ИЗ "КРИЗИСНИТЕ СЪСТОЯНИЯ"

Людмила Николаевна Юриева

web

Глава I.
Причини за възникване на кризисните състояния

Ф. Мюлер-Лиер "Социология на страданието"

Наричат 90-те години на 20. век десетилетие на стреса. Въпреки това историко-психологическият и психиатричният анализ на събитията през отминаващото столетие позволява да говорим не само за десетилетие, но и за столетие на кризисните състояния. Още в началото на 20. век Мюлер-Лиер в книгата си "Социология на страданието" обосновава социологическата закономерност на почти всички видове страдания на личността, народа, нацията и човечеството, смятайки, че именно тази закономерност лежи в основата на кризисните състояния. Той се надявал, че човечеството ще се вслуша в изводите, изложени в книгата му.

Но в края на 20. век бяха проведени изследвания в 15-те страни с най-високо развита икономика в света, които показват стремително нарастване на социално детерминираните психични и поведенчески разстройства. Така, за 93 години (от 1900 до 1993 г.) количеството на граничните състояния се е повишило 21, 4 пъти: от тях невротичните и свързаните със стреса - 61,7 пъти; лицата, страдащи от алкохолизъм - 58, 2 пъти; олигофрениите - 30 пъти (Петраков 1995: 98-99).

Причините за възникване на кризисните състояния са разнообразни. Те се определят, от една страна, от обществени и ситуационни фактори, а от друга - от индивидуално-типологичните и биологическите особености на личността.

Предразположеността към изява на кризисни състояния е висока при децата, подрастващите и хората в напреднала възраст. Освен биологичната уязвимост, за тези възрастови периоди са характерни психични кризи, подробно изложени в глава 2. Към рисковата група за развитие на кризисни състояния спадат също лицата със соматично-неврологична патология; страдащите от физическо изтощение; както и лицата, които имат в анамнезата си психотравма.

Въпросът за ролята на биологичните фактори в етиопатогенезата на кризисните състояния е все още неизяснен. Изказват се предположения за участието на ендогенни опиоиди в механизмите на възникването им, отбелязва се повишено ниво на катехоламините и промени в ГАМК невротрансмисията¹. Невроанатомичните изследвания установяват дисфункция в структурите на лимбичната система и в слепоочните дялове на мозъчната кора. Нарушенията в ЕЕГ са сходни с тези на лица с ендогенни депресии (Gray 1982: 35-40; Hoehn-Saric 1982: 735; Kandel 1983: 1277).

Въпреки това ценността на разкритите биологични маркери е относителна, тъй като досега не е установено дали отразяват действието на причинните фактори или техните последствия.

Огромно значение имат характерът и интензитетът на стресовите ситуации. Отключващите фактори могат да бъдат както остри, внезапно възникнали, опасни за живота (природни и техногенни катастрофи, войни); така и хронични, постоянни, продължаващи във времето (социално-икономически трудности, конфликтна ситуация в семейството или на работа, екзистенциален вакуум). Стресовите ситуации се разделят също на единични, множествени и периодични.

Диференцират се и ятрогенни фактори (остро или хронично заболяване, хирургическа или нехирургическа намеса, диагностични процедури, хоспитализация, болест на член от семейството, нови диагнози, рецидиви) и неятрогенни фактори (междуличностни кризи, семейни конфликти, разводи, проблеми в работата, финансови затруднения, трудности с обучението, правни нарушения). Освен това, всеки етап от човешкия живот се характеризира със специфични стресогенни моменти (започване на училище, постъпване в специализирано учебно заведение, служба в армията, сключване на брак, излизане в пенсия и т.н.).

Като правило, острият, застрашаващ живота стрес, потенциира развитието на тежък стрес (остри и посттравматични стресови разстройства). Хроничните пролонгирани стресови състояния често водят до развитието на невротични и соматоформни разстройства, за чието възникване съществена роля имат социалните и личностните фактори.

1. Ролята на социалните фактори в генезата на кризисните състояния

Към макросоциалните фактори, провокиращи развитието на кризисни състояния в човешката популация, се отнасят такива, които в продължение на няколко поколения формират менталността на населелението, неговите морално-етични ценности и идеали. Радикалната, привнесена отвън промяна в националното съзнание носи характер на хронична психотравма и постепенно променя и влошава цялостното психологическо състояние на населението, което се превръща в благоприятна почва за появата на психични и поведенчески разстройства. Макросоциални фактори са:

А. Промяна на националната мотивация

Изучавайки социалните етнокултурни особености на различните популации през втората половина на 80-те години от 20. век, холандският учен Хофстид достига до извода, че за различните националности е характерен различен тип мотивация (Наумов 1995).

Към първата група принадлежат: североамериканците, австралийците, британците и ирландците. Те са "мотивирани към постижения". Отличават се със стремеж към лидерство, богатство, рационализъм. Приоритет за тях са парите.

Втората група включва: Австрия, Белгия, Италия, Гърция, Япония и редица други страни, които са ориентирани към "защитна мотивация" и ценят преди всичко стабилността и традицията, като ревниво пазят своя свят от външни влияния.

Третата група съставят: Югославия, Испания, Бразилия, Чили, Израел, Турция, Русия, Украйна. За жителите на тези страни е характерен "изравнителният подход"; желанието за подобряване качеството на живот, но при това "нищо да не се променя, за да не стане по-лошо".

Към четвъртата група принадлежи населението на страните от Скандинавия. То е "социално мотивирано"; приоритетна задача за него е постоянното, целенасочено подобряване качеството на живот.

Смяната или пречупването на "националната мотивация" е рисков фактор за възникване на кризисни състояния.

Б. Социокултурални промени

Интензивните политически, социално-икономически и културални изменения винаги са съпътствани от влошаване на психичното състояние на населението. Многобройните примери за връзка между критичните периоди от историята и влошаване на психичното здраве на хората потвърждават тази теза.

Анализирайки психологическите последствия от революцията през 1905 г., руският психиатър Ф. Е. Рибаков (1906) достига до извода, че у лицата, преживели тези събития или взели непосредствено участие в тях (особено при "пасивно участващите"), били отбелязани чувство на тревога, страх, "потиснатост в действията", остро бълнуване.

Своеобразен модел за промяна на общественото съзнание е психологическото самочувствие на населението на Украйна в постсоциалистическия период. Данните от социологическите проучвания сочат нарастване на тревожността; песимистични нагласи; "екзистенциален вакуум"; усещане за социална ненужност и безперспективност сред мнозинството от респондентите. Тези промени водят след себе си и промяна на масовото съзнание с тенденция към ирационално възприемане на действителността и включване на елементи на аутистично и архаично мислене (Полтавец, Белинская 1994: 7-19; Положий 1995: 102-103; Головаха 1997: 22-32).

За описване на психичната дезадаптация, провокирана от социални сътресения, в американската психиатрия се използва понятието "криза на идентичността". Под термина "идентичност" се разбира личностното себевъзприятие, а под "криза на идентичността" - загубата на усещане за персонализация; неспособност да се приеме роля, която обществото предписва на личността в текущия момент от историята си, или приемайки я - да се адаптира към нея.

Проявите на кризата на идентичността са клинично разнообразни, но ги обединява социално-стресовият механизъм на възникване. Б. С. Положий (1994: 88-94, 1995: 102-103) описва четири варианта на криза на идентичността.

1. Апатичният вариант - представлява около 40% от изявените случаи на подобна криза. Характерни за него са тревожно-депресивните разстройства; загубата на житейска перспектива; понижаване на активността и целеустремеността; бягство в света на собствените преживявания; снижаване на самооценката; затвореност; пасивно очакване на изход от проблемите. Този стереотип на поведение способства за развитие на социално-битова и професионална дезадаптация.

2. Дисоциалният или агресивно-деструктивният вариант - включва около 12% от изявените случаи на криза на идентичността. У тези личности преобладава озлобление; дисфоричност; тенденция към разрушително поведение и крайни съждения. Мисленето придобива свръхценен, а в някои случаи и параноиден характер. Следва да отбележим, че от една страна, те лесно се поддават на внушение и се подчиняват на лидерите, а от друга страна, те самите са мощни подстрекатели на тълпата. Вследствие на тези особености такива личности често се присъединяват към екстремистки настроени групи; стават активни участници в различни акции, като им придават агресивно-деструктивен характер. Освен това, те често могат да бъдат забелязани в криминогенна среда.

3. Негативистичният или пасивно-агресивен вариант - обхваща около 27%. Тези лица изпитват панически страх от всичко ново; приемат скептично икономическите и социалните иновации; постоянно изпитват чувство на неудовлетвореност, но не правят нищо за промяна на статуквото. Пасивните им протестни реакции се изразяват най-вече в постоянно хленчене, злъчна критика, противопоставяне на нововъведенията.

4. Магичният вариант - обхваща около 21% от всички лица с криза на идентичността. При тези лица преобладава магическото мислене, което изгражда поведението, мирогледа и цялостния им стил на живот. Отличават се с повишен интерес към метафизични проблеми, към всичко ирационално и паралогично. Като цяло магическото мислене е присъщо на примитивните култури и на децата, а като психопатологичен феномен се среща при шизофрения и обсесивно-компулсивни разстройства.

Изследователите отбелязват, че в периоди на исторически сътресения за обществото е характерно "метафизично поразяване" (повишен интерес към астролози, екстрасенси, ясновидци, гадатели и т.н.), което се обяснява с факта, че магичният стил на мислене има характер на защитен психологически механизъм и снижава равнището на напрежение и тревога.

Последният вариант на криза на идентичността може да доведе до опасни социални последствия. Ярък пример за това е дейността на сектата "Бялото братство".

В. Аномия

Като социален феномен аномията (буквално "изчезване на нормата") за първи път е била описана от френския социолог Дюркхайм през 1897 г. В съвременното значение на този термин разбираме, от една страна, някакъв обективно съществуващ обществен конфликт, обусловен от несъответствието на дългогодишно декларираните социални норми, ценности, идеали и реалната действителност, а, от друга страна - комплекс от преживявания, изпитвани от хората във връзка с несъвместимостта на най-важните за личността вътрешни нагласи с изискванията на всекидневния живот.

В епохата на радикални социални трансформации търсенето на нови ценности придобива драматични измерения. Американският социолог Лео Строул, занимаващ се с психологията на хора, станали жертва на социална аномия, формулира типичния за тях портрет с характерните преживявания за загуба на смисъл на живота, ненужност, изоставеност, обреченост. Аналогични заключения били направени от Р. Фрумкина през 1995 г. сред младежкото население в Москва. В своето изследване, посветено на аномията, тя подробно се спира на начините за адаптация към аномията, разграничавайки както социално приемливи форми, така и отклонения от общоприетите норми на поведение.

Роберт Мертон обособява следната типология на адаптивно поведение (привежда се съответният руски аналог).

Таблица 1. Индивидуални варианти на адаптация към аномията

Легенда: "+" - съгласие;

"-" - пренебрежение;

"?" - негативизъм

Действието на гореизброените фактори е разтегнато във времето, стресът има хроничен характер, дезадаптацията на личността не настъпва изведнъж.

Въз основата на анализ на психичното здраве на населението на Русия и на бившите съветски републики Ю. А. Александровски (1997: 224-235) разграничава и описва група социално-стресови разстройства (ССР). Такива разстройства развиват не само хората, преживяващи конкретни опасни за живота ситуации, но и хората, които се намират под влиянието на макросоциална общогрупова психогения.

Г. Остри стресови ситуации, опасни за живота

Това са стресови ситуации, които излизат извън рамките на обичайния човешки опит. Към тях спадат: стихийни бедствия; катастрофи (както природни, така и техногенни); войни. За тази група разстройства е характерно, че в застрашаваща живота ситуация се намират голяма група хора, обединени от обща скръб.

Още през 1871 г. Da Costa описва психичните нарушения при войниците по време на гражданската война в Америка. В клиничната картина доминирали кардиологичните симптоми, което позволило на автора да нарече това състояние "войнишко сърце". По-нататък с изучаването на тези разстройства се заели военните психиатри, които обозначили постстресовото психично състояние, наблюдавано от тях у войниците, взели участие в Първата световна война, като "снаряден шок".

След Първата световна война се появили изследвания, които описват нервно-психични нарушения в резултат от психотравмите на военното време. След това било установено, че психотравмите в мирно време също предизвикват подобни нарушения.

Втората световна война възобновила интереса към стресовите реакции през войната, появява се терминът "военна невроза". През 1952 г. Американското психиатрично общество включва в класификацията DSM 2 "реакцията на силен емоционален и физически стрес". Въпреки това, 16 години по-късно, тази диагностична категория е била премахната от класификацията и се появява отново едва през 1980 година под наименованието "посттравматично стресово разстройство". В последната международна класификация на болестите (МКБ-10) е отделена рубрика F43 - реакции на тежък стрес и нарушения в адаптацията.

Независимо от изключителната актуалност на въпроса за постстресовата морбидност, с анализ на поведението на човека в критични жизнени ситуации психолозите и психиатрите започнаха да се занимават сравнително неотдавна. За родоначалник на това направление се смята Е. Линдерман, който в своя труд "Клинични прояви на острата скръб" (Lindermann 1944: 141-148) описва симптоматиката и методите за лечение на скръбта, предизвикана от кризисна ситуация. Като нов импулс за изучаване на този проблем послужили наблюденията върху ветерани от войната във Виетнам, при които бил описан "синдром на оцелелия". В началото на 90-те години 58 000 от тях завършили живота си със самоубийство - т.е. толкова колкото са загинали и по време на самата война; 497 000 страдат от психични и поведенчески разстройства; 460 000 имат проблеми със закона. По-късно бил описан "афгански синдром", днес вече се говори и за "чеченски синдром". Всяко шесто дете в Чечня и 15-20% от военнослужещите, взели участие в този конфликт, развиват посттравматично стресово разстройство (ПТСР).

Внедряването на атомната енергия в човешката дейност през 1945 г. (бомбардировките над Хирошима и Нагасаки) и не по-малко драматичните последствия от нейното използване през следващите десетилетия (Три Майл Айлънд, Гайана, Чернобил) е още един социално детерминиран стресов фактор, който предпоставя развитието на кризисни състояния както у ликвидаторите на последствията от авариите, така и у лицата, обитаващи замърсените територии.

2. Ролята на личностния фактор във възникването на кризисните състояния

Ролята на характерологичните особености на личността в генезиса на кризисните състояния е безспорна. Тя е доказана в трудовете на много изследователи, които установили, че емоционалната нестабилност, повишената тревожност и незрелост на личността, също и акцентуациите в характера предразполагат към развитие на кризи. При разглеждане на етиопатогенезата на кризисните състояния е много важно да познаваме йерархията от потребности на личността, защото тяхната фрустрация способства за възникване на кризи.

А. Маслоу (1968: 32-45, 1987: 11-24) предлага следната йерархия на потребностите на личността:

• Физиологични потребности (от храна, вода, кислород, физическа активност, сън, защита от екстремални температури, сензорна стимулация). Удовлетворяването им е насочено към биологичното оцеляване на човека.

• Потребност от безопасност и защита. Тук влизат потребността от сигурност, организираност, законност и ред; от предсказуемост на събитията и липса на застрашаващи обстоятелства като болест, страх и хаос. Удовлетворяването на тези потребности има значение за дългосрочното оцеляване.

• Потребност от любов и принадлежност. Това е необходимостта от установяване на задълбочени и топли отношения с околните, в семейството или в референтната група. Груповата принадлежност става доминантна цел на личността. Потребността от любов също е една от фундаменталните. Маслоу разграничава два типа любов:

  1. Б-любов (битийна любов) - любов, при която човекът цени другия заради това, което е той, без всякакво желание да го променя или експлоатира.

  2. Д-любов (дефицитарна любов) - егоистичен тип любов, при която човекът иска да получи повече, отколкото е способен да отдаде.

Удовлетворяването на потребността от принадлежност и любов играе главна роля за изграждането на здраво чувство за достойнство, а нейната фрустрация способства за формиране на враждебност, страх от отхвърляне и душевна пустота.

• Потребност от самоуважение. Тя се разделя на:

  1. Потребност от себеуважение (компетентност, увереност, постижения, независимост, свобода).

  2. Потребност от уважението на другите (престиж, признание, авторитет, статут, оценяване и приемане).

Удовлетворяването на потребността от себеуважение поражда чувство на увереност в собствените сили; осъзнаване на личната съпричастност към случващото се и усещане за собствено достойнство. Нейната фрустрация води до изграждане на ниска самооценка, чувство на непълноценност, пустота, безсмисленост, пасивност и зависимост.

• Потребност на личността от самоактуализация: желание за реализиране на творческия потенциал и максимално себеизразяване. Именно на това високо равнище от йерархията хората в най-голяма степен се отличават едни от други. Осъществяването на този потенциал ражда духовно богати, творчески личности. Неудовлетворението на тази потребност води до "екзистенциален вакуум" и загуба на смисъл в живота.

Според концепцията на А. Маслоу потребностите на личността никога не са напълно удовлетворени. Първоначално удовлетворяваме физическите потребности и едва след това (макар и частично) задоволяваме и останалите. Средностатистическият човек удовлетворява потребностите си приблизително по следния начин: физиологичните - 85%; от безопасност и защита - 70%; от принадлежност и любов - 50%; от себеуважение - 40%; от самоактуализация - 10%.

Потребността от самоактуализация се удовлетворява най-слабо. Според А. Mаслоу по-малко от 1% от населението реализира своя потенциал. Той обяснява това със следните причини:

1. Силното негативно влияние на потребността от безопасност. Самоактуализацията изисква постоянна готовност да се рискува; да се преодоляват традиционните нагласи; да се опровергават вкоренени възгледи, което застрашава психологическата (а понякога и физическата) безопаснот на човека.

2. Необходимостта да се превъзмогват социокултурални норми и стандарти. Например още в началото на 20. век, за да постигнат самоактуализация, жените учени трябвало да преодоляват куп предразсъдъци и препятствия от социален характер.

3. Комплексът на Йона - страх и съмнение в своята способност за постигане на самоактуализация.

Какви са характеристиките на самоактуализиращите се хора?

За да отговори на този въпрос, А. Маслоу анализирал биографиите на 48 психично здрави лица, които според него могат да бъдат отнесени към тази категория. В групата влизат плеяда известни личности: Ейбрахам Линкълн, Алберт Айнщайн, Елинор Рузвелт, Джордж Вашингтон, Уолт Уитман, Олдъс Хъксли и др.

В резултат на получените данни той достигнал до извода, че за самоактуализиращите се личности са характерни следните признаци:

1. Реалистично възприемане на действителността.

2. Приемане на себе си, на другите и на природата.

3. Непосредственост, простота и естественост.

4. Съсредоточеност върху проблема.

5. Независимост: потребност от уединение.

6. Автономност: независимост от културата и средата.

7. Свежест на възприятията.

8. Религиозни или мистични преживявания.

9. Интерес към обществото.

10. Дълбоки междуличностни отношения.

11. Демократичен характер.

12. Разграничаване на цели и средства.

13. Философско чувство за хумор.

14. Способност за творчество.

15. Съпротива срещу окултуряването.

В съвременната психология се отделя голямо внимание на проблема за фрустрацията на основните личностови потребности като най-важен фактор, който способства за развитие на кризисни състояния.

Фрустрационна се нарича ситуацията, при която, от една страна, съществува изразена мотивация към удовлетворяване на определена потребност, а от друга - препятствия, които пречат за достигане на целта (Нютген 1975: 15-109; Hilgard, Atkinson 1967; Kisker, 1972, Василюк 1984).

Съществуват множество класификации на фрустрационните ситуации. Използват се най-вече следните:

Според характера на фрустриращите моменти (Maslow 1954: 411):

1. Базисни, "вродени" психологически потребности (например от сигурност, уважение, любов и т.н.). Тяхното фрустриране носи патогенен характер и може да предизвика психични и поведенчески разстройства.

2. Придобити потребности. Тяхното неудовлетворяване не предизвиква психични нарушения.

Според характера на бариерите, които пречат за достигане на целта (Hilgard, Atkinson 1967; Kisker 1972):

1. Физически бариери (например стените на затвора).

2. Биологични (болест, старост).

3. Психологически (например страх, интелектуална неубедителност и т.н.).

4. Социокултурални (например необходимост от спазване на обществени норми, правила, забрани).

Основният признак на фрустрационно поведение е описан в монографията на N. R. Maier (1949): "Фрустрацията - поведение без цел".

В настоящата глава са описани най-значимите социални и личностни фактори, способстващи за развитието на кризисни състояния, които рядко се разглеждат в психиатричната литература, но имат голямо, а понякога и решаващо значение за възникването на тези състояния. В критични исторически периоди относителната тежест на макросоциалните фактори в генезата на кризисните състояния значително нараства, а прагът за възникване на дезадаптация сред населението рязко се снижава.

БЕЛЕЖКИ

1. Гама-аминомаслена киселина - основен инхибиторен медиатор в централната нервна система (бел.прев., Р.А.). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Александровски 1997: Александровски, Ю. А. Пограничные психические расстройства. (Руководство для врачей). Ростов-на-Дону: Феникс, 1997.

Василюк 1984: Василюк, Ф. Е. Психология переживания (анализ преодоления критических ситуаций). Москва: МГУ, 1984.

Головаха 1997: Головаха, Е. И. Изменение социальной структуры и формирование среднего класса на Украине. // Социологический журнал, 1997.

Нютген 1975: Нютген, Ж. Мотивация // Экспериментальная психология. Под ред. П. Фресс и Ж. Пиаже. Вып. 5. Москва, 1975.

Петраков 1995: Петраков, Б. Д. Основные закономерности распространения психических болезней в современном мире и в Российской Федерации. // Материалы ХII съезда психиатров России. Москва, 1995.

Положий 1994: Положий, Б. С. Психическое здоровье и социальное состояние общества. // Социокультуральные проблемы современной психиатрии (Материалы 8. научных Кербиковскиж чтений). Москва, 1994.

Положий 1995: Положий, Б. С. Культуральные аспекты психического здоровья населения России. // Материалы ХII съезда психиатров России. Москва, 1995.

Полтавец, Белинская 1994: Полтавец, В. И., Белинская, М. К. Проблеми психіатрії, пов’язані зрелігійним бумом в УкраЇні кінця 80-х - початку 90-х років. // Вісник Асоціаціі психіатрів УкраЇни (КиЇв), 2, 1994.

Gray 1982: Gray, J. A. The Neyropsychology of anxiety. Oxford. New York, 1982.

Hilgard, Atkinson 1967: Hilgard, E. R., Atkinson, R. C. Introduction to psychology. N.Y. Chicago: Harcourt, Brace & World, 1967.

Hoehn-Saric 1982: Hoehn-Saric, R. Neurotransmitters of anxiety. // Arch. Gen. Psychiatry, 1982, vol. 39.

Kandel 1983: Kandel, E. R. From metapsychology to molecular biology. // Am. J. Psychiatry, 1983, vol. 140.

Lindermann 1944: Lindermann, E. Symptomatology and management of acute grief. // American journal of psychiatry, 1944, vol. 101, No 2.

Maslow 1954: Maslow, A. N. Motivation and personality. N.Y.: Harper & Brothers, 1954.

Maslow 1968: Maslow, А. H. Toward a psychology of being (2nd ed.). New York: Van Nostrand, 1968.

Maslow 1987: Maslow, А. H. Motivation and personality (3nd ed.). New York: Harper and Row, 1987.

Kisker 1972: Kisker, G. W. The disorganised personality. N.Y.: McGrow Hill, 1972.

© Людмила Николаевна Юриева
© Радостина Ангелова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2010, № 8 (129)