Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОШКАТА КАТО ОТМЪЩЕНИЕ

Светлозар Стоянов

web

Старите истини
не звучат оригинално,
обаче си остават истини,
а това е най-важното.

Ерих Кестнер

На пиацата има само едно-едничко такси, но шофьорът му се е спешил нанякъде. Бързам, разбира се. Посочете ми един нормален човек в седем сутринта на улицата, който да не бърза. Оглеждам се за шофьора. Изрусено хлапе с изникнали под перхидрола тъмни корени си купува баничка. Следват двама мъже. Единият сякаш е олицетворение на кварталната пивница - прегърбен, съсухрен, побелял, с цигара, тикната в крайчеца на устата, и кожа, в която преливат всевъзможни нюанси на жълтото. Другият е плешив и леко глуповат. Две кучета лукаво им махат с опашки. Докато чакат някой да им подхвърли залък, кучетата се опитват да го направят пред очите ни. И почти успяват. Проблемът е, че и двете са мъжки.

Шофьорът на таксито може би пие кафе с някоя ранобудна клиентка? Или похърква мъртво пиян в храстите? С опразнен портфейл и прерязано гърло? Когато човек бърза, а е принуден да чака, може да му хрумне какво ли не.

Около мен се навърта някаква жена. Шейсет-шейсет и пет години, с очила, керемиденочервена коса и черно манто от изкуствена кожа. Очите й ме гледат зад стъклата на очилата - увеличени от диоптъра, ярки, вторачени в мен очи.

Накрая се усмихва лекичко:

- Такси ли чакате?

Ако бях махмурлия, сигурно щях да й отвърна, че това не й влиза в работата. Ала устата ми не е разбита, очите ми не са червени. Чувствам се като Спасителя в сутринта. Така че решавам да бъда вежлив:

- Да - казвам.

- Ами, то май няма никакви таксита?

После добавя:

- Вие за къде пътувате?

- За автогарата.

- Е, жалко - не сме в една посока. Аз съм до читалището. Иначе бих ви предложила да се качим заедно и да си разделим парите...

Набързо калкулирах, че ако тръгнем да пътуваме комбина, тя ще слезе първа и шофьорът ще й прихване и началната такса, и разстоянието до читалището. А от читалището до автогарата съвсем не е далеч и аз ще платя само цената на километър. Нищо, че бързам. Отклонението е пренебрежимо. Но бабичката сигурно ще поиска да си разделим и началната такса? Иначе защо ще ме кани да се качим заедно? Карай, и така съм на далавера.

Докато чакаме, жената гледа ценоразписа на празното такси и чете на глас:

- Начална такса - осемдесет стотинки, цена на километър - седемдесет и пет стотинки, цена за минута престой - двайсет стотинки... Простак, обирджия - само на тръгване ти взима два лева!

И допълва:

- Ама вие все пак можете да минете с мен покрай читалището... Е, ще обиколите малко...

Брей, тая никак не е лесна! Я, как хубаво си прави сметката!

Жената си гледа часовника, цъка с език и мърмори:

- Закъснях!

На светофара се появява такси. Тя му маха с ръка. Шофьорът обръща колата и спира пред нас. На задното странично стъкло пише "Продава се" с посочен телефонен номер.

- Къде ще се качите? - питам я. - Отпред или отзад?

- Отпред, нали ще слизам?

Не виждам разликата, но предпочитам да си замълча. Нашата сделка започва да не ми харесва.

Настанявам се отзад, но седалката е неудобна, а стелката в краката ми изглежда така, сякаш на нея са гледали кокошки. Тапицерията на тавана се отпрала и докосва косата ми. Представям си всичкия цигарен дим и прахоляк, който се просмукал в мръсния плат през годините, всички вирнати женски крака, които са се опирали в него. И през цялото време пътувам леко прегърбен.

Шофьорът не престава да говори по станцията. Приема поръчки и ги препраща към своите колеги. Под огледалото за обратно виждане са окачени чифт зарчета. Поклащат се на дупките по пътя като уморени тестиси.

Жената дълго рови нещо в чантата си. Откакто сме се качили го прави, после изведнъж се обръща назад и с възможно най-честния си поглед над рамките на очилата ми казва:

- Ох, господине, аз май съм си забравила портмонето... Много бързах на излизане от вкъщи и... В това бързане...

Аз не реагирам. Трудно ми е да асимилирам думите й веднага.

- Чакай пак да проверя... - казва тя, но сякаш повече на себе си, и отново почва да рови.

А сега, де! Първата мисъл, която ми идва наум, е да й се разкрещя, да изкрещя на шофьора да отбие и да ме остави точно тук. Но успявам да се овладея и само свивам рамене.

- На всеки може да се случи - смутолевям в отговор и мисля известно време над казаното, без много да си вярвам. Скапа ми се доброто настроение.

Веднъж, като студент в Пловдив, спах два пъти с едно красиво момиче, което се чукаше с гръцки студенти. На третия път тя ме отряза. Така бях хлътнал по нея, че вървях почти цяла нощ пеша от "Тракия" до "Смирненски", за да не харча пари за такси. Вървях, мотивиран от любовта си, вървях над четири часа и изминах близо 10 километра. Тя отвори вратата, говорихме дълго. Беше твърда и хладна като заключена брава. Науми ли си една жена да те изостави, просто прескача трупа ти с дългите си красиви крака и продължава напред. На връщане, много уморен и отчаян, хванах такси, някакъв москвич, с ясната мисъл, че последните пари в джоба ми няма да стигнат за целия път до квартирата. Следях цифрите на брояча. На около километър, километър и нещо преди посочения от мен адрес, броячът отчете сумата, която имах в джоба си. Казах на шофьора да отбие и да ме остави. Той попита защо. Беше млад човек, приличаше на студент, който работи нощем с москвича си, за да се издържа. Парите ми свършиха, отвърнах. Нататък ще продължа пеша. Той спря и се замисли. После подкара отново. Ще те закарам, каза, ще те закарам, защото си точен. Другите не са ли? - попитах. Не са, отвърна. Едни казват, че не им стигат парите, чак когато пристигнат, други изобщо не плащат. Да ги биеш, да ги чукаш - все тая...

- Тук някъде беше това портмоне... - чувам мърморенето на жената, която продължава да претърсва чантата си, все едно иска да ми докаже, че не ме лъже.

Ясна си ми, мойто момиче! - казвам си и се чувствам абсурдно. Главата ми коварно съчинява градски легенди за хитрата възрастна леличка, която всяка сутрин в различни таксита повтаря на поредния глупак същите неща, които е казала и на мене. Стои като паяк в засада и преценя всеки тъпанар на пиацата, когото може да прилъже.

- Ох, господине, много ми е неудобно... - суети се жената, ровейки в чантата си. - Дайте да се срещнем... Примерно утре, а? Ще ви дам парите... Само кажете къде да дойда...

Тя продължава да настоява за среща, но някак не много убедително, струва ми се.

Да бе, да! Как не?! Втори път на глупак за едно и също няма да стана! Стига ми толкова!

Озъртам се за помощ. Шофьорът или не чува, или изобщо не му пука какво се случва в колата му. Нали все някой ще плати накрая. И днес този някой ще бъда аз. Винаги, когато се опитвам да мина метър, ми го набутват два.

Виждам лицето на шофьора в огледалото. Изглежда опитен, примирен, дотолкова свикнал с малоумието по пътищата, че дори не си прави труда да ругае. Приема суетенето по кръстовищата с професионално спокойствие. И не спира да говори по радиостанцията.

Добре, де - казвам си след малко, - сбърках. И какво да правя сега? Тази жена сигурно ме лъже, прилича на дърта измамница, но аз нали все пак не съм толкова дребнав? В такива случаи най-благородното отмъщение е прошката.

Но после решавам друго.

 

И ето ме - ден по-късно, на уреченото място, в уречения час. Стоя тук, чакам жената и се питам дали ще се появи. Не ми е за парите, оправдавам се пред себе си, просто продължавам да търся отговор на най-трудния си въпрос. Вие как мислите, може ли да се вярва на хората?

 

 

© Светлозар Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.05.2013, № 5 (162)