пазило. То го поставило на такова място, където той се учил да съди за своето собствено място в световната история. Благодарение на събития от свръхсетивен характер, които в мита, представен от мен вчера, се изправят пред нас в образи, на помощ му се дава другар, чиято дивост, нецивилизованост ни се показват с това, че той по своя външен облик е наполовина звяр. Говори се, че този другар е носил върху своето тяло животинска кожа. Това значи, че той, както хората в първобитно състояние, е бил покрит с косми, че неговата душа е била толкова млада, че е построила за себе си тяло, което представлявало човека още в диво състояние. По такъв начин Гилгамеш, който бил отишъл напред, имал в лицето на Енкиду редом със себе си човек, който, благодарение на младата си душа и обусловената от това телесна организация, имал все още древното ясновидство. За да може сам той да се ориентира, му бил даден този приятел. След това с помощта на този приятел му се отдало да направи някои неща като, да кажем, възвръщането на тази духовна сила, която е представена в мита в образа на богинята на Урук Ищар. Разказах ви, че богинята на града била похитена от съседния град и че затова двамата, Гилгамеш и Енкиду, започнали война срещу съседния град, победили царя на този съседен град и довели обратно богинята на града.

Ако искаш да разбираш исторически правилно такива неща, които ни се изобразяват в тези древни митове, то е необходимо да се вниква вече в окултните им подоснови. Зад това похищение на богинята на града се крие нещо подобно на това, което се крие зад похищението на Елена, която Парис отвежда в Троя. Ние трябва да си даваме сметка, че това, което е изложено в моята малка творба "Кръвта - съвсем особен сок"12, се базира на реални основания. Там се посочва, че у древните народи е съществувало някакво общо съзнание, че човек е усещал не само своето лично "аз" в пределите на своята кожа, но че той е усещал себе си като член на племето, на градската община. По такъв начин, както отделната човешка душа се усеща в качеството си на централен фактор за нашите палци, ръце и крака, които си принадлежат едни на други, за целия наш организъм, така се е чувствал човек в древните времена като член на груповата душа, към която той принадлежал. Нещо подобно е съществувало в древните времена още в древните градски общини, даже в Гърция. Общият дух, Азът на народа, Азът на племето е живял и действал в отделните личности от народа. Но това, което от такъв общ Аз е могло да достига човешкото съзнание, е трябвало да бъде управлявано в мистериите, в тайните храмови центрове. Жреците на древните мистерии са управлявали общите духовни дела на града или племето. И се говори не само образно, но и в известен смисъл реално и точно, че такъв храм е бил действително обител на Аза на града, на груповата душа. Там е било нейното централно местопребиваване и жреците от храма били нейни слуги. Те били тези, които чрез инспирация приемали поръчения от тази групова душа, което се казвало оракул, и ги изнасяли в света, за да се случи това или онова; защото оракулите от това време трябва да ги разбираме в този смисъл, който сега ви охарактеризирах. Управлението на такива светилища е било свързано с определени тайни и в древни времена много войни са се разигравали така, че храмовите жреци от единия град се отвеждали в плен от съседния град; с жреците от храма съседният град като че похищавал най-важните тайни на другия град. Пред вас е реално събитие, което отговаря на образа, че богинята на града Ищар, душа на народа на Урук, се похищава от съседния град. Жреците от храма, управители на тайните на храма, били взети в плен, защото съседите им се надявали по такъв начин да завладеят свещените тайни, а чрез това - и силата на дадения град. Това е реалната обратна страна на събитията. При този строеж на душата, на който Гилгамеш се е намирал в началото, той не можел сам да възприема такива неща, защото той не можел да прониква с поглед в тези отношения. Обаче по-младата душа е можела да му служи, така да се каже, като орган за ясновиждане, което му помогнало да отвоюва обратно за родния град съкровището на храма. Тогава до съзнанието на Гилгамеш определено достигнало, че в преходно време в човешкия живот съществува нещо, като това, което се изобразява в легендата за слепия и куция, които поотделно са безпомощни, но които заедно се движат напред, благодарение на това, че слепият взима куция на раменете си, а куцият помага на слепия със своята възможност да вижда. В Гилгамеш и Енкиду ние виждаме пренесено в духовното такова взаимодействие на хора със съвършено различни способности. Ние се срещаме с това на всяка крачка, особено в историческите събития от древните времена.

Важно е да се разбира това, защото само тогава може да се разбере защо така често в митовете и сказанията пред нас се представят другари, които трябва да свършат нещо заедно; другари, които обикновено са толкова различни по своето душевно устройство, както са били Гилгамеш и Енкиду. А това, което Гилгамеш чрез Енкиду, своя приятел, придобил за своята душа, било, че като че ли се заразил от Енкиду с ясновидска сила, така че до определена степен могъл да погледне към своите собствени предишни инкарнации. По такъв начин Гилгамеш действително се научил от Енкиду на виждане на своите предишни инкарнации. Това било вече нещо, което излизало извън пределите на нормалните способности на Гилгамеш. Да си представим живо как е могло да повлияе на Гилгамеш това обръщане назад към неговите предни инкарнации?

Какво е могъл да си каже, започвайки от този ден, когато в неговата душа се появила възможност да надзърне в това, което неговата душа е преживяла в предната инкарнация? Отначало това го поразило. Той не могъл така просто да приеме своята собствена същност, каквато е била в предните инкарнации; веднага той, така да се каже, не познал себе си. Така би било, скъпи приятели, въобще с хората, ако биха почнали да виждат своите предни инкарнации. В повечето случаи това би имало съвсем друг вид, отколкото в измислиците, които постоянно се появяват и в които се говори, че някой си човек е реинкарнация на тази или онази личност. Може да се случи, че някой да приведе цял ред гръмки исторически имена в качеството на имена на свои предни инкарнации. Трябва да има цяла група хора, които са убедени, че в техните предни инкарнации няма нищо по-долу от крал или принцеса. Именно в тези неща, с които всичко трябва да е толкова сериозно, няма място за фантазии, с тях не трябва да се своеволничи. Този, който, както тогава Гилгамеш, за пръв път обръща своя поглед назад към поредицата свои инкарнации, може действително да бъде поразен. Та нали той се обръща към инкарнации, когато е бил още въвлечен в различни отношения, обусловени от груповата душевност. Той самият, разбира се, до известна степен се е измъкнал от тези отношения и за първи път чрез Енкиду е могъл да разбере цялото значение на това, което се символизира в мита от богинята на града. Но когато се обърнал назад, много от неговите предни инкарнации не му се понравили и могъл да си каже: това съвсем не е по моя вкус. Той видял например, че неговата душа в минали инкарнации имала съвсем близки дружески отношения, съвсем особени човешки връзки, от които би се срамувал сега. Тогава е станало това, което е изобразено в мита, той почва да брани това, което по околен път, чрез Енкиду, му разкрила богинята на града, той отправя упреци към своята душа. В мита се говори, че той упреква богинята за нейните познанства, защото той ревнува от тези познанства. Той видял, така да се каже, хоризонта на своята душа и виденията стояли пред него така живо, както хора, към които изпитваш някаква симпатия или антипатия, стоят около някого във външния физически свят. И във всичко това, което Гилгамеш отправя като упрек към богинята на града, ние разбираме, че той разговаря с това, което се разиграва в дълбочината на неговата душа. Когато например ни се говори, че той упреква богинята на града в това, че е имала познанство с някакъв човек, който в мита е наречен Ишулан, то това означава не нещо друго, а това, че на него не му харесвало собственото му познанство с този човек, градинар на неговия господар в миналата инкарнация. Следователно, това, което ставало в душата на Гилгамеш и чрез което той за пръв път получил тази вътрешна проникновеност, тази вътрешна пълнота на душата, от която се нуждаел, за да стане основател на вавилонската култура, всичко това ни се изобразява във възвръщането към известно ясновиждане, в издигане към свръхсетивните светове, което до известна степен било изгубено от него, понеже бил стара душа. Това ни се предава в този мит.

След това той трябвало да премине нещо като посвещение, като бил доведен до такива видения, каквито собствената му душа имала по време на атлантските му инкарнации. Това, което митът изобразява като морско плаване и пътуване от Гилгамеш на Запад, е не нещо друго, а вътрешно странстване на неговата душа13 към посвещението, благодарение на което тя се издига към духовните висоти, където може да възприеме това, което я е обкръжавало в древното атлантско време, когато душата все още ясновидски се е вглеждала в духовния свят. Затова митът ни разказва, че Гилгамеш в това си духовно странстване се среща с великата личност на властелина от Атлантида, Ксисуфр. Това е била личност, която принадлежала към висшите йерархии и по време на атлантския период е живяла сред човечеството, а след това в по-високи области на битието. Тази личност е трябвало да познае Гилгамеш, че от съзерцанието на същността й да придобие това, което било необходимо, за да знае какви са душите, кога те могат да виждат в духовния свят. Така той бил отново изведен в духовните сфери благодарение на това, че в своята душа е бил върнат назад в атлантските времена. И когато му се възлага задачата да не спи седем нощи и шест дни, то това означава не нещо друго, а упражнение, чрез което душата би била преобразувана, за да проникне напълно в съответните, току-що описани духовни области. Ако ни се казва, че той не издържал това, то това означава пак нещо много важно; това значи, че Гилгамеш трябва да ни се представи като личност, която се приближава плътно до границата на посвещението, която е могла да надникне през вратата на посвещението в духовните тайни, но която според характера на условията от това време все пак не е могла да проникне в цялата дълбочина. С една дума, трябва да се каже, че основателят, учредителят на вавилонската култура, като че останал да стои пред вратата на посвещението, че той не е могъл да вижда съвършено ясно във висшите духовни светове и че след това той придал на цялата вавилонска култура този отпечатък, който е отпечатък само на обикновено надничане в тайните на посвещението. Ние виждаме, че външната вавилонска култура фактически е такава, че тя оправдава току-що казаното.

В същото време, когато например всичко ни сочи, че в Хермес ние имаме пред себе си личност, която дълбоко, дълбоко се е взирала в най-светите тайни на посвещението и затова е могла да стане велик инициатор на египетската култура, ние трябва да кажем, че външната вавилонска култура се е подготвяла по такъв начин, както ние това току-що охарактеризирахме: именно посредством водещата личност, имаща в душата си всички тези качества, които се развиват, когато не се прониква в дълбочината на светите тайни. Затова ние наистина имаме в древен Вавилон такова историческо развитие, в което отчетливо вървят заедно външният културен поток и езотерично-вътрешният. В същото време, когато в египетския живот те двата повече проникват един в друг, в древновавилонската култура те някак си напълно се разминават. И само вътре в това, което ние трябва да разглеждаме като вавилонска култура, такава, каквато тя е била основана от Гилгамеш, е живяло това, което е затворено в най-светите, в най-съкровените мистерии на халдейците. Посветените в мистериите били, разбира се, посветени напълно, но това само като тънка струя е текло през външната култура. Тази външна култура е била резултат от импулсите на Гилгамеш.

И така, от всичко това се изясни, че Гилгамеш като личност всъщност бил не толкова издигнат, че да преживее пълно посвещение. Но все пак благодарение на това, че в епохата, в която той е действал, той не е могъл, така да се каже, да изявява своите собствени лични импулси, да съобщава на света това, което е било негова лична сила, той е могъл да даде съвсем особено да действа чрез него на едно от тези духовни същества, които ние причисляваме към категорията духове на Огъня, тоест архангели. Такова същество е действало чрез Гилгамеш, и устройството на живота във Вавилон, неговите движещи сили, чийто инструмент бил Гилгамеш, ние трябва да търсим в такъв дух на Огъня. По такъв начин, ние действително можем да си представим Гилгамеш в образ, който може да ни даде символа на древния кентавър. Древните символи много повече отговарят на действителността, отколкото обикновено се смята. Кентавърът, полуживотно, получовек, винаги е олицетворявал това, че при най-могъщите хора от древността, действително, по определен начин са се разделяли висшата духовност и това, което съединявало отделната личност с животинската организация. Подобно кентавър е въздействал Гилгамеш върху тези, които са могли да съдят за него, така въздейства той и сега на тези, които могат да съдят за него.

Забележително е, че днес този образ на кентавър изплува отново в областта на съвременното естественонаучно мислене. Неотдавна се появи книга, която изцяло иска да стои на почвата на естественонаучните факти, но която все пак в определено отношение взаимодейства с тези факти без предразсъдъци и затова не поставя все така безсмислено и дилетантски отгоре дъното, както правят тези, които наричат себе си монисти. Авторът се старае наистина да разбере по какъв начин човек като самостоятелно душевно-духовно същество противостои на физическата телесна организация. И тук човек, опиращ се на естественонаучни данни, достига до забележителен образ. Той навярно не е мислил за кентавъра, когато е рисувал този образ, но той говори за това какво се получава от естественонаучните представи във връзка с отношението между душата и тялото: това може да се сравни с ездата на ездач, възседнал кон. Не можем иначе да представим това, към което ни принуждава действителното разбиране на естественонаучните факти, от това да кажем: "Самостоятелна е тази душа, която използва тялото като инструмент, подобно на това, както конникът - своя кон". Кентавърът пак е тук. Работите ще тръгнат наистина скоро, и по-скоро, отколкото си мислят хората, и духовно научните представи трябва да станат привични за нашите съвременници под натиска на естественонаучните факти.

Неотдавна говорих с един философ, който много се е опирал на материалистически представи, и изхождайки от своите материалистически представи, ми каза: "Образът на кентавъра, естествено, е възникнал така: древните обитатели на Гърция са видели някакви народности, настъпващи със своите коне от север, и понеже често е имало мъгла, то у тях възникнала представата, че конят и ездачът са едно цяло. При тяхното суеверие те лесно са могли да си представят това". Наистина крайно опростена представа, не съвсем философска може би, но крайно опростена.

Образът на кентавъра, който възникнал не от това, че гърците не можали да различат конника от неговия кон, но от това, че древните народи действително са оценявали духовната същност на човека като самостоятелна по отношение на неговата физическа природа, този образ изплува пак в наше време съвършено самостоятелно от естественонаучните представи. По такъв начин, трябва да кажем, днес, без оглед на всички материалистически представи, ние се намираме на пътя към това, че сам материализмът, ако иска, разбира се, да се опира на факти, постепенно ще доведе до това, което може да каже, изхождайки от своите окултни източници, духовната наука.

Ако такава фигура като Гилгамеш, към който сега се приближи и външното изследване, искаме да поставим, както трябва да направим това за целите на нашите наблюдения, начело на окултното изследване, то ние трябва да си даваме сметка за това, че тук си имаме работа с въздействие на същества от висшите духовни йерархии. Така че, ако трябва всеки човек, в аспекта на неговата духовност да разглеждаме в образа на кентавър, то при човека, който действа така, както Гилгамеш, ние особено трябва да допуснем, че духовното на кентавъра се направлява от висшите власти, които изпращат свои сили в постъпателното движение на човечеството. И когато ние отидем още по-далече в дълбините на историята, виждаме, че това ни се представя още по-ясно. Ние виждаме как това се модифицира чак до сегашното време и как духовните сили, колкото повече ние влизаме в нашата непосредствена съвременност, постоянно приемат друг облик, действайки чрез хората.

Щутгарт, 28 декември 1910 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Леополд фон Ранке (1795-1886) - немски историк от протестантското направление, официален историограф на Прусия. [обратно]

2. Йохан Готфрид Хердер (1744-1803) - немски мислител, религиозен деятел и литературен критик. Основен труд: "Идеи към философията на историята на човечеството" (1784-1791). [обратно]

3. Готхолд Ефраим Лесинг (1729-1781) - немски мислител, драматург и художествен критик. Рудолф Щайнер има предвид заключителния пасаж от "Възпитание на човешкия род" (1780):

"...Този път, по който човешкият род се движи към своето съвършенство, трябва отначало да премине всеки човек (един по-рано, друг по-късно).

"Да премине в един живот? Нима може човек в течение на един живот да бъде чувствено възприемащ евреин и живеещ в духа християнин? Нима може в течение на един живот да излезе извън пределите на едното или другото?".

"Не, разбира се, не може! Но защо всеки човек да не пребивава в този свят повече от един път?

И не е ли затова толкова смешна тази хипотеза, защото е най-древната? Не защото ли разсъдъкът на човека веднага я намира, докато училищната софистика внася в него разсеяност и слабост?

Защо да не предположим, че и аз съм направил тук някога всички тези крачки към самоусъвършенстването си, които могат да направят хората заради земни наказания и награди?

А друг път да направим тези, за които така ни помага надеждата за вечно въздаяние?

И защо да не се връщам толкова пъти, колкото ми е отредено за това, да придобия нови знания и нови навици? Нима веднага отнасям със себе си толкова, че да не си струва трудът да се връщам?

Затова ли? Или защото забравям за своето предишно пребиваване тук? Блазе ми, ако забравям за това. Спомените за предния ми живот само биха възпрепятствали по подходящ начин да се възползвам от сегашния. И нима това, което трябва да забравя сега, е забравено от мен навеки?

Или затова, че така бих загубил твърде много време? Да загубя? Но какво бих могъл да изпусна? Нима не ми е дадена вечността?" (Лесинг 1990: 263-264). [обратно]

4. Фридрих Хебел (1813-1863) - немски поет и драматург. Цитираната от Рудолф Щайнер записка в дневника на Хебел гласи в превод: "Съгласно учението за преселението на душите, възможно е Платон пак да седи на чина и да търпи побои затова, че не разбира Платон." (Хебел 1978: 459). [обратно]

5. "Орфей" на Соломон Рейнак - книгата на Рейнак имала повече от десет издания до 1911 г. във Франция, четири немски издания, в Русия е издадена през 1910 г. [обратно]

6. Орлеанската Дева - Жана д'Арк (ок. 1410-1431), героиня от Стогодишната война между Англия и Франция (1339-1453), завършила (в голяма степен благодарение на нея) с изгонването на англичаните от Франция и териториално разделяне на двете страни. [обратно]

7. Анатол Франс (1844-1924). Рудолф Щайнер има предвид книгата на А. Франс "Животът на Жана д'Арк". [обратно]

8. Август Фридрих Гфрьорер (1803-1861). Писмото на Пърсивал, владетелят на Бонламиулка, от 21 юни 1429 г. се цитира по книгата на Гфрьорер "Geschichte des Urchristentum", III Hauptteil, Stuttgart, 1838, p. 286. [обратно]

9. Карл Плешивия (823-877) - крал на западните франки. [обратно]

10. Джон Скот Ериугена (ок. 810-877) - произхождащ от Ирландия (Scottia major), от 40-те год. на IX в. преподавал философия в училището към двора на Карл Плешивия. [обратно]

11. Имануел Кант (1724-1804). [обратно]

12. "Кръвта - съвсем особен сок" - цитат от "Фауст" на Гьоте, изнесен в заглавие на лекцията на Рудолф Щайнер в Берлин от 25 октомври 1906 г. (издадена отделно в 1907 г., GA 55). [обратно]

13. Съгласно лекцията на Рудолф Щайнер от 28 декември 1923 г. (GA 233) Гилгамеш изминал все пак далечен път, за да се състои това вътрешно странстване на душата: мистериите, в който той получил своего рода еквивалент на посвещението, се намирали, по указание на Щайнер, далеч от родината на героя - в областта Бургенланд на югоизток в съвременна Австрия. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Лесинг 1990: Лесинг, Г. Е. Възпитание на човешкия род. // Ежегодник на Философското общество на СССР. 1989-1990. Човек и човечество: духовни традиции и перспективи. Москва: Наука, 1990, с. 263-264

Хебел 1978: Хебел, Фридрих. Избрано в 2 тома. Т. 2. Пр. от немски. Москва: Искусство, 1978.

 

 

© Рудолф Щайнер
© Евгени Мангуров, превод от руски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.08.2009
Рудолф Щайнер. Окултна история. Събития и личности от световната история в светлината на духовната наука. Варна: LiterNet, 2009