Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГАРА КРОНОСОВО

Венцислав Божинов

web

Малката долина, в която се намира Кроносово, подсказва, че през него e възможно да минава влак, и това наистина е така, само че от известно време този влак не спира на гарата поради официалното й закриване. Малкият брой на пътниците се оказа решаващ за нейното съществуване. И тъй като в градчето поводи за празник няма, дори никак, закриването беше подходяща причина жителите да се съберат на скромен гуляй в чакалнята на гарата и да си припомнят приятните и не дотам приятните пътувания. След срещата влакът минаваше през Кроносово и не спираше, но това съвсем не означава, че никой не се качваше.

Съществена подробност е, че в селото живееше машинистът на влака, така че когато идваше неговата смяна, имаше възможност някой да се качи. Влакът намаляваше, като почти пълзеше, а машинистът сръчно успяваше да се метне на стъпалата на локомотива. Това беше мигът, в който някой по-сръчен жител на Кроносово можеше да се качи. Ако трябва да съм честен, сръчните не бяха много, тъй като по-младите жители, способни на подобни подвизи, от години живееха в едно село в далечна Испания, което аз бих искал да назова, но ще си го спестя от уважение към онзи, който говори за него така: „В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня.“ Тук се налага уточнение - в споменатото село на Ла Манча се изселиха само жителите от горната страна на железопътната линия, минаваща през Кроносово, тези от „подлинията“ живееха в съседното Дел Тобосо, което споменавам пред вас без никакви скрупули. Връзката на Кроносово и Ла Манча бяха безбройните картички с голи баири и вятърни мелници, които караха възрастните хора да си мислят, че техните деца са били подмамени от едни много вятърничави хора.

В Кроносово всяка сутрин между седем без десет и осем се случваха съвсем обичайни неща, така че ми е малко неудобно да ви занимавам с тях, но все пак...

В старото училище, което се намира точно срещу читалищната сграда, живееше пенсионираният учител, когото всички познаваха като Мосюто и чието истинско име никой не си спомняше. Дългогодишната му практика на преподавател по френски му остави това наследство за добро или за лошо. Пенсионирането му съвпадна със завършването на последния випуск, с което пък беше сложен край на съществуването на училището. Випускът замина за Ла Манча, а Мосюто остана единственият обитател на училищната сграда. Заживя, както бе живял през последните тридесет години - сам в малката стаичка до учителската стая. Не беше родом от Кроносово, но така се срасна с него, че реши да остане завинаги тук. А какво се случваше всяка сутрин точно в седем без десет?

На стената в стаята на Мосюто висеше твърде странен предмет - модерен кварцов часовник марка „Цитизен“. Всъщност марката беше условна, тъй като машинките на всички подобни часовници се внасяха насипно в големи кашони и после се монтираха на съответните кутии съобразно моментното търсене на пазара. Когата Мосюто си купи часовника, най-мого се харчеха продуктите „Цитизен“ - евтиният аналог на „Сейко“. Като всичко, до което се докоснеше Мосюто, и този часовник имаше своите подобрения и точно те го правеха странен, дори абсурден. От лъскавото модерно творение на съвременната китайска индустрия висеше на тънка жичка бакелитово мързеливо копче, прилично на малка камбанка - почти съм уверен, че това е единственият в света кварцов часовник с подобно подобрение. Копчето беше завещано на Мосюто от немските войници, разквартирувани през войната в родната му къща. Тоя часовник твърде много радваше своя притежател, защото замени омразната ръчна „Ракета“, за която най-много важеше рекламното лого: „Купете „Ракета“, те са най-бързи!“

Та какво точно се случваше в седем без десет? Мосюто ставаше, бръснеше се акуратно и от време на време поглеждаше към часовника. Когато станеше седем без една минута, той заставаше до него, хващаше мързеливото копче и чакаше, докато голямата секундарна стрелка на часовника не стигнеше седем без една секунда. С бързо движение, рязко като нервен тик, цъкваше копчето и стрелката се забиваше като изстреляна от Вилхелм Тел точно в дванадесетицата. Мосюто накланяше леко глава, за да може да чуе с по-малко глухото си ухо от кутията на радиоточката точното време.

На отсрещната страна на училището в споменатото вече читалище живееше водещата на местната радиостанция Офелия Момева. Може да се каже, че жиците на радиоточката свързваха единствените си потребители в малкия град. Общинската управа отдавна се беше отказала да подменя кабелите, които с времето се накъсаха. Останаха здрави само свързващите стаята на Мосюто и радиовъзела на Офелия.

Стаята, в която живееше госпожица Момева, може да се каже, че имаше някои характеристики на студио, ако старият магнетофон „Тесла“, усилвателят „Мос-Тон“ и емайлираният хоремагов микрофон се определят като радиоапаратура. Освен споменатото помещение на втория етаж на читалището се намираше и пищна ритуална зала за бракосъчетания, в която отдавна никой не бе влизал. В седем без нещо Офелия също ставаше, пускаше радиото, включваше микрофона и чакаше. Когато чуеше с нищо непроменимия от години глас на „Хоризонт“ да обяви: „пиу, пиу, пиу часът е седем“, Офелия се прокашляше, повдигаше с малките си ръце едрите букли на главата си, дръпваше надолу бялата си копринена блуза, с което караше гърдите си пищно да се откроят, и ведро известяваше: „Скъпи съграждани, часът е точно седем.“ От всичките скъпи съграждани само един слушаше в този момент радиоточката, но това не интересуваше кой знае колко Офелия и тя продължаваше да се обръща сякаш към безкраен брой слушатели както преди двадесет и повече години. В този миг, чул гласа на Офелия да известява точното време, Мосюто щракваше мързеливото копче, токът потичаше от малката волтиполовинова батерия и часовникът продължаваше своя прекъснат ход, за да отмерва времето с астрономическа точност още едно денонощие до следващата сутрин, когато отново щеше да бъде спрян и сверен с гласа на Офелия. Водещата пускаше теслата с предварително нагласени ролки и от нея зазвучаваше познат френски шансон, а тя хвърляше мечтателен поглед към отсрещната сграда, където в осветената рамка на прозореца се виждаше как учителят по къси хасени гащи и снежнобял потник се потупва по бузите след обилното количество одеколон. И това всяка сутрин...

Точно в осем от училищната врата се показваше Мосюто, готов за обичайната си сутрешна разходка. Оглеждаше се първо на едната страна, после на другата и въпреки че на пустия площад нямаше никой, кимваше леко за поздрав на въображаем минувач. После тръгваше с горда осанка и кафяв костюм на тънки бежови райета по стария плочник, като от време на време замяташе дългия прав перчем, падащ небрежно на челото. От прозорците на читалището в пустата ритуална зала, застлана с червен мокет и прозорци, наредени по цялото протежение на площада, с възхита го следеше Офелия. Прикрита зад дантелените завеси, тя притичваше от прозорец на прозорец, докато Мосюто съвсем не се изгубеше от погледа й в посока на малкия парк. След това тръгваше по бялата плюшена пътека бавно към резбованото бюро, зад което някога в дни на бракосъчетание стоеше тя и изпълняваше задълженията си на общински служител, свързващ законово влюбените сърца на младоженците. Ах, как и на нея й се искаше в тези мигове да бъде от другата страна върху белия плюш и ръката й нежно да се докосва до тази на Мосюто. А после, след ведрото: „Венчайте се! Венчайте се!“, да впие устни в устните на любимия.

Тази сутрин Мосюто стана обичайно в седем без десет. Пусна радиоточката и започна да се бръсне. След това спря часовника точно на седем и зачака. Но нещо го присви в гърдите и той приседна. Отсреща Офелия малко смутено го наблюдаваше - никога досега не си беше позволявал да седне в очакване на точното време. Когато „Хоризонт“ обяви: „пиу, пиу, пиу часът е седем“, тя се прокашля обичайно, за да нагласи гласните си струни, малко нервно повдигна буклите си, почти не подръпна бялата копринена блуза и смутено произнесе: „Скъпи съграждани, часът е точно седем.“ Офелия вдигна глава от микрофона, но не видя ръката на Мосюто да се протяга към малкото бакелитово копче, за да пусне часовника. В радиоточката на Мосюто се чу отново гласът й, но твърде настоятелен: „Скъпи съграждани, часът е точно седем“, но отново не последва нищо в стаята на учителя. След това пак и пак се чуваше потреперващото: „Скъпи съграждани, часът е точно седем“, а заедно с това се чу за миг и свирката на влака, който не спря, но двама пътници все пак успяха да се качат - единият беше машинистът, другият замина за Ла Манча.

 

 

© Венцислав Божинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.07.2008, № 7 (104)

Разказът е спечелил първа награда в Националния конкурс на читалище „Св. св. Кирил и Методий“, Бургас, 2007.