СТРУЯТА НА ЖИВОТА

Венцислав Божинов

web

Вратата се отвори лесно. Постарах се да запазя паяжините и леко се промуших. Лъхна ме на прах и спарено. Огромен еврейски апартамент отпреди войната със стая за прислужница и изход към аварийното стълбище, просторно антре с резбована закачалка, на която професори от университета, министри и актриси са окачвали скъпите си палта. Следваше портал с витраж и огромен хол с твърде скромна мебелировка - масивен шкаф, прашасал, но стилен, елипсовидна маса, застлана със зелен плюш, и статуя в цял ръст в единия ъгъл. Фронтално на стената виси портрет на собственика, поставен в рамка, имитираща патинирано злато, а на двете срещуположни стени, сякаш в безпорядък, висят снимките на една и съща дама, вероятно популярна акртриса от предвоенните години. Реших, че е такава, по няколко фотоса, правени след края на нейни представления. Издаваха я кошниците с цветя и завесата зад нея. От щемпелите под снимките се виждаше, че едната беше изработена в еврейско студио тук, останалите - в Рим и Виена.

Настаних се без притеснение. Няма нищо по-сигурно от апартамент, завещан на университет. Обикновено вероятностите за неговата съдба са две - или да бъде забравен и никой задълго да не се сети, че го има в имотните регистри, или прозорлив ректор да го предвиди в бъдещите си планове за продажба на сметка, от която да спечели подобаваща сума. И в двата случая една година от смъртта на собственика и процедурата по завещаването не е достатъчна, за да се случи каквото и да било в апартамента. Така че от гледна точка на нежелани посещения съм съвсем спокоен. Две врати в хола водят към кабинета и спалнята - твърде скромна в сравнение с работното място, което по-скоро прилича едновременно на библиотечно хранилище и на етнографски музей.

Притичвам до тоалетната, като оставям замалко пушката, подпряна до полуотворения прозорец. Къса непретенциозна полуавтоматична карабина, калибър 22, патрони с периферно възпламеняване, една страхотна идея на Огюст Флобер. (Не бъркайте с Гюстав Флобер. Когато единият патентова куршума, другият е зает с далеч по-смущаващата история на Ема Бовари.) Габаритите са прилични със сносен баланс; по мекия оловен куршум не се отпечатват балистични следи, защото всичко, което остава от самия него в човешкото тяло, са малки стърготини, изпитание за всеки хирург, специалист по огнестрелни рани.

Театър!? Не, не е театър. И аз не съм сценограф. Всичко е истина - не много приятна, прашасала и отегчаваща. Истина в сумрака в апартамента на самоубилия се преди няколко дни професор по философия Аарон Леви. Ако беше театър, пушката щеше да виси небрежно над главата на бронзовата статуя, която ме гледа твърде остро и някак косо въпреки привидно миловидното й лице, а онова, което щяхте да чуете от мен, щеше да звучи вероятно така: „Слабата светлина, пропускана през малките стъклени квадрати на прозореца, кара цевта на карабината да хвърля меки тъмновиолетови отблясъци, а сребърният глиган, инкрустиран върху затворната кутия (задължително върху затворните кутии на скъпите оръжия има сребърен глиган) да потрепва като жив.“ - сериозна предпоставка свидетелите на творческия акт да предполагат, че тя ще гръмне. Но това, за което говоря, е друга работа - тя е тук именно за да гръмне, и е съвсем обикновена карабина, открадната преди години и минала през доста ръце, преди да се озове у мен. Пушка без история и сериен номер, отдавна заличен от списъците на издирваните оръжия. Мисля, че си приличаме точно по номерата - има ги, но никой не се интересува от тях. И двамата имаме скритите си достойнства: учител по литература, когото учениците харесват, докато им говори за Човека с подземие, за Неточка Незванова или за Играча на рулетка, и малокалибрена безшумна пепелянка. В шумния градски център ми спестява неудобството да поставям обемен заглушител. Някои казват: „С нея и в ухото да те гръмнат, няма да чуеш.“ Но не е това. Има някакъв особен финес в трите грама олово, колкото малко скъпоценно камъче за годежен пръстен. Когато това малко зърно се впуска в дулните канали, налягането лудешки го завърта, стените на цевта го погалват, притискат го любовно и всичко, което се чува, е звукът на камшично изплющяване, но най-важното е, че простреляният в сърцето не изпитва болка. Не болка, а тъга по нещо безвъзвратно загубено, по необратимото, идваща от най-дълбоката същност на човека и поглъщаща го в мътните си утробни води. Тъгата е единственият фотографски проявител за човешката душа, който кара сребърните соли на плаката й да потъмняват, да добиват ясни очертания и да я правят видима. Евангелско е да дадеш на някого шанса, макар и в смъртта, да изпита твърде сложното и много често непонятно чувство тъга, до което животът не му е позволил дори да се докосне.

Не пускам водата. Неприятно е, но шумът й може да предизвика нежелано любопитство у съседите. Ще свърша бързо, за не повече от час. Знам, че се връща към седем, сипва си бърбън (може би го предпочита пред скоча заради чистия му характер) и се разхожда. В интерес и на двамата е да не се бавя. Нищо не съм пил от часове, но от напрежение непрекъснато ми се пикае. Течности почти не изхвърлям, което още повече усилва неприятното усещане и тръпненето в слабините.

Ще се постарая да го направя по възможно най-прецизния начин, като пазя лицето, което, смея да твърдя, е красиво.

Докато пресичам кабинета, виждам, че погледът на статуята е станал някак вял. В голямото тъмно петно върху масивното бюро прозира лек рубинов нюанс, сякаш не е кръв, а разлято бордо. Някой небрежно е забърсал с вафлена кърпа след огледа на следователите. Не правя специално разследване - кърпата е захвърлена в коша на тоалетната и допълнително ме напряга. Отсреща все още няма движение. Хубавото на тези мигове е, че имам време да си мисля за разни неща, да правя преоценки или да се ровя в спомени. Необходими са ми - и аз като Играча на рулетка не намирам себе си. Може би страстта към хазарта най-точно ме представя, въпреки че се появи късно и съвсем неочаквано за мен.

* * *

Как започна всичко? Стресна ме изсвирване на клаксон, докато стоях на тротоара в очакване да светне зелено. Не мога да кажа, че зад тъмното стъкло видях просто лице. Беше по-скоро спомен. Светлосивият и особено бистър, сякаш стъклен, ирис правеше очите му да изглеждат слепи и да не знаеш в кой момент се е взрял в теб - твърде неприятно усещане, - дълга права черна коса и смугло лице с пленителната непорочна усмивка.

- Обади се - каза, - бързам.

Надраска номера си на малко листче и припряно тръгна. Автомобилният поток го погълна и изчезна така, както се беше появил. Когато си срещнал приятел от детинство след двайсет години раздяла и той е оставил телефон, най-логичното нещо е да не се обадиш или поне дълго да протакаш. Опасяваш се да не смутиш приятен спомен или да се сблъскаш със свят, който ти е безкрайно чужд, да откриеш, че около него има други хора, които са му станали по-близки, отколкото си ти, и още куп неща, наивни, но и демотивиращи. Трябва да призная, че причината да му се обадя, бяха нощните неосветени автобуси. Няма нищо по-потискащо от стар неосветен автобус. Люлееш се с още куп силуети, които стискат с побелели пръсти тръбите и висят на ръцете си като трупно месо в кланица, докато обикаляте по мрачните улици на предградието. Някои силуети слизат, за да се стопят в тъмнината между блоковете, други се качват, хващат се за тръбите и започват също да се люлеят, сякаш не е имало размяна. Вглеждаш се в жълтата непропусклива светлина на прозорците и ти се иска да бъдеш вътре, да говориш и някой да бъде с теб или ти да бъдеш с някого. В подобен момент позвъних. Може би съм звучал прекалено отчаяно, защото беше категоричен: „Слез и чакай! Идвам веднага.“

Не си спомням дали се поздравихме, но през цялото време мълчахме със страх да не открием колко сме променени - опасявахме се да не сме си станали непознати, - но всичко се преобърна след първото припомняне на смешен спомен.

До тях в съседство живееха две странни птици - сивите лебеди. Той така ги наричаше заради еднотипните светлосиви анцузи, които носеха. Тясното трико, прилепнало по застаряващите им тела, и кройката тип „голф“ правеха вида им особено комичен. Бяха щастливи съпрузи без деца с малка френска болонка. Мъжът беше късен импресионист, почитател на залезите над близката река, а жената - верен оръженосец, който предано мъкне статива, докато той избира подходящия ракурс. Дебнеше пурпурната среща на реката и слънцето - винаги твърде кратка. Не се харесваха взаимно. Те него заради неприкритото му хилене при случайните им срещи, той тях... ей така.

Отмъсти им, като набучи парче месо на оголения край на кабел, а после го подаде на благодарната до игривост бедна болонка. Виеше от смях и обясняваше как пухкавата опашка заприличала на четка за миене на мръсни бутилки. После облече на голо сатенения масленозелен пеньоар на майка си, сипа си бърбън и се покатери на покрива на едноетажната си къща - опитваше се да прилича на Синатра по халат. Докато сивите лебеди се щураха като обезумели покрай безжизнения труп на кучето, той се хилеше неистово. В кратките промеждутъци на успокоение отпиваше малки глътки и клатеше краката си така, че всички наоколо откриха тайните на чатала му. Онези след тази случка се махнаха.

- Спомняш ли си? Тогава те питах защо ги кръсти „сиви лебеди“, след като сиви са речните чапли, а ти ми каза, че в лебеда има нещо идеално и затова смешно.

- Да, има някакво разминаване между представата за лебед и самата дума. За мен тя винаги е означавала наивен глупак.

* * *

Споменът, този спомен, който сега отново изниква в съзнанието ми, се разположи върху пътя, върху времето на пътя до новия му луксозен дом - припомняхме си до входната врата. Апартаментът беше повече от просторен. Почти липсваха мебели, но тези, които видях, сякаш леко намигаха и прошепваха: „Знаеш ли колко сме скъпи?“ Нямаше вътрешни стени. Апартаментът приличаше на средно голяма картинна галерия, в която банята и тоалетната стояха като прекрасни инсталации на модерно изкуство с ретронюанси. Прозрачната кристална вана по съвършен начин се съчетаваше с позлатените й четири поставки във формата на лапи на хищник, а душът - голям кристален чадър, не пазеше от дъжд, а точно обратното - от безбройните дупчици по вътрешната му страна бликаше вода. Като се замисля, не съм сигурен дали беше душ, или оригинален вътрешен фонтан. Едната от стените беше неизмазана, но украсена със скъпа картина. Сякаш някой беше изрязал с макетен нож огромен правоъгълник от тухлената стена, за да открие отвъд твърде пъстър свят - очевидно антитезата беше съзнателно търсена.

Едва ли щях да я забележа, ако не беше поздравила. Носеше къса сатенена рокля, която повече показваше, отколкото скриваше тялото, бялата му кожа и меките гънки. Запитах се дали е част от интериора. Пристъпи с премерени крачки, като се движеше съвсем до стената, и протегна ръка. Не се представи, не каза нищо - само една протегната ръка - и се върна обратно на леглото, откъдето явно беше станала. Едва тогава видях, че глезените й са свързани с тънка сребриста верижка с голяма халка по средата, от която друга подобна верижка се проточваше до стената и свършваше пак с халка, нанизана на тънко стоманено въже. Стори ми се безкрайно елегантно състоянието и на пазителка, и на робиня на дома едновременно. В нея имаше нещо твърде крехко и прекрасно бяло.

Изглежда, съм погледнал питащо или пък смутено, защото побърза да ме успокои:

- Тя е статуя, жив алабастър, пълен с благовония. Сядай - посочи ми стилизиран фотьойл, подобен на диван на римски патриций.

Мисля, че аз пръв забравих за нея. Разговорът тръгна в друга посока - пак на спомени, но сякаш без да ще или да го осъзнава, прошепна:

- Тя се чувства прекрасно, аз също.

- Колко време продължава това?

- Не съм се замислял, не знам. Цяла вечност, но знам кога всичко ще свърши...

- Кога?

- Когато един ден реша, че вече не е моят жив истукан, и й прережа гърлото.

- А след това какво ще правиш? - попитах глупаво.

- След това ще прережа и своето или нещо подобно. Наздраве!

- Наздраве - отвърнах смутено.

- Тя е част от моята житейска рулетка...

Да. И тогава си спомних, че някогашната му голяма страст е хазартът. Но не си мислете, че ходеше в казина, такива просто нямаше, като не смятаме тези в морските курорти, но те бяха бутафорен ерзац на истинските обиталища на обладаните от страстта. В частните квартири беше далеч по-интересно, но и там не беше неговото място. Неговата игра беше животът с всеки свой малък детайл, с малките случки и мигове - беше готов да се обзаложи и да оспори всяко твърдение, изпуснато в непринуден разговор, независимо от личната си убеденост, че то е вярно. Застиваше в хазартен ступор: „Не. Това не е така! Искаш ли да се обзаложим и ще ти докажа, че не си прав?“ Разчиташе на естественото свойство на живота непрекъснато да ни изненадва. Вървеше против очевидната логика и печелеше.

След първата вечер посещенията ми следваха свой вътрешен ритмичен ход, предпоставян от моята самотност.

„Слез и ме чакай!“ - така казваше всеки път, независимо дали звънях от неосветен автобус, или от самотната си квартира. След това ме закарваше до призрачното си леговище. Тя, подобно на първия път, идваше, подаваше ръка и тихо се оттегляше. Лягаше върху леглото, вперила безизразен поглед някъде над нас и прекрасна в ефирната си белота. Наистина алабастрена скулптура - от нея се разнасяше тайнствено благовоние на пролетен дъжд и диви треви.

За неговата работа не питах. Беше ми ясно, че при едно от безбройните си залагания му е провървяло. Опитвах се да го осмисля - крупие на голямата бизнес рулетка. Събираше и раздаваше залозите на заслужилите, на далечните и недостижимите, които аз познавах само от вестниците. Всички те, министри, депутати или собственици на огромни фирми, бяха за мен боговете в новия политически мит, в който безпрекословно вярваха всички като мен.

- Знаеш ли, тези нито веднъж не са тръпнели като мене и тебе, за да разберат на какво число ги е завъртял животът, не са залагали срещу него, но ние сме истинските хора, защото го правим непрекъснато.

- Аз не съм на твоите хазартни висоти, за да ме смяташ за свой съучастник.

- Толкова не си прав, колкото моята статуя не ни забелязва, колкото ние сякаш не я забелязваме или колкото ти се правиш, че не я забелязваш. Да се обзаложим, че можеш да бъдеш най-големият играч, че дори вече си най-големият.

Инстинктивно погледнах към нея, но тя с нищо не показа, че ни чува.

- Искаш ли да ги разиграем?

- Не разбирам? Кого да разиграем?

- Ами тях, недостижимите. Лесно е. Избери няколко души, избери от най-висока класа и ще залагаме, че до месец един от тях ще умре. Ще заложим на различни - ти на един, аз на друг - и ще чакаме рулетката да спре.

- А кой ще я завърти? Нали някой трябва да завърти рулетката?

- Тя вече се върти. Върти се въпреки нас и въпреки тях - напук на всички.

- Не става. Струва ми се налудничаво.

- А да живееш, не е ли налудничаво? Да не би някой да те е питал искаш ли да се раждаш, а да живееш точно така... Някой питал ли те е? Не си спомням да съм делегирал права на някого, за да изпитва удоволствия за моя сметка - да ме ражда, да ме заставя да живея живот, който не харесвам.

- Нямам пари за залози... - Беше първото, което успях да измисля. Все пак за пръв път имах възможността да заложа и да спечеля, и то не срещу кого да е, а срещу победителя на живота.

- Избери един - посочи лист, който, по всичко личеше, беше подготвил предварително.

Реших да приложа неговата тактика, като не търся никаква логика.

- Първият, избирам първият, стига да не е твой избор.

- Прекрасно! Имаш хилядарка, ако този до края на месеца свърши.

Така се почна. Повече от две години играем безобидната си игра. За не повече от месец, понякога два, най-много три моята прогноза се потвърждава и аз получавам в пощенската си кутия запис за хилядарка. После отивам при него, за да споделя задоволството си от това, че съм надхитрил победителя на живота. Говорим тихо, пием бърбън на малки глътки и слушаме Синатра. Статуята гледа все така безизразно, с тази разлика, че от известно време сяда при нас. При всеки опит да придърпа късата си рокля, веригата вълшебно прозвънява. Понякога открадвам миг от него и успявам да се взра в очите й - потъвам...

* * *

Два силуета, на мъж и жена, се срещнаха пред огромния прозорец. После тя изчезна зад червения отблясък на късния залез, който стъклото отразяваше, а той остана на място. Повдигнах пушката. По-малко от сто метра са твърде малко разстояние, за да не успея да го улуча в сърцето. През полуоткрехнатия прозорец прогърмява грохотът на трамвай, надвикал автомобилния шум. Не повдига ръка, не трепва, не спира да гледа прозрачно със сивите си очи... пада. Подарявам му доза тъга, въпреки че от нея имаше в изобилие.

Вземам си довиждане с бронзовата статуя на професора, а тя отново ми хвърля кос поглед. Тъмното петно върху бюрото на професор Леви Матей е станало още по-тъмно и е загубило рубинения си блясък.

На сутринта в пощенската си кутия намирам запис за хилядарка, изпратен преди два дни. Позвънявам му, за да се срещнем. Против логиката на живота си въобразих, че мога да го надхитрям всеки път. Чувам женски глас: „Ела, очаква те.“ Затварям и бързам.

Красив (постарах се), но блед, приличащ на легнала мраморна статуя върху рицарски саркофаг. Сега сме тримата: учител по литература, който играе хазарт в свободното си време, труп на играч на рулетка и една окована статуя, която може би обичам.

© Венцислав Божинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.07.2008, № 7 (104)