Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "18% СИВО"

Захари Карабашлиев

web

Захари Карабашлиев. 18% сиво. София: Сиела, 2008Няма я от девет сутрини.

Щорите в спалнята са плътно спуснати, но денят все пак намира начин да влезе и то с рев - камионът за боклук. Значи е сряда. Значи е осем и петнайсет. Има ли по-шумен шум от шума на камион за боклук в осем и петнайсет?

Измъквам се от леглото, премествам се в дневната и се тръшвам на дивана. Хладната кожена тапицерия не помага да се унеса отново, а и камионът е все по-близо. Изправям се, поотмествам една от щорите и ярък слънчев лъч парва лицето ми. Събирам енергия и опитвам да повредя зеленото, ревящо чудовище с поглед. От усилията обаче успявам само да се разсъня съвсем.

Гледам фрезиите във вазата на стъклената масичка. Мъртви фрезии в мътна вода, останали след нея.

Отварям най-дясното кухненско шкафче и от купа шоколади издърпвам един "Тоблерон". Вдигам от пода захвърлената вчера риза, включвам ютия, гладя с една ръка, с другата чупя и лапам триъгълници, обличам я, слагам вратовръзка, правя нес кафе, окапвам ръкава си, докато ровя за ключове, навличам сиво сако и тръшвам вратата след себе си.

Навън лъщи поредният горещ ден в Южна Калифорния. Завъртам стартера на "Тойотата". Завивам по "Джеферсън" и излизам на магистралата.

Пет колони автомобили в едната посока, пет колони в срещуположната. Задръстване. Ръмжат ауспуси, потрепват двигатели, брони пробляскват - като преди сражение.

На работа мисля за нея, не мога да спра да говоря наум с нея - това няма как да спре само защото единият от двама ни просто го няма. Мога ли да спра?

Опитвам.

Ето - от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма.

Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си...

ОМ-м-м-м.

ОМ-м-м-мръзна ми да мисля за нея.

ОМ-м-м-м-м-мръзна ми да мисля за нея.

ОМ-м-м-м-м-м-м-м-м-мръзна ми да мисля за нея.

На сутрешното събрание началникът Скот обявява поредните структурни промени в отдела, на масата са отворени кутии с понички, има портокалов сок, дими кафе... Клиничното изследване... - Защо климатикът е толкова силен тук? - ... в своя последен стадий... Ом-м-м-м-м... след като бъдат уточнени някои... - Защо кафето е слабо и кисело? - ... всеки да обърне внимание на протокола... Ом-м-м-м... Формуляр 1574... в болничните центрове... Ом-м-м-м... искам всеки да прегледа още веднъж IRB-документацията, преди да приключи - Какво търся аз тук? - ... за стриктното спазване на процедурите от лекуващия пресонал... Какви са тези хора? - Началникът Скот раздава на всеки личните планове за следващото тримесечие, в очите му - тази живост, тази живост, стиска енергично ръцете ни, както умеят да го правят само ниските на ръст хора, моята задържа по-дълго. Къде съм?

После всеки се запътва към своя светлосив кюбикъл*, а Скот прави жест да го последвам в тъмносивия му кабинет. Офисен минимализъм - бюро, монитор, лична малка кафе-машина и контейнер с офисна вода, над който има плакат на дълга лодка (кану? каяк?), задвижвана от гребци. Под снимката пише "Teamwork".

Скот говори нещо със загрижен глас. Гледа ме с онзи поглед. Не чувам какво ми говори, само кимам и ми се повръща. Онзи поглед. Не помня как минава останалата част на деня. Отвратително, предполагам.

 

На връщане от работа, в най-пиковия час, на светофара на "11-то авеню" и "Бродуей", потокът от автомобили забавя и спира. Някъде напред полицаи пренасочват движението, виждам оранжевите жилетки, знаци "Stop" в ръцете им, жестовете. Забелязвам бялото туловище на падналия възнак по средата на пътя камион. Горещо е. Опитвам да сменя лентата в последния момент и хитро да изляза по "Сидър стрийт" нагоре, обаче не успявам - изродът отдясно не ме пуска. Тогава ще трябва да стоя в трафика като всички останали. Поглеждам наляво: мъж на петдесет и няколко, сива коса, сух калифорнийски тен и бръчки, бърка си в носа и опитва да проследи горе в небето един самолет с развят червен флаг с надпис. И аз опитвам да видя какво пише в небето зад самолета и се хващам, че и аз бъркам в носа си. Гледам самолета в небето, гледам мъжа отляво. Левият лакет - на спуснатия прозорец, десният показалец - в носа, косата - сива. Така ще изглеждам и аз след двайсетина години. Сепва ме леко бибитване отзад и ядосано настъпвам съединителя, за да включа на първа. Педалът изведнъж хлътва. Натискам по-здраво, дърпам и бутам скоростния лост, но той не помръдва. Виждам как мъжът със сивата коса и пръст в носа се отдалечава. Все още свети зелено, но знам, че няма да е вечно. Заръчквам лоста по-яко (хоп - жълто), чувам все по-нетърпеливи клаксони зад мен. Непоносимо горещ ден (стана червено) и много по-дълъг от останалите (ярко червено). Усещам как целият гняв на работилите от седем сутринта счетоводители, адвокати, градски съветници, секретарки, банкови чиновници, хотелиери, софтуер-специалисти, сервитьори, инженери, агенти на недвижима собственост, цялата трудова сила на тази улица се фокусира върху моята малка кола. Ако има кой да координира мислите им, с един задружен поглед ще ме изхвърлят долу край пристанището - при бездомници и наркомани.

Започвам да търся аварийните светлини, не ги знам къде се намират. Отзад, анонимни в личните си превозни средства, все повече гнусари започват да свирят. Виждам в огледалото безизразните им уж лица, но знам, че отдолу натискат клаксони. Потя се. Не виждат ли, че съм закъсал, не разбират ли, че ми е гадно? По-интелигентните от тях дават ляв мигач и изпреварват неподвижния ми автомобил. Останалите обаче не искат да приемат, че ме е сполетяло нещастие. Негативизмът на хората винаги ме удря в най-слабото място. То се намира под мишниците ми. При силен стрес и в задушни дни като този, оттам започва да се излива пот с мириса на лучена яхния. Ако ме ядосат само още малко, ще изляза от колата, ще разперя ръце като статуята над Рио и ще ги помета с миризма. Ще ги помета! Ще изхвръкват от колите си в паника и, със запушени носове, ще бягат, накъдето им видят очите - като във филм с Годзила. Накрая на "11-та" и "Бродуей" ще остана само аз с разперени ръце и техните изоставени автомобили с отворени пиукащи врати. Ще пиукат - пиу-пиу-пиу-пиу като пилци - пиу-пиу-пиу-пиу, аз ще крача като победител и ще се смея със зловещ, силен смях. Намирам внезапно бутона за аварийните, натискам го с последни усилия и изскачам, полузадушен от собствената си миризма. Навън въздухът е горещ и сух. Правя извинителни жестове към тези зад мен, ризата ми е мокра от пот, разхлабвам си вратовръзката, усмихвам се полувиновно, вдигам рамене (на всеки може да се случи), докато наум изнасилвам до смърт всеки скъп човек на тези мазняри, които сега избягват погледа ми, мамка им.

От уличен телефон звъня на някаква фирма да дойде и да вдигне закъсалата ми кола.

Появява се човек с виетнамска физиономия и сервизен камион, който ще пренася "Тойотата" до автосервиз за поправка. Иска 80 долара.

Питам го на кое име да напиша чека. Той вирва глава - не иска чек. И аз не искам много работи!

- Кеш - иска, - кеш.

- Кеш - казвам, - нямам кеш, откъде да имам кеш!? Пиша чек за 80 долара и му го подавам.

- Не - върти глава виетнамецът. Кеш, кеш.

- Кеш, кеш - гъза ми да ядеш.

- А? - мръщи вежди, не разбирал какво говоря.

И аз не разбирам защо Стела я няма, но... Виетнамецът вижда, че няма накъде и решава да приеме чека, ама искал повече пари.

Пиша нов чек за 90 долара.

- На кое име да е?

- Хауа.

- Хауа?

- Не.

- Хауар?

- Не.

- Хауард?

- Хауа.

- Добре - Хауард. Гледай ти как се самокръщават азиатците с тези благородни имена? Не съм виждал един да се казва Бил или Боб. Добре, Хауард. Пиша "Хауард Стърн" и му подавам чека.

- Не! Не! - пищи той. Не Хауард Стърн! Къса чека. Хауа!

- Хауард кой!? - ядосвам се аз. Той грабва чековата книжка от ръката ми и сам пише името си - Хау Уа.

- О-о-о-! - развеселявам се аз, тупам го по рамото. Аз познавам много виетнамци, Хау. Добри хора.

Хау ме гледа без реакция.

- Добри хора - продължавам - ... виетнамците.

- Аз - от Лаос - казва Хау и ми обръща гръб. Знам, че в сервиза ще ми одерат кожата. Нека.

Вземам такси и се прибирам у дома. Тихо и сумрачно. Поливам цветята в градината - те за нищо не са виновни. Котаракът на съседите се появява на вратата - дискретен и оранжев. Иска да си играе с някого. И аз искам да си играя с някого, ама няма с кого. Питам го "липсва ли ти Стела?" Той измяуква, което значи, че му липсва. Стела му купуваше консервирани храни. Твърдеше, че любимата му е от океанска бяла риба. Намирам консервите под мивката и отварям една. Изнасям я, на двора я слагам под статива с изоставената й, последна, покрита с окапан в синьо чаршаф, картина. Наблюдавам известно време как котаракът лакомо яде. Подарих й този статив за Коледа преди пет години. Повдигам единия край на чаршафа, поглеждам картината. Не мога да я разбера. Единствената й, в тази къща, картина (всички останали са в ателието или на склад) и тя - недовършена. Дали да не я изхвърля на боклука?

Гладен съм. Обръщам се и неволно бутвам с крак едно от бурканчета с незасъхнала боя и стърчащи четки. То се прекатурва и от него се разлива противно на цвят и форма петно. Ядосан го ритвам и то се пръсва на парчета. Ритам и останалите няколко. И те се пръсват на парчета.

В хладилника са останали само стари зеленчуци от преди тя да замине и нова бира, която запасих, след като тя замина. От известно време насам животът ми се дели на преди и след тя да замине. Във втората половина са девет дни самота. Самота, която най-силно усещам в онова време между ден и нощ, не още вечер, не вече ден. Там е най-самотно. Светът си отдъхва след работа, а аз се задъхвам от отсъствието й. Сам като Снежния човек - бродя в мислите си, и няма подслон, и няма...

"Имаш нужда да останеш сам. Да решиш какво ще правиш с живота си..." Мълчах. Гледах CNN и мълчах. (Какви бяха новините тогава?) Какво можех да кажа?

В кутията за хляба намирам половин суха франзела. Подушвам го - още не е мухлясал. Вадя една консерва, на която има нарисувано пъстро сомбреро и пише "Ел Каубой", изсипвам съдържанието й в една малка тенджера, слагам я на котлона. Бъркам от време на време. Започва да се разнася миризмата на боб с мексикански подправки. Тя не обича боб. Не обича и мексикански подправки. Отивам да избера нещо за слушане. Докато ровя из плочи и дискове, чувам "пъф-ф-ф-ф-ф-ф-ф". Бобът е кипнал и се разлива по печката. Захващам се да забърша с гъба, докато още не е засъхнало. Изведнъж вътрешната част на ръката ми, там където кожата е най-тънка, се залепя за горещия съд. Дори не викам от болка - защо да викам, да си еба ръката! Да си еба тъпата ръка! Да си еба ръката?

Изведнъж идеята за порно не звучи така нелепо, както през миналата седмица и половина. Ще се самонаградя след лютия боб с една спокойна чекия.

Слагам покривка. Подреждам прибори и салфетка. Вадя буркан с люти чушки "Пеперончини" и му отделям място на трапезата. Запалвам свещ. Сервирам чинията в средата на масата, до нея изправям две бири. Вземам дистанционното в ръка и пускам уредбата.

"Ария на Саломе" от операта "Иродиада". Усилвам така, както никога не съм усилвал, докато тя бе тук. Дробя сухия хляб в чинията и сърбам едрите, горещи хапки, като ги премятам из устата си, докато изстинат. Бобът е изживяване и трябва да се поглъща горещ и подлютен, иначе на нищо не прилича.

Първият акт на арията трае пет минути и девет секунди. Докато той звучи, аз съм видял дъното на чинията и съм слушал със затворени очи три минути. Телефонът иззвънява заедно с последния акорд. Не го вдигам. Не съм вдигнал телефона нито веднъж, откакто Стела я няма.

Оставете съобщение!

"Зак, там ли си?" - чувам гласа на един познат, който все иска да се сближаваме, а от известно време звъни сутрин, обед и вечер.

"Търся те сутрин, обед и вечер. Трябва да говорим. Моля те, обади се. Чао."

На телефонния секретар мигат в червено трийсет и три невърнати съобщения. Нито едно не е от нея.

Оглеждам се.

Всичко в тази къща е на мястото си, защото тя го е оставила там. Всеки предмет тук носи нейните отпечатъци. А аз опитвам да свикна с илюзията, че я няма.

Порното минава вяло. Замалко на екрана розовеят голи тела и накрая всичко свършва в една салфетка. Изхвърлям я в коша за боклук, заедно с няколко стари вестника, пликове от сметки и реклами. Приготвям се за лягане. Измивам старателно зъбите и лицето си и изгасям навсякъде. Лягам в дясната половина на леглото. Нейната, лявата, усещам като рана.

Задушавам се от тъга.

Гледам дълго тъмния таван, после се търкулвам там, където спеше тя допреди девет нощи. Сгърчвам се в един почти двуметров ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като котарака на съседите - не разбира от дума. Още не разбира, че я няма. Сърцето е животно.

 

+

- погледни към мен
- жадна съм
- погледни в обектива
- студено ми е
- моля те
- искам кафе...
- свършваме
- ...искам да се обличам вече...
- последна лента и те оставям
- последна?
- последна

 

+

Изведнъж в стомаха ми нещо ритва и се свива на малка твърда топка. Сядам в леглото и се втренчвам в сребристите жилки на тъмното. Слушам. Някой в стаята? Притаявам дъх и се напрягам да доловя дали има някой в дневната. Готов съм да се закълна, че има някой. ИМА някой. Чувам щорите на терасата да помръдват. Внимателно ставам. Посягам към нощната лампа, изключвам шнура, навивам го и хващам металната й стойка - ще свърши работа. Тогава се сещам, че съм гол. Не мога да изскоча от спалнята и да тръгна да гоня злодеи из къщата като в шведски филм - грозно е. В сумрака забелязвам трите бели ленти на долницата на анцуга ми, изсухлен до леглото. Внимателно се намъквам в него, без да изпускам нощната лампа, и приближавам вратата. Долепям ухо, напрягам се да чуя нещо.

Чувам тиктакането на часовника. Чувам хъмкането на хладилника. Чувам кръвта в главата си. Чувам и друг, едва доловим, шум. Поемам дълбоко въздух, отварям рязко вратата и с крясък скачам в хола.

Никой. На терасата обаче издрънчава нещо, стрелвам се натам. Един ракун панически драпа да изкатери парапета, но задната му дясна лапа е заклещена в консервната кутия от котешка храна. Отпускам импровизираното си оръжие. Смея се на глас.

Прияло ти се е котешка храна, а шишко! Ще ми се да опитам да му побутна дебелото дупе, да му помогна да се набере, но съм сигурен, че само ще го изплаша още повече. Кутийката се изхлузва от крака му, търкулва се под стола, а животното излазва парапета. Поспира за миг на перваза и ми хвърля един последен поглед.

Ей - викам му, - приличаш на разбойник с тази смешна черна лента на очите. Зорото му със Зоро - изкара ми акъла, хайде изчезвай сега!

Едва ли ще мога да заспя скоро, след това приключение. Оставам за малко на терасата. Каньонът долу шуми, палмата в двора се огъва. Излязъл е вятър. Един от онези ветрове, които се свличат есен от студените планини, профучават през нажежената пустиня и за броени дни изсушават всичко, което им се изпречи на пътя, докато стигнат вълните на Тихия океан. Един от онези болни, сухи ветрове с име на светица**.

Намятам яке, излизам навън и тръгвам наляво от светофара. Завивам надясно, не зная къде отивам, дори не ме интересува къде ще стигна. Опомням се някъде до магистралата, в един от онези нови жилищни комплекси с изкуствено езеро и кокетно водопадче, задвижвана с агрегат рекичка, над нея дървено мостче, украсено с улични фенери "Made in China". Крача по криволичещата между къщите пътечка, опитвам да надничам, където мога, в прозорците на хората. През щорите някъде се виждат синкави телевизионни проблясъци, снимки в рамки по стените, постери на звезди в детските стаи, затворени пиана, незапалени свещници, календар от стара фотография на Манхатън, репродукция на Томас Кинкейд...

Нормалността на нощ като тази ме обижда.

Обижда ме това, че рано или късно всички ще изгасят мониторите си, ще си измият зъбите и ще заспят, после отново ще се развидели и ще дойде ден, сякаш нищо не се е случило. Обижда ме това, че утре небето над квартала ще е същото, както и докато Стела бе тук.

Обижда ме това, че кратерите по луната ще са същите, солеността на океана - същата, октановите числа на бензина, съдържанието на захар в "Пепсито" - същите. Някои неща просто остават същите.

Обижда ме и това, че хора ще продължават да работят в "Енергоснабдяване" или в "Газификация", че ще има професии като шофьор, цветар, счетоводителка, пощальон или рецепционистка.

Обиждат ме думи като мивка, керемида, сукман, бамя, вафла, чертеж... Обижда ме това, че някой сега пише книга за всичко това.

Обижда ме това, че и други като мен ги е обиждало това.

 

+

Стела...

За пръв път я видях малко преди да се уволня от казармата. Бяха ме пуснали в отпуск и се мотах цял ден из града с онзи изгладнял войнишки поглед, който кара момичетата да преминават на отсрещния тротоар. Бях и остриган след някаква поредна издънка. Беше късен следобед, бях изскитал центъра надлъж и нашир, мислех да хапна нещо. Влязох в една сладкарница и я видях. Устните й първо? Не - първо очите, после устните. После гърдите - облите й гърди, издули униформената престилка. После къдрицата светлокестенява коса, спускаща се до трапчинката на бузата. Усещането за съдбовност. И дойде страхът, че каквото и да предприема в този момент, ще е безполезно. Тя бе най-красивото момиче в този град - нямаше как да не е нечие. Нямаше как някой щастливец да не брои минутите до края на работното й време. Чудеса не се случват - реших и излязох.

 

+

Връщам се в къщата, грабвам ключовете за спортната й кола, колата която аз й подарих за последния рожден ден, светвам в гаража. Отключвам и влизам. Преди да завъртя стартера, затварям очи и отпускам глава назад. По вътрешността, неотваряна, откакто я няма, е полепнала толкова много от нейната миризма. Издишвам я шумно. Паля. Вратата на гаража се вдига и със свирене на гуми в полунощната тишина изскачам навън. Отварям всички прозорци, за да прогоня присъствието й. От каньона нахлува хладен въздух. Спирам на светофара на изхода за "Интерстейт 5". На около час оттук, на север, е Уест Холивуд, Лос Анжелис. Имам при кого да отида там. На по-малко от час, на юг, е Мексико. Там няма защо да ходя. Трябва да реша накъде тръгвам, преди да светне зелено.

Светва зелено, натискам силно педала на газта.

 

+

- винаги ли ще ме снимаш?
- винаги
- а ако стана една дебеланка?
- пак
- с огромно дупе?
- ще има повече за снимане
- наистина?
- наистина
- спокойно, няма да стана дебеланка
- ще видим
- няма да стана дебеланка

 

+

Чудеса не се случват, повтарях си наум, докато прекосявах улицата. Тя бе красиво синеоко момиче с големи гърди и умно лице, което нямаше да обърне внимание на един остриган войник в годишен отпуск. Не бях наближавал момиче от две години. Преди казармата уж бях много забавен и имах много приятели, но не знаех как да се държа с момичетата и нямаше и да се науча. Все се напрягах да кажа нещо интересно и смешно и все се прибирах сам, докато по-скучните от компанията се целуваха с момичета под липите. Дърво бях, дърво загубено, дървеняк. Крачех по улицата надолу към плажа, шамаросвах се наум, но знаех, безпощадно ясно знаех, че нещо различно бях видял и изпитал този път. Разбира се, бях надървен точно толкова, колкото и всеки път, когато прекарвах през възпаленото си въображение някое красиво момиче, но този път имаше и нещо повече. Мисълта ми - колкото и нелепо да звучи за един войник - мисълта ми бе надървена този път, интелектът ми бе възбуден. Спрях чак в Морската градина до ред пейки, по които седяха баби и дядовци. Намерих една свободна, от която се виждаше море, хоризонт и небе. Отляво бе север, отдясно - фарът на нос Галата, пред мен беше Централният плаж, а зад мен - любовта на моя живот.

Поех дълбоко въздух, станах от пейката и закрачих обратно към нея.

 

+

Колата спирам на паркинга пред "Макдоналдс" от американската страна - не ми е работа да шофирам в Мексико. Прекосявам границата с Третия свят пеш. В Тихуана таксиметрови шофьори приказват пред колите си, чоплят семки, гледат минувачите, както го правят всички таксиметрови шофьори по света.

- Ола - поздравявам.

- Ола - отговарят тези, които са по-напред в редицата. Качвам се.

Къде отивам?

Булевард "Революсион". Тръгваме. В колата звучи мексикански рап със съпровод на акордеон, до елхичката на огледалцето се люлее пластмасов кръст с позлатен Христос. Спираме, преди да е свършило парчето. Плащам. Излизам. Вдишвам дълбоко. Площад "Революсион" в нощния четвъртък гърми от тонколоните на всеки нощен клуб, мирише от скарите на уличните грилове, гледа ме жадно с очите на всеки продавач на каквото и да е, иска парите ми с всяка просешка ръка. Навсякъде наоколо нещо се случва.

На тротоара до мен семейство мариачи се надуват да пеят и свирят на големи, палачорски настроени, китари - никой не им обръща внимание.

Под уличната лампа едно куче разтяга със зъби дъвка от тротоара.

От покрива на най-близката дискотека с надпис "Spiderman" виси с въже Човека-паяк и прелита над главите на минувачите от едната страна на улицата до другата. На отсрещния тротоар е провесило уши магаре, боядисано с черно-бели ивици, така че да прилича на зебра. Зебрата е впрегната в каруца, изписана като великденско яйце. "$5 - Fото. Viva Mexico".

Хора, хора, хора... затова съм тук... хора-хора-хора-хора-хора-хора-хора... Енергията на Тихуана тупти във всяка аорта на юг от границата, вирее във всеки микроб. Тази енергия ме засмуква от празнaта ни къща до каньона, от отиващата утре на работа Америка.

Влизам в първия бар. Барманът - слава богу - говори английски. Питам го може ли да прави мартини?

Си, сеньор.

Има ли маслини?

Си, сеньор.

Мръснo мартини може ли да прави?

Си, сеньор.

Сеньорът, значи, сега иска едно мръсно мартини с три маслини, окей?

Си, сеньор.

Три мартинита по-късно, сеньорът се оглежда. Ако бях го направил, преди да седна, минава ми през ум, сигурно нямаше да остана. Какъв е този бар? Мръсотия, тъмнина, мирише гадно. В единия ъгъл е скован сандък, в който е натикан телевизионен приемник, излъчващ неизменния футболен мач. Няколко посетители с каубойски шапки гледат съндъка с мача и надигат зелени шишета бира. Всеки път обаче, когато започнат рекламите, шапките се обръщат и гледат мен. Плащам и излизам.

Навън Тихуана ме прегръща с потна, отворена пазва. Кресливи продавачи ме дърпат отляво и дясно да вляза в техните задушни магазинчета.

Хлътвам в друг бар. Този път внимателно оглеждам клиентелата. В ъгъла е скован сандък с телевизионен приемник, по който върви футболен мач. Мъжете са с каубойски шапки, гледат екрана и пият бира. Идват минути за реклама и шапките се обръщат към мен. Оставам. Повтарям всичко пак. На излизане стълбите ми се струват по-смешни.

Навън е пак туптяща, гореща мексиканска нощ. Вече имам нужда от паноча*** мОмЕнтАлнО! Паноча искам сега!

Един дебел татуиран врат ме дръпва нагоре по светещи стълби. Публичен дом? Не, не - завлекли са ме в дискотека. Музиката бумти в латино-електро. С всеки пулс светлините променят цветовете си и момичетата под тях. Пълно е с момичета. Сервитьорката има големи гърди и ги вре в пияната ми глава.

Какво искам да пия?

Мартини - крещя аз.

Тя носи маргарита.

Ще пия маргарита тогава. Дансингът е претъпкан. Клиентелата - американски войници, мексикански сводници, изрусени проститутки, пласьори на дрога и други такива убитаци като мен. Докато нормалните хора на север от границата почиват утре за нов работен ден, Тихуана тук не спи. Може би час по-късно разбирам, че, ако въобще съм сгрешил в нещо дотук тази нощ, то се нарича "маргарита". Завива ми се свят от светлини, тела, огледала, цици, пот, чаши, маси, столове.

В тоалетната дядка с тънки мустачки и папийонка раздава салфетки и чака пари. Ровя в джобовете си, вадя смачкани долари, изтърсвам ги в чинийката му, залитам, подпирам се, намирам мивката, плискам се с вода. В наплютото огледало ме гледа непознат тип с посивяло лице. Мръщи се. И аз се мръщя.

Жена му го била изоставила.

Бу-ху! Уа-уа-уа! И аз да бях на нейно място - казвам - също щях да те изоставя.

Излизам от тоалета и сервитьорката с големите гърди ме посреща с нова маргарита.

Ама аз не съм поръчвал. Не съм.

Си - помръдват циците.

Си, ама не си.

Си, си, си сеньор! - настояват циците.

Не съм поръчвал нищо.

Циците се ядосват и се врътват обратно. Гледай сега. - Циците викат охраната!

Вадя пари, догонвам я. Мексиканците разбират английски, когато им отърва. Плащам и не се разправям. Изпивам блудкавата "маргарита" на екс и тикам чашата в джоба на якето си - ще я задигна, защото ме изнудват. Държат се с мен като с най-обикновен гринго. Може да съм борачо****, но не съм от вчера. И гринго не съм. Изведнъж всичко се завърта пред очите ми още по-яростно, оп-па, ще умра. Залитам по стълбите надолу, сграбчвам парапета с две ръце, спирам пред татуирания врат. Брей, ще умра тук. Опитвам да прегърна бодигарда и фъфля паноча. Трябва да ударя една паноча, преди да умра. Паноча искам.

Вратът се хили - паноча, си, си. Прави онзи жест, който всички идиоти правим. Фъки, фъки, а, сеньор?

Фъки, фъки, да.

Фъки, фъки?

Давай, намирай паноча, преди да загина.

Той сочи към някакъв тип на отсрещната страна на улицата. Не успявам да го фокусирам добре. Засилвам се в тази посока, тротоарът обаче, без всякакво предупреждение, свършва, тропвам на булеварда, залитам, едва възстановявам равновесие. Отнякъде изскача гърбаво човече с огромна бяла капела и ме дръпва настрана

Донки шоу, донки шоу, донки шоу, донки шоу...

Не разбирам какво става. Отляво моряк натиска курва и бърка в пликчетата й, а тя ми се усмихва над рамото му.

Отдясно, подпрян на олющена стена, човек без крака, протяга пластмасова чаша - иска дола.

Петгодишно чорлаво момиченце ближе дълъг сопол от носа си, протяга пластмасова чаша - иска дола.

Индианка с бебе на висналата си гърда протяга пластмасова чаша - иска дола.

Едноока баба протяга пластмасова чаша - дола. Дола-дола-дола-дола - всеки иска дола.

Внезапно нещо прелита ниско над главата ми с крясък и аз успявам да клекна в последния момент, за да избягна сблъсъка с Човекa-паяк.

Донки шоу, донки шоу, донки шоу, донки шоу - гърбушко с бялата капела мърда задника си - факи, факи.

Не разбирам.

Донки факи сеньорита.

Аха - спектакъл с магаре и гола жена изведнъж изглежда подходящ. Тръгвам след него.

Донки шоу, донки шоу, донки шоу...

Пресичаме "Революсион" и слизаме по стълбите на страничен безистен. Джуджето с бялата капела спира пред олющена врата с мръсна гола крушка над нея и натиска звънец. Вратата се отваря, от нея наднича обръсната глава. Гърбушко протяга ръка - дола.Давам долар и капелата му се смалява нагоре по стълбите. Плащам и на бръснатата глава за вход и слизам по още няколко стълби надолу.

Опушен бар с вишневи сепарета, кафява ламперия и боядисани в черна блажна боя колони с увити по тях коледни лампички. В единия край е скована малка сцена, пред която има няколко кръгли масички, отрупани със смачкани кутийки от бира, пепелници с фасове, около тях се веселят моряшки униформи, кожени якета и хавайски ризи. По стените висят избелели плакати на мексиканска бира - "Corona", "Dos Equis", "Теcате". Влизам точно когато музиката спира и се нареждам до бара най-отзад, зад няколко реда мъжки гърбове. Надигам се на пръсти. Погледите са насочени към червени плюшени завеси, които се разтварят, двама души извлачват сиво магаре и се скриват обратно.

Одобрителни възгласи. Към бармана се протягат ръце с долари, той раздава бири.

Завесите се разтварят отново и излиза гола кафеникава жена на средна възраст с възкъси крака, увиснали гърди и отпуснат корем. Представям си я с щипки в уста, простираща пране. Краката й са обути в бели лачени сандали с токчета, а горе се събират в черна бухнала туфа. Косата е къносана, гримът - лош, веждите - първо изскубани, после нарисувани. От аудиторията тук-там се чуват неодобрителни подвиквания.

Е, неблагодарници - какво искате за пет долара!? Шакира?!

 

 


* Лично, работно пространство в офис, с ниски прегради, достатъчно за бюро, монитор, стол (анг.). - Б.а. [обратно]

* Вятърът Санта Ана е суховей, характерен за района на Южна Калифорния. Обикновено Санта Ана бушува през есента или ранната зима, когато между Сиера Невада и Скалистите планини се формира зона на високо атмосферно налягане. Тогава студеният и сух въздух от пустинята се спуска надолу в югозападна посока в тесните клисури и проходи на калифорнийското крайбрежие. Там се затопля вследствие на компресия и триене, набира скорост и сее пожари по пътя си. - Б.а. [обратно]

* Сурова захар (исп.), вагина, проститутка (исп. разг.). - Б.а. [обратно]

* Пиян (исп.). - Б.а. [обратно]

 

 

© Захари Карабашлиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Захари Карабашлиев. 18% сиво. София: Сиела, 2008.