ANANKE

Светлозар Стоянов

web

Ислямът твърди, че в окончателния ден на Съда
всеки престъпен създател на образи на живи твари
ще възкръсне с творбите си и ще му бъде повелено
да им вдъхне нов живот, ала не ще успее;
тогава ще го хвърлят заедно с тях
в пламъците на наказанието.

Хорхе Луис Борхес

Ако можем да се доверим на легендата, в неугледния заден двор на Девическия манастир "Въведение Богородично" в Казанлък, сред вехтории и окапали шишарки, две могъщи религии погребват вечния си конфликт, за да отдадат последна почит на един човек. Върху лицето на издължен каменен кръст с тесни рамене са издълбани следните думи:

HIER

RUHT

GENERAL

LEHMANN ≈ PASCHA

GEFFALLEN AM SHIPKA

SEPTEMBER 1877

FRIEDE

SEINER

ASCHE

Благодарение на незначителните си познания по немски и услужливите речници в интернет разчетох тяхното значение така: "Тук почива генерал Леман паша, паднал на Шипка, септември 1877. Мир на праха му".

Върху бетонния постамент на кръста лежи опряна малка надгробна плоча с надпис на арабски, вероятно някоя заупокойна сура от Корана, непреведена и до днес, въпреки потенциалните намерения на местните историци да потърсят помощ от специалисти. Дотогава загадката на арабския надпис вероятно ще си остане заключена в несигурните ръце на бъдещето.

Оределите монахини не знаят кой и кога е издигнал самотния кръст в задния двор, а впоследствие (или преди това) е положил мраморната плоча в нозете му. Сигурно е само, че тук, далеч от външните погледи и почитаните като икони руски гробове край храма, е оставил костите си и един англичанин, генерал на турска служба, католик, приел исляма, наричан от правоверните Леман паша. Неговото рождено име не ни е известно.

Манастирският фолклор твърди, че тежко ранен, генералът бил лекуван от сестрите божии наред с пострадалите руси във временната болница, в каквато се превърнала през войната светата обител. Но напразно. През краткия си живот в лазарета, пропит от миризма на камфор, гной и ампутирани крайници, Леман окончателно осъзнал какво е смърт, страдание, и болка. И умирайки, се разкаял, задето изменил на вярата си. В отплата за измяната и злините, извършени през войната, последното му желание било да бъде заровен под прага на манастирската черква, за да могат всички, които влизат и излизат, да го тъпчат с краката си.

Милосърдните монахини обаче се смилили над мъртвото тяло на Леман паша и не изпълнили последното му желание. Погребали го до оградата на задния двор, в сянката на два огромни бора, където покоя на мъртвия днес огласят само гнездящите в клоните гугутки.

Научих тази легенда от една краеведска дописка, публикувана във вестника, в който работех. Неин автор бе свадлива лелка, племенница на знаменит местен писател, която при всеки повод ни натрапваше произхода си. От злополучния разговор с нея не успях да узная нищо повече от вече прочетеното, тъй като самата тя знаеше само това, което бе чула от наскоро споминалата се игуменка на манастира. През цялото време повтаряше, че Леман не е англичанин, а притежава немски или австроунгарски произход, за което красноречиво говорел надписа на кръста върху гроба му. И не преставаше да настоява, че ако пиша нещо за него, трябва на всяка цена да упомена източника си, защото постоянно я преписвали, без да я цитират. (Ето, цитирам я.)

Легендата за Леман паша ме обсеби. Не бях се чувствал така от времето, когато на шестнайсет години открих загадъчната и натрапчива дума ANANKE в предговора на Виктор Юго към "Парижката света Богородица". В мрачния ъгъл на една от кулите на знаменитата катедрала тези потъмнели от старост букви, врязани дълбоко в камъка, с ясно доловимите, свойствени на готическото писмо очертания и извивки, които издавали, че са написани там от свикнала с него ръка, силно поразили автора главно със злокобния и съдбоносен смисъл, вложен в тях. И той се запитал, помъчил се да отгатне, чия изтерзана душа не е пожелала да напусне земния живот, без да остави върху челото на старата църква отпечатък от престъпление или злощастие.

Именно тази дума дала повод на Юго да напише един сълзлив средновековен роман за красивата циганка Есмералда, влюбена в сияйния, но лекомислен офицер Феб, една любов, също толкова несподелена, колкото била любовта на подлия отец Клод Фроло и гърбавия Квазимодо към самата Есмералда.

Страничката с краткия предговор за мен си остана по-велика от всичко, написано някога от Юго, може би защото той никъде не обясняваше точното значение на думата, която аз, воден от контекста, си преведох като "съдба". По-късно открих, че името ANANKE в старогръцката митология носи богинята на неизбежността и смъртта. Това обаче не помрачи лекомислието на юношеския ми превод.

И някак неусетно за мен двете легенди се сляха, сякаш буквите на съдбата бяха издълбани не в покоите на Парижката катедрала, а върху кръста на забравения гроб в скромния Казанлъшки манастир.

Омагьосан от тази находка, в началото не си давах ясна сметка за глъбините на необятния мрак, в който се канех да се спусна. Предстоеше ми дълго скитане в сляпа пустош с оскъдни ориентири, които съдържаха всички противоречия и несъответствия, типични за така мълчаливата ни история, писана от победителите за победителите.

В интернет името на Леман паша на кирилица се среща в не повече от няколко линка. В две или три краеведски проучвания за историята на манастира "Въведение Богородично", щедро преписани едно от друго, една по-скорошна публикация в оцветен партийно вестник, на която ще се спра по-късно, и кратка информация за хода на Руско-турската война в Wikipedia.

Ако може да се вярва на най-голямата електронна енциклопедия, която твърди, че в случая се позовава на издание от 1986-а, озаглавено "Освободителната война 1877-1878", на Леман била поверена артилерията на Централната армия на Османската империя, ръководена от Сюлейман паша. И толкова. В публикацията не се споменава нищо повече за англичанина.

Армията на Сюлейман била отзована от Албания в ускорен марш (според други източници е прехвърлена по море от Черна гора в района на Одрин), за да изличи срама от провала на Халюси паша при Шипченския проход и да се разправи в движение с дълбоко вклинилия се в Южна България Йосиф Гурко, обърнал подбалканските турски сили в позорен бяг чак до Филибе. На Сюлейман Хюсню, син на еничарски ага, герой от Сръбско-турската война, кървав екзекутор на въстанията в Черна гора и Крит, един от детронаторите на султан Абдул Азис, директор на Военното училище в Цариград, професор по литература в Сорбоната и масон от ложата Велик Ориент, турското военно командване възлагало нелеката задача да омиротвори населението на освободените Казанлък, Шипка, Ески и Йени Заара, да се прехвърли през Балкана при обсадения в Плевен Осман паша и с негова помощ да изтласка русите отвъд Дунава.

Въпреки достойната за учебниците по история отбрана на Ески Заара, Гурко отстъпил под натиска на многократно превъзхождащия го противник. По заповед на Сюлейман в града влезли само няколко батальона, но и те били достатъчни, за да подложат населението на огън и сеч. Който не падал мъртъв от щика, отсичали му главата с ятаган. Болни, жени, деца, старци, всичко, що още живее и диша, натикали в храма "Света Троица“. Писъците и предсмъртните вопли сякаш се слели в един общ глас, в общо молитвено песнопение. Някои от труповете в черквата останали прави, защото нямало къде да паднат, след като били обезглавени. Кървавата оргия продължила близо шестдесет часа. Накрая турците като бесни дяволи се препъвали в мъртвите тела по улиците на Ески Заара. На другия ден градът бил опожарен. Живите отвели в робство.

Бежанците, които последвали руските войски, били застигнати в Дербенткьойския проход на Средна гора. Теснината почерняла от викащи, плачещи, изплашени хора, пометени от турците като от лавина, която оставяла подире си пътеки от кръв. Малцината оцелели се изпокрили в горите, други - немощни, поругани, окървавени, едва се добрали до стените на манастира в Казанлък, където три седмици по-рано монахините посрещнали Гурко с вишнева вода и сладко от рози.

Междувременно, малък конен отряд казаци препуснал към Казанлък със скръбната вест, че единственото спасение е зад Балкана. По Илинден три реда коли, натоварени с покъщнина и вехтории, задръствали криволичещия планински път на север до такава степен, че по него едва успявал да премине конник. Към злочестия керван се присъединили и монахините. Скърцането на каруците, виковете, плачът на изоставените по пътя деца се сливали с блеенето и мученето на животните в един общ стон, изтръгнал се сякаш от гърдите на ада. Случва се да видиш войник с момиченце в ръце, разказва очевидец, което башибозукът започнал да коли, но се "смилил" и оставил детето без ухо...

Тук някъде се промъква и поредното противоречие, на което дават подслон различните писмени свидетелства. Според едни, Сюлейман използвал килиите на манастира за затвор на ония, които не могли да избягат. Здравите наредили пред шатрата му, записали им имената и ги отвели в Цариград за роби. Според други, Сюлейман разквартирувал в килиите командния си състав и част от войниците си, а дворът на манастира превърнал в кърваво море и удавил в него последните живи българи.

Известни са ни различни подробности от бойните действия. Знаем за августовските боеве, за епопеята на Шипка и безпримерната храброст на героите, удържали прохода с телата на мъртвите си другари. Колкото и пълноводни да са историческите извори обаче, в тях няма и капчица информация за енигматичния Леман паша.

Вече бях готов да се откажа от наивното си проучване, когато ме осведомиха, че регионалната телевизия още през 2008-а година е излъчила кратък филм за генерала. Тази вест възкреси помръкналия ми ентусиазъм и с малко връзки ми предоставиха търсения запис от архива на телевизията. Видеото се позоваваше на известна историчка от градския музей, чиито следи след пенсионирането се губеха към родния й край, май някъде по морето. Според нея, Леман бил ранен на 17-и септември при последната мощна атака на Шипка и лекуван в разположения в манастира английски медицински корпус, придружавал турската армия.

Филмът цитираше и разказа на завърнала се впоследствие към светския живот монахиня, някога довереница на починалата игуменка, която отново твърдеше, че за Леман са се грижили руски медицински сестри и калугерки от манастира. Историята обаче е категорична, че руснаците се връщат в Казанлък едва след победата при Шейново през януари 1878-а година. В килиите били настанени офицери от Брянско-Орловските части и монахините по всяка вероятност са поели и грижите за ранените в изоставения от англичаните лазарет, но цели четири месеца след смъртта на Леман.

Четири години преди излъчването на филма, през 2004-а, манастирът бил посетен от тайнствена делегация висши немски офицери, тъй като дотогава се предполагало, че това е именно немски офицер. Дали те са поставили кръста върху гроба на сочения от оскъдните исторически сведения в България за англичанин Леман, не се знае. Последните две-три монахини са или отскоро в манастира, или предпочитат легендата за Иисус.

Една вечер, изтощен от безбройните си сондажи в Google, се сетих, че дори не съм потърсил името на LEHMANN PASCHA, както е изписано на гроба му. Всеки друг вариант на латиница рано или късно ме отвеждаше до германеца Отто Лиман фон Сандерс (1855-1926), също наричан "Леман паша" (Weekly Dispatch, 6 ноември 1914), който командвал немските части при съвместната отбрана с турците на Дарданелите през 1915/16, когато британците се провалят при десанта на Галиполи, водени от генерал Едмънд Аленби.

И тогава чудото се случи!

На екрана пред мен разцъфна факсимиле на челната страница на "The Illustrated London News" от 12 януари, събота, 1878. В неизменния си стил вестникът бе поместил огромна илюстрация, документираща смъртта на Леман паша в предните турски окопи при прохода Шипка с кратък текст под илюстрацията: IN THE SHIPKA PASS, DEATH OF LEHMANN PASHA IN THE ADVANCED TRENCHES. Никъде обаче не открих вътрешните страници на броя и евентуална статия за смъртта на Леман. Трябваше да се задоволя с илюстрацията на художника, "видял" лицевата морфология на улучения от куршум европеиден генерал като идентична с тази на подкрепящите го в окопите азиатски турци. На всичко отгоре, графиката представяше в далечния си фон Шипченските възвишения като някакъв угаснал вулканичен връх, в чието подножие се гушат праисторически долмени. Въпреки явните несъответствия, които приписах на недобросъвестния художник, поредното доказателство си струваше цялото виртуално лутане.

Моят интерес към одисеята на Леман явно бе вдигнал известен шум в градските журналистически среди, особено след посещението ми в архива на местната телевизия, тъй като месец по-късно един мастит регионален кореспондент на издание, символ на левия печат, си "припомни" свой разговор за английския генерал със споменатата вече историчка от музея, проведен преди цели десет години. "Възстановката" на тогавашния разговор в неговата статия (цитирана и от информационен сайт, който го обявяваше за "откривател на гроба" и едва ли не за притежател на авторските права върху легендата) твърдеше, че след разгрома на турските войски в августовските боеве от 1877-а Сюлейман паша бил свален незабавно от командването на турските части и изправен пред военен трибунал за провала на най-важната битка във войната. Почти неизвестен останал фактът, че Сюлейман бил заменен от трима висши офицери от Германия и Англия. За да бъде покрит международният скандал, тримата били покръстени с турски имена по политически причини. Сред тях бил и Леман, генерал в английската армия, ранен при една от най-упоритите атаки на Шипка след 17-и септември. Т.е. не е ранен на самата дата, както посочваше филмът, позовавайки се отново на същата тази историчка, която, ако изобщо е цитирана съвестно в статията, сега твърдеше нещо съвсем различно. Дали обаче тримата европейски офицери са приели исляма, или само турски имена, тук никъде не се споменаваше.

Когато скоро след войната започнал строежът на притвора пред входа на вече отдавна завършената манастирска черква, според публикацията, костите на Леман били преместени от изкопа за основите на съоръжението на днешното им място в задния двор. Следователно е напълно възможно неговата последна воля да е била изпълнена веднага след смъртта и първоначално той да е погребан под прага на храма, най-подходящото за целта място, където всички преминаващи биха могли да го "тъпчат", заради предателството към Христа. Екипът съвременни историци, работил впоследствие над втория гроб с ексхумираните останки, открил надгробната мраморна плоча с арабския надпис "паднала по очи" под кръста. Знак от небето ли било това, или деяние на някоя фанатизирана монахиня, публикацията не се наемаше да гадае.

Що се отнася до залеза на кариерата на Сюлейман паша обаче, официалната османистика твърди друго. Той наистина бил принуден да подаде оставка след разгрома на Централната армия и е заменен от военният министър на империята Реуф паша. На 3-и октомври 1877-а Сюлейман оглавил Източно-дунавската армия, а след по-малко от месец е обявен за Главнокомандващ на османските сили на целия Балкански полуостров. Един вид, бил наказан с повишение. Едва след пораженията при София и Пловдив през март 1878-а той е изправен на съд и арестуван по обвинение в "самоволни операции". Така че поне в този аспект на статията във вестника не може да вярва.

Когато всичките оскъдни източници за Леман пресъхнаха съвсем, публикувах първия вариант на своите непрофесионални исторически бележки във Facebook. И резултатът не закъсня. С мен се свърза един мой приятел, понастоящем висококвалифициран преводач в Лондон. Помолих го да потърси в архива на Националната британска библиотека броя на "The Illustrated London News" от януари 1878-а с илюстрацията на смъртта на Леман - нещо, което се оказа непосилна задача и за двама ни, поради твърде високите библиотечни такси. Отложихме проучването до мое евентуално посещение в Лондон, което така и не се осъществи. За компенсация приятелят ми предложи да се допита до своя позната от турски произход, специалист по арабистика, която би могла да разтълкува надгробната плоча на генерала. Изпратих снимки на гроба и скоро истината блесна с цялата си безпощадност. След символа на задължителната за мюсюлманските надгробни паметници Сура Фатиха (Откриващата Корана глава) на каменната плоча над гроба на Леман паша пише следното:

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!
Нека бъде благословена и простена
Шерифа Рукая,
Дъщеря на Мухаммед.

Идеше ми да се разпадна на елементарните си частици от срам, докато разговарях по телефона с моя приятел и неговата арабистка, за да се уверя, че не става дума за някакво злощастно недоразумение. Благодарение на плачевния си, но все пак достатъчен английски, в крайна сметка проумях, че на мен е отредена съмнителната чест да се превърна в непредумишлен убиец на един велик по своя замисъл, твърде екзотичен, но наивно изфабрикуван мит за помиряването между Християнството и Исляма. Мит, в чиято основа лежеше едно най-обикновено и позорно кощунство над два гроба. Просто някой беше осквернил паметта на непознатата никому покойница Шерифа Рукая, домъквайки надгробната й плоча в манастира. И вместо да си направят труда да преведат надписа от арабски, или да си посипят главите с пепел, през всичките тези години и историци, и краеведи, и журналисти бяха писали пълни глупости, надавайки ухо на калугерските притчи.

Великодушно премълчах имената на всички, които поддържаха тази плитка измама през годините, без дори вероятно да подозират, сигурен съм, тъй като не ми се ще да хвърлям нова сянка върху залеза на няколко и без това помръкнали кариери. Добре, че никому не е хрумнало да превърне гроба на Леман в туристическа атракция. Щяхме окончателно да се изложим пред чужденците.

И така, с казаното дотук всички мои сведения за генерала се изчерпват. Остават въпросите.

Кой все пак е Леман паша? Англичанин? Мюсюлманин? Католик? Лорд? Обезнаследен благородник? Беден нехранимайко, авантюрист по дух, собственик само на земята под краката си? Запазил ли е като генерал на турска служба желанието си да остане християнин, отказвайки да приеме официалните условности на исляма? Кога точно е издъхнал? Разкаяла ли се е душата му за изнасилените жени, съсечените деца и набитите на кол мъже? Или той просто е бил един безучастен зрител, твърде млад за поста си на инструктор в османската армия, принуден да обучи правоверните и осигури успеха на всяко тяхно действие, ако то е съобразено с интересите на Британската корона?

От това би излязъл превъзходен роман. Възможен ли е обаче роман само от въпроси? Никакви предположения, никакви отговори. Само въпросът е честен, единствен и категоричен.

Бих искал да прочета този роман. Остава само да го напиша.

© Светлозар Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.05.2013, № 5 (162)