КАК ДА ЧЕТЕМ КЪСИ РАЗКАЗИ¹

Давид Албахари

web

Изобщо не знам как да четем къси разкази. Това е изходната ми позиция и се надявам, че заедно с вас ще стигнем до някои заключения как трябва да бъде четен късият разказ. Ако ме бяха поканили да говоря за писането на кратки разкази, все щях да измисля нещо, макар да не съм съвсем сигурен, че знам много за писането в теоретичен план. Първото, което си помислих, щом прочетох заглавието на темата "Как да четем къси разкази", беше какво означава самото заглавие? Какъв всъщност е смисълът на този въпрос? Дали се търси кой е най-удобният начин за четене на къси разкази например - дали е по-добре да седнем, така както аз съм седнал сега, или е по-добре да кръстосаме крака, или да се разположим в леглото, да се разхождаме, или пък да стоим край прозореца? Изпробвал съм всички тези положения с книгата "Най-късите разкази на света" и мога да ви кажа, че четях с огромно удоволствие във всяка една поза. Така разреших, поне за себе си, първата дилема по въпроса за най-удобното положение за четене на къси разкази. И ето че се появява въпросът за избора на място, т.е. къде човек се усеща най-добре, докато чете къси разкази? Много от моите романи и разкази съм написал в кухнята, седнал срещу жена ми, това често съм го казвал. Жена ми по цял ден е на работа, децата са на училище, котката лови врабчета, а аз правя нещо из къщи. Привечер, когато трябва да прекарам известно време с жена ми, тя чете криминални романи, а аз седя срещу нея и пиша къси разкази. И чета къси разкази, разбира се. Осъзнах, че навсякъде чета къси разкази с удоволствие. Така че всяко едно място е подходящо. А сега можем да се занимаем с въпроса какво представлява четенето на къси разкази по принцип.

Тук се изправих пред още една дилема - дали четенето на къси разкази се различава от четенето на което и да е друго произведение? Различава ли се например от четенето на поезия или пък от четенето на романи? Когато размишлявах за това, не можах да стигна до някакво определено заключение и ми се струва, че ако не обръщаме внимание на продължителността на четенето, актът на четене е еднакъв във всички случаи. Възниква и друг въпрос - какви са нашите очаквания, когато четем къси разкази? Дали от късите разкази очакваме мигновено просветление, както техните създатели обичат да вярват? Стигаме ли до момент, в който научаваме нещо ново или разпознаваме нещо старо, за което, ако четем роман, ще ни трябва повече време? Мисля, че разлика в четенето само по себе си няма.

Лично аз гледам на този акт като на един вид диалог. Без значение какво чета - стихотворение, есе, роман или къс разказ, установявам някакъв диалог с текста, но същевременно водя въображаем диалог и с автора на текста. Реагирам на това, което чета, без значение какъв е жанрът, като едновременно с това в себе си поддържам паралелен диалог и с автора. Питам го защо точно по този начин е написал това, което е написал. Може би това е от чисто писателско любопитство, но вярвам, че всеки читател, съзнателно или не, установява диалог с твореца, чието произведение чете. Защо разказът е оформен точно по този начин и защо романът тръгва точно в тази посока? Усещам този диалог като пълно отдаване на моето Аз на онова Ти, представено чрез четения текст, и мисля, че това именно е диалогът, който Мартин Бубер има предвид в своята философия, говорейки за отношението между Аз и Ти, чрез което става възможно установяването на най-искрен контакт и което е най-искреният начин за четене на дадена книга. Ако не сме отворени, когато навлизаме в четенето на един текст, ние не позволяваме и на самия текст да се отвори пред нас. Нашата собствена отвореност към текста е предпоставка и текстът да се отвори пред нас. Нашият предразсъдък пък е предпоставка за предразсъдъка у текста, който четем.

За да дадем изчерпателна дефиниция на четенето на къси разкази, вероятно е необходимо да дадем дефиниция и на късия разказ. Тук обаче съществува проблем, който по никакъв начин не можем да разрешим, а именно, че за късия разказ няма дефиниция. Определенията, на които попадах в литературните речници, обикновено се свеждат до това колко е дълъг късият разказ. Това, очевидно, е една произволна дефиниция, която не казва нищо. Според мен къс разказ може да бъде както една дума, така и текст от стотина страници. Дължината е нещо, което самият автор определя, когато пише къс разказ. Що се отнася до съдържанието, късият разказ може да бъде всякакъв. Какво да правим с текст, който само с няколко реда или няколко изречения срива всички наши очаквания?

Не съм присъствал на уводната лекция на Новица Милич² за четенето, но по-късно изслушах това, което ви е говорил. Той посочва, че "четенето не е сричане", цитирам, съответно "не е дословно изчитане на текста, но не е и интерпретация". В неговата лекция четенето е дефинирано като дизюнктивен синтез от най-разнообразни процеси, протичащи едновременно, докато четем даден текст. И той изброява следните процеси - разбиране, разпознаване, научаване, запомняне, забравяне, мислене, спекулация, въображение, фантазия. Наистина е трудно да четем, като знаем, че всичко това се случва в нас. Казаното от Новица Милич ми звучи напълно убедително и аз го приемам, особено твърдението му, че неразбирането на текста, неговата нечетивност, изисква допълнително усилие за повторното му четене, тъй като читателят се бори с разбирането на текста. Това обяснява и защо писателите на къси разкази се стремят към парадоксални постъпки, понеже именно излизането извън очакванията тласка читателите към ново четене. Новица стига до извода, че четенето включва дори и операцията писане. Според него, докато четем текста, той се изписва у нас, и оттук прави заключението, че най-важната форма на четене е тази, която той определя като "продуктивно четене", т.е. четене, предизвикващо напрежение между различните си аспекти, което пък от своя страна стимулира известна продуктивност у читателя, води го към ново познание и ново творчество. Струва ми се, че Новица Милич малко ненужно привилегирова подобно четене, възможно единствено за хора, които се занимават и с писане. Но не всеки читател е писател. Може би всеки от нас желае да пише, но това не означава, че непременно го прави. Това ме накара да си задам въпроса съществуват ли различни нива на четене. Дали някой, който е писател, чете по-добре от някой, който не е писател? И веднага се ужасих от тази мисъл, защото това би означавало, че привилегировам някого, само защото той притежава определен вид познание, което другите не притежават. Защо някой да е по-добър читател, само защото умее да пише? Защо той да е по-добър от онзи, който просто чете текста и му се наслаждава? Струва ми се, че такава йерархия не е особено приемлива. Ако трябва да нарека нещо продуктивно четене, то това ще бъде четенето, водещо до желание да прочетем още нещо. Четенето има смисъл, докато подбужда такова желание у нас, и вярвам, че ако някога се озовем в ситуация, в която ни липсва желание да продължаваме да четем, ние всъщност се отдалечаваме от желанието да бъдем читатели.

Това, което така неумело се опитах да ви представя, са моите собствени дилеми, свързани с процеса на четене. Не съм сигурен дали съществува теория на четенето и дали за него изобщо съществуват някакви дефиниции. Мисля, че то се изплъзва от всяка една дефиниция, тъкмо защото всеки от нас подхожда към него по различен начин. За някои четенето е почивка от ежедневието, за други е бягство, за трети е вид надежда, а за четвърти - отчаяние. Всички тези състояния са свързани с четенето на даден текст, но пък е съвсем сигурно, че никой от нас не чете по предварително зададени принципи и критерии, които да го насочват как да прочете този текст. Сигурно си задавате въпроса откъде са се появили всички тези дилеми и как така някой, който пише, не е в състояние да отговори на въпроса как да четем къси разкази? Това е така тъкмо защото знам, че много къси разкази са писани с идеята читателят да бъде подведен, да бъде накаран да тръгне по погрешен път, по онзи път, който няма да го отведе до решението на проблема в разказа. Това, разбира се, може да се случи и в роман, есе или дори стихотворение. Писателят често се опитва да насочи читателя по погрешна следа, която ще го изведе по погрешния път. Писането, трябва да споменем това, е не само магьосническо действие, както някога казваше Набоков. Когато овладеете умението да пишете, трябва да овладеете и умението да правите фокуси. Писателят е фокусник, майстор на трикове. Винаги трябва да имате по някой трик, за да направите нещата, които пишете, интересни не само за читателите, но и за самите себе си. В края на краищата, повторението е най-лошото, което може да се случи както на писателя, така и на читателя.

Постоянно си задавам въпроса защо ме спохождат всички тези дилеми относно четенето. Ще се опитам да подбера от сборника с най-късите разкази няколко примера, които ще ни покажат колко е трудно предварително да бъде дефинирано четенето на къси разкази.

Ето например един разказ, който всички познавате - "Среща" от Хармс, който целият гласи така:

Ето, веднъж един човек отишъл в службата си, само че по пътя срещнал друг човек, който, купил полска франзела, се връщал вкъщи насаме.

Ето, собствено, и всичко.³

Как бих могъл да ви кажа по какъв начин вие трябва да четете този разказ? Вярвам, че всеки от нас би имал различна интерпретация. Впрочем разказът твърди, че това е всичко, но това, разбира се, не е така, и бихме могли дълго да говорим за това, какво всъщност казва този разказ. Не се и опитвам да давам отговори, защото, ако можех да отговоря, нямаше да съм Давид Албахари, а щях да бъда Хармс.

Един малко по-дълъг разказ, който също поставя няколко въпроса, е разказът на унгарския майстор Ищван Йоркен, озаглавен "Информация".

От четиринадесет години седи на входа пред едно малко гише. Хората му задават само два въпроса.

- Къде са канторите на Монтекс?

На този въпрос отговаря:

- На първия етаж вляво.

Другият въпрос е:

- Къде се намира Дирекция "Преработване на каучукови отпадъци"?

На този отвръща:

- На втория етаж, втората врата вдясно.

За четиринадесет години нито веднъж не сбърка, всеки посетител бе упътен на правилното място. Само веднъж се случи: при гишето спря една дама и зададе един от обичайните въпроси.

- Много Ви моля, къде да потърся Монтекс?

Този път по изключение той погледна в далечината и каза:

- Всички идваме от нищото и се връщаме в голямото смрадливо нищо.

Дамата се оплака. Жалбата й била разгледана, обсъдена и отхвърлена.

Наистина нищо и никакъв случай.⁴

Това е разказ, който напомня за разказа на Хармс, но какво всъщност се е случило, как да четем този разказ? Каква е тази дама, която го предизвиква да говори за смисъла на съществуването? Та той не й е отвърнал с любовно предложение! Разказът се състои от едва петнайсетина реда, а съществуват безброй възможности за интерпретация. И за мен това е още един пример колко е трудно да бъде даден отговор на въпроса как да четем къси разкази.

Ще спомена и един разказ на Дино Будзати. Казва се "Интересният случай":

- Знаете ли, на мен животът ми харесва, каза момичето.

- Какво, какво казахте?

- Ами, на мен животът ми харесва.

- Обяснете ми го това, много ви моля, обяснете ми го!

- Харесва ми и ако трябва да го напусна, ще ми бъде много жал.

- Обяснете ни това, госпожице, много интересно! Ей, вие там, елате да чуете - госпожицата тук казва, че животът й харесва.

Това е разказът. Избрах го за тази антология и не мога да обясня точно защо ми харесва, но разказът наистина много ми допада. Има нещо безкрайно тъжно в това, че събеседникът вика хората, поне така аз го разбирам, да видят това невероятно чудо - човек, на когото животът му харесва. Възможно е аз да съм сгрешил при четенето, и не бих искал да ви подвеждам и вие така да разбирате разказа, но това бе усещането, което ме водеше, докато четях. Нещо, което би трябвало да бъде най-хубавият момент, е момент на злобно учудване. Някакво неразбиране, но във всеки случай нещо, което усещам като един вид престъпление спрямо онзи, който иска да бъде щастлив в обкръжаващия го свят.

А ето сега и един малко по-различен разказ, написан от американски писател, който, за съжаление, се самоубива. Името му е Ричард Бротиган, а разказът е озаглавен "Скарлати".

Трудно е да се живее в студио в Сан Хосе заедно с човек, който се учи да свири на цигулка.

Това обясни тя на полицаите, докато им предаваше празния револвер.

Който е слушал как някой се учи да свири на цигулка, сигурно много добре разбира този разказ. Ето че този разказ е по-кратък от останалите, които ви прочетох, но показва, че с две къси изречения, с приблизително еднаква дължина, може да бъде предадена цяла една житейска история. Разбира се, вие можете да си представите целия живот на тази жена. Вероятно подобен разказ би могъл да се напише и за някой друг инструмент, особено за духов инструмент или пък за барабани.

Един от най-любимите ми разкази е "Повторна среща" на Брехт. Той е също толкова интересен, макар в него да се говори за нещо може би съвсем различно:

Някой, който дълго време не беше виждал г-н Койнер, го поздрави по следния начин: "Изобщо не сте се променили". "О", изрече господин Койнер и пребледня.

Това е ужасяващ разказ. А за мен, лично, е ужасяващ в още по-голяма степен, защото живея в чужбина и когато се завърна тук, често се случва хората да ме срещнат и да ми кажат, че изобщо не съм се променил. И аз пребледнявам ли, пребледнявам. Това е история за най-големия ужас, защото, ако никак не сте се променили, тогава нещо наистина не е наред. Значи човек трябва да се променя или поне аз така разбирам този разказ и бледността на господин Койнер. Не знам дали мислите, че съм на прав път, като предлагам подобна интерпретация, но аз поне така го усещам.

Накрая ще ви прочета един изцяло различен разказ, представящ съвсем друг стил писане. Този американски писател създава своите разкази като стихотворения в проза. Името му е Ръсел Едсън. Това е един от неговите разкази, наричасе "Стариците" и напомня на онзи разказ на Хармс за бабичките, които падат през прозореца. А тези тук, изглежда, са техни далечни роднини.

Живееше една старица, която държеше като домашен любимец друга старица, завързана на двора за едно дърво до чиния с вода. Веднъж при първата старица дойде на гости втора старица и заговори за третата старица.

- Колко интересно! - отвърна първата старица на старицата-гостенка.

Тогава старицата-гостенка погледна през прозореца и каза:

- Ах, колко е хубаво онова старо домашно животно, завързано за дървото!

- А, това е само моята старица - домашно животинче" - отвърна първата.

- Какво хубаво старо домашно животинче" - каза старицата-гостенка.

Струва ми, че това е един хармсовски разказ, само че поместен в друга обстановка. Вярвам, че и вие като мен, не знаете как да реагирате на този разказ, защото е толкова абсурден и изопачен, и се изплъзва от всяка представа за реалността и за нежността, която изпитваме към своите баби. Изведнъж тези старици се появяват тук като домашни любимци, които живеят на двора, пият вода и ядат бисквити.

Аз гледам на късия разказ като на фрагмент, изваден от живота на образите, които се появяват в разказа, и то фрагмент, отбелязващ важен момент в техния живот. Това може да е някой безкрайно дребен и на пръв поглед маловажен детайл, който обаче преобръща съдбата на героите в разказа. Би трябвало да бъде екстремно и съществено събитие в живота на тези герои. Много писатели нарочно пишат текстове с отворен край, което е едно от определенията за постмодернизма в литературата. Точно тази отвореност на края, един вид прекъсване, предоставяне възможност на читателя да продължи по-нататък разказа у себе си, е нещо, което отличава много писатели-постмодернисти. Аз несъзнателно правя същото, когато пиша, и наскоро ме питаха дали имам книга с финалите на разказите, защото тези разкази, които съм написал, изглеждат като че ли са някъде прекъснати. Това ми се стори добра идея - да напиша точно такава книга с финали на някои ненаписани разкази. Важният фрагмент, може да бъде какъвто и да е. Например в разказа "Студено кафе", има една капка студено кафе, която стои на масата и това е същественият момент в този разказ. За мен тази капка разрешава цялостните отношения между героите в разказа. Вместо да разказвам целия им живот, аз съм разказал какво се случва около тази една капка. Вероятно други биха сметнали, че тази капка не е достатъчна, за да се пречупва всичко през нея и че може би е същестувал и друг начин.

Ще завършим този разговор за четенето на къси разкази с един разказ, чието заглавие е "Съобщението", а авторът е Хаймито фон Додерер.

- На тях кога им съобщиха?

- Към единадесет и половина.

- Казаха ли нещо? Вбесиха ли се?

- Не, не казаха нито дума. Изобщо не се помръднаха.

- И после? Нищо друго ли не стана?

- Как да не стана?! Към шест часа вечерта едновременно дойдоха от строежа и започнаха да бият хората, просто да ги млатят. Всички хукнаха да бягат, хората само гледаха да се измъкнат, за да не бъдат хванати и пребити.

- А какви хора по-точно биеха?

- Никакви по-специално. Всеки, който минаваше. Един дребен старец така го ритнаха, че лицето му се тресна в решетката на канала. Беше наистина страшно!

- А какво всъщност им съобщиха в единадесет и половина?

- Нямам представа.

Нито пък аз. Благодаря ви, че ми помогнахте в опита да разговаряме за различните начини да четем къси разкази.

БЕЛЕЖКИ

1. Тази лекция е част от цялостен цикъл лекции на тема "Как да четем", провеждан в рамките на културната програма на Народната библиотека на Сърбия от ноември 2003 г. до юни 2004 г. Някои от останалите лекции са: "Как да четем поезия" (автор Деян Илич), "Как да четем есета" (автор Божо Копривица), "Как да четем преводи" (автор Зоран Паунович), "Как да четем тривиална литература" (автор Ясмина Лукич). Цикълът лекции разглежда от различни аспекти феномена четене, както и необходимите умения, които читателят днес трябва да притежава.

Всички лекции от това събитие са публикувани в сборника "Как да четем", издаден от Народната библиотека на Сърбия през 2007 г. (б.пр., С.А.). [обратно]

2. Проф. д-р Новица Милич е преподавател в Белградския университет, писател и литературен критик, автор на множество книги в областта на теорията на литературата. Основно място в неговите трудове заема четенето, на което е посветена докторската му дисертация "Теоретични проблеми на четенето като основа на модерното възприемане на литературата", както и книгата "Лекции за четенето" (2000) (б.пр., С.А.). [обратно]

3. Даниил Хармс. Съкращения. Превод Александър Цветковски. София: ИК "Петриков", 1991 (б.пр., С.А.). [обратно]

4. Превод от унгарски - Николай П. Бойков (б.пр., С.А.). [обратно]

© Давид Албахари
© Соня Андонова, превод от сръбски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2009, № 11 (120)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 27, 16-22.09.2009.