ЕДНА НОЩ НА ПИКАСО

Светлозар Стоянов

web

Но един ден установил, че може да рисува само като несполучлив имитатор на себе си. Отначало се почувствал уплашен и унизен от мисълта, че цялото му творчество е фалшификат. Все едно изведнъж да ти кажат, че си друг човек. Скоро след изобличаването на всички доказателства, потвърждаващи този факт, който не се нуждаел от доказване, той се примирил с живота си на свой собствен двойник.

За смъртта си научил от радиото, същия ден, когато се прибрал на село, за да погребе майка си. Съобщавали, че е издъхнал след кратко неразположение на 92 години в 11 часа и 40 минути, вчера, 8 април 1973, в градчето Мужен, Франция. Документите за продажбата на родната му къща били оформени бързо, получил сумата в похабени петолевки с лика на Георги Димитров. Вече разполагал с план, който поради своята дързост се оказал толкова разумен, че имал достатъчно кураж да го осъществи. Парите стигали за москвич (изкушение, което зачеркнал на мига) или за една грандиозна нощувка с ескортиращите я екстри в Гранд хотел "Балкан". По думите му, първата петилетка на седемдесетте у нас този хотел (впоследствие "Шератон") бил единствената удобна сцена за ролята да бъдеш себе си.

Синият следобед повяхвал в розов софийски здрач, когато двамата с любимата му любовница пристигнали с такси (волга вместо лимузина) пред желаната фасада. На стълбите ги очаквал дует пикола, които щели да съпровождат двойката през целия й престой. Още щом стъпил върху червения плащ на пътеката, постлана пред револвера на въртящата се врата, камбаните на "Света Неделя" обявили неговата именитост със залп от звънки аплодисменти. Срещу умопомрачителен бакшиш наел президентския апартамент, смигвайки на рецепцията, за да не бъде регистриран, ако е възможно, с рожденото си име, а именно: Pablo Diego Jose Francisco de Paula Juan Nepomuceno Maria de los Remedios Cipriano de la Santisima Trinidad Martir Patricio Ruiz y Picasso.

Изкушена от бакшиша и малко учудена, служителката се съгласила с желанието му да пребивава в хотела "инкогнито" и го записала под скучен псевдоним, повтарящ едно от най-разпространените у нас имена, с което зеленият му паспорт го представял в административните ситуации на живота. Фамилията копирала корена си ("на квадрат") в бащиното име, за да го потрети и в собственото - един не много неизобретателен български кубизъм на имената.

Прецизният читател, живял в социалистическа държава, тук справедливо ще отбележи, че интимните отношения без граждански брак в хотел биха гарантирали неприятни въпроси още във фоайето, а впоследствие - и среднощния интерес на народната милиция. За щастие, в нашия случай разполагаме с изобретателна двойка любовници, които ще ни спестят излишните усложнения в сюжета с една съвсем елементарна сценка. Докато "самостоятелната" дама изчаквала отделно регистрацията си в единична стая, двамата се престрували на любезни непознати.

Луксът, загатнат от мрамора и плюшените канапета на първия етаж, буйно разцъфтявал на последния. Апартаментът ги посрещнал с безмълвие от скъпи вещи - завеси, огледало, възглавнички с пискюли, махагон, текстилни тапети, два телефона - единият в банята. Сякаш се озовали в друга епоха с тишина по-древна и от предметите. В това недостъпно помещение, което малцина привилегировани били успели да видят, те се отдали на блаженството да се приготвят за вечерта в балната зала, превърната в ресторант, където той с всички сили щял да се помъчи да похарчи бащината си къща.

Помогнал й да закопчее роклята си, после се подчинил на наивния й каприз тя да му завърже вратовръзката. Погледнал се в огледалото, за да си намести възела - общо взето се харесвал, но не и когато се гледал в огледалото. То не го отразявало правилно. Не бил плешив, имал брада. Предпочитал да е обратното, за да прилича на снимките си във вестниците, но отново открил, че лицето му внушава изцяло противоположна личност. Стояло му като вратовръзка, която ти е вързал друг.

Точно в 19:00, придружаван от елегантната си спътница, плахо пристъпил в ресторанта, и тази крачка била най-трудната, все едно прекрачвал през трупа на миналия си живот. Всичко било там: двете пикола, застанали като гвардейци от двете страни на вратата в очакване на всяка тяхна заповед, оперетъчният персонаж на управителя с пригладена на път коса и мустачки по-тънки от женска вежда, предварително капарираната им маса с табелка Reserve, покривката и салфетките в асептично бяло, декоративният свещник, чиито рамена имитирали лебедови шии, емблемата на Balkantourist на дъното на пепелника, огледалният дансинг, който повтарял сияещите медузи на полилеите (и бельото под полите), оркестърът и роялът. Било сурово време, велико време на ограничения, и онези, които си позволявали да идват тук, били или чужденци, или отговорни другари в компанията на извънбрачните си другарки, подбрани от съкровищницата на столичния хайлайф.

След бегъл преглед на винената листа с дублаж на френски и немски (английският още не бил на мода) поръчал шампанско за всички. Шампанско и цветя. Много цветя. Преди всичко цветя.

Всеки човек, надарен с повишена склонност към забелязване на нещата, познава опасния чар на тези кинематографични заемки, тези наглед невинни преразкази, издайнически лъхащи на плагиат. Да ги оставим на съвестта на съдбата и да се върнем в ресторанта, където нашият герой открил, че действителността не се покрива с предвижданията, тъй като за разлика от филмите не й се налага да бъде интересна. Щедростта му останала почти незабелязана, тук всички разполагали с пари.

Вероятно е наложителен известен колорит и в портрета на неговата дама, но до края на разказа тя ще си остане ахроматична: просто очертание, белезникав силует, неоцветен от художника. Той се отнасял с нея като с модел, запечатан в картина, която не може да говори.

Какво точно са си поръчали за вечеря, не е важно, но да предположим, че е пощадил готвачите, неспособни да приготвят някоя от любимите му средиземноморски глезотии. Заслужава си да отбележим само, че към аперитива пожелал салата, хрумнала му на момента, която представлявала комбинация от нарязани на кубчета краставица и домат, поръсени с бял калпак от сирене. Между другото, едва след неговото посещение в туристическия флагман тази салата, която още си нямала име, бързо се утвърдила в първокласните ни ресторанти като класически български специалитет заради сходството си с цветовете на националния трибагреник.

Когато бил повикан за сметката, сервитьорът го заварил да рисува гълъб с маслинова клонка върху една от салфетките. Рисувал като човек, който превежда от един език на друг и не влага нищо свое.

- Ха! - възкликнал сервитьорът. - Това съм го виждал някъде!

- Разбира се - намесила се дамата. - Оригиналът принадлежи на друг.

Без да прекъсва заниманието си, художникът отвърнал:

- Лошите творци копират, добрите крадат.

И продължил, мърморейки, сякаш мислел на глас:

- Да имитираш другите е неизбежно. Позорно е да имитираш себе си.

Келнерът се усмихнал като дете:

- Ще ми се и аз да можех да рисувам така...

В този миг химикалката на художника отказала да завърши гълъба. Опитал се да я разпише с нервни завъртулки, които имитирали чевръстия му автограф, мастилото продължило да се съпротивлявала. Келнерът предложил своята химикалка, но художникът отказал:

- Дълго време се ограничавах само с един цвят. Като един вид дисциплина. Сега, когато нямам повече синьо, слагам червено.

И довършил птицата с червения химикал, който винаги носел във вътрешния джоб на сакото си, сякаш за да поправя с него грешките, които допуска съдбата.

Когато приключил, извадил пачка поне два пъти по-дебела от сметката, пъхнал банкнотите в салфетката и я подал на сервитьора.

- За да нарисуваш гълъбица - казал, - първо трябва да извиеш шията й.

- Казвал ми е същото за жената - обадила се отново дамата. - За него е все едно. Вещта си е вещ.

И сцената се сменя: сега в разноцветния сумрак дефилират полегати лъчи, в които се тълпят прашинки; спирали от цигарен дим се смесват с тях и леко заекват в кръг, сякаш с всяко примигване на светлината замръзват в жива картина. Именно тук той открил онова пулсиращо и луминесцентно нощно място, наречено бар-вариете, където се наложило да се преместят, след като им съобщили, че ресторантът вече затваря.

Историята с бакшиша, увит в крилете на салфетка, прелетяла мълниеносно от ресторанта до бара и още щом влезли вътре, танцьорките и персоналът за миг застинали нащрек, като ги видели. Разположили се в малко, но кокетно сепаре, далеч от дансинга, където миризмите на одеколон и пот се борели за надмощие. На масичката горяла настолна лампа с абажур от тънка тъкан, върху която с розов пламък прозирали петна от вино, подобни на украса.

Корекомските напитки (Martini Bianco за нея, за него Metaxa и уиски за всички, моля!) замъглили спомена за бившата му личност и разсеяли паразитните й съдържания в задимената атмосфера на заведението. Вдигнал наздравица, сръбнал солидна глътка коняк и си поръчал втори. В същия миг до слуха му стигнали звуците на гръмналия отново оркестър. Балерините от спектакъла ("Парад" на Дягилев, разбира се) си съперничели по красота, съчетана с циничната студенина на лицата им, образец за твърде много горчив опит, събран за твърде малко години. Намирал се сред чужди хора и те му били по-близки и приятни от други, които познавал много по-добре. Плувал сред облаци от мечти, палел цигари, вдигал нови наздравици, виждал странни и откачени неща (гърда-ромб, боа от фалшиви щраусови пера), които, объркани и експлозивни, придавали вероятност на невероятното.

Имало доста народ наоколо - непознати лица нахлули в спомените му. Първото лице, което познал в компанията на съседната маса, било това на художника Жорж Брак, после видял Жан Кокто, Аполинер, Андре Бретон, Андре Салмон, Гъртруд Стайн, Матис, самия Дягилев, Макс Ернст, а също и лицето на приятеля си Макс Жакоб, с когото на младини обитавали обща стая с едно легло, в което се редували да спят, докато единият рисувал скици, а другият пишел стихове, с които палели печката, за да се сгреят.

След минута всички го наобиколили, най-вече танцьорките, и забърборили по софийски - колкото може по-гръмогласно и неприлично. Нарязаната на шайби луканка изчезвала с главозамайваща скорост от масата, но една бърза и услужлива ръка веднага им поднасяла нова порция. Разговорът кръжал предимно около една тема, тази за модернизма в изкуството, подхваната от Гъртруд Стайн, която се опитвала да впечатли компанията с абстрактни шеги. Попитала:

- Знаете ли, че когато две парижанки се карат, обикновено си пожелават: "Дано те нарисува Пикасо! Очите - в устата, носът - в ушите!"

И с престорена сериозност се обърнала към него:

- Маестро, защо винаги рисувате жените така грозни?

Отвърнал:

- Мадам, защото, общо взето, жената е грозна.

Гъртруд говорела, говорела, говорела. Накрая го попитала защо спътницата му през цялото време мълчи.

- Вижте - отговорил, - няма нищо по-изморително от това, когато някоя жена държи да покаже колко е умна. Особено когато не е.

След още няколко чашки, гаврътнати на екс, вечерта внезапно се озовала в задънена улица. Имал нужда от нещо - проблясък, магия - или някаква подобна щуротия. Пръстите разсеяно докосвали хладното столче на чашата, в главата му се мярнала далечна, забравена мисъл - спомен за някакво отдавна случило се обстоятелство. Размишлявал известно време и, сякаш превъзмогнал съмненията си, повикал сервитьорката.

- Другарко, бихте ли била така добра... - казал й учтиво, - струва ми се, че имам нужда от двете пикола.

Сервитьорката веднага тръгнала да изпълни поръчката, а той извикал подире й:

- И още малко коняк!

Не пропуснал да поръча и уиски за всички - "или на който там, каквото му се пие". Когато пиколата се появили, прошепнал няколко думи в ухото на единия и закичил джобчето на ревера на другия със стрък петолевки. Без да протестират, те напуснали бара, за да изпълнят ексцентричния му каприз.

Не пиян, а в приятна еуфория, той поканил всички да се присъединят към него на дансинга, щом пиколата се завърнали с поднос на колелца, върху който подобно на торта лежал плосък четвъртит пакет, увит в покривка за маса. Нетърпелив ропот се понесъл над тълпата, оформил се импровизиран полукръг. В този миг той платил на оркестъра да замълчи и се представил на микрофона.

- Роден съм в Малага - продължил, - но фамилията ми е от италиански произход. На испански се произнася с ударение на "а“, но тъй като от дълго време живея във Франция, светът започна да произнася името ми по френски маниер - с ударение на "о“-то.

Някъде зашепнали, малко по-далеч се изкискали. Досега гледали на него със снизходителна симпатия, но изведнъж всички осъзнали, че всъщност говори сериозно. Аудиторията прихнала, извръщайки очи един към друг с поглед "нали ти казах“.

Със строго, нетърпящо глупости изражение, той поканил спътницата си да приеме ролята на негова асистентка в следващия фокус. Придържана от двете пикола, тя безпрекословно се подчинила на желанието му да се разходи с високите си токчета върху подноса. Твърдата повърхност на предмета под меката покривка отразявала всяка нейна стъпка със звук на пукащ се лед.

- Достатъчно! - казал накрая и й подал ръка да слезе.

Обяснил спокойно и без да се притеснява, че си е позволил да привлече вниманието към себе си и своята половинка, в чест на която вдига чаша, тъй като тя, макар и само като модел в неговите картини, солидарно търпяла нападките, когато бил обвиняван от представителите на традиционното изкуство, че рисува в груб и ужасен стил. Казал, че не иска да отегчава аудиторията с реч, че никога през живота си не е произнасял реч, а и сега не се опитвал, просто искал всички да се насладят на последния му шедьовър и с церемониален жест на фокусник отметнал плата, разкривайки остроумния си замисъл. Отдолу блеснало напукано на едри парчета огледало с позлатена гипсова рамка, в което любовницата му тутакси разпознала огледалото от президентския апартамент в хотела. Когато изправил рамката с лице към публиката, сякаш е картина, предлагана на търг, две-три стъкълца се отлепили и паднали като стара мазилка. Няколко възмутени усти ахнали, но той побързал да ги запуши с обяснението, че огледалото също е включено в сметката, и то в троен размер.

- Не бързайте да ме обвинявате, приятели мои! - казал. - Една осъдителна сама по себе си постъпка често пъти става достойна за уважение поради мисълта, от която е била продиктувана. Наречете го проява на лош вкус, но ми се ще с този малък трик да илюстрирам своите думи. Светът се отразява в картините ми като в счупено огледало. Аз създадох живопис, която разлага действителността в образ, гледан от няколко различни ъгли едновременно. Трудно е да определиш кое от парчетата е по-близко и кое - далечно, кое е на първи план и кое - в перспектива. Това даде повод на някои да заговорят за четвърто измерение в живописта - времето. Моите платна, уважаеми приятели, представляват отрицание на покоя, нежелание да се допусне, че нещо в природата може да е лишено от движение!

Тук той направил кратка пауза, за да освежи пресъхналото си гърло, като междувременно обяснил как с един замах на иберийската си кама вече е разчупил всички гипсови калъпи на академичната традиция в Париж, надсмивайки се над законите на перспективата и красотата, отстоявани повече от четиристотин години.

- Вижте, аз гледам на света като на играчка от шоколадово яйце. Как ще сглобиш играчката, си е твоя работа. Аз просто не спазвам инструкциите в указанието. Взимам едно счупено огледало, размествам парчетата и получавам ново звучене. Огледало. Алооглед. Далоелго. Олгадоел. Съвършенството няма форма!

- Това някакъв цитат ли е? - подхвърлил от публиката Жорж Брак.

- Несъмнено! Вече не ни остана нищо друго освен цитати... Точно за това исках да поговоря с вас! Напоследък изкуството се е превърнало в система от цитати, закърпени в колаж, изрязан от чужди творби. Така ли е? Така е, разбира се!... Но позволете ми сега да довърша мисълта си. Исках да кажа само, че независимо от прецизността и похвата, колажът си остава безсмислен, ако художникът не вложи поне малко от собственото си въображение. Ето защо аз изведох живописта от нейните описателни функции и я превърнах във философия. Отхвърлих ролята на видимата реалност и подчиних чувствата си на подсъзнанието... И тук му е мястото да подчертая още веднъж, че никак не съм привърженик на реализма - не!... Надали има по-изкуствен жанр!

Той дотолкова се увлякъл от изкушението всички да споделят идеите му, че говорил двайсет минути или дори повече, скачайки от тема на тема, като ни най-малко не се съмнявал, че всички са негови приятели и кротко ще го изслушат, докато не каже, каквото има да им казва. Споделил също, че най-големият ужас, който човек може да изпита, е един ден да се погледне в огледалото и да открие чуждо лице.

- Между другото - продължил, - животът бавно ограбва собствената ни същност, парче по парче. И онова, което остава накрая, е някаква друга личност. Съзерцател, който си въобразява, че е изображение. Отражение, което не може да се счита за истината.

В този миг някой плахо изръкопляскал. Аплодисментите били подети от всички в опит да поведат речта му към естествената й смърт. Но той продължил на висок глас:

- Така че, другарки и другари, скъпи приятели, аз не рисувам това, което виждам! Рисувам това, което мисля!

Хората вече си приказвали през масите, никой не слушал внимателно. Пиколата избутали навън подноса с огледалото, някой го потупал по рамото, давайки му знак, че е време да приключва.

- Не знам дали ме разбрахте - извикал, - но съм сигурен, че ако се върнем отново към темата, може би ще успея да хвърля още малко светлина върху проблема.

Всички надали викове на протест. Не искали повече да чуят за проблема!

- Добре тогава, ще говорим някой друг ден. Нека никой не си тръгва, поръчайте си по още едно на моята сметка!

Маскарадът вече е към края си. В пет сутринта намираме нашия герой доста напреднал в желанието си да се напие, докато някой много приятелски го подпира в гърба с ръка. После друга ръка го подпряла по гърба и двете пикола услужливо го повели под мишница към изхода, където вече чакала изнервената му дама. Тълпата се разтворила като цип, за да му направи път, залитал през дъжд от думи, ръкопляскания и викове, които глухо барабанели в ушните му мембрани - чувал само шума, но вече не разбирал смисъла, смехът се разпадал на срички. На излизане се разминал с един интересен мъж, който никак не приличал, но по някакъв ужасен начин му напомнил Салвадор Дали.

Там, във фоайето пред асансьора, освободил двете пикола от задължението да изпратят двойката до горе и отново демонстрирал безграничната си щедрост, възнаграждавайки ги (всеки поотделно) с великодушен бакшиш.

Последна смяна на картината: лъкатушещ коридор, лек световъртеж, щракване на ключалка, подрънкване на разкопчан колан, шепот на свличаща се рокля, душ, легло, завивка.

Позволете на дискретния до този миг автор да затъмни предстоящата интимна сцена, като си послужи с онази позабравена техника на монтажния преход в киното, която обикновено се практикува така: героите се прегръщат, целуват се, целувката говори за всичко, което ще последва, и...

В този момент екранът се смрачава, сцената е скрита от малка "тъмна“ пауза, която компенсира пропуснатото от зрителя време. Следващият кадър свързва нишките на времето и ни показва резултатите от затъмняването: героите са вече женени и дори са им се родили деца.

Това е историята за единствената нощ на Пикасо в България, за която никой не научил. Предадох ви я, както ми я разказа той в интервю за малкия провинциален вестник, в който работех навремето. Не знам испански, нито френски, той обаче странно владееше българския като майчин език. Помня, че го подразних с непрофесионалното си начало. Започнах така:

- Представете си, че сте Пикасо...

- Това е невъзможно - прекъсна ме той. - Как да си представя, че съм, когото съм, когато съм, когото съм? Човек може да си представи, че е друг човек, котка, картина, залез. Започне ли да си представя, че е той самият, веднага се дистанцира от себе си. Превръща се в някой друг, който се опитва да облече дрехата, която всъщност никога не е събличал... Не е толкова сложно, като се замислиш.

Поколеба се за миг и опита да обясни нещата по-просто:

- Вижте, Пикасо не е конкретна личност. Пикасо е настроение.

Но можех да ви разкажа и друга история. Тази на провинциалния учител по рисуване, чието състояние специалистите вероятно ще определят като натрапчиво илюзорно разстройство с маниакални черти.

Оженил се за своя колежка, осиновили дете. Не пожелал да напусне работа, дори когато жена му забременяла от директора. Фарсът на развода се разигравал пред очите на развеселеното училище. Директорът предприел няколко опита да го уволни, но накрая сам напуснал, последван от вече бившата му съпруга.

За една нощ пропилял наследството си в София, придружен от жена, достойна за Пикасо. Жената обаче не е картина, която можеш да заключиш. Когато свършат парите, обикновено се връща при мъжа си.

Животът продължил, тих и кротък, непомрачаван от грозните клюки, които колегите пръскали зад гърба му, че макар и нелош учител, често се поддавал на обаянието на някоя от своите ученички, докато всъщност ухажвал майка й.

Малкото свободно време прекарвал в ателието си като посредствен плакатист. Рисувал плакати със смели до тъпота идеи, идеи за светло бъдеще. След промените престанали да го търсят. Протестиращите сами си изработвали лозунгите.

Опитал да продава авангард на морето. Рисувал портрети с пергел и линийка, използвал невъзможни цветове. Напразно. Туристите не били склонни да възприемат лицата си като геометрични фигури.

Когато се пенсионирал, пробвал частни уроци по рисуване. Преподавал почти без пари, но и това изкуство изисквало качества, каквито той определено не притежавал. Часовете си започвал с думите: "Като дете рисувах като възрастен. Цял живот ми бе нужен, за да се науча да рисувам като дете". После оставял децата да рисуват като деца, не ги напътствал в нищо. Родителите предпочели да си плащат. На друг.

Трийсет и пет години след онази нощ, май някъде през май 2008, той влезе в редакцията, за да напомни за седемдесетата си годишнина. Каза, че е настанен във ведомствено жилище, където се чувствал като изоставен в замък. По цял ден гледал стената. Сякаш е бяло платно, върху което вече никой няма да рисува. Вечер пускал малко телевизия, после загасял лампата и лягал да спи, заслушан в оредяващите удари на сърцето си. Само сънят му позволявал да се завърне отново в своя живот, отлетял като несръчно изрисуван гълъб върху крилото на ресторантска салфетка.

Обикновено сънувал един и същ кошмар: че е не особено талантлив български художник, който сънува, че е Пикасо, който сънува, че е не особено талантлив български художник...

Е? Коя история е по-хубава? Първата или втората?

И аз предпочитам тази, в която вземам интервю от Пикасо. Нищо, че съм се родил след смъртта му.

© Светлозар Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2015, № 6 (187)

Разказът е отличен на конкурса "Созополски семинари" (2015).