Елена Черникова

web

- Вече слизате? - обърна се към мен старикът.

Потресаващ въпрос. В празния вагон не се готвят да слизат по този начин. Въобще не се готвят, а просто стават и слизат. А пък тука...

Строен старик със светла кожа на добре гледаните скули и скъпи зъби, поддържани от блестящи иглички. Късо подстриган и напълно побелял. Той се качи на "Тверска" и поставяйки ръцете си, осеяни с петънца, върху прекрасна кожена папка, гледаше неподвижно и тържествено своето отражение в тъмното стъкло отсреща. И изведнаж точно той ме попита. Никой друг нямаше във вагона. Приближавахме "Белоруска". Сетих се, че на възловите станции на метрото непременно се качват нови пътници.

- ... Не, продължавам да пътувам - отговорих след кратко замисляне.

Но влакът полетя към "Динамо" без нови пътници. По пода на нашия вагон се въргаляха две празни кутии от нещо газирано и необходимо за развитието на народа и това ни свързваше с реалния живот.

- Добре - кимна той и затвори очи.

Аз не съм от страхливите, по-скоро съм от любопитните. Внезапният въпрос на прекрасния, представителен старик за миг ме извади от тежките мисли, с които се качих в този вагон при прехвърлянето, обърквайки и линията, и станцията, и посоката. Трябваше да си отида на Пресня, но аз всичко обърках, защото преди половин час моят възлюбен ме изгони от дома си.

Сега не е просто късно, а е съвсем късно, това е последният влак, затварят метрото. А аз пътувам към северната част на Москва в празен вагон и душераздирателна болка расте в мен, почти чупейки ребрата ми.

- "Станция Динамо" - каза вежливото същество от тавана.

- Седнете по-близо - покани ме старикът, отваряйки очи.

Послушно се преместих към него и отговорих "благодаря". Вратите се захлопнаха, влакът замря, засъска и тръгна; прииска ми се да поговоря със старика.

"А вие, многоуважаеми - за малко да го попитам, - някога изгонвали ли сте жена от дома си на късна зимна улица, при това цялата в сълзи и чувства, дошли ви в повече, уплашили ви с размерите си... При това на Богоявление, в студа..."

- Да, гълъбице, веднаж имаше точно такава ситуация - силно отговори старикът със свеж, дълбок глас, преодолявайки грохота на колелата.

"Прекрасно - зарадвах се аз. - Той е телепат. Мога да не си късам гласа, той лесно ще отговаря на мислите ми. Навярно твърде силно мисля..."

- Да, да - потвърди старикът и постави дясната ръка на гърдите си. Нещо меко прошава под пясъчния велур на палтото му.

"Навярно там има кученце" - предположих аз.

- Тя се казва Лукерия - обясни старикът.

В същата секунда от палтото му се подаде носле, малки човешки ръчички се вкопчиха в китката на старика, кръгли космати ушички и огромни тъмноорехови очи се обърнаха към мен и замислено казаха: "Привет!".

- Кой е този? - на глас се разсмях аз.

- Тя не понася студ, течения, фамилиарности и чужди хора. И близките не съвсем, но особено чуждите. А следващата станция - "Аеропорт" - тя просто ненавижда. Като наближим, за минута ще я скрия, за да не се разболее, а след това ще я извикам. Нощ е, а лемурите нощно време се събуждат и стават чувствителни. Денем тъпеят, спят, а сега вече е нощ.

- Станция "Аеропорт" - каза радиото.

Лемурът с ужас се гмурна в пазвата. Старикът поглади палтото си, успокоявайки бегълката, и ми каза:

- Навярно помни нещо от дейностите на летищата, на самолетите, когато от чудесните гори на нейното горещо южно детство нещо желязно, студено и безжалостно я откъсва завинаги и я отнася в северните далнини, където няма никаква работа, а пък виж ти...

- Внимание, вратите се затварят...

Обещания от радиото "Сокол" невероятно оживи лемурката. Тя се измъкна почти до кръста и весело се заоглежда; като че ли се размина? "Ех ти, лемурке!...", по руски й посъчувствах, изпитвайки към невижданото зверче топла нежност. "Такива са амурчетата. Играят на жмичка. Милата шавлива лемурка..."

- Все си мисля: защо край "Сокол" винаги й става весело? Тя не е като руснаците бум-бум, за какъв лов тогава става дума? - каза старикът, почесвайки Лукерия по темето.

- А лемурите ядат ли птици? - внимателно предположих аз понеже соколите и лемурите за първи път се сблъскваха в главата ми.

- Някои. А моята Лукерия се задоволява с йогурт, банани, бял хляб и мляко. Соколите едва ли са й по мяра, но да мечтаят навярно могат и лемурите. Тя е лори. Разред полумаймуни, семейство лемури от рода лори, вида не го помня. А вие, гълъбице, къде ще нощувате? Обратен влак за днес вече няма, а на улицата е студено.

- Още не съм решила. Днес аз съм от разреда на полубездомните, семейство трудновлюбващи се, от рода на изчезващите, ако не го съживим, вид не знам какъв, не съм решила още задачата - отговорих аз, гледайки на старика почти с надежда. - Макар че имам деца, работата не е в децата...

- Тоест вие от страстите на юга се отправяте към мъдростта на севера, без да знаете пътя, без да изтръскате от раменете си мразовития прах на безсмъртната любов, която се е оказала смъртоносна - витиевато се изрази старикът и показно се усмихна.

- А вие знаете ли пътя?

Той постави ръка върху мекото гръбче на Лукерия и млъкна до "Войковска".

Изведнаж през всички врати се втурнаха подпийнали пътници, толкова много, като че ли са се събирали цяла вечер от всички направления на метрото. Лукерия мълниеносно изчезна, старикът се опомни и се наклони към ухото ми:

- Позволете ми един цитат... "Римляните са наричали лемури душите на мъртвите, като добрите са пазили семейството и дома, а злите чрез блуждаещи злобни привидения безпокоили бедните смъртни..." Представяте ли си колко интересно! Вие сте си тръгнали от дома на възлюбения, поради което сте се загубили, а аз пътувам към къщи с Лукерия, ние сме в един вагон, двама измъчени човека без щастие, без надежда... Но Лукерия има своя земен дом, тоест моя, влакът има своя подземен дом, тоест метрото. Влакът не може да се измъкне оттука, даже дори да иска да вози вас или мен, той просто ще се мотае - север, юг, север, юг, после пак север. Той е железен, а вие - не. Вие не можете вечно да се мотаете насам-натам. И Лукерия не може, тя се бои от течения. И аз не мога, защото остарявам и никой от нас не се подмладява никога - прошепна ми право в тъпанчето.

Тогава се доближих до лицето му и започнах да разказвам, шепотът на железните колела съвсем не ми пречеше да говоря, а на него да слуша.

- Всичко започна през лятото, беше много топло, като на юг. Ние с него едва-едва бяхме поговорили и аз веднага го опознах. Вие навярно ме разбирате: веднага го опознах. Не, даже още по-рано, преди разговорите. Само отдалече го видях и като че ли трепнах. "Виждаш ли?", като че ли някой отгоре ме попита. "Обърни внимание. Започва се". И се започна. Знаете ли какво обича в леглото? Майчински ласки... А кого обича като жена? Сестра си. Ако прочетеш името й от края към началото почти се получава моето име, но аз не чух това веднага. В първите дни, кой знае защо, той ме опитомяваше, постави ме в пазвата си, както вие вашата лемурка Лукерия, а после веднаж се събуди, очите му святкат от страх, тялото му мокро и той ме изхвърли, като че ли съм го ухапала.

- Станция "Воден стадион" - напомни радиото.

- Виждате ли? Виждате ли? Не ви лъжа. А той мисли, че лъжа непрекъснато всички. След това малко се опомни. Разходихме се, пихме кафе, ходихме на изложба, после на кино и даже отгледахме три стайни растения. Нова година посрещнахме... Той ми каза, че трябва да се омъжа и аз се разведох с мъжа си. Днес вечерта едва не плакахме от щастие, защото той също, струва ми се, започна да ме опознава. Лежахме на дивана и слушахме клавесин. И когато скоростта на земното въртене съвпадна с нашата скорост, с полюсите, с меридианите...

- Разбрах, малката, разбрах - радостно се отзова старикът. - Самият аз веднаж постъпих така. Не бях готов за щастието и причиних на човека гадост. След това се наложи ту котка да гледам, ту куче, змия, даже крокодилче за известно време, а в края на краищата се намери тази моя Лукерия. Лемурите пет пари не дават за нас. Лемурът е ленив и медиативен. Главата му е като резервен долен крайник, цял живот може да проживее с главата надолу. Прииска ми се да я обърна, за да мога да галя тази безумно скъпа ми козинна, но и да я гледам в очите. Лукерия ме поухапваше, но аз не отстъпвах. Казаха ми, че може да живее до петнайсет години и аз реших, че ние спокойно можем да умрем на една и съща възглавница. Така пресметнах годините на... съвместното житейско плаване.

- Станция "Речна гара". Влакът е дотук... - гласът от тавана прекъсна разговора ни.

Старикът поправи шала си, укривайки Лукерия от външния свят, хвана ме под ръка и ме изведе от вагона. Шумната младежка тумба, лочеща бира от кутии, без да ни обръща внимание, с хилене и чувство за голямото си собствено значение се разпръсна на крайната спирка. Дежурната с червена шапчица многозначително мина край нас с твърди, безпрекословни крачки. Електронният часовник показваше почти два часа след полунощ. Притича милиционер, като че ли нещо се е случило.

- И никой от тях не знае, че в пазвата ми е лемурът Лукерия - с известно лукавство каза старикът.

- Вече ми се струва, че и аз имам в пазвата си лемур - кокетничех в отговор.

- Искате ли да спите? - попита старикът, придържайки тежката врата с надпис "изход".

- Имам хронично безсъние още от детството - свих рамене аз.

- Това е поради страха от смъртта и любовта. Тръгваме ли? Ще пренощувате и сутринта ще си заминете.

Съгласих се незабавно - сродни души! Обезболител! Качихме се в някаква частна кола "Нива" и след пет минути спряхме срещу бляскаща търговска фирма: "Към Смолни". "Сияе като твърде северно название" - за миг си помислих, влизайки в топло антре, облицовано с коприна, с красиви медни фенери по стените. Апартаментът беше добър, в чудесна здрава сграда.

Събувайки се, видях на пода твърде много обувки. И мъжки и женски. Всичките дамски ботушки бяха носени, бели, с акуратно подковани капачета. В апартамента миришеше на гъбена супа, скъп одеколон и пресен восък. Отначало не разбрах какво става.

В чистата стая, където ме отведе старикът, имаше ниско дървено легло и две огромни кресла. В ъглите - високи палми.

- За Лукерия? - попитах за палмите.

- Не. Тя и палми! Лукерия се е отказала от палмите, което е малко странно. Тези жена ми ги отглежда...

- Жена ви???

- Да, тя сега спи - кимна той към стената, - а утре ще ви запозная. Искате ли чай? Жена ми има специална рецепта. Сварява стотина треви, много хубав чай... Господи, какво ви е?

Седнах в креслото, дъхът ми спря, усетих сърцебиене. Навярно това се е изписало на лицето ми. Старикът изтича, върна се без Лукерия, но с чаша, от която се носеше някакъв източен аромат. Прииска ми се да го ударя с чашата и незабавно да изляза през прозореца.

- А... - разбра той. - Искате да кажете, че точно днес само вида на чуждия домашен уют ви липсва. Така ли е?

Не можех да говоря с него. Лъжа... Такива римски тънкости, такова московско внимание... и такава невъобразима лъжа! Можех да се върна от този Север в своя Център с някое от такситата, които бяха пред "Речна гара", и пари имах... Защо ти, стар дръвнико, проявяваше своята парапсихологическа деликатност?

- Не, не, вие неправилно ме разбирате - ласкаво каза старикът и ме погали по темето, както неотдавна в метрото погали Лукерия. Със същото движение.

- Ако получавате болката разсрочено - обясняваше ми той, - можеш и да умреш. А ако всичко е наведнъж, то вие ще си поемете дъх и даже ще заспите. Ако искате да плачете, моля, не се стеснявайте. Стените са със звукоизолация. Лека нощ, пътешественичко - и той се оттегли в съпружеската спалня.

Изпих това, което беше в чашата, и заспах в креслото. През нощта при мен дойде лемурът и ми каза назидателно: "Аз не съм полумаймуна! Аз съм лемур, безплътен дух. Овидий е разказвал, че празникът в Лемурия е честване на мъртвите... Овидий ми е разказвал..."

Беше приятно да се слуша древното зверче с неговата внезапна историческа екскурзия. То дълго мъркаше за старите времена и за благодарност му отговорих: "А аз съм получовек. Годеникът ми ме изгони на улицата и сега нямам половина."

"Той не разбира от лемури - обясни ми Лукерия. - Аз например дебел лори ли съм или "срамежлива котка"... Ако твоят жених разбираше от лемури, той не би те изгонил."

...Утрото беше още по-студено от вчерашното. В метрото пътуваха многочислени московчани и гости на столицата, стичащи се от Север в центъра на града и аз се стичах заедно с тях. Сълзите на мъката вече свършиха, сега настана тръпката на любовта. Да, някой ме изгонил през нощта от дома си. Но все пак нали не е от моя дом. Да, някой ме приютил под палмите. Но нали не под моите.

И двамата ми причиниха люта болка. Затова пък се запознах с лемурката Лукерия, родена южнячка, която се е изхитрила да живее в московския Север, защото главата на лемурите е като долен крайник - цял живот могат да висят надолу с главата.

Явно и аз ще мога...

© Елена Черникова
© Ангел Г. Ангелов, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.11.2009, № 11 (120)