|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МАЙСТОРЪТ (И) МАРИЯ Ясен Василев Да яде и да пие, за това е човекът. Тъй като в „Подножието на вечерята” става въпрос за хранене, си представям Мария Калинова като майстор („и аз съм желязна, и аз съм майсторът”) готвач. Тогава стиховете в тази книга са скъпи и редки деликатеси за духа - пикантни и с тръпчив вкус, който остава в устата дълго след като си консумирал, от онези със сложните имена, за които трябва да платиш цяло състояние, и които никога не могат да те нахранят, но за сметка на това ти доставят неописуемо удоволствие. Така и с тези стихове: те започват, след като свършат. Вместо да заситят глада за поезия, който те е накарал да посегнеш към книгата, те те оставят да „преглъщаш наобратно” още по-гладен, отколкото си бил в началото. Тези стихове те карат постоянно да се връщаш, да обръщаш вече прочетени страници и да препрочиташ. Устата ми се пълни със слюнка само от някои от заглавията - в тази вечеря са забъркани „обли убийства”, „бинтовани тайни”, „вертикални морета”, „мъртви езици”, „вкаменени гори” и „предишни прераждания”. Тук са смесени фолкора и митологията, Библията и дзен будизма и какво ли още не. „Самата сляпа” ни сервира „опашките” на лисицата, а хлябът се предлага само с „наказателни игли”, забити в него, и с добра ракия от „четвъртъците на ноември”. Това са текстове, които не можеш просто да преглътнеш - те трябва да се дъвчат бавно, докато разтвориш езика им, докато усетиш вкуса на всяка дума, на всеки глас, който се обажда от страниците. Макар писането на Мария безмилостно да „разрязва тела и предмети” и езикът й да „реже, задълбава и оголва до кокал”, на читателя ще му е трудно да разреже тази книга, „да стигне дъното й” с нож, ножица, хартия или бръснач, защото тази поезия е жилава - трудно се „слапва, схрусва, смлясква, сгълтва, смила”. Но Мария е също и майстор зидар („сънувам, че зидари ме убиват с камъни”), защото е построила с вниманието на архитект стиховете си - с дълбоки основи и здрави стени, така че времето не може да ги разруши, ще устоят и на трусовете на епохите, няма да помръднат - „като пирамиди, като паметници, като позорни стълбове” - обладани и обвити в мистерия - в тези сгради не се живее, в тях се вгражда опитът на миналото („как ще застрелям миналото си там вътре, миналото си там вънка”) или майсторът вгражда сам себе си, за да се предпази от „опасните типове, уличниците, от лицата, oт случайните срещи”. Тези постройки нямат врати, прозорците са зазидани и може да се влезе само през „ухото на иглата”. В началото изглежда невъзможно, но веднъж промъкнал се оттатък, някаква „обърната клаустрофобия” не ти дава да излезеш, дърпа те навътре и те кара да изследваш всеки ъгъл, от който дебнат мумии, самоубийци и тайни дневници. Изучаваш всеки камък, но разбираш, че „не можеш камъните да извадиш и преобърнеш наобратно вътре в посоките им”, защото от тези текстове нищо не може да бъде махнато, нищо не може да бъде добавено, всяка дума тежи на мястото си, всеки камък е невъзможен за поместване, всеки камък значи и едно, и друго вътре в себе си. Но тази вечеря може и да откаже от храненето - ако нямаш опит, търпение и вкус да дегустираш, да изучаваш продуктите й - може да ти приседне или да ти се повдигне, затова препоръчвам да седнеш да ядеш, да пиеш и да четеш с чисто сърце и без очаквания, да дъвчеш бавно и да видим кой кого! Начало на вечерята!
Мария Калинова. Подножието на вечерята. София: Алтера, 2008
© Ясен Василев Други публикации: |