Вяра Калфина

web

Началата на Рим са засвидетелствани в множество епически разкази, чийто квазиисторизъм не напуска рамките на древни космологични представи. Ресурсът на митологическите наративи дава богат материал на римските предкласически и класически поети не само с вече популярните си разкази, но и с възможността за пораждане на нови митологично-исторически фабули. Познаването на жанровите особености на римския епос позволява в редица разкази да бъдат откроени елементи, които, макар да са литературно преосмислени и стилистично типизирани, предполагат различен, модифициран в епоса смисъл. Пример за подобно преосмисляне на митологически разказ, останал съдържателно непроменен, но заличил древния си смисъл, дават широко популярните в римския епос истории за основаването на Рим и първите му владетели. При разглеждането на няколко представителни разказа акцентът на изследователския интерес ще бъде поставен върху механизмите за предаване на власт на древна италийска почва.

В науката отдавна е изказано предположение, че в царско време властта в Рим се е предавала по женска линия. Според Дж. Фрейзър (1984: 198) принципите на унаследяване са екзогамия и матрилокалност, което означава брак на царския син с жена от друг род и наследяване на местната власт от чужденец, оженил се за царската потомка, носител на властта.

Макар този принцип на наследяване да се обвързва често пъти само с царете от етруски произход, тя има отношение и към техните предшественици. Институцията на брак между чужденец и царска наследница вероятно е била разпространена в изключително широк средиземноморски ареал. За нейната актуалност на древна италийска почва свидетелстват легендите за насилствената смърт на римските царе¹. Особена тежест добива изложеното предположение предвид историческите свидетелства, че двама от тримата етруски царе са детронирани от зетьовете си. Очевидно тези предания пазят в себе си спомена за отмряла институционална норма за предаване на властта, свързана с брак с наследница, а в по-древни времена вероятно и с умъртвяване на досегашния владетел.

Вергилиевата "Енеида" представя изрично този механизъм за наследяване на върховенството от странник, оженил се за владетелската дъщеря. В седма книга на поемата цар Латин приема тевкрите и слушайки възхвалата на техния водач Еней, размисля:

                              ... Не го толкова пурпурът трогва,
нито везмото по него, ни жезълът скъп на Приама -
царят се бави, че мисли за брака на своята щерка,
в себе си той преценява словата на стария Фаун -
сигурно този е зетят, дошъл из далечна чужбина
според съдбата, той цар равноправен ще бъде наричан,
ще произлезе от него прочуто по доблест потомство,
то ще наложи мощта си над целия свят.

(ст. 242-249)²

Извън очевидната идеологическа мотивация за избора на съпруг, Латин се съобразява и с древна повеля:

... имам аз щерка, не дава оракул от храма на татко,
още гласът от небето, от своя народ мъж да вземе,
но пророкуват, че щял от чужбина женихът да дойде...

(ст. 268-210)

Несъмнено двойното подчертаване на предсказанието не е само поетическа инвенция. Макар Вергилий напълно съзнателно да поставя в митологичен контекст събития, схващани като исторически, некоректно би било всеки елемент от неговия разказ да се пречупва през призмата на идеологията, която той изгражда. Вероятно с традицията за встъпване в брак с носителка на властта могат да се обяснят редица смущаващи епизоди от ранната римска история, наситена с разкази за похищения на жени. Нека допуснем, че това е бил утвърденият модел на наследяване. В такъв случай той предполага или доброволно съгласие от страна на настоящия владетел, или влизане в противоборство с него. Може би спомен за именно такова противоборство пази легендата за грабването на сабинянките... Макар основалите Рим пастири да не са пришълци, те конституират своето поселище и го включват в италийската топография именно като го населват с местни девойки. Макар кражбата мигновено да поражда война, в дълготраен план тя носи мир между римляните и част от съседните племена.

Друг повод за размисъл в тази насока дава разказът за детронирането на последния римски цар. Тарквиний Суперб, както единодушно свидетелстват древните автори, бил изгонен, след като се опитал да насили уважавана матрона. Безспорно подобен акт не може да бъде тълкуван безоценъчно, но в светлината на вече изказаното предположение за механизма на овластяване, действията на изгубилия влияние владетел могат да бъдат силно преосмислени. Може би овластяващото в по-старо време похищение на знатни жени на италийска почва би позволило проявеното от Тарквиний насилие да бъде мислено не само през призмата на човешката природа. Изгонването на последния цар променя дотогавашното статукво. Установява се нов държавнически ред, а споменът за механизма за предаване на властта в царско време постепенно се губи. Затова и впоследствие забравената политическа реалия намира своето обяснение във възмущението на римляните от наглия насилник.

Предположената традиция за овластяване чрез брак с местната владетелска дъщеря несъмнено е свързана с локални квазиисторически предания. Изказани на митологически език, тези предания по специфичен начин отразяват реални политически събития.

Тъй като Рим никога не е имал теократично управление от източен тип, не бива във фигурата на царя да се разпознава еквивалента на мъжко божество - съпруг на велика богиня. Римляните предпазливо говорят за хиерогамните отношения на смъртни с богове, затова и иначе трябва да търсим обосновката на разглеждания исторически феномен.

Убедително предположение за митологическия прецедент дава проследяването на италийска почва на легендите, свързани с героя първоосновател Телегон. Телегон, според митологическото си родословие, е син на Одисей и богиня Кирка. Вергилий и Овидий внасят литературния образ на богинята, изграден по елинистически образец, но римските разкази за нея съдържат неприсъщи за гръцкото й амплоа черти, които могат да бъдат обяснени единствено с местни традиции. И в "Енеида", и в "Метаморфози" Кирка е представена като нимфа, обожателка или сродна с ранни италийски владетели - най-вече Пик, Главк и Латин. Митологическият мотив за подобна връзка е по същество генеалогичен и обикновено се отнася към цикъл предания за основаването на град и владетелски род.

Този мотив се успоредява от вече споменатия разказ за Кирка като майка на Телегон - митичният основател на град Тускулум. Силно популярното на местна почва генеалогично предание намира място в литературата. Например: разказвайки за един тускулански първенец, Тит Ливий го определя като потомък на Одисей и богинята Кирка (si famae credimus, ab Ulixe deaque Circa oriundus) (Livius 1914, 1: 49). Макар тук да липсва междинното родствено звено в лицето на Телегон, извеждането на произхода от Кирка недвусмислено препраща към този цикъл от митологични разкази. Като митичен основател на Тускулум, Телегон става олицетворение на града: в една своя елегия Проперций метонимично определя града като Aeaei moenia Telegoni (Propertius 1920: 2, 32, 4). Хораций също говори за Telegoni iuga parricidae (Horatius 1984, Od. 3: 29, 8), а на друго място споменава Tusculi Circaea moenia (Horatius 1984, Ep. 1: 30). Приведените примери недвусмислено доказват, че преданието за Телегон като митичен основател на Тускулум е било изключително популярно във времето на създаване на "Енеида". Напълно изключено е изкушаващото предположение, че силната традиция има литературен произход и обслужва определена идеология, целяща косвеното свързване на Рим с гръцки героически митове. Допълнителна причина за това е наличието на множество топоними, свързани с Кирка. Например: изреждайки типично италийски пространствени топоси - маркери, Вергилий споменава Цирцейската планина ("Енеида", VІІ, 777-780).

Посочването й (Circaeum iugum) не е единично и дава основание да се предположи, че подобен топоним или кръг от топоними не е поетическа метафора, а реално съществуващ обект. Името на Кирка се свързва и с три малки острова в близост до Мизенум³, както и с град, носещ името на богинята: Ливий говори за жителите на град Цирцеи: Circeios colonos (Livius 1914, 1: 56; както и 2: 39), а Цицерон споменава, че там Кирка е била обект на религиозно почитание: Quid deinde ... Circe autem et Pasiphae et Aeeta e Perseide Oceani filia natae patre Sole in deorum numero non habebuntur? Quamquam Circen quoque coloni nostri Cercienses religiose colunt (Cicero 1910, 3: 48).

Многочислеността на изброените препратки без съмнение доказва, че името на Кирка е било трайно обвързвано с редица важни италийски топоними. На митологическо ниво тази връзка се е схващала като родство (покровителство) от страна на богинята спрямо основателите на градове. Съществуват предположения, че популяризираната от литературата Кирка е заменила древно италийско женско божество (Roscher 1937: 1201). Причините за отхвърляне на подобна идея в настоящото изследване са две: преди всичко устойчивостта на литературните образи се проявява предимно в полето на литературата. Макар простонародните предания да попиват в авторовите произведения, повсеместното масовизиране на един литературен образ е значително по-трудно. С особена сила това важи за топонимичната картина на отделни области.

На второ място, не бива да се забравя отчетливото присъствие на Кирка в етруското изкуство. Иконографската традиция на образа сочи близостта му до неговия начален, предгръцки облик на хтонична велика богиня от източен тип. Разпространеният в широк средиземноморски ареал божески персонаж лесно би могъл да "мигрира" чрез преселващи се носители на култа. И доколкото малоазийският произход на етруските отдавна е отбелязан в науката, напълно естествено е предположението, че могъщата богиня е схващана като прародител на видните италийски родоначалници. Покровителството над владетеля от страна на така типизирано женско божество се схваща на митологическо ниво като родствена връзка с основателя на град и владетелски род. Затова и не изненадва появата на редица топоси, свързани с митичния родоначалник Телегон. В качеството си на странстващ княз основател той полага началото на владетелски род, а митолигическото му родство с Кирка регламентира властта му.

Устойчивият мотив за Кирка като митичен прародител е виден и в многобройните разкази за потомството на богинята. Почти всички приписвани й деца са митологическа епонимна проекция на италийските градове. Например: Авзоний (Авзония), Антей (Анциум), Ромос (Рим), Латин (Лациум) и др. (по-подробно вж. Grimal 1951: 94).

Структурното дублиране на мотива за Телегон като основател на Тускулум с Енеевото странстване и усядане е повече от очевидно, което е и потвърждение на изведената схема на наследяване. Този модел трайно се свързва с царския период и по-конкретно с етруските, доколкото традицията представя почти всички римски царе като детронирани от зетьовете си. В полето на класическия римски епос споменът за институционализирания модел на овластяване се пази най-вече в разказа за троянския пришълец Еней. Той присъства обаче и във фрагментарен вид - в преданията за божеството прародител (с вариант любима) на митологичните първооснователи на големите италийски градове. Тази представа пази спомена за особения механизъм за предаване на властта, носител на която в древна Италия са били жените.

БЕЛЕЖКИ

1. С изключение на обожествения Ромул. [обратно]

2. Цитира се според превода на Г. Батаклиев (Вергилий 1980). [обратно]

3. По въпроса срв. Roscher (1937: 1201). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Вергилий 1980: Публий Вергилий Марон. Буколики. Георгики. Енеида. Прев. Г. Батаклиев. София, 1980.

Фрейзър 1984: Фрейзър, Дж. Златната клонка. Прев. от англ. Цв. Петков. София, 1984

Cicero 1910: Marcus Tullius Cicero. De natura deorum. Scripta quae manserunt omnia. Leipzig, 1910.

Grimal 1951: Grimal, P. Dictionnaire de la mythologie Grecque et Romaine. Paris, 1951.

Horatius 1984: Quintus Horatius Flaccus. Opera. Ed. St. Borzsak. Leipzig, 1984.

Livius 1914: Titus Livius. Ab Urbe condita. Ed. M. Müller. Leipzig, 1914.

Propertius 1920: Propertius. Elegiae. Erk. v. Max Rothstein. Berlin, 1920.

Roscher 1937: Roscher, W. H. Ausführliches Lexikon der griechischen und römischen Mythologie. Leipzig, 1884-1937.

Vergilius 1983: Publius Vergilius Maro. Aeneis. Hrg. v. Johannes Götte. Zürich & München, 1983.

© Вяра Калфина
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2009, № 7 (116)