Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕНАТА ОТ НИКОЛАЕВО

Светлозар Стоянов

web

Където и да е тя,
аз съм в пълно неведение.
Липсата й ме изличава.

Хенри Милър

Пръстите ми направо галопираха по клавиатурата. Тъкмо приключвахме броя на вестника и аз довършвах материала за първа страница, когато някой предпазливо почука на вратата на редакцията. Извиках високо и нервно "да", без да отделям очи от монитора. Вратата се отвори и в стаята нахлу вятър. Вратата се затвори и леките вертикални ленти на текстилните щори се отпуснаха обратно върху рамката на открехнатия прозорец. Лентичките на металните щори, които покриваха остъклението на съседната стая, им отговориха с нежно хоризонтално подрънкване. Повторих нервното си "да" и сложих последната точка на текста. Не последва никакъв отговор. Явно, влезлият учтиво изчакваше да му бъде обърнато някакво по-специално внимание. Кликнах "Save", после "Yes", затворих документа.

- Добър ден.

- Добър да бъде! - отвърнах и вдигнах очи към вратата. - Кажете?

Беше слабичък и плах шестдесетгодишен човечец, не съвсем грозен, но животът така здраво бе втрил отпечатъка си върху лицето му, че направо го бе размазал с подметката си, все едно бе гасил отгоре му фас. Възрастта допълнително бе уголемила носа, под който устата образуваше скръбна черта.

- Аз да изчакам, ако имате много работа... - започна той.

- Казвайте, казвайте - подканих го. - Но, ако може, айде да е малко по-бързичко, щото приключваме броя!

Подобни посещения, знаех от опит, не вещаеха нищо добро. Бях най-младият редактор в редакцията, трябваше да се занимавам и с гражданската приемна на вестника - задължение, което се свеждаше предимно до разговори с местните любители на доноси и оплаквания, с една слабоумна с мания за преследване и седем-осем нахални старчета, които редовно носеха ръкописи за публикуване, сякаш само за да ни досаждат впоследствие с един-единствен упорит въпрос - кога най-после ще дойде ред и на техните текстове да видят бял свят от страниците на вестника? Този не го познавах.

- Кажете, какво има? - попитах пак.

- Аз дойдох за...

Облечен бе в крайно износен бежов костюм, шит, очевидно, някога по поръчка. В комичния си опит да изглежда изтупан като на младини, явно се бе издокарал с най-свястната дреха от гардероба си.

- Вижте, ръкописи приемаме в четвъртък и петък следобед. По възможност - на имейл или на електронен носител. Ако сте за комшийски свади, имотни неуредици, неблагодарни наследници и прочие проблеми от частно-правен характер, се обърнете към съдебните органи.

С тази защитна пледоария, която вече знаех наизуст, потушавах огъня на първа линия, още преди отсреща да са заредили оръжията. Понякога се получаваше.

Той пое дълбоко дъх и го задържа, сякаш плуваше под вълна от срамежливост. После, излизайки на повърхността, каза:

- Ами, аз... Аз търся жената от Николаево.

- Моля?!... Кого търсите?!?

- Жената от Николаево... Нали така се разбрахме по телефона?

- С кого?

- С жената от Николаево...

- Каква жена от Николаево? Тук нямаме такава жена!

Стъклените стени на съседната стая приглушено филтрираха гласовете на трите колежки, които работеха оттатък. Виждах ги как се суетят зад процепите на металните щори. Шефката, страньорката и касиерката на малките обяви.

Той се обърна натам, понаведе се леко в опит да различи раираните им силуети между тънките успоредни пролуки на щорите, и отново се обърна към мен:

- Ами, тя, жената от Николаево де, тя ме покани да се срещнем в редакцията на вашия вестник в 11 часа... А 11 вече минава... Почти и пет е... Ето, вижте...

С десния си показалец повдигна нагоре свития в лакътя ляв ръкав на сакото, посочвайки ми часовника си, за да сверя думите му със стрелките на циферблата. Часовникът му беше истински ветеран.

- Какви са тия глупости, бе?!... Тук да не е място за срещи?!

- Ами, аз... Бихте ли й казали, че съм пристигнал... Ако трябва да я почакам... Може ли да седна тук?

Той посочи празния стол зад съседното бюро. И почти тръгна към него.

О, не! Поредният луд ни е дошъл на посещение! Точно сега ли, мамка му!?!

Станах от мястото си, готов да го изхвърля навън. Враждебността ми поникна и избуя в стаята като отровно пипало, пълзящо със свръхестествена бързина, готово да парализира нищо неподозиращата жертва с вендузите си. Ако окажеше съпротива, щях да повикам полиция. Бяхме имали вече няколко такива случая.

- Вижте сега, господине - започнах спокойно, опитвайки се да звуча твърд и уверен. - Не може да останете тук, в момента имаме страшно много работа, приключваме броя, а на мен лично направо ми пуши главата и нямам време за глупости, честно!

Спрях на три крачки от него. Той ме погледна с опулени детски очи, като едното малко кривеше, така че кроткото му лице имаше объркан израз.

- Да изчакам отвън тогава?

Думите му бяха последвани от въпросително мълчание, което се разстла пред мен като площад.

- Не може, казах! Вървете да си уреждате срещите другаде!

Той смирено се завъртя, почти си беше тръгнал, но се спря, преди да хване дръжката на вратата.

- Ама тука при вас нали работят жени?

Човечецът ме погледна с някаква интересна смесица от завист и заговорничество.

- Да, работят.

- Може ли да ги видя?

И отново опита да надникне през металните щори зад гърба ми. Имаше вид на ученик, който след малко ще направи беля.

- Не може да ги гледаш! - минах вбесен на "ти". - Казах ти вече, при нас няма жена от Николаево. Айде, че ше метеме!

- Ама аз само за малко, ако може... Да ги погледна, а?

- НЕ МОЖЕ!

- Е, щом не може...

Гласът му излъчваше такава унищожителна, заразителна самота, че аз изведнъж се сепнах и смутено попитах:

- Ти откъде взе номера на тая жена? На жената от Николаево?

- Е, как откъде? От вашия вестник, откъде другаде? Има го в рубриката със запознанствата.

- Така кажи бе, човек! - плеснах с ръце и седнах доволен обратно на мястото си. - Я, виж, виж - виж сега там на какъв номер си я търсил и пак я набери. Имаш джиесем апарат, нали?

- Какво да имам?

- М-о-б-и-л-е-н телефон, мобифон, слухов апарат, или както там му викаш?...

- Имам, имам - телефон имам!

Човечецът припряно бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно ми подаде джиесема си все едно бе някаква рядка реликва.

- А, не! Набери си го сам. Аз не му разбирам на твоя.

Но не успях да избегна иронията в гласа си. Мъжът ме погледна несигурно. Прибра протегнатата си ръка, сложи си очилата, погледна дисплея и чукна с пръст два-три бутона на клавиатурата. Боравеше с телефона си като неграмотна машинописка.

- Ето го номера! - И ми показа дисплея.

0881ХХХХ

Цифрите ми се видяха по-малко от стандартния брой при обикновените мобилни номера. Реших обаче да довърша експеримента докрай.

- Ами, набери го, де! Маркирай го и натисни копчето със зелената слушалка...

Мъжът ме послуша, но без да иска натисна и бутона на високоговорителя, преди да сложи апарата на ухото си. В редакцията беше тихо. Чувах ясно сигналът "свободно", седях само на метър и нещо от него. Може би го правеше умишлено, за да стана свидетел на разговора? Или пък просто бе глух с едното ухо?

Нещо в слушалката пропука и от другия край на линията се чу приятен като шлифован камък женски глас:

- Ало?...

"А"-то се плъзна по "л"-то като по заледена пързалка, за да се преметне на върха му под формата на "о", подобно на циркова топка, подхвърлена от муцунката на дресиран тюлен.

- Ало, добър ден - отговори мъжът.

- Добър ден - каза приятният женски глас отсреща.

- Жената от Николаево ли е?

- Моля?!?

Той се огледа.

- Не й ли знаеш името бе, човек? - намесих се аз.

Тялото му трепна рязко, все едно това не беше най-обикновен въпрос, а убождане с игла. Въпреки това успя да се усмихне и с пръст пред устата си ми направи съзаклятнически знак да мълча.

- Ало?... - обади се пак женският глас. - Ало, не ви разбрах?

- Ало, вижте сега, аз съм в редакцията на вестника. Прочетох вашата обява в графата "Запознанства" и си уговорих среща днес в 11 часа в редакцията на вестника с една жена от Николаево. Вие ли сте?

- Моля!?!

- Вие ли сте жената от Николаево?

Мълчание.

- Ако жената от Николаево е там - продължи той, - бихте ли й казали, че вече съм тук и я чакам в редакцията? До половин час, да речем?...

Мълчание.

Виждах го като в някакъв филм - камерата се придвижва бавно по напрегнатото му лице, чувах гласа му. Чувах как внимателно подбира думите си. Говореше като човек, който не иска да предизвиква неприятности.

- Ало?...

- Да! - сопна се гласът.

Аз станах. Камерата се приближи към него.

- Вижте - продължи той, сякаш без да ме забелязва, - ако жената от Николаево в момента е някъде при вас, бихте ли ми я дали на телефона?

- Уф! Един момент, изчакайте така!...

Слушалката пак пропука. Последва монотонен звук, който постепенно се надигна, накъса и усили. Отначало не можах да схвана какво точно чувам. Сякаш слушах далечни вълни, които се разбиваха в скала.

 

...ъх-хъ... хъ-ъх... ъх-оУ... оУ-АХ... АХ-АХ... ОООУ-ААААААХ...

 

Обърканият ми вестникарски мозък усети, че нещо не е наред. Пред очите ми внезапно се завъртяха случайно забелязани по страниците на нашето издание цифри, следвани от думи:

0880ХХХХ Докосни ме нежно и любов ми дай

0903ХХХХ Необуздано желание изпитвам аз

0881ХХХХ Търся беден с богата душа

0905ХХХХ Аз съм истинска жена

0190ХХХХ Търся мъжът на моите мечти

0980ХХХХ Бъди мой грях - 0,96 лв./мин.

 

...АХ-ОХ... ОУ-НЕ... ОУУУУУ-АХ... АААХ-ДА... ОООХ-ААААХ...

 

- Затваряй бързо! - извиках и посегнах към телефона му. - Затваряй веднага, ти казвам!!!

Той внезапно се сепна, сякаш някой го беше сритал.

- Затваряй телефона, като ти казвам, бе, човек!... Кой знае колко пари те набутаха!...

Погледът му се помрачи, стана недоумяващ, после уплашен. В широко отворените му очи нямаше и следа от практичност или мисъл за вероятните последствия. Той ме послуша, натисна копчето и звукът прекъсна.

- Ти не се ли усещаш, че звъниш на секс-телефон? - попитах. - Плащаш да ти пъшкат в слушалката!...

Обърнах се леко гузен, за да се върна на стола си, защото знаех, че секс-телефоните в нашия вестник се публикуват в рубриката за запознанствата. Такава беше уговорката ни с фирмата. Това е стар вестникарски трик, от който и аз се хранех.

- Казваш, секс-телефон, а?

- Да. Няма никаква жена от Николаево... Сори, пич!

- Значи, няма такава жена?...

Нещо в гласа му трепна, нотка на беззащитна печал, контрапункт на безгрижното чуруликане на врабчетата, което долиташе през открехнатия прозорец.

- Ама аз нали говорих с нея?... Вчера беше... Ако не с нея, тогава с кого?...

- Това са пълни глупости!

- Глупости, нали?... И аз така си помислих.

После въздъхна дълбоко, сякаш бе знаел, че всичко ще стане точно така.

Аз също въздъхнах. И казах:

- Даааа...

Той си свали очилата. Металните рамки се бяха впили толкова дълбоко, че формата им, както ми се стори, сякаш се бе отпечатала на лицето му завинаги. Очите, голи, влажни и безпомощни, изглеждаха зашеметени на свобода. Клепачите с рехави ресници пърхаха като птици, държани дълго в плен и внезапно пуснати на воля.

После пак уви скъпоценния си джиесем в кърпата като нещо безкрайно скъпо, мушна го обратно в пазвата си и с глас като от дъното на кладенец каза:

- Е, аз да тръгвам...

Постоя още малко, отново се запъти към вратата и отново се спря.

- Може ли все пак да видя вашите колежки?...

- По-добре остави тая работа...

В отговор опита да се усмихне. Когато се усмихна, заболя. Заболя и него, и мене.

И това беше всичко.

Станах да го изпратя до стълбите. Удивително нещо е отдалечаващия се гръб на несправедливо излъган и засегнат човек. В него има някакво човешко безсилие, някаква жалка слабост, която моли за милост, която те мами подире си. Гледах тялото му, което слизаше по стъпалата. И толкова беззащитност видях в тази плешива стара главица, толкова незлоблива и горчива мъка, толкова безнадеждност от тази никому ненужна сега гадна старост, че ме налегна безподобна тъга. Идваме сами и си тръгваме сами, помислих си. И в промеждутъка повечето от нас водят самотен, уплашен и непълноценен живот.

Върнах се в редакцията, затворих вратата и седнах зад бюрото. Извадих кутията с цигарите, изкарах една и я запалих с клечка от кибрита си. Пламъчето лумна, изпращя и умря. Поех бавно дима и също така бавно го издишах. От прозореца идеше гласът на площада. Откъслечни думи, накъсани изречения, смехове, разминаващи се токчета, трака-трак-трака-трак, които, стори ми се, напълно заглушиха тихите стъпки на мъжа, който си отиваше. Отвън имаше десетки жени и явно нито една от тях не се беше запътила насам. Димът от цигарата ми се разплу из стаята и застина като мъгла. Само открехнатият прозорец подсказваше, че има свят.

 

 

© Светлозар Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.05.2013, № 5 (162)