Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ИЗ "МИСТЕРИИ"

Кнут Хамсун

web

В ДЕНЯ С НЕЗАЛЯЗВАЩО СЛЪНЦЕ1

На другата сутрин Нагел се събуди във весело и ведро разположение на духа. То го беше обзело още в леглото, сякаш таванът на стаята внезапно се издигаше все по-нагоре и по-нагоре в безкрая, превръщайки се в далечен и лазурен небосвод. И едновременно усещаше полъха на лек и приятен ветрец, сякаш се бе излегнал върху зелена трева на открито. Из стаята бръмкаха мухи, беше топла лятна утрин.

Той набързо се облече и без да хапне, излезе от хотела, за да се поразходи из града. Тогава часът беше единадесет.

От къща на къща вече долитаха звуци на пиано, мелодиите, които звучаха през отворените им прозорци бяха различни в отделните квартали, а изнервено куче им пригласяше с протяжен вой някъде от горната част на улицата. Нагел беше обзет от превъзходно настроение, той някак спонтанно взе тихичко да си напява, а като мина покрай старец, който го поздрави, не пропусна да пъхне в ръката му монета.

Стигна до голяма бяла къща. На горния етаж се отваря прозорец, бяла тънка ръка пъха кукичката в гайката, за да го задържи така. Пердето още се поклащаше, ръката е още на кукичката2, и Нагел бе споходен от усещането, че иззад него някой го наблюдава. Той спря и погледна нагоре, постоя така повече от минута, но никой не се показа. Видя табелката над вратата: "Ф. М. Андресен, датско консулство"...

Продължи нататък.

Долу край пристанището кипеше усилен труд. Работници товареха и разтоварваха, митничари и рибари сновяха наоколо, всеки погълнат от своите занимания, кранове скриптяха пронизително, два парахода тръбяха почти едновременно, сигнализирайки, че се отправят в открито море. А то се простираше съвсем гладко и спокойно, слънцето се бе отпуснало над повърхността му и превръщаше водата в огромна златна плоча, в която кораби и лодки бяха сякаш запоени чак до търбусите си. От един огромен тримачтов кораб, навлязъл далеч навътре, долитаха звуци на сякаш разплакана шарманка и щом сирените на параходите и грохотът на крановете замлъкваха за момент, нейната тъжна мелодия се разнасяше като треперлив и замиращ момичешки глас, който почти глъхнеше в простора. На борда на тримачтовия кораб явно се веселяха с шарманката и започнаха да танцуват полка под звуците на нейните трогателни мелодии...

Нагел вървеше по пътя си, без да спира. Откъм страната, където се намираше домът на пастора, замаян от слънцето бял гълъб се стрелна косо от високо, като че от самото небе, и изчезна зад върхарите на дърветата; приличаше на блестяща сребърна стрела, забила се надалеч в земята. Къс, почти беззвучен изстрел се раздаде отнякъде, последван веднага от облаче синкав дим, което се издигна над гората от другата страна на фиорда.

Когато стигна до последния кей и няколко пъти мина напред-назад по безлюдния бряг, той, без да се замисли, пое нагоре по хълма и хлътна в гората.

Повървя там около половин час, навлизайки все по-навътре и по-навътре в нея, като накрая спря на тясна пътечка. Всичко беше неподвижно, в застой, не се виждаше дори най-малка птичка, а на небето нямаше ни едно облаче. Той направи още няколко крачки встрани, намери сухо местенце и се просна по гръб на земята по цялата си дължина. Вдясно от него беше пасторският дом, отляво - градът, а над него безбрежното синьо море на небето.

Какво ли е да си там горе и да се рееш сред слънца, усещайки как опашки на комети докосват челото ти! Толкова малка е земята и толкова нищожни са хората. Ето например Норвегия с двата си милиона жители в Сетесдал3 и една ипотечна банка за подпомагане на прехраната им! Струва ли си да бъдеш човек срещу толкова малко! Превиваш гръб, пробиваш си път с лакти и пот на чело в продължение на няколко тежки години, а в края на краищата изчезваш на свой ред от лицето на земята! Нагел притисна главата си с длани. О, всичко ще свърши с това, че той сам ще напусне този живот, сам ще му сложи точка! Дали някога ще бъде в състояние наистина да го направи? Да. И Бог на небето вижда: той няма да се дръпне назад в последния момент. В този миг изпита безгранично щастие, че разполага с такъв прост изход, в очите му бликнаха сълзи на възторг и той задиша шумно, почти на глас. Сякаш го залюля небесният океан, в чиито води той хвърляше сребърна въдица, напявайки си. Лодката му беше от благоуханно дърво, веслата й светлееха като бели криле, а платното от модросиня коприна беше изрязано като полумесец...

Затрепера от радостна възбуда, изпадна в пълна забрава, облада го възхита наред с чувството, че е потънал в невероятното сияние на слънцето. Тишината наоколо допринасяше за още по-дълбока, изцяло обсебваща го наслада, нищо не го смущаваше, само някъде отвисоко долиташе мелодичен тътен, звукът от огромната вселенска машина, Бог въртеше своето колело. Гората наоколо не помръдваше ни с листенце, ни с игличка. Нагел се сви на кълбо, преизпълнен от радостно опиянение, вдигна колене към брадичката си и потръпна от възторг, че всичко е толкова прекрасно. Някой му подвикна и той отговори с "да", надигна се на лакти и се огледа. Нямаше никой. Пак каза "да" и се заслуша, но никой не се обади. Това му се стори наистина странно, така отчетливо бе чул как някой му подвиква, но бързо го забрави, може и да си бе въобразил, във всеки случай сега не искаше да го безпокоят. Изпадна в загадъчно състояние, обзет от психическо блаженство, всеки нерв у него будуваше, усещаше музика в кръвта си, чувствуваше родство с цялата природа, със слънцето, планините и всичко останало, сякаш го обгръщаше усещането за неговия собствен "аз", внушавано му от дървеса, бучици пръст, тревни стръкове. Душата му бе станала огромна и пълнозвучна като орган, хармонично ечащ вътре в него и той никога нямаше да забрави как сладостната музика нахлуваше на талази в кръвта му.

Полежа така още малко, наслаждавайки се на своето усамотение. После дочу стъпки долу по пътеката, истински стъпки, шумът от които не можеше да му се е причул. Повдигна глава и видя мъж, идeщ откъм града. Мъжът носеше продълговат хляб под мишница и водеше подире си на въже крава, бършеше непрекъснато потта от лицето си и на гърба си имаше само риза заради топлото време, но все пак дебел червен вълнен шал беше омотан на два пъти около врата му. Притихнал, Нагел наблюдаваше селянина. Ето го там! Ето го стопанина от Сетесдал, норвежеца, ха, ха, ето го обитателя на този край, със самун под мишница и с крава, която се тътри подире му! Ама че гледка! Хе, хе, хе, хе, хе, Бог да ти е на помощ, славен норвежки викинге, ако поразхлабиш шалчето си и поизтръскаш от него въшките! Но тогава ти би загинал, би глътнал свеж въздух и веднага би умрял. А вестниците биха ожалили твоята преждевременна кончина и биха се възползвали от нея, но за да предотврати други подобни случаи, либералният депутат в стуртинга4 Ветле Ветлесен би внесъл законопроект за най-строго опазване на националните паразити.

В мозъка на Нагел едни горчиво саркастични образи се редуваха с други. Той стана и пое към града силно възбуден и с развалено настроение. Не, все пак беше прав, тук нямаше нищо друго освен вездесъщи въшки, гранясало сирене и катехизисът на Лутер. А хората бяха еснафи средна ръка в колиби на по три ката, които не си дояждат, не си допиват и подслаждат животеца си с пунш и бистрене на политика по изборите, търгувайки денем със зелен сапун, пиринчени гребени и риба. Нощем обаче, когато небето гърми, прорязано от светкавици, те се свиват в креватите си и само от страх четат Юхан Арендт5. Точно тъй е, хайде, намерете ми едно-едничко истинско изключение и ще видим дали то е действително възможно! Дайте за пример някое отявлено престъпление, някое върло прегрешение! Не обаче онези смешни и азбучни провинения на бюргерите, съвсем не, а редките и ужасяващи разпътства, изтънчената аморалност, кралския грях, изпълнен с жестоката омайност на пъкъла. Ах, колко жалко е всичко. Какво мислите за изборите, драги ми господине? Най-много ме тревожи положението в Бюскерю...

Но когато отново мина покрай кейовете и видя кипящата жизненост там, настроението му постепенно се подобри, той пак изпита радост и започна да си напява. Времето не беше такова, че да буди униние, то беше хубаво, великолепно, един ослепителен юнски ден. Малкият град се припичаше на слънце, засиял под лъчите му като омагьосан.

Когато влезе през вратата на хотела, той вече отдавна беше забравил горчивите си мисли, в сърцето му не беше останала и следа от раздразнение и яд, а съзнанието му отново бе озарено от представата за лодка от благоуханно дърво с модросиньо копринено платно, изрязано като полумесец.

 

Нагел съхрани приповдигнатото си настроение през целия ден. Привечер пак излезе да се поразходи, мина по същия път надолу към брега и отново се възрадва на онези хиляди дреболии, които предизвикваха у него такъв възторг. Слънцето залязваше, бруталната му пареща светлина беше вече успокоена и меко се стелеше над водата, а макар откъм корабите да се носеше шум и глъч, тези звуци сега също долитаха сподавени. Нагел забеляза, че тук-там по протежение на фиорда хората издигаха знамена, от много къщи в града също се развяваха флагове и не след дълго всякаква трудова дейност из пристанището бе напълно прекратена.

Той не мислеше специално за това, навлезе в гората, пообиколи я напред-назад, озова се до постройките край къщата на пастора и надникна в двора й. После отново се върна в гората, пропъха се в най-сенчестото място, което можа да намери, и седна на един валчест камък. Подпря глава на едната си длан, а с пръстите на другата забарабани по коляното. Така проседя доста време, може би дори цял час и когато най-сетне се надигна и отново тръгна, слънцето беше вече съвсем залязло. Първите оттенъци на здрача се спуснаха над града.

А там го очакваше голяма изненада. Когато излезе от гората, той видя множество запалени огньове наоколо по хълмовете, не по-малко от двадесет, които пламтяха отвсякъде като малки слънца. Заливът гъмжеше от корабчета и лодки, а в тях хората палеха бенгалски огън и наоколо се сипеха червени и зелени искри. От едно корабче, на чиято палуба пееше квартет, изстреляха дори и няколко ракети високо във въздуха. Мнозина бяха придошли насам, край кея за параходи чернееше от народ, хората се разхождаха или седяха.

Нагел нададе лек вик на почуда. Той се обърна към един човек и го попита какво означават огньовете и знамената. Мъжът го погледна, плюна, пак го погледна и обясни, че е двадесет и трети юни, сиреч вечерта срещу Санкт Ханс6. Това било значи! Но, разбира се, друго не можеше и да бъде, грешка нямаше, пък и датата съответстваше. Излиза, че хората честват полунощното слънце, хубавите неща буквално се трупаха едно връз друго, а този празник беше наистина върхът им! Нагел доволно потри ръце и също забърза към параходния кей като неколкократно повтори на себе си, че удивително му е провървяло.

В една групичка на дами и господа той отдалеч съзря кървавочервеното чадърче на Дагни Шелан, а когато сред тях забеляза и доктор Стенершен, без колебание се отправи към него. Поздрави го, здрависаха се и той остана да стои още доста време гологлав, с шапка в ръка. Докторът го представи на компанията, госпожа Стенершен също му протегна ръка и той седна до нея. Госпожата бе бледа, със сивкав цвят на лицето, което й придаваше болезнен вид, но беше много млада, може би нямаше и двадесет години. Беше облечена прекалено топло за сезона.

Нагел си сложи шапката и се обърна към останалите:

- Извинете, че ви се натрапих, дойдох, без да съм поканен...

- Драги мой, та вие ни доставяте удоволствие - прекъсна го любезно докторшата. - Може би ще подхванете и някоя песен?

- Не, едва ли - отговори той - аз съм лишен във висша степен от всякакви музикални способности.

- Напротив, чудесно е, че се присъединихте към нас. Впрочем ние тъкмо говорехме за вас - рече докторът. - Нали свирите на цигулка?

- Не. - Нагел отново завъртя отрицателно глава, усмихвайки се. - Не свиря. И внезапно, без всякаква причина, той става от мястото си и продължава с блеснали очи: - Да, да, днес съм извънредно щастлив. Целият ми ден беше тъй прекрасен, от събуждането си сутринта аз сякаш попаднах в най-красивия сън и то в продължение на цели десет часа. Можете ли да си представите, че буквално ме преследваше едно такова видение - намирам се в лодка от благоуханно дърво с платно от модросиня коприна, изрязано като полумесец. Не е ли красиво? Мирисът на лодката не се поддава на описание и колкото и да бих искал да ви го преподнеса, не ще бъда в състояние да намеря най-подходящите думи, дори и да бях изкушен в словото. Но представете си, на мен ми се привидя, че съм излязал на риболов със сребърна въдица. Простете, но не мислите ли вие, дами и господа, че това във всеки случай е... Не, аз не знам.

Нито една от дамите не отговори; те си размениха смутени погледи, питайки се с очи какво би следвало да направят. Но накрая една подир друга прихнаха, заливайки се с висок и безжалостен смях.

Нагел ги обгърна с поглед, очите му още блестяха и без съмнение той още мислеше за лодката със синьо платно. Но ръцете му леко потрепераха, макар изразът на лицето му да бе спокоен.

Докторът му се притече на помощ с думите:

- Да, в случая очевидно става дума за халюцинация, която...

- Не, моля - обади се Нагел. - Всъщност да, защо не? Между другото няма никакво значение как ще го назовете. През целия ден се намирах под прекрасното въздействие на някаква магия, независимо дали бе халюцинация, или не. Започна се още сутринта, преди да стана от леглото. Чух бръмченето на муха, това беше първото ми осъзнато възприятие след като се събудих; веднага след това зърнах слънчев лъч да прониква през дупчица в пердето и тутакси почувствах как светло, приятно настроение изпълва цялото ми същество. Душата ми се насити с усещане за лято, представете си леко жужене в тревата и как това жужене минава през сърцето ви. Халюцинация, добре, може и това да е било, не знам, но обърнете внимание, че в днешното утро трябва да съм бил някак особено възприемчив, та съм чул мухата точно когато е трябвало, в момент, от който нататък аз съм се нуждаел от точно толкова слънчева светлина с такава именно яркост като лъча, проникнал в стаята ми през дупчица на пердето и така нататък. Ала когато след това станах и излязох, видях все неща, които ме впечатлиха. Малко след това навлязох в гората, където съгледах лодката и полумесеца, както бях легнал по гръб и вперил очи в небето.

Дамите пак се разсмяха, докторът изглежда също се зарази от развеселеността им и рече с усмивка:

- И ловихте риба със сребърна въдица?

- Да, със сребърна въдица.

- Ха, ха, ха.

Внезапно се чу гласът на Дагни Шелан, цялата поруменяла:

- За мен пък подобен блян е напълно естествен и разбираем. Мога съвсем ясно да видя и лодката, и синия полумесец... И представете си, сребърна въдица, проблясваща във водата! Намирам всичко това за красиво.

Повече не бе в състояние да изрече, запъна се и замлъкна, свела очи към земята.

Нагел побърза да я избави от обзелата я неловкост:

- Нали? И аз веднага си казах: възползвай се, това е предсказателен сън, пророческо видение. Нека ти служи като постоянно напомняне да ловиш риба в чисти води, с чисти кукички! Докторът попита дали свиря. Не, не свиря, изобщо не свиря, нося със себе си калъф за цигулка, но в него никога не съм държал инструмент, пълен е, за жалост, с непрано бельо. Просто си мислех, че ще е хубаво, ако в багажа си имам калъф за цигулка, затова и се снабдих с такъв. Не знам дали след това признание вие не ще останете с твърде лошо впечатление от мен, но няма какво да се стори, макар искрено да съжалявам... За всичко впрочем е виновна сребърната въдица.

Изумени, дамите вече не се кикотеха, дори докторът, нотариусът Райнерт и учителят стояха със зяпнали усти. Всички се бяха вторачили в Нагел, докторът изглеждаше очевидно объркан. Какво му бе хрумнало на този странен пришелец? Самият Нагел седеше смълчан и сякаш повече не му се говореше. Мъчителната тишина изглеждаше безкрайна. Но ето че госпожа Стенершен спаси положението. Тя бе истинско въплъщение на любезността, държеше се като майка на всички и бдеше над това, никой да не се чувства оскърбен. Сега енергично сбърчи чело, при което придоби вид на по-стара, отколкото беше всъщност, само за да придаде по-голяма тежест на думите си:

- Идвате тук от странство, нали, господин Нагел?

- Да, госпожо.

- От Хелзинки, май мъжът ми каза тъй?

- Да, от Хелзинки. По-точно, сега пристигнах непосредствено оттам. Аз съм агроном. Известно време бях там на обучение.

Настъпи пауза.

- И какво мислите за този град? - попита отново младата жена.

- За Хелзинки ли?

- Не, за нашия тук.

- О, чудесен е, такова хубаво място! Изобщо не ми се иска да го напускам, наистина не ми се ще. Хе, хе, между другото не се плашете прекалено много, все някой ден ще си замина, зависи от обстоятелствата... Апропо - той стана отново, - ако съм причинил някому неприятности с идването си при вас, покорно моля за извинение. Работата е там, че много ми се искаше да седя тук, в компанията ви и да прекарам празника с вас. Нямам толкова много близки, с които да общувам и съм чужд за всички, та свикнах да си приказвам със самия себе си. Ще ми доставите удоволствие, ако не забелязвате присъствието ми и продължите разговора си, сякаш ме няма.

- Всъщност вие успяхте да внесете голямо разнообразие с пристигането си тук - процеди злостно Райнерт.

На това Нагел му отвърна:

- Да, господин нотариус, на вас би трябвало да се извиня лично и съм готов да ви предоставя удовлетворението, което желаете, само че не тук и сега. Нали? Не сега?

- Да, не е нито време, нито място за това - съгласи се Райнерт.

- Освен това днес ми е радостно - продължи Нагел и на лицето му грейна топла усмивка, която го озари и за момент той заприлича на дете. - Такава чудна вечер прекарваме сега, скоро ще изгреят звездите. Високо на хълмовете и в техните подножия са лумнали огньове, а откъм морето долита песен. Ето, слушайте! И пеят съвсем нелошо. Не ме бива много по тази част, но ми се струва, че звучи доста добре, а? Напомня ми донякъде за една нощ в Средиземно море, край бреговете на Тунис. На борда на нашия параход имаше стотина пътници, певци в хор, който пътуваше някъде от Сардиния. Не бях от тяхната група и не можех да пея, просто си седях на палубата и слушах песните на хористите долу в салона. Това продължи почти до сутринта, никога няма да забравя колко красиво звучаха гласовете им в искрящата звездна нощ. Крадешком прикрехнах всички врати на салона, затворих вътре песента, така да се каже, и тя сякаш се лееше от морското дъно, а параходът като че щеше да плава вечно, изпълнен с неземна музика. Представете си и безбрежното море, кънтящо от песен, хармонията на подводен хор.

Госпожица Андресен, която седеше най-близо до Нагел, отрони неволно:

- О, Боже, колко прекрасно трябва да е било!

- Само веднаж бях слушал нещо по-вълнуващо и то насън. Но това бе преди много години, когато бях дете. Щом порасне, човек вече не сънува такива красиви неща.

- Нима? - попита момичето.

- Разбира се, че не. Е, може би малко преувеличавам, но... Все още си спомням съвсем ясно своя последен сън: пред мен се ширеше тресавище... Простете впрочем, все бръщолевя и ви измъчвам да ме слушате. Сигурно е твърде досадно. Не винаги дърдоря толкова.

Сега и Дагни Шелан се обади:

- Без съмнение, сред нас няма никой, който да не предпочита да слуша вас вместо сам да разказва нещо. - И при тези думи тя се наведе към госпожа Стенершен, прошепвайки й: - Не можете ли да го уговорите да продължи? Мила моя, направете го. Какъв глас има само.

Нагел подхвана с усмивка:

- С удоволствие ще поплещя още. И без друго съм в такова настроение тази вечер, един господ знае какво ме е прихванало... Е, въпросният сън не беше впрочем от някакво особено значение. И така, пред мен се простираше блатиста местност, без дървета, но с много коренища, разпръснати наоколо като причудливо извити змии. Сред всички тези криви коренища се тътрузеше някакъв луд. Още го виждам пред очите си, блед, с тъмна брада, но неголяма и рядка, та кожата на лицето му прозираше изпод космите й. Той се взираше с широко разтворени очи наоколо и в погледа им се четеше страдание. Бях се притулил зад един камък и му извиках. Тогава той веднага извръща очи към камъка, без да е изненадан от това, че го викат, сякаш вече знаеше, че именно там съм се спотаил, макар да бях добре прикрит. През цялото време не сваляше поглед от камъка. Помислих си: все едно, не ще ме намери, а в най-лошия случай ще успея да избягам оттук, ако се приближи. И макар да не ми харесваше, че стои там, вторачен в мен, аз пак извиках, за да го подразня. Той направи две крачки в посока към укритието ми, оголи зъби, готов да хапе, но не стигна доникъде, грамадите от корени му пречеха да върви, притискаха го към земята и не му позволяваха дори да помръдне. Пак извиках, после пак и пак, много пъти подред, за да го ядосам истински и той се зае да разчиства корените, за да може да се придвижва, разхвърляше настрана цели наръчи от тях и полагаше огромни усилия да се добере до мен, но напразно. До камъка, зад който се бях прислонил, стигаха неговите вопли и аз виждах непоносимата болка, застинала в очите му. Щом обаче се уверих, че съм в пълна безопасност, станах, замахах с шапката си и му се показах в целия си ръст, дразнейки го непрекъснато с приветствени викове, тропайки с крака и крещейки "Хей!". Дори го приближих, за да го раздразня още повече, разперих пръсти като го сочех и язвително крещях "Хей ти там!" досами ухото му, за да го изкарам докрай от равновесие, а после поотстъпих назад и го оставих да стои там, за да разбере колко близко съм бил до него. Но той още не се предаваше, продължаваше да се бъхти с коренищата, мъчеше се, обезумял от болка да ги премахва от пътя си, нарани се до кръв, издра лицето си, повдигна се на пръсти и зарева. Да, да, представете си, той се бе повдигнал на пръсти, и също ми закрещя в отговор! По лицето му се стичаше пот, то бе изкривено от безумно страдание, загдето не можеше да ме докопа. Исках още повече да го разяря, отидох по-близо до него, щракнах с пръсти току под носа му и ухилено рекох "гъди, гъди, гъди" с цялото презрение, на което бях способен. Метнах върху му корен, уцелих го по устата, насмалко да го съборя, но той изплю кръвта, избърса се и отново се зае да разчиства коренищата. Реших, че бих могъл да дръзна и още нещо, протегнах ръка, за да го докосна, исках да пипна с пръст челото му и пак да се отдръпна. В този миг обаче той ме хвана. Господи, какъв ужас бе, когато ме докопа! Стисна ме в яростна хватка и се вкопчи в ръката ми. Нададох вик, но той не ме пускаше и продължаваше да се влачи подире ми. Излязохме от тресавището, дървесните корени вече не представляваха пречка за него, след като ме държеше в хватката си и така стигнахме до камъка, зад който отпървом се бях скрил. Когато се добрахме дотам, мъжът се просна ничком пред мен, целувайки земята, по която бях стъпвал; коленичил пред мен, окървавен и изтерзан, той сипеше благодарности, загдето съм бил толкова добър с него, благослови ме и се обърна с молба към Бог също да ме благослови. Широко отворените му очи бяха изпълнени с горещи молби към Бог заради мен и той целуна не ръката ми, не и обувката ми, а земята, по която бях вървял. Попитах го: "Защо целуваш земята, откъдето съм минал?" Отговори: "Защото устата ми е окървавена, а аз не желая да изцапам обувките ти". Не искал да изцапа обувките ми! Попитах го пак: "Но за какво ми благодариш, когато всъщност ти причиних болка и те накарах да страдаш?" "Благодаря ти - отвърна той, - защото не ми причини още страдание, загдето си добър към мен и не ме измъчи повече". "Добре - попитах го тогава, - но защо ми крещеше и оголваше зъби, за да ги впиеш в мен?" "Не исках да те хапя - каза той, - отварях уста, за да те моля за помощ, но не бях в състояние да говоря, а ти не разбираше това. Ето защо заревах от наистина голяма болка." "Затова ли викаше?" - попитах го пак. "Да, затова!..." Вгледах се в безумеца, той още плюеше кръв, но въпреки това се молеше Богу за мен, видях, че съм го виждал и преди, че дори познавам този човек на средна възраст, прошарен и с жалка рядка брадица - това беше Минута7...

 

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Заглавието на откъса от VІ глава на романа "Мистерии" е поставено от преводачката. [обратно]

2. Характерно за Хамсуновия стил е нарушаването на последователността на глаголните времена, внезапното редуване на минало и сегашно, което обаче не се отразява на последователността и логиката на повествованието. Достоверността на превода изисква тази особеност да присъства и в него. [обратно]

3. Сетесдал е долина и провинция в южна Норвегия. [обратно]

4. Стуртинг е норвежкият парламент. [обратно]

5. Вероятно популярен за времето проповедник или измислено от Хамсун лице. Данни за него липсват и в най-подробните справочници за Норвегия и Скандинавия. Не е изключено авторът да прави намек за Йохан Арндт (1555-1621), немски теолог и протестант-фундаменталист. [обратно]

6. Или Свети Ханс. Вечерта срещу неговия празник лятното слънцестоене и полунощното, т.е. незалязващо слънце, се честват с особена ритуалност и атмосфера, с напалени огньове и приповдигнато настроение. [обратно]

7. Един от основните персонажи в романа, сакат и изпаднал човек със сложна душевност, пълна противоположност на неговия главен герой Юхан Нилсен Нагел до степен, в която според глъбинния психологизъм на Хамсун той му е всъщност и особен двойник, един вид "алтер его". [обратно]

 

 

© Кнут Хамсун
© Вера Ганчева, превод от норвежки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2010, № 1 (122)