Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТОВА, КОЕТО СЕ ГОВОРИ ВСЕКИ ДЕН

Светлозар Стоянов

web

Намирам се в началото на един от онези нередки дни, в които настроението ми е решило да си отпочине. Не ми се говори с никого, не си спомням да съм го правил последните няколко пъти във влака, но иначе съм добър слушател. В такива дни, за да не мисля за това, за което вече би трябвало да престана (отчайващата изначална самота на битието, какво друго?), се заслушвам яростно във всяко казано от другите нещо. И не след дълго, някак съвсем естествено, вадя бележника си, опирам върха на химикала върху хартията и започвам да пиша. Знам, че тезш запшскш са безразбжрнш ш неясни, защото влакът друса отвратително, но през това време не гледам написаното, не мисля за него. Просто движа ръката си и пасивно следя онова, което пътниците си говорят. Сключил съм негласно споразумение със себе си да не променям нито ред от написаното. Нямам никакво желание да усъвършенствам чуждите мисли и думи. Само един много ограничен нещастник може да си въобразява, че неговата мисъл е негова мисъл. Мисълта е на всичко около теб - не само на всеки, а на всичко.

Влакът (за кой ли път?) е пътнически, вагонът - общ и полупразен. В момента с протоколна точност записвам разговора на двамата старци, които седят един срещу друг на следващите седалки пред мен. Стремя се да не ме забележат. Говори не този с лице към мен:

- Та така, значи, наборе - мойте поздравления! Честито внуче!

- А, мерси, мерси - отговаря седналият отсреща, - поне внучета мога да правя още.

- Абе, може и да сме стари - пак подхваща човекът, на когото виждам само гърба, - ама има още хляб в нас?

- Хляб има, ама салам нямааа...

- А ти можеш ли още, можеш ли? - пита седналият с гръб към мен.

- Не знам, отде да знам! - отговаря седналият отсреща. - Дава ли ти някой да опиташ...

Този, на когото виждам само гърба, е гологлав, с голяма буца на темето, напълно е лишен от коса, с изключение на един особен, побелял кичур на врата му, бял като опашка на патица. Ушите му са огромни и толкова червени - чак лилави. Облечен е с риза и плетен елек, елекът - само дупки. Отдолу се подава мазната и кирлива яка на ризата, закопчана около тънък врат с орехов тен. Най-често обаче погледът ми се връща на ушите на непознатия. Няма как да не ги забележиш. Гъсто обрасли с къдрави косми, които също са взели да побеляват, ушите му сякаш искат да се отскубнат от главата. Приказва развлечено и бавно, но с един гръден, разкошен глас и добре пресметната ирония:

- Наборе, да ти кажа честно, на мен вече от пет години не ми става.

- А на мен, да чукна на дърво, само от две - отвръща седналият отсреща.

Той е дребничък, пълен и кривокрак, с нахлупен бежов каскет до средата на челото. От време на време сваля каскета си, колкото да прехвърли на плешивото си теме коса от едното ухо към другото, и пак го нахлупва до средата на челото, но така, че почти остава без чело или по-скоро - с половин чело. Всичко в него сякаш е отишло на майната си и той изглежда мек и отпуснат, с корем като на бременна жена, който сякаш само търси къде да пометне...

Прочитам току-що написаното в бележника си и забелязвам, че май съм се поувлякъл. Е, малко загрозих нещата, но в такива отвратителни дни, когато на човек му се налага да пътува в някакъв много отвратителен влак в още по-отвратително настроение, всички покрай него му се струват крайно отвратителни. Приличат на неприятни изроди от филм на ужасите с малък бюджет. Моят бележник е изпъстрен с примери на забележителното непостоянство, с което нахвърлям всевъзможни впечатления, често пъти сами за себе си, без някакво бъдещо литературно предназначение. Това са по-скоро упражнения по улавяне на даден обект и възпроизвеждането му върху хартия. Целта е да се опишат нещата, колкото може по-близо до това, което са, без да бъдат изкривявани от предварителна авторска идея.

- Гледам, до града си ходил, наборе - казва този с лице насам. - С какво си се натоварил?

- Абе, как да ти кажа... Картофи малко взех от пазаря.

- От пазаря? Че ти картофи не гледаш ли?

- Абе, гледам, ама...

- Е, колко са картофите?

- Не знам, не съм ги броил.

- Колко е килограмът, питам!?!

- Ако питаш - не съм плащал, армаган са ми. Има там един помак, продава до чешмичката, Райно, бай Райно му викат, ако си го чувал (този с лице насам клати глава неопределено), та на същия тоя Райно сина се ожени в Смолян и Райно му продава картофите. Той все там седи, дето беше чешмичката, не може да не го знаеш! Ма ти го знаеш бе, Райно, дето синът му се ожени в Смолян!

Този с лице клати глава още по-неопределено. Той познавал един, дето продава до чешмичката, ама оня се казвал Ганчо.

- Та ми вика Райно - продължава другият, - вземай, кай, вземай, ще ме споменаваш, докато си жив! Сложи ги в тигана и ще видиш. Чудесия, вика. Само по Смолян има такива картофи. Десет пъти по-големи стават от нашите, а ако ги опечеш в тава - същински пържоли мязат. Ако щеш, на шайби ги нарежи, ако щеш, на резени, ако щеш, ги опържи - без разлика, значи. Съвсем като свинско месо, вика, само че по-крехко. Или ги нарежи на кубчета, направи си една мусака, кайма хич не ти трябва, чукни отгоре две яйца и само изчакай да фанат коричка! Седни, вика, после на масата, изкарай малко винце и лапай, яж, доде ти изтръпнат краката...

Човекът, дето не гледа насам, разказва превъзходно, изобразява всичко с жестове, с бързи промени в гласа си.

- Бре, ами сега, викам си, изпуща ли се такова нещо! Помислих, помислих, имах в себе си някой друг лев... И с тях, мисля си, и без тях, ами я да взема три-четири кила от тия пущини, пък може и да си струват парите. Дадох му лев и осемдесе за килото и, срам не срам, от производител на картофи станах купувач.

- Че те струват тройно, бе! Нали каза, че ти били армаган?!

- За тея пари бай Райно рече, че са си жив армаган...

- Сериозно ли?

- Ами как!

- Дай, дай да ги видя! - повтаря този с лице към мен.

Навеждат се напред, чува се как бъркат в торбата. И аз се надигам леко, но почти веднага се сещам, че могат да ме забележат, и пак се отпускам на седалката.

- Тц, тц, тц... - цъка с език собственикът на картофите, сякаш подкарва някой кон. - Едра работа, брееей!... Голяма работа! Колкото и да си разлабва колана човек, цял картоф на едно ядене не може да изяде!

Аз обаче така и не успявам да ги видя. Жалко.

- Абе, хубави са ти картофите - подхваща този с лице насам, - ама това нищо не е. Ти чувал ли си за сорт грозде, дето му се вика мускател?

- Не, не съм чувал. Бял отел знам, черен знам, мавруд, памид, кардинал, ама, виж, за такъв, как го каза, не съм чувал.

- Нищо не си чувал тогава. Веднъж пътувах с един човек във влака, заприказвахме се, човекът носеше със себе си туба вино, та рече да почерпи. И като отвъртя капачката - пушилка се дигна! Подаде ми тубата, опитвам - виното му гъсто като кръв на заек. Ако това вино капне на камък, казвам ти, камъкът ще се пръсне като динамит!

Докато говори високо и ръкомаха, този с лице към мен се оглежда настрани, ревнив за цялото внимание на околните, сякаш дълго е мечтал за него, но си остава само актьор в театрален салон, препълнен с въображаема публика. Въображаемите публики са пословично послушни, но тази във вагона съумява да запази каменна липса на интерес. Отвсякъде бръмчат понижени гласове, хората разговарят помежду си - някои за това кой закъде пътува, други за неуредиците по българските железници и изобщо за държавата.

- И пия аз - продължава говорещият, - и все ми се върти в акъла от какъв сорт е виното. Добре, ама да го питам, не върви, пък и той нищо не казва. Само че аз съм човек бамбашка и имам навик за всичко да питам. Тогава той ми рече, че на тоз сорт му се вика така и така. Всеки грозд, кай, става по едно кило! Тайната на виното обаче била, че есенно време човекът събирал и по някоя шепа зърно от дива лоза и го омесвал с гроздето на питомните лози. По този начин питомните вина придобиват малко див вкус. Иначе на лозето си гледал само мускател. Чуден сорт, кай, голяма работа! Всеки грозд - кило! Добре, ама докато се усетя, човекът слезе от влака и забравих да го питам колко тежи чепката...

Гласът му заглъхва с леко въпросителен тон. Отнякъде, съвсем наблизо, се чуват тихи коментари и саркастични подмятания, че тия двамата се надлъгват досущ като рибари.

Поглеждам по посока на подмятанията. Оттатък пътеката, която върви между седалките, една срещу друга са се разположили две възрастни жени. Те веднага забелязват, че ги гледам. И веднага подновяват своя си разговор.

Толкова широка, колкото и висока, едната е облечена в опъната до пръсване пола под коленете, има обувки от времето на бригадирското движение и носи косата си на кок. Носът й е лъскав, с разширени ноздри и зачервен връх, а лицето, ръцете и краката й са синкавобели, да речем, като сняг на месечина. Бледа и синеока, с мазна кожа и огромен корем, тя често спира да говори и, докато шепне запъхтяна, набитата й снага се тресе, а гърдите й подскачат под дрехата като прасенца в чувал.

Другата има оскъдна оранжева коса и оскъдни оранжеви устни. Има и по едно кръгло оранжево петно на всяка буза. Оранжевите й нокти са в тон с останалата част от грима й. Тя е слаба, с набръчкана аборигенска кожа и плоски, мъжки гърди. По някакъв извратен начин цялото й същество напомня зла стара камила, вмирисана на нафталин, която пее религиозни химни в тоалетната. Но това, което ме притеснява, са очите й. Под високо оскубаните си вежди тя гледа с недоверие на света, за което й помагат миниатюрни бифокални очила с издължени в краищата рамки, каквито, доколкото съм запознат, са се носели преди четирсет-петдесет години.

Дебелата през цялото време предпазливо си бърше носа с нещо като носна кърпа, смачкана на топка. Говори бързо, тихо, като винаги тайнствено се озърта, сякаш се готви да бяга нанякъде, да се крие. Летящите фрагменти от речта й, изречени на висок глас, който препуска в драматичен шепот, са скачени с изрази на безнадеждност и, поради шума на влака и оживения разговор на старците, достигат на пресекулки до мен.

- ...От старост ли, от друго ли - нарежда дебелата, - уж късно си легнах снощи, пък още в три часа са ококорих сабалян и повече не можах да мигна! Знайш ли кво значи - да мигна!... Въртях са из леглото, въртях са, обръщах са, пъшках, най-накрая станах и светнах лампата. Не е живот това, не е живот ки... Не виждам вече, не чувам, не мога и да ходя. Кръст, крака, ръце, то не е едно - всичко ма боли!...

Тя говори, сякаш се наслаждава на оплакванията от болестите си, и, докато гласът й плете тъжна речитативна мелодия, пръстите й лекичко мърдат, все едно подръпват струните на въображаем инструмент. В същото време бавно люлее своето тлъсто тяло и безшумно се мести от място на място като кокошка в полог.

Жената въздъхва, след това продължава:

- Ооох, то мойто тегло! Не знам, не знам, ки... Кат лапна малко на обед и стана да се кача горе да подремна, доде мина стълбата, три пъти си почивам. Задушават ма нещо гърдите и силица нямам! Не ми са яде и един корем ма свива, свят ми са вий и краката ми изтръпват, кога ходя из двора... Днеска бях на гробищата, нали е задушница, и щях да издъхна по пътя... Ооох, тегло, черно тегло - ей, тва мий животът!

Непоносимо е да се гледа как тази яка селянка иска да заплаче, а не може, маниерничи, тресе се цяла, задъхва се от хълцане и превземки. Брадичката й трепери, тя попива очите си, въпреки че са сухи, сякаш бърше призрачни сълзи.

- Е, що плачеш сега? Недей ма, душа... - успокоява я оранжевата бабичка. - Човек нали се разболява, и оздрàвя?... Ще оздравейш и ти. Недей тъй, не се притеснявай!... Толкова години сè си болна, още толкова ще изкараш...

- Ох, не е тъй, сестро, не е тъй! Чувствам, че сега работата е лоша, и не се знае какво ще става, ами я вземи, че го затвори тоз прозорец ма, Миче, затвори го, че духа... А така!... Значи, мога да търпя още, казваш... Добре, ама я ела на моя хал...

Дебелата страда от неизброим списък заболявания, които се обаждат поред. В момента сърцето й създава най-много грижи. Измъчвала я хипертония, неописуема нервност изпълвала цялото й същество. Често имала високо кръвно и силни като мигрена главоболия. Насъбрала в себе си куп здравословни проблеми, тя е истинска енциклопедия на симптоми. Страда от шипове и хемороиди, от болки в гърлото, бъбречни смущения, диария, колит.

- Отде дойдоха тез болести, отде? Души ма нещо в гърдите, подпира ма ей тука, е! Викат ми - иди в болницата, качи са на влака и иди... Да, ама за болницата пари трябат, пари!... Пенсията за нищо не стига! По цял ден седя и мисля, и не мога да го измисля. Няма живот и това си е! За тока искат, за водата, за дърва, в магазина давам, данъка на къщата платих... А пък тия пусти пари отникъде не идат...

Отчаяна и сгорещена, с пот по гънките на шията и сълзи в гласа, дебелата жена във влака изтрива носа си и свежда глава.

- Недей тъй ма, Гинке, недей са трови! - започва пак оранжевата бабичка. - Те тез, дет ти говорят така, искат да та уморят! Иди ма, иди на лекара, да та види! Там е спасението, инак не мож са оттърва...

Лека-полека хълцащите звуци заглъхват. Зачервените очи на болната бавно се връщат в състояние на полуфокус. След малко, поуспокоена, продължава:

- Ти да не мислиш, че докторите нещо разбират?!? Разболейш са, идиш в поликлиниката, джипито оттук та заголи, оттам та заголи, дишай, не дишай, и като не ти разбере болестта, напиши ти една рецепта, дето за нищо не става, и толкоз. Върви давай сума пари за лекарства! Болести хиляди и на никоя илача не знаят... Аз да ти кажа, един ден като ми причерня, не мога да стъпя на крака си, ей тоз тука, нà, изгнил, от коляното надолу не го чувствам, направо не го чувствам! И си викам - досега търпях, търпях, ма то вече не са издържа! Докторе, викам, полудявам, много ма боли десния крак, отивам си, заминавам! Той си намести очилата, опипа крака оттук-оттам, накара ма да са съблека, заоглежда ма, обърна ма на гръб, после на корем, преслуша ма, измери ми кръвното и вика - от годините е, да знайш! На колко си години? На 67, казвам. Ето, кай, видя ли! Ама той и левия крак, викам, е на 67 години, ма не ма боли!...

Смяната на настроенията в разговора е поразителна. Болната се мята между страха, тъгата, примирението, яда и отчаянието. Сега вече е обладана от някаква необяснима веселост. Нямам представа докъде ще стигне всичко това. Не е ли отново време за сълзи?

- Ооох, мари мамо!... Много ми е мъчно, много ми е тежко!... Какви бяха тия мойте теглила, какво бе туй чудо! Какво ли не пих, с какво ли не ги лекувах...

- Ами мене питаш ли? - подема на свой ред оранжевата. - Отзарана са наведох да взема мотиката, че като ма сряза нещо в кръста, щях да падна. Едвам са влача от слаботия, ама работата не чака! По тъмно съм станала да прекопая градината, за малко да забравя, че днеска е задушница. И с всичкия си акъл да почна да копая!...

- Какво да копайш?

- На двора... Нали рекох да сеем боб там. Бях казала на снахата да дойдат да ми помогнат. Една леха място е.

- Е?

- Да почна да ти разправям, то край няма да има!... Да не дава господ никому такова нещо!... Снахата, познаваш я - мързелива, мързелива, не може ни да готви, ни да пере, ни нещо да си ушие...

- Не дойдоха ли с децата на гробищата?

- Амиии! Кво приказваш ти!?! Те идват само като им трябват пари.

Не съм виждал други жени, ако изключим майка ми, които така страстно обичат да се оплакват от всички и всичко. Изобщо, всички хора обичат да се оплакват, но тези тук правят това с особена наслада, сякаш пеят песен.

- Гинке, Гинкеее, напуснаха ма и снаха, и син, и внуци... Да река да си замина, няма кой да ма чуй, няма кой да ма види. И свещ няма да дойдат да ми запалят на гроба... Като рекли - пари съм имала скрити, свидлива съм била, сама съм си ги яла!...

И така нататък, до последната подробност - какво казала снахата, какво казал синът, пък какво направили... Банални, семейни истории. Много изтощително.

- Ама аз знам кой ги измисля тия работи!... Пък и да имам пари, на нея ли да ги дам? Да ги даде по гъза си!...

Оранжевата е сложила ръце на кръста си в типична кавгаджийска поза, бълва змии и гущери, черните зеници над очилата треперят заедно с бялото.

- Не й ли стига, дето ми подмами момчето, дето му направи магия и му са навря в ръцете?... Гола като циганка ми дойде в къщата!... Ама като си няма човек подкрепа от сина си, ще го подритват насам-натам... Зла жена, божкеее, отде са взе?!?

- Той, Христо, не е ли мъж в края на краищата - намесва се дебелата, - не е ли мъж!? Успокой са, Миче! Не си го слагай на душата! Сама знаеш, насила хубост не става...

- Христо ли? Ох, почерни ма той мене, майка си почерни... Какво лошо ти казах бе, синко? Толкова ли ти е дотегнала майка ти? Ооох, от едно парче месо да го отгледаш, а то?... На стари години да ме изравни със земята да ме изравни. Черна съм почерняла... Какво толкоз им направих, та им влязох в очи?! Ох, боже, хората синове имат, а аз?... На оня свят ще ме пратят те мене, на оня свят! В гроба ще ме заровят! Отровиха ми душата, сърцето ми отровиха... До гуша ми дойде от тях, да се влачат по улиците за къшей хляб, няма да ми домъчнеят!... Ох, какво преживявам, само господ ми е свидетел!.. Изгоря ми душата, душичката ми изгоря...

- Опасна работа са това жените! - чувам тихичко да си шепнат старците отпред и вдигам глава. - Това, ръйш, по никой начин не можеш да ги надприказваш, а да ги управляваш пък ептен не можеш. Ни се водят, ни се карат!

Двамата си разменят развеселени погледи, хихикат хрипливо и от време на време дрезгаво се кикотят, сякаш си разказват мръсни вицове. И страданието, и смеха присъстват във влака заедно, почти неразделно, и се редуват с неуловима бързина.

- Абе, жената е много глупаво нещо! Ето - оня ден мойта например ми дава два лева и ми вика да вървя на магазина да купя едно кило боб. Аз взех едно кило боб за лев и шейсе, пък с другите четирсе стотинки минах през кръчмата и пих една малка ракия. Връщам се у нас, ръйш, и жената ме пита колко струва боба. Два лева, викам й. Тъй ли? - вика тя. Че той много евтин, бе! Евтин я, викам аз. Пък тя - на ти, кай, тогава четири лева да идеш и да купиш още две кила боб!!

- И ти после пак сe отби в кръчмата да пиeш две ракии...

- Амиии, отбих сe предварително и изобщо не купих боб!

Записвам това и се връщам на бабичките. Така съм захласнат по различните разговори, че не зная какво да слушам, без да раздвоявам вниманието си. Подслушвам ту едните, ту другите и се мъча да запиша всичко. Разговорите вървят успоредно, не мога да определя кога точно внимавам в единия, кога в другия, все едно чета два романа накъсано, кой когато ми падне, и минавам ту отсам, ту оттатък...

Всъщност, мисля си, защо изобщо се занимавам с тия подробности? Заслужава ли си да се хаби хартия и мастило за тях? Хората обичат измислени истории, фентъзита, екшън, ужаси, романтика. А аз си записвам неща, които могат да се чуят всеки ден. Веднъж, на маса, подхвърлих това на мои състуденти, но всички се изсмяха, че ставащото около нас “си е ясно и без друго" и че “то си има кой да пише". Пък и какво ли има за разказване? Животът на повечето хора си прилича, толкова е мизерен, че не оставя никаква следа. Защото плод на усилията им е само хлябът, хлябът на масата, който се изяжда...

Влакът полека спира на мъничка селска гара. Отварям прозореца. Въздухът е напоен със спокойствие и мирише далечно на дим. Никой не се качва, нито слиза. От двете страни на линията се редят цъфнали вишни, посивели от прах. Земята под дърветата е покрита с опадал цвят, листа и клонки, съборени от преминаващите влакове. Близките кирпичени къщурки плахо гледат с прозорците си насам, по пътя шарят дребни, зле хранени кокошки. Едно спънато магаре щипе предпазливо тревата край оградата на селските гробища, тропа на място, въздиша и върти глава. Две деца се търкалят лениво в пясъка на улицата, а някаква много възрастна бабичка неподвижно седи под сянката на една порта и от време на време излайва към тях по нещо като стреснато в дрямката си куче. Всичко наоколо тъне в полусън, всичко е така приглъхнало, всичко се движи без желание, по една тежка необходимост.

На хълма отгоре се извисяват типичните български къщи, неизмазани, кубични, триетажни и вечно недостроени. Под тях се шири гнусният пасторал на порутения дувар, неподдържаната градина, подивялата асма, извила се над масата с изгнила мушама, върху която се въргалят пластмасови чашки с недопита ракия. Нужникът може и да е на двора, но у нас трябва да е чисто, с ковьорчета по стените, с разкрачена и седнала кукла на спалнята и малки платноходки, рисувани с латекс по таблите. В такива къщи обикновено винаги има и по един етаж за гости. Той е подреден със старанието на маниакален аптекар, в него има чисто нови мебели и всичко е покрито с найлон. Този етаж за гости е направен, за да видят гостите, че има етаж, направен за гости, след това отиват в приземната кухня и пият ракия, докато заспят на масата. Повръща се на двора, защото там ще го изядат котките.

След престой от десетина минути влакът отново потегля. Сядам на мястото си и разгръщам тефтерчето. Говорят старците.

- Мръсен свят, лоши хора, ей! - казва този отсреща. Същевременно повдига каскета си и прилизва оскъдния кичур коса на темето си. - Като луд съм, мааму стара!

- Що? Кво стана?

- Абе, не е кой знае какво, ама много се възмущавам от тия работи и не мога да ги търпя.

- Е, казвай де, казвай!

- Какво да ти кажа - мръсна държава сме, наборе, долен народ и туйто! Крадци, хайдуци, обирджии и хайлази на всяка крачка, като почнеш от първия и стигнеш до последния!

- Е, кажи какво стана, де?!

- Като луд съм, мааму стара! - повтаря човекът отсреща.

После нахлупва каскета си и продължава:

- Отивам аз оня ден с големия внук на мойто място, имам там марули, лучец, туй-онуй, и отдалеч гледам трима-четирма цигани нещо напъват вратата - искат да я отворят! Тя е заключена с един ръждясал синджир, не е кой знае какво заключване нали, обаче то и да е заключена вратата както трябва, за крадците спирка няма! През оградата ше скочат и пак ше влезнат. И викам на малкия: "Седи тука и не мърдай!“ И лека-полека ги заобикалям отстрани и от на комшията оградата измъквам един по-як кол, салкъмов. Взимам го аз, връщам се обратно и тръгвам към циганите, ама го крия така - отзад, да се не вижда. А ония въобще не им пука, щото си мислят, че като са трима и никой нищо не може да им каже. Приближавам се аз и им викам: "Абе, момчета, кво й прайте на тая врата?“ "Ти пък къв си, бе?“ - вика единия. Ама пикльо, с плюнка ше го удавиш - и викам: "Това място, викам, е мойто!“ А той: "Тъй ли? Ей сега ше видим колко е твойто!“ И идва към мене, ама държи лактите си малко разперени, както правят бабаитите. Аз го изчаках съвсем да приближи и му казвам: "А бре, аланкоолу, една работа като не ти е работа, барем що я зафащаш? Да изчезваш, викам, оттука, доде не съм ти направил гърба на корем!“ И като го тряснах в главата... Чу се само едно "кръц“ и оня се зарови по очи в земята. А аз веднага застанах пред другите двама и те - няма накъде да бягат. "А сега, вашта мама, да ви вида кво прайте тука!“ "Ама ти го утрепа бе, човек!“ - вика единия и сочи тоя на земята. И аз пак с дървото - прас през ръката и му я строших! Увисна направо! Оня зарева, запищя, не ти е работа... А другия се напика прав, както си стоеше! "Вий знайте ли, викам, кой съм аз, бе!?! А, знайте ли?!“ "Не знам, вика, ама само не ме бий!“ - оня, дето лежеше на земята. Другите седат и ме гледат, че като ги лепнах с кола - тоя по рамо, оня по ръка, мамицата им циганска разкатах! Едно време през това село циганин не смееше да мине! Не да мине, ами да наближи! Отгоре през пътя заобикаляха, на два километра чак! А сега ше ми влиза той в мястото, ше ми влиза. Ше ми идва да краде... Ох, ама що нямам повечко власт, щооо... Ше ги изтребя до крак ше ги изтребя!...

- Това, циганите, се въдят като бълхите, да ти кажа. И суша да пада, и град да пада, за тях лоша година няма. И не мрат, ей!

- Да мрат ли?! Как ше мрат, като се женят безразборно, плодят се като животни, живеят като животни, а на туй отгоре искат да бъдат признати за хора!?! Тях трябва да ги скопяват като кучетата! Една циганка ражда по шест-седем деца и след сто години ще ни превземат!

- Какво ти след сто, след двайсе!

- Циганинът живей днеска, само и само за да намери нещо за ядене и най-вече за пиене! През комунизма имаше сума свободни работни места и циганите пак не ги заемаха! Сега, като протестират, никога не викат “искаме работа", а искат само помощи и пари! Откъде, бе?!?

- Ти да не мислиш, че циганите са много бедни?

- Бедни ли? Бедни?!? Всичките имат злато! Купуват си булки за хиляди левове и във всяка циганска къща има телевизор и сателитна чиния!... Бедни били! Ама, що нямам аз повечко влаааст?!...

- Абе, с власт и без власт, циганите оправия нямат.

- Нямат ли!?! Нямат лиии!?! В Америка как си оправиха негрите и индианците, питам?... Мойш ли да ми отговориш?! Не мойш! Като не мойш, тогава ше мълчиш!... Циганите виреят там, дето ги търпят. Това, нашто търпение, нийде го няма! Мойш ли да си представиш кво ше стане с наште крадливи цигани в Германия или Турция, а? Мойш ли?... Къде дават така!?!... Ама що я няма оная едновремешната милиция, дето ги спукваше от бой!?!...

Заболя ме ръката от писане. Тази авантюра взе да ми омръзва.

Ставам, паля цигара и пак отварям прозореца. Ветрецът учестено внася широкото дихание на равнината. Две овехтели пердета с емблемите на БДЖ се поклащат от двете страни на прозореца. Над равното поле, заградено с венец от далечни сини планини, пролетно трепти тънка мараня. Маранята е приятна, няма ги още Радичковите люти летни мухи, дето хапят като кучета. Човек може да стои така безкрайно и да пуши, потънал в съзерцание. Има много за какво да се мисли. Картините отминават с въртеливи движения - по-близките по-бързо, по-далечните по-бавно. Очите ми се замрежват от безбройните и безкрайни бразди. Те, в зависимост от скоростта на движението, или се разтварят, или се събират като непрестанна, своеобразна игра на ветрила. Леки като Йовкови метафори, лястовичките се стрелкат ниско над полето и изведнъж литват нагоре с кръстосващи се на кръст крилца и неизменното щастливо чуруликане. Далече се вижда жълтозелена лента от върбалаци, които чертаят пътя на малка рекичка. В равнината тук-там се губи някое село, скупчено в средата, пръснато по краищата, придобило еднакъв цвят със земята и изгорялата пръст. Дори през ум не му минава да бъде хубаво. Всичко, което погледнеш, е безформено и дребно и всичко ти напомня на елинпелиновски работен ден, на дълго празно време и обикновен живот. Единственото нещо, което понякога се издига над селата, е някоя камбанария, но и тя е незначителна и по вид, и по усилие да се издигне. После отново се нижат невзрачни долини и баири, обрасли с гора от тъмен бор. Гората постепенно се оттича от баирите и избледнява. Балканът се разгръща с вазовска епичност, в сенчестите му пазви още белеят проядени преспи. Растителността по върховете е оскъдна, каквато е обикновено растителността, поникнала върху камъни и в пукнатините на скали. Дълбочината на небето и далечината на нивите нашепват тъга за нещо, което ми липсва, пораждат у мен една непонятна скръб, неизвестно към кого и от какво... Защо човек вечно го тегли далечината, просторът, височината, неизвестното, опасното, онова, в което животът може да се разгърне, дори да загине заради него или заради някого? Нима е възможно да бъде наша орисия само това, което е тук и сега - само на тази земя, българската, само в този единствен живот?...

От тази мисъл, която никога нямаше да довърша, ме изтръгва изненадващият въпрос на човека с лице насам:

- Помниш ли едно време какви ниви имаше тука - да им се ненагледаш! Класовете им - колкото боя ми! Ееей такива! А сега - навсякъде трънища! Всичко е изоставено...

В първия момент си мисля, че говори на мен, а не на този срещу себе си. Последният поглежда навън и отвръща:

- Де ги ония ниви! То сега едни картофи няма като хората. Едно време аз какви картофи гледах, ей такива - по три кила единия. Не като сегашните боклуци.

Седналият отсреща поема дълбоко въздух, въздиша, в гърдите му нещо свири. После продължава, като че ли на себе си:

- Това не е нищо. Едно време ниви да видиш, да ти е драго да ги гледаш. Като полъхне вятър, все едно бурно море се вълнува...

И той се замисля, помръква. Очите му гледат тъжно, влажно. Във въздуха се усеща някаква напрегната празнота, сякаш нещото, което е премълчавано, е толкова ясно на всички, че няма защо да се споменава.

Отново обръщам глава навън и чак сега забелязвам, че право пред нас земята изглежда суха и слабо обработена. Край линията се простират нивя, потънали в треви, сред които не помръдва и един житен клас. Окото, привикнало към панелните комплекси, натоварените улици и витрините на магазините, първоначално може да сбърка тревите с посеви, така че пейзажът да излъже чувствата и мисълта, да показва и говори едно, а да означава и бъде друго. Земята като мозайка на места е изорана и черна, на места - буренясала и светлосива, осеяна с плевел и стар камънак. Равнината се стеле с ниските си могили и хълмчета, опоскани от иманяри, тук-там се забелязват квадрати и на пшеници, но и техният цвят изглежда безжизнен, убитозелен. Този запуснат декор влияе потискащо, в душата неусетно нахлува хлад. Колко изоставени земи и запустели градини има в нашата литература и с каква любов се описват те винаги! Защо буренясването, бездействието, разоряването и примирението са толкова скъпи на българина? Тухлени складове, краварници, хамбари и прочие земеделски сгради без керемиди, прозорци и черчевета - всичко е порутено, всичко се разпада и подивява. Гледката овехтява навред и с всяка изминала година става все по-пленителна. А природата с нямото си спокойствие търпеливо чака този народ да измре и цивилизациите да преминат, за да залее отново всичко с неувяхващата си вечност.

Докато разсъждавам над това, слушам и старците. Думите им обаче едва стигат до мен. Трополенето на влака нацепва разговора на неравни ивици.

- ...Колко чували зърно са се извадили оттука, колко бали сено... А що техника се е изпотрошила - никой не може да каже!

- Те елитните крави продадоха за салам на цената на кожите им, комбайните - на вторични суровини, сградата на кооперацията събориха, защото беше изградена от червени тухли, а ти - земята, та земята...

Хвърлям изпушения фас и затварям прозореца. Във вътрешността на вагона хората са се замислили върху живота и говорят всеки за своето, почти без да се слушат едни други. Гарите се редуват - ужасно подобни и ужасно безлични. На една от тях двете бабички и старците слизат, омесват се с тълпата, която се бута на стълбите, а на перона върху тях налитат други такива хора, също тъй приведени под тежестта на чантите и торбите си, също тъй облечени. Тази постоянна смяна не променя нищо - новите пътници ще говорят за същото, за което са говорили слезлите, за всичко ще обвиняват демокрацията - и то със същите думи. Единствената форма на бунт, която българинът си позволява, е псувнята срещу телевизора. Всеки ден у нас се регистрира някакъв произвол, но той си остава новина в ефира. Всички говорят, че трябва да живеем по-добре, но в същото време желанието да се живее по-добре не налага никакви задължения, не изменя нищо. Досадно ми е да слушам тези думи, нищо не осакатява така страшно човека, както покорството пред външните обстоятелства. Познавам наистина кофти животи - на хора, които от работа направо се разпарят отзад като калинки, а едва свързват двата края. Хора, които цял живот са живели заради бъдещето, но то упорито отрича да има нещо общо с това. Като в онази тъжна история за пианиста, когото накарали да копае дупка, за да посади дърво. Казали, после ще свириш. Когато пианистът погледнал пръстите си, след като изкопал дупката, сам легнал в нея.

 

 

© Светлозар Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2008, № 8 (105)