Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАБАТАЧЕН

Светлозар Стоянов

web

Не си спомням преди колко години се случи, дванайсет или тринайсет. Бях студент първи курс в Пловдив. Един петък следобед, както обикновено, взех от хазайката пари назаем за билет и тръгнах към гарата. Влакът беше композиран по-рано. Намерих свободно купе, настаних се до прозореца и се опънах на седалката. Докато гледах навън, ме обзе познато усещане. Стори ми се, че някой ме гледа. При това не как да е, а втренчено. Кондуктор? Обърнах се към коридора на вагона и видях мъжки силует зад стъклото на вратата. Беше с гръб към слънчевата светлина, плътна сянка обгръщаше лицето му, но контражурът на залеза докосваше изотзад дълбоко хлътналите слепоочия на остригания череп и прозираше в огненочервено през ушите му. Мъжът дишаше на откоси, зад скулите му бе избила прясна влага. В ръцете си държеше неголям, опакован в амбалажна хартия и облепен с тиксо кашон. Полуизвърнат, побутна с лакът дръжката, вратата се плъзна някъде до средата и заяде. Той се промуши с рамото напред и, озъртайки се, попита дали ще му пазя кашона, ей сега се връщал. Тонът не търпеше възражение, думите прозвучаха не като молба, а като заповед. Поинтересувах се какво има вътре, но вместо конкретен отговор, мъжът обясни разсеяно, че ако дойдат ченгета, е нужно само да потвърдя, че тоя кашон е мой. Става ли? Не. Той попита защо, но без укор, като че ли се осведомяваше. Отблъсна ме враждебната му настъпателност. Явно беше от онзи тип хора, които нахълтват спокойно в живота ти и се оглеждат за нещо, което би им влязло в работа. Виж, казах, ако го оставиш тук, ще се преместя другаде. Не искам неприятности. Стараех се да звуча убедително. След кратко мълчание от устата му се изплъзна въздишка, последвана от двусрична, позната от стените на асансьорите дума.

В съседното купе го посрещна бодър старчески глас. Разговорът между двамата представляваше поредица от накъсани реплики. Личеше, че не се познават. Накрая се разбраха нещо, шепнеха, не чух точно какво. Напрегнах слух, долових отдалечаващи се стъпки. Някой тичаше към другия край на вагона. Последва шум от строполяване, викове, крясъци.

Пътниците излязоха от купетата и започнаха да разискват станалото, но нищо не можеше да се разбере от тези разисквания, защото всеки смяташе, че най-добре ще обясни на другия каква е работата и тъкмо поради това никой никого не слушаше. Излязох и аз, но не видях много. Гърбовете на ония, които се намираха в дъното на коридора, образуваха плътна преграда. Изневиделица някой се провикна, че нещо става долу на перона. В миг - тишина. Като лешояди, подушили мърша, всички наскачаха по прозорците. А отвън - две ченгета водеха оня тип с кашона. Кашонът беше изчезнал. Задържаният настояваше, че е станала грешка. Разправяше на висок глас как тръгнал да се качва на влака, но като разбрал, че това не е неговият влак, хукнал да слиза по стълбите, където без вина получил няколко удара с палка. Полицаите клатеха отрицателно глави, бяха го заклещили помежду си с онази хладна омраза, присъща на всички ченгета, докопали жертвата си - на всички ченгета, които тайно се надяват, че някога ще им се удаде шанс да отнемат нечий човешки живот в мазетата на полицията, - и злобата им растеше, опитаха да му сложат белезници, а оня се развика, че имал свидетели и че щял да ги съди. Тогава единият го пусна, а другият престана да му извива ръцете и се задоволи само да го хване под мишница. Помъкнаха го напред - запотен, със съдрана яка и разпасани дрехи, нещастникът буйстваше с дивото безумие на средновековен филмов звяр, когото са осъдили на смърт и водят към бесилото. Погледът му търсеше спасение от прозорец на прозорец, от лице на лице, и когато очите ни се срещнаха, той ме позна. Все едно извади тесла и пирон, и ме закова с този пирон на стената. Изражението му бе толкова отчаяно, че напомняше един от ония безмълвни призиви, които ти отправя кучето, преди да му сложиш нашийника. Полицаите обаче видяха това, спряха и се обърнаха насам. Задържаният използва момента, отскубна се от тях, хукна към гарата и изчезна в навалицата.

Реших, че ще се спуснат след него, но вместо да го преследват, ченгетата вдигнаха радиостанциите и с ненужно патетичен, комично кодиран позив се заеха да привикват подкрепление, което да отцепи района. Огледах се нервно - никой не ми обръщаше внимание, но два или три прозореца по-нататък стоеше един мъж - възрастен мъж, слаб, с каскет, враждебен, и не откъсваше поглед от мен. Подушил опасността, сведох глава и се върнах на мястото си.

Случката предизвика закъснение от около двайсет минути. Едва когато влакът помръдна и бавно набра скорост, почувствах облекчение и разтреперан започнах да прехвърлям фактите.

Значи:

След като е разбрал, че не съм навит на комбина, беглецът е оставил кашона при стареца в съседното купе и е тръгнал да слиза, за да се качи от друг вагон, където да изчака, докато се успокоят нещата, да се върне по-късно и да си прибере плячката, но отвън се натриса на ченгетата, които го дебнат в засада, прави малко театър, обаче номерът не минава, и като вижда, че вече няма накъде, отвлича вниманието на полицаите, заглеждайки се в мен, а после се измъква по най-лесния начин.

Макар и невинен, в известна степен и аз бях замесен. Или поне си мислех така. В съзнанието ми ясно изплува образът на възрастния мъж в коридора. Свързах този образ със старческия глас от съседното купе и реших, че те принадлежат на един и същ човек. Излязох навън и предпазливо надникнах в купето. Беше празно. Върху решетките за багаж нямаше нищо. Погледнах под седалките - само прах и фасове. Не ме свърташе на едно място. Тръгнах из влака, обиколих го няколко пъти. От първото до последното купе. Нито един от пенсионерите, които видях, не носеше каскет, нито напомняше дори бегло на въпросния старец. Накрая проверих тоалетните. Без резултат. Нямах друг избор, освен да се примиря. Първоначалният порив да открия съучастника ме беше напуснал. Върнах се в купето и се впуснах в дълбоки размишления.

Защо тези неща винаги се случват на мен? Ако някой друг ми разкаже подобна история, няма да му повярвам. Изглежда целият ми живот е съставен от такива случки. Защо не съм от онези типове, дето си седят пред телевизора, зяпат футболни мачове и се вълнуват от резултатите? Защо? Защо, след като разбрах какво стана с кашона, не се намесих? Защо не извиках на полицаите? Защо не помогнах на арестувания?... Защото не ме интересува. Това е. Не ме интересува. Затворих си очите и толкова. Всички така правят... Затваряш си очите? И какво? Цял живот ли ще ги затваряш? И за какво са ти очите, ако цял живот ще ги затваряш? Защо човек се ражда с очи, след като трябва да ги затваря?... Стига си мислил за това!... Просто трябва да се успокоиш... Ела, изпуши една цигара... Нервите ти ще се отпуснат... Сега не ми се пуши! Стига!... Добре, недей тогава, но, между другото, трябва да знаеш, че не си първият, който е бил объркан, уплашен и дори отвратен от своето поведение. Съвсем не си единственият. Следваш линия на разсъждения, по която далеч преди теб са тръгвали други. За щастие, някои от тях са записвали вълненията си... Всъщност литературата не е нищо друго освен гласовете на хиляди и хиляди морални стереотипи от миналото. Призраци, които се опитват да намерят своето място между живите. Не искам да се заяждам, но човек още от училище го притискат разни призраци с техните морални стереотипи. Монолозите на Хамлет, Разколников, Прометей и другите. Всичко това се наслагва по теб като плоча от цимент. И ти се иска да се измъкнеш. Те са като тромави, глупави родители, отстояващи порядки и поведение, от които дори мъртвите ще настръхнат... Нима е твоя работа да оправяш света? Кой си ти, че да се месиш в хорските работи? Да помагаш на тоя или оня, или пък да вземаш страна? В такива ситуации каквото и да стори човек, все ще сбърка. Предпазливостта никога не е излишна, благоразумието винаги е по-добро от безразсъдния риск... Напротив! Истинският пич си проличава в ситуации като тази. Да знаеш какво си длъжен да направиш и да не го направиш е малодушие. И за това, разбира се, е виновен страхът с всичките му там последици, от нерешителността до пълната пасивност. Ти нямаш грам смелост. Ти си боклук. Боклук.

Погледнах ръцете си и се намръщих при вида на нежната им кожа. Мънички ръце, ръце, които биха подхождали повече на разглезено момиче. Какво изобщо можех да върша? Проблемът си беше мой. Негоден, смотан, безсилен - ето какво бях аз. Седях, потънал в дълбоко самонаблюдение, както често се случва с героите от модерните романи. И като тях си задавах безсмислени въпроси, замислях се върху несъществуващи проблеми, съмнявах се във всичко, дори във собственото си съществувание, защото мисълта на модерния герой не води наникъде.

Последва празнота, дълга празнота, стори ми се, по време на която напълно бях изключил. Мина ли кондуктор - нямам спомен. Вероятно - да. Винаги го правят.

Влакът постепенно се изпълни с хора, които се прибираха от работа или заминаваха нанякъде за почивните дни. Разговорите в купето достигаха до ушите ми като от много далеч. Възприемах всичко, без да усещам нищо. Изобщо носех се през света така, сякаш нито той има нещо общо с мен, нито аз - с него. Седях, разяждан от съмнения, губех се в догадки, но колкото и да напрягах мозъка си, не можех да отгатна какво се криеше в оня кашон. Фалшиви банкноти? Оръжие? Дрога? Едва ли.

Пристигнах. Смрачаваше се. Хората на рояци се изсипваха от влака, блъскаха се в мен, заобикаляха ме, бързаха към домовете си. Не бях изминал и няколко метра, когато в навалицата отпред се открои леко прегърбен силует. Вървеше встрани от светлината на лампите с малък кашон под мишницата. Телосложението му ми се стори познато, каскетът - също. Застинах изумен. Старецът явно се бе покрил някъде във влака и сега се измъкваше с чуждата собственост! Казах си - това е моментът. Сега или никога. Не трябва да бъда страхлив, трябва да действам! Кураж. Няма какво да губя. Настигнах го, хвърлих се отгоре му и го повалих на земята. Той изпищя. Хората наоколо отскочиха встрани, разнесоха се уплашени викове. А сега какво? Не знаех какво да направя, а трябваше да се предприеме нещо и трябваше да го предприема именно аз. В качеството си на единствен свидетел. Подадох му ръка да стане, но вместо да я поеме, дъртакът се изви като куче и впи зъби в дланта ми. Изкрещях от болка и го ритнах в стомаха. Той изстена и се претърколи. Продължих да го ритам. Не можех да спра. Дотолкова бях побеснял, че ми идеше да го убия.

И тъкмо да го сторя, когато две огромни, обрасли с твърди къдрави косми ръце ме сграбчиха през гърдите. Извърнах се през рамо - мярнах тялото на някакъв мъж, облечен в мръсна синя куртка и панталони, издути на коленете. Железничар? Стрелочник? Случаен човек? Така и не разбрах. Ударих го с пета в слабините. Нищо не се получи. Той беше изрод. Половите му органи бяха някъде другаде, може би в една от подмишничните му ями. Докато опитвах да се откопча от оковите на неговата кофти прегръдка, около нас се насъбра народ. Гледаха ни от разстояние, на няколко пъти се наложи да отстъпят встрани, преди да бъда омаломощен и да престана да се съпротивлявам.

После всичко се разви много бързо. Вой на полицейска сирена заля гарата, зад тълпата изскърцаха спирачки. Все още приемах всичко като пърформанс - някой го беше организирал толкова зловещо само и само да ме уплаши. Редувах на ум shit и fuck на равни интервали, като в почивката между двете слагах и по едно “ебаси" за по-голяма достоверност. Това мъничко провинение в спретнатото полицейско досиенце би придало очарователен оттенък на СV-то ми. Представих си се, кръстосал крака пред секретарката в приемната на евентуалния ми работодател: “По онова време имах леко анархистични настроения, а и исках да опитам от всичко. Знаете, всички сме минали по този път". Тук леко се навеждам напред и й спирам часовника с чара си...

Ченгетата изхвръкнаха от патрулката като мухи от лайно, улучено с камък. Първо двама сержанти - сериозни на вид момчета с обичайните отегчени физиономии, под обичайните шапки с козирки. А след тях и един капитан, тежка категория, с кобур, препасан ниско на кръста. Тримата разбутаха кръга, той се разтвори и въздухът над тълпата се насити с окуражителен ропот и спонтанни одобрителни възгласи. Капитанът излезе начело, все едно бе герой от комикс, блестящ космически отмъстител, мрачен, опасен и глупав. Погледна стареца и приклекна до него. Хайде сега, отдръпнете се назад! Видя ли някой как стана това?

До този момент никой не се сещаше за стареца, който лежеше проснат върху мръсната, прашна земя. Изведнъж настана пълна бъркотия. Всички наоколо - близо петдесет човека, се изсипаха отгоре му със съвети как да бъде спасен. Някой почна да вика: “Ше умре човека бе, ше умре!" Тълпата се разтърча, един отиде за вода, друг да вика линейка, а останалите продължиха да дават наставления. Дъртакът приличаше на мъртвец - както си беше овъргалян по гръб с отворени очи и палто, усукано под тялото при падането. Дожаля ми за клетия старец.

В това време капитанът успя да разпита от упор един след друг няколко души. Заради врявата не се чуваше добре какво му говорят, но се досещах, че става въпрос за мене. Видях как ченгето се обърна и ме изгледа. Един поглед му бе достатъчен, за да се ориентира в ситуацията. Все още бях в обятията на мъжагата с изпоцапаните дочени дрехи. Някаква миризма се носеше от него. Нещо като мазут. Не съм сигурен. Усетих как хватката му охлабва.

Капитанът тежко измуча на подчинените си и те, не че застанаха мирно, но видимо се изпънаха. Имаха вид на пъргави слуги, винаги готови да угодят на господаря си. Единият сержант натисна ръката ми в лакътя със здрав захват, а другият откачи от колана си чифт белезници, изви китките ми зад гърба и щракна халките. Като в добре репетиран сценарий действаха двамата, нямаше нужда да им се обяснява. Явно често се упражняваха. Първо бият, помислих си, после питат, после забравят и пак питат. Бият.

Въпреки това, понечих да се съпротивлявам. Спокойно, каза ми капитанът, или ще те направя инвалид! Помислих си да извикам: “Ей, тоя иска да ме убие!" Но се страхувах, че ако го направя, ще ме убие на момента. Козирката на фуражката му хвърляше лека сянка над очите. Лицето му не беше безизразно или празно. То просто отсъстваше. Единственото нещо, което си спомням от това лице е, че над него имаше фуражка. Приближи се с отпуснатата приведена стойка на борец. Приличаше на човек, който може да обере банка сам - дори и в тези дрехи.

- Къв си ти? С кво се занимаваш?

И ме заоглежда като риба червей. Взимаше ми мярка с поглед. Казах:

- Студент съм. В Пловдив.

- Аааа, професор, значи!...

Приготвих се за неизбежните подигравки. Нямаше начин да се избегне тази част.

- Документ за самоличност имаш ли? Паспорт? Шофьорска книжка?

- Имам, разбира се. Паспорт.

Ръцете ми бяха заключени. Казах му в кой джоб на якето ми се намира. Полицаят го измъкна, хвърли му бегъл поглед, повъртя го между пръстите си и на свой ред го пъхна в джоба на панталона си.

- Откъде си ти?

- В паспорта пише.

Капитанът, до този момент сдържан, неочаквано се ядоса:

- Ти на мъж ли ми се правиш, а? На мъж ли!?!

Единият сержант ме сграбчи за ръкава. Пръстите му се впиха в рамото ми и аз едва издържах да не извикам или дори да не изкрещя. - Отговаряй, като те питат! - Сержантът още веднъж стисна рамото ми и отново ме прониза болка.

- Оттук съм. От Казанлък.

- От града или от селата?

Капитанът леко се захили. Тази усмивка май му беше единствената. Изглежда му беше забавно. Изпитах слабо съжаление към него.

- Има ли значение?

- Виж какво, професоре, няма ти да определяш кое има значение и кое не! Това аз го решавам! Я да чуем сега какво имаш да ни кажеш?

Не ми хареса начинът, по който го каза, та отвърнах:

- И без това ще трябва да разправям всичко на следователите. Не ми се повтаря.

- Ще повториш и ще потретиш, ако ние ти кажем! Какъв е случаят?...

На това място острият вой на сирена отново съсече въздуха. Сега звукът беше някак по-пронизителен, по-истеричен, кръгът се разкъса за не знам си кой път и в средата нахълтаха двама души, мъж и жена в бели манти. Те поговориха възбудено с капитана, после взеха да питат зяпачите, зяпачите се втурнаха да обясняват един през друг, но над всички се извиси гласът на жената в бяло. Като скочи тая жена, като запретна манта, разбута народа, заповяда да поставят дядото на носилка, разтвори челюстите му с ръце, бръкна в устата и му извади езика. Зениците на стареца се фокусираха и станаха колкото две сачми - само дето си останаха невиждащи. А жената крещеше на хората да не се надвесват над него, за да му оставят въздух да диша. И почна да му прави изкуствено дишане. Както се беше сгърчил, старецът отпусна жили - като човек, който се връща към живота. Или пък вече си е отишъл.

Май само на мен обаче всичко това ми изглеждаше смешно. Тълпата наоколо, заканително гъста, очаквателно мълчалива, навъсена и неподвижна, плахо шаваше - задните се мушеха отпред, предните неволно се отместваха, неспокойно и боязливо надничаха и изчезваха лица, мъжки и женски, стари и млади - различни, но излъчващи еднаква оскърбителна загриженост - случайно да не изпуснат нещо, да задоволят любопитството си. Капитанът и колегите му сигурно бяха свикнали с това внимание, но аз усещах как десетки очи ме опипват - приятна физиономия, “добро момче", американски тип, с поизраснала, ниско остригана коса, достатъчно нормален - но убиец! И колкото по-безпомощен бях, толкова по-опасен навярно изглеждах на тълпата - че как иначе е претрепал тоя дядка и защо полицията ще го стиска за лакътя?

- Здравата е пребит, но е жив - това бе диагнозата, която постави жената в бяло, миг преди да скочи отново на крака.

Старецът все още дишаше. Двама мъже, санитарят и вмирисаният на мазут, предпазливо го вдигнаха, за да го настанят в линейката. Старецът обаче внезапно се надигна от носилката и сграбчи ръкава на човека с мантата. Очите му се разшириха и се втренчиха в него.

- Полицай... - прошепна с изкривени от болка черти.

- Да, да - отвърна санитарят. - Спокойно. Тук са.

Капитанът се приближи до ранения. Той заплака с глас:

- Удари ме... Главата ми... Искаше да ме окраде... Колетът... Умирам... Нали ще ми върнете колета?... Къде е?... Върнете ми го...

Капитанът разбута топлата, влажна човешка маса и се наведе. Там беше. В краката им. Все още здрав и неразопакован. За момент си помислих, че пак е изчезнал. Тежко на автор, който пише в страна, в която всеки краде от всеки.

Старецът протегна суха ръка без месо по нея, дълга, тънка, като ела с окастрени клони, но капитанът не му го подаде, а го остави отстрани до носилката и внимателно сложи върху него каскета му, който при схватката беше отхвръкнал на около метър встрани.

За моя изненада, доколкото успях да видя, на кашона наистина имаше залепено бяло етикетче, попълнено с химикал на ръка, и пощенско клеймо върху него. Не може да бъде! Две-три секунди гледах като втрещен и не вярвах на очите си. Загадъчна работа... Какво означаваше всичко това, трябваше да ми каже някой друг.

- С този влак ли пристигна? - чух да пита капитанът.

Главата на стареца се люшна отляво надясно. Очите му отново се бяха затворили. Няколко пъти дълбоко и болезнено си пое дъх.

- Дойдох на гарата... - промълви. - Да си получа колета... Ох, главата ми... Не съм се качвал на никакъв влак... Ох, ще умра...

И взе да издава едни гъргорещи гърлени звуци - хррру, ххххра, ххрро, - а от устата му излизаше само бу-хууу, бу-хуу...

Тогава жената с бялата манта каза на полицая:

- Слушайте, трябва да го откараме в Бърза помощ! Иначе ще умре на място...

И линейката потегли. Изпрати я недоверчивият, леко разочарован поглед на тълпата. След кратко затишие всички осъзнаха, че никой не е умрял, и нещастната сеирджийска глутница малко по малко започна да се разформирова.

Главното ченге се извърна към мен, извади паспорта ми от джоба си и нареди на единия от двамата си подчинени:

- Иди до колата и провери по радиото дали тоя не е пуснат за издирване! Кажи им, че данните за него ми трябват колкото се може по-бързо. И да не забравят да проверят дали отговаря на някое от описанията в нашата картотека.

Гласът му бе висок и носов, създаден за разговори на разстояния. Сержантът изслуша инструкциите и тръгна към колата.

- И какво е обвинението? - попитах.

Капитанът отговори веднага, сякаш дълго беше мислил за това и само чакаше да го каже:

- Две са. Опит за грабеж и оказване на съпротива при арест. Сега ще те задържим, докато разберем не те ли търсят някъде.

- Централа, централа - чух да повтаря сержанта в микрофона на радиостанцията.

Дежурният отговори бързо, с глас, пукащ от статично електричество. Думите му отекваха в съзнанието ми. Представих си се паднал на пода в килия, потънал в кръв, а ченгетата ме ритаха и налагаха с гумени палки. Работата ставаше дебела и за първи път всичко взе да изглежда истина. Бях загазил. Щеше да бъде ужасно неприятно, и то не само за мен. Представях си колко тежко ще бъде на нашите.

- Какво ще кажете, ако първо ви разкажа кое как беше? - попитах.

Капитанът въздъхна:

- О.К., професоре! Дай да чуем. Но по-набързо! Не ставам много за слушател.

И аз му разказах. Не скрих нищо. С две думи, пълни признания. Слушаше с точно толкова интерес, колкото да ме накара да не спра да говоря.

- Така стоят нещата - казах накрая.

Капитанът изглеждаше изненадан. Устните му се разтвориха, а веждите се повдигнаха. После се намръщи. Така правят повечето хора, когато са изненадани - или искат да изглеждат такива.

- Какво си намислил, професоре? - попита. - Да ме занасяш ли?

Как ми се искаше да престане да ме нарича непрекъснато “професоре". Очевидно му доставяше удоволствие да повтаря думата.

- Защо ми разказваш всичко това? - продължи. - Да не би да намекваш, че има някаква връзка между двата случая?

- Връзката не е само една. Първата е откраднатият кашон, който старецът си присвои, втората съм аз. Дали има друга връзка, не знам, но реших, че е по-добре да спомена всичко това.

- А какво общо има колетът на стареца с цялата тая работа? Човекът е дошъл на гарата да си го вземе. И изобщо не е бил в този влак. Какво ще кажеш за това?

Този обрат на нещата никак не ми харесваше. Цялата работа беше тъпа до немай-къде. В ума ми проблесна едно много смущаващо подозрение: Ами ако този старец не е онзи старец? Ами ако той наистина е дошъл за колета си, а аз, нападайки го в гръб, съм се припознал? А другият е слязъл на някоя гара по пътя?... Мислех, ровех се в ума си, мъчех се да анализирам ситуацията спокойно, логично. А мислите в ума ми се движеха с някаква мудна боязливост, сякаш ги следяха жестоки, садистични очи. Всичко започваше да съвпада твърде много. Сцената от Пловдивската гара се повтаряше и повтаряше с дребни вариации. На ченгетата им трябваше изкупителна жертва. За тях аз бях онзи крадец или, с други думи, той вече беше човекът, който носи моето име. Следобеда, вечерта, утрешния ден, всичко ми се струваше като на кино. А аз - малко нервен, но мъчейки се отчаяно да бъда спокоен, изпълнявах неговата роля.

Тогава ми просветна! Какъв загубен глупак бях! Реших загадката изведнъж:

- Колетите не се получават на гарата, а в пощата! Дъртакът излъга! А вие просто трябваше да му приберете кашона като веществено доказателство!

По лицето на полицая се надигна вълна от бръчки, тя повдигна веждите, пропълзя по челото и се изгуби някъде под сянката на козирката.

- И какво ще прави този колет чак тук на гарата?

Забележителен въпрос! Зачудих се какво ли е употребявал вместо мозък цял живот.

- Колетите, господин полицай, се транспортират по влака! В първия вагон, който обикновено е товарен. Така че оня на гарата в Пловдив сигурно е свил един колет от товарния вагон, а след като избяга, направо го подари на тоя дядка!

Полицаят не отговори, аз също мълчах. Исках да му оставя време, за да размисли.

- И какво имаше в колета? - попита.

Казах, че не ми е известно.

- М-даа... - проточи той. - А трябваше ли да го нападаш?

Тонът му не остави съмнение, че за мое добро е желателно причината да бъде много уважителна.

- Да - казах тихо. - Предполагам, че трябваше. Вижте, не се гордея. Не се и срамувам. Не исках нищо друго освен справедливост.

- И този, едрият мъжага, те спря да не го убиеш?

Аз не отговорих. Какъв беше смисълът?

- И кой бил крадецът, викаш?

- Не го познавам.

- В твой интерес е да знаеш! За пръв път ли го виждаш?

- Точно така.

- Разговаря ли с него?

- Разменихме две-три думи.

- Значи си разговарял с него? - и той се замисли дълбоко, което не вещаеше нищо добро.

А като помълча, добави:

- Яснооо, имаме си работа с организирана банда! Добре, ще го намерим!

И се провикна към колата:

- Сержант, свързаха ли те с колегите в Пловдив? Провери ли какво става там?

- Проверих. Нищо, за съжаление, шефе.

- А този тук регистриран ли е някъде?

- И това проверих, шефе. Нищо, съжалявам.

Шефът задържа очите си върху мен в продължение на няколко мъчителни секунди.

- Доникъде няма да стигнем с теб - каза.

Започна да му омръзва. За него случаят беше приключен.

- Не мисля, че има кой знае какво в твоята версия. Искам да кажа, нещо, за което да се хванеш. Следователите няма дори да те изслушат. Затова ти още сега ще ми обясниш защо го направи! Айде, давай!

На мен също взе да ми писва. Отговорих му тихо, но с такъв глас, който подсказваше, че други са казали това преди мене:

- Господин полицай, сам знаете, че повечето хора си остават честни, защото никога не са имали шанс да бъдат други. Мизерстват на тъмно и студено в някое тясно стайче, четири на четири, и си мислят, че имат свой собствен начин на живот. Най-лесно е да си беден, псуващ, недоволен, но на всяка цена, ако може, да не пристъпваш закона. В огорчението си много пъти търся причини да съдя тъй наречените “честни хора", за да осъдя още по-добре самия себе си. Защото и аз съм същия като тях в много отношения. Дълго време си мислех, че съм различен, но с годините разбрах, че не съм по-добър, че дори съм малко по-лош, защото виждах по-ясно от тях и същевременно бях безсилен да променя живота си. Човек получава това, което иска, само когато се осмели да си го вземе. Независимо от цената. Да бъдеш или не, е въпрос, който тормози и мене. Ето защо още във влака ме обсеби желанието да разбера дали мога да бъда като онзи пич, който е имал смелостта да гепи отнякъде кашона, или съм по-страхлив дори и от крадливия старец. Аз поисках да се осмеля и го направих! Поисках само да се осмеля... Но не за да взема кашона... Или колета, както го наричате вие. Нападнах дядката, заради себе си, само заради себе си. А дали в “колета" е имало антики, стари вестници или капачки за буркани - това хич не ми пука! Аз друго исках да разбера - ще мога ли да се осмеля или няма да мога. Трепереща твар ли съм аз, или имам право...

Да си гениален, е супер трудно. Защо, мамка му, винаги се намира някой, който е казал нещо по-рано и по-гениално от теб? Може би защото мислите, които могат да сграбчат човек на тази земя, са твърде ограничени на брой. Или просто поради нещастието, че не ти си Адам, който раздава имена на нещата.

Докато цитирах по памет Шекспир и Достоевски, капитанът ме гледаше, както се гледа луд. Накрая махна на единия сержант да приближи, наведе се напред и му прошушна нещо на ухо. Стори ми се, че го пита дали съм с всичкия си. Очевидно, получил потвърждение, че не съм, той ме прикова с поглед и каза:

- Изпя ли си песента? Изслушах те. Сега, нека ти кажа АЗ на ТЕБ, че тия приказки, дето ги говориш, са пълни глупости! Опиши ми своя съучастник, ако изобщо има такъв, и да свършваме!

Описах му го. Но не както го видях на вратата на купето - с остриган до голо череп, изпъкнали надочни дъги и челюсти. Имаше типичната за престъпника лицева морфология. Описах го такъв, какъвто го бях изфабрикувал в представите си - уморен, самотен, готин. Преследваният неизменно придобива някаква особена красота в очите на другите - или поне така твърди Кафка в “Процесът". И когато повиках в съзнанието си образа на беглеца, наистина бях готов да се закълна, че старият Франц е бил прав. Сега той изглеждаше много по-добре от онзи досадник във влака. Беше мъжествен, с играеща на устните презрителна усмивка. Направо красив.

- Какво е станало с този човек - казах, - не знам. Какво ще стане с него, също не знам. Знам само едно. Убеден съм, че е на свобода. И ще продължава да бъде. Тормози ме само едно: ако бях се осмелил от самото начало да взема кашона при мене - щеше ли всичко дотук да се развие по друг начин? Щеше ли?...

И замълчах, за да видя какъв ефект ще предизвикат думите ми.

- Значи си искал да му помогнеш? Абе, келеш загубен, ти мене за канарче ли ме имаш!?! Тоя юмрук виждаш ли го!?! Ей сега ще ти го натикам в гърлото. Вече два пъти те предупредих. Трети път няма да има!

И аз не издържах.

- Исках, мамка ти - извиках - и ченге! Исках, ама не ставам! За тая работа трябва дупе, ама не посрано като моето и твоето, разбра ли бе, ченге с ченге просто!?!

- Аааа, не така, приятелю - каза той мнооого мазно. - Така вече не се приказва...

Бам! И през левия ми крак сякаш премина ток. Той се огъна под мен, изпитах непоносима болка и чух, че извиках. Капитанът направи второ мълниеносно движение, което по-скоро усетих, отколкото видях. Този път гумената палка ме улучи зад лявото ухо. Ударът беше нанесен с много тежест и човекът, който го нанесе, имаше доста голям опит. Като не можех да смекча падането си с ръце заради белезниците, загубих равновесие, залитнах напред и се строполих на рамо. Другите две ченгета ме поеха под мишниците и ме повлякоха към полицейската кола. Хвърлиха ме на задната седалка и седнаха от двете ми страни. Капитанът настъпи здраво газта, гумите изквичаха, сирената запищя. По пътя към полицията полека се съвзех и опитах здравината на белезниците. Бяха твърде стегнати. Мисълта, че ще прекарам следващото денонощие в ареста, предизвика скрит изблик на отчаяние. Наведох се напред, затворих очи и опрях чело в облегалката на шофьора.

Не зная колко време съм останал така. Опомних се в стаята си. Беше нощ, а аз седях на стола си, опрял чело в ръба на бюрото. Пепелникът ми преливаше от фасове, от екрана на компютъра ме гледаше текст. Полека се надигнах и започнах да чета. Бях казал, че съм тръгнал да търся кашона по купетата, и, разкъсван от противоречия, съм се озовал в ръцете на полицията. Не беше съвсем така. Реално всичко приключи със слизането ми от влака. Или почти. Оттам нататък импровизирах. След гарата се прибрах вкъщи, запретнах ръкави над клавиатурата и дадох воля на разюзданата си фантазия. Нали затова ние, по-слабите, се заиграваме с думите - за да пренапишем собствената си биография. Казах още, че, понесъл ореола на саможертвата в името на справедливостта, се нагърбих с чужд грях и, благодарение на усуканите си доводи, нападнах едно беззащитно старче, което пак не е вярно. Вместо това съчиних разказ. Нещо като компенсация. Когато всички извинения пред самия себе си отпадат, на един незавършен мъж не му остава нищо друго, освен да се завърши на белия лист.

 

 

© Светлозар Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2008, № 8 (105)