СЪНУВАМ СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Димитрис Ноллас

web

С лице към белите плочки и с гръб към огледалата тримата мъже в черни костюми и с гардении на ревера пикаят подредени в редица, пъшкайки и простенвайки с облекчение.

Единият, блед и с тъмносиви сенки под очите, който изглежда по-млад от другите, въпреки че не е, и му викат Кирякос, опира лакът върху стената и обляга на дланта си разрошената си глава. Заел е най-крайния писоар и, ако не усещаше част от телесните му течности да го напускат, като нищо би подремнал. "Успешността на подобни тържества се определя от луксозността на кенефите им", мисли си, без да обръща уморения си поглед към останалите.

"Направо можеш да си живееш тук", подхвърля стоящият до него, присвивайки леко колената си, и повтаря същото движение, преди да си вдигне ципа. Оттегля се назад и се обръща към редицата от умивалници на отсрещната стена. "Въпреки че ти не би могъл да живееш никъде", добавя, като се оглежда в огледалото и оправя разкривената яка на ризата си. Над петдесетгодишен е, но при все това подплатата на добре ушития му двуреден костюм е тъмно виолетова на дискретни розови райета. Има слънчев загар, нарича се Джонис и месецът е декември.

Третият в компанията, който до момента нито е казал, нито си е помислил нещо, приближава до Джонис и се навежда да си измие ръцете. Открива с ужас някакво петно върху копринената си вратовръзка и възкликва: "По дяволите!"

"Храниш се като прасе", му казва Джонис.

"Глупости говориш! Едно парченце от соления пай си хапнах", отвръща той и изглежда готов да повърне всичко, за да му го докаже.

"Имам предвид начина, по който се храниш. Невъзпитаните ти и просташки маниери."

Този, който беше приближил до Джонис, не обръща внимание на обидата и слага мокрите си ръце пред сешоара. Още преди да е спряла къркорещата струя горещ въздух, изважда кърпичка, избърсва ги и със същото движение, с което я прибира в джоба си, измъква и плоска метална манерка. Удря една голяма глътка и предлага на Джонис.

"Да са ти живи и здрави младоженците!"

Джонис поема манерката, присяда на ръба на умивалника и, преди да я поднесе до устата си, казва: "На масата дори не опита виното. Шато Неф. Знаеш колко ми струва бутилката?"

"Не трябва да пия", казва с нажаление другият. Джонис му връща манерката и си избърсва устните.

"Докторът му забранява", казва сериозно Кирякос, който пристъпва две крачки към тях, тръскайки леко напикания си панталон, и добавя, сякаш се оправдава от негово име: "Не го ли знаеше?"

Джонис повдига безразлично рамене и казва, надигайки се от умивалника: "Яденето, дето сервираха, не беше нищо особено, а?"

"Пò би ми харесало да им ям наименованията", казва този, на когото лекарят е забранил да пие, и добавя: "Оня ден да ме беше видял. Заведе ме на кръчма онзи, новият, от Отдел връзки с обществеността, така и не разбрах къде беше. Там да ме беше видял. Дробчета, дреболийки, чревца, мозъци, бели бъбречета, някакви страхотни наденички! И това само за предястие. Да не ти кажа после какво ядохме, че ще ти потекат лигите." Развинтва капачката и си сервира една доза в нея. Подава манерката на Джонис и му казва: "Скоро те виждам да ставаш дядо."

"Защо го казваш това?", пита Джонис, разклащайки плоската бутилка край ухото си.

Този, на когото лекарят е забранил да пие, пуска чешмата и пие вода от шепите си. "Не я ли видя?", казва, без до вдига глава. "Личи си, че е бременна."

"Да са живи и здрави децата, да живеят щастливо. Тия работи нямат значение в днешно време", казва Джонис, крачейки бавно нагоре-надолу.

"Това казвам и аз. Ти обаче след няколко месеца ще бъдеш дядо."

Джонис отваря вратата на една от кабинките и дърпа края на едно роло тоалетна хартия толкова рязко, че се развива цялото. Слага крак върху тоалетната чиния и бърше обувката си с бялата, мека хартия. "Бременна, значи, а?" казва, обръщайки глава към другите, без да спира да си лъска обувката. "Сега ще кажеш, и че не става за сина ми!"

"Не е ли по-добре да се връщаме вътре?", предлага Кирякос, докато Джонис излиза от кабинката, влачейки дълга лента хартия, залепнала за подметката му.

Този, на когото лекарят е забранил да пие, е запалил една цигара, дърпа два пъти дълбоко, оглежда огънчето и я подава на Кирякос.

"Я ми кажи, не мислиш ли, че трябва да я разрешат?", пита Кирякос, издишвайки дима през тесните си ноздри и подава цигарата на Джонис. "Да разрешат да си я купуваш от аптеките както валиума, да кажем. Няма ли така да е по-правилно?"

Джонис дърпа няколко пъти отсечено и казва с авторитета на специалист: "Контролът ще е по-добър."

"Не питам за това, продължава Кирякос, не съм идиот... По принцип питам, не би ли трябвало?"

Джонис връща цигарата и казва: "В смисъл дали е добро за здравето?"

"Просто дали е добро", казва Кирякос, хвърля микроскопичната угарка в тоалетната чиния и пуска водата.

"Питаш като служител във фирмата ми или като психопат някакъв?", крещи Джонис, опитвайки се да отлепи тоалетната хартия от обувката си, без да я хваща с ръце.

"Да се връщаме вътре?", предлага отново Кирякос, чистейки от ревера на сакото си някакъв невидим пърхот.

"Да се връщаме", казва Джонис и застава пред вратата, препречвайки изхода. "Само един момент да ми обясни това животно какво имаше предвид. Това за снаха ми, че била бременна... Още малко ще ни кажеш, че е и твое. От колко време не ти е ставал, а? Я си признай тук пред всички, ако ти стиска! От колко време? Импотентник."

На последните думи натъртва, боцкайки с пръст изпъкналото шкембенце на човека, на когото лекарят е забранил да пие.

"Много си уморителен", казва той, без да обръща внимание на обидния жест. "Уморяваш приятелите си."

"За това са приятелите", казва Джонис, сменяйки рязко настроението си и забравил всички обиди, които сипеше преди малко. "Затова сте ми сътрудници - защото сме приятели."

"Глупости на търкалета", казва Кирякос, "държиш ни на работа, за да показваш какви неудачници сме."

Джонис си разкопчава ципа и оставя панталона да се смъкне до средата на бедрата му. "И защо да не го правя само и само защото сме приятели?", пита и затяга ортопедичния си колан. "Знам, че не ставате за нищо и ви помагам. Защо не можеш да приемеш, че просто аз съм по-добър?"

Не успява да отговори никой. Кирякос пада на колене, опитвайки се да се залови за умивалника, и с дясната ръка се държи за сърцето. Лицето му е добило цвета на плочките. Умивалникът не успява да го задържи и ръката, която безуспешно опитва да се вкопчи в гладката порцеланова повърхност, се отмята със спазъм и се присъединява към дясната, притискаща гърдите, сякаш се опитва да възпре нещо, което е решило да го напусне.

Този, на когото лекарят е забранил да пие, прави едно инстинктивно движение да прихване Кирякос, който рухва на пода. Още преди да го е докоснал, отстъпва ужасен назад към стената и казва, сочейки към проснатото тяло: "Гътна се... Боже Господи, гътна се идиотът!"

Джонис е проследил с ледено безразличие падането на Кирякос и с носа на обувката си подритва лекичко тъмната маса, застинала по гръб върху снежнобелите плочки. "Айде, стига толкова. Трябва да се връщаме вътре."

Кирякос не реагира и този, на когото лекарят е забранил да пие, започва да образува думи, отваряйки и затваряйки устните си:

"На майтап го прави", успокоява го Джонис, "харесва му да плаши хората. Само че е забравил, че вече го е правил пред мен."

Този, на когото лекарят е забранил да пие, си поема дълбоко дъх и думите му си възвръщат звука: "Сигурен ли си?"

"Да бе, питай го!"

Без да доближава, се навежда леко напред и пита с глас, който едва се чува: "Истина ли е? Айде бе, Киряко, истина ли казва?" Говори умолително и прави някакви резки, спазмодични движения във въздуха, но без да помръдва от мястото си. "Ставай бе, дявол те взел! СТАВАЙ, изрод с изродите!"

"Остави го да стане, когато си иска", казва Джонис. "Ние да тръгваме. След малко ще режат тортата."

Този, на когото лекарят е забранил да пие, се навежда под крана на чешмата, за да разхлади пламналата си глава, и с водата, стичаща се по врата му, казва: "Ти луд ли си? Така ли ще го оставим?"

Джонис прескача падналото тяло, обляга се на един умивалник и казва: "Знаеш ли, преди известно време сънувах нещо такова. Сънувах, че съм умрял в съня си. Ей така съм умрял, внезапно. Лежа върху леглото и съм облечен малко старомодно. Блейзър, сив фанелен панталон, бяла поплинена риза и едно шалче, на което не мога да му видя добре цвета, тъй както съм в хоризонтално положение. Не мога да му видя цвета, но усещам грима върху лицето си, туша върху очите, боядисаните слепоочия, ружа върху бузите, слоя червило върху устата. Готов за явяване. А отсреща ми, както в "Последното танго в Париж", на един стол - Марта. Не носи палто от камилска вълна, но е в същото състояние както Марлон Брандо. Плаче и ме нарича с имена, които хич не ми харесват, говори разни глупости и не мога да й отговоря, въпреки че чувам всичко..."

"Като лошо написан разказ ти е кошмарът", казва този, на когото лекарят е забранил да пие, и, без да чака края на съня, коленичи до неподвижния Кирякос. Удря му няколко силни шамара, дърпа го за ризата, разтърсва го за реверите на сакото. "Говори бе, мамка ти! Кажи нещо! Забрави го тоя, отпиши го какво казва! Ние сме най-добрите!"

Джонис се навежда, отмества този, на когото лекарят е забранил да пие, проверява пулса и опипва шийната артерия, търсейки признаци на живот. Надига се бавно и приглажда назад оределите си коси, сякаш обмисля това, което трябва да стане.

"Какво трябва да стане?", пита този, на когото лекарят е забранил да пие.

"Наистина е мъртъв", казва Джонис, отправяйки се бързо към писоарите. "Какво постоянно пикане е това." Разкопчава внимателно ципа си, защото блокира, и добавя: "Намери и той деня... Като по поръчка."

Този, на когото лекарят е забранил да пие, гледа в гърба на Джонис и казва, стараейки се гласът му да не трепери: "Цял живот си го подценявал... Какво говоря, на нищо го правеше, кръвта му изпи, фамилията му разката... Умори го."

Джонис се е привел напред и е опрял чело в белите плочки. Извръща бавно глава, колкото е нужно, за да го вижда с половин око, и казва: "Слава Богу, че винаги ни е виновен някой друг... Представяш ли си какво щеше да стане с нас, ако... НЕ ГО ПИПАЙ, кретен такъв, обади се на Бърза помощ!"

Двамата мъже спират за миг пред вратата, преди да я отворят. Джонис казва, без да поглежда другия: "Мисля, че не е нужно да обясняваме..."

"Да обясняваме какво, Джонис? Ние така го намерихме."

© Димитрис Ноллас
© Яна Букова, превод от гръцки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2010, № 4 (125)