ХРОМАТИЧНОСТ И АХРОМАТИЧНОСТ НА РИСУНЪКА В БЪЛГАРСКАТА ВЪЗРОЖДЕНСКА ПОЕЗИЯ КАТО ФОРМИ ЗА ОТРАЗЯВАНЕ НА СТРАДАНИЕТО

Росица Зиновиева

web

При изследванията ми в българската възрожденска литература се натъкнах на факта, че текстовете, отразяващи потиснатост и психологически дискомфорт, са маркирани с ахроматичност на рисунъка и това е цялостна тенденция, особено що се отнася до поезията. Бихме могли да започнем със заглавието и с встъпителната строфа на поемата "Черен арап и хайдут Сидер" от Никола Козлев:

Появил са й грозен юнак,
на бял кон черен арап... (подч.м. - Р.З.)

Контрастът в описанията на арапа и коня внася драматизъм и разнобой с останалия пъстър свят. Черният цвят изразява пълно бездействие, състояние на завършена и непроменима смърт според Речника на символите (Шевалие, Геербрант 1996: 582). Чернотата в националната си семантичност също носи знаци за отрицателни качества или авторово отношение и може да бъде разбираема полифункционално в поемата. Положителният герой е описан хроматично - с ярки топли цветове:

...Хайдут Сидер
буен юнак, огнен аджер,
че си впрегна руси бивли...

Наред с фолклорната цифровост (три и девет) в поемата има и редица постоянни епитети и описания, които са заимствани от народното творчество и показва цветове (поле божурово, кладенче изворово, вити лъки, бели реки...). Докато е под властта на Черния арап, всичко е затъмнено - тъмно долье, тъмна мъгла, сиви вълци, черни врани, черни мъки... Битката между доброто и злото е всеобща и е описана със звукови картини и силни метафори и олицетворения, между които откриваме Балкана и природата с образността, която Ботев доразвива в поезията си до съвършенство. След победата на хайдут Сидер настава радост и хармония, които Козлев отразява и с цветовия си рисунък:

Я ставайте, хей орачи...
сейте бели там пшеници,
жълти проса и йечемици...
С тънки свирки да засвирят,
стадата си да разтирят
по си поля, по ливади,
по зелени там морави!

Хроматичността носи знака на щастието, а ахроматичността - на страданието - това е заявеният художествен статут на поемата.

Съвсем близко до това тълкуване е и мисленето в българската митология и художествена представа. Затова и Чинтулов вижда робството като нощ и дълбок сън, тоест като чернота.

Принципно еднакво е описанието на цветовете в "Кървава кошуля" на Райко Жинзифов - той запазва хроматичността при описанието на света до убийството на младия българин, а във финала използва ахроматични краски. Бели са гърдите на момъка, класически червени са кървите, а тревата - зелена, но при рисунъка на смъртта изрично е упомената черната краска:

...спростре ся на чърна земя
снага му бездушна.

Жинзифов запазва ахроматичността при трагичния разказ за смъртта и това е всъщност логичен рисунък на страданието.

Ботев сякаш нарочно обяснява, погледът мрачен, умът не види / добро ли, зло ли насреща иде... Когато страданието е всеобхватно: физическо, духовно, осезаемо и осъзнато, картината на живота става черно-бяла, няма даже нюанс в тази ахроматичност:

… бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци (и скалите са сиво-бели)
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!

Черни са и кървите, които би трябвало да са алени. За земята допълнително е вметнато след обръщението, което напомня двойно майчинство (на жената и на земята), че е също черна? Подчертано е, че хубавото либе е чернооко. И най-после: баща и братя /черни чернят за мене! Пространството е потъмнено, нарисуван е всъщност духовният облик на депресираната личност. Такова е видяно от погледа мрачен, такова е то за страдащия с цялото си същество герой.

В поемата "Хайдути" с черно е нарисувана лошата прокоба на вуйчото:

... ще гния във темница,
и ще ми капнат месата
на Кара-баир на кола!... (подч.м.)

Дори хълмът е черен - най-вероятно заради злокобността на присъдите, изпълнявани на него, той е своебразна българска Голгота, още повече, че тази клетва се повтаря и от майката в "Пристанала".

В "Хайдути" се сблъскваме с още едно преплитане между фолклорна знаковост и емоционална окраска, която е свързана с цветовото описание:

Зави се майка,замая -
камък й падна на сърце,
гледа си в очи Чавдара,
във очи черни, големи... (подч.м.)

Чернотата освен чисто физически белег за оцветеност на натрупана мъка и прокоба е и почти рефлективен рисунък, заимстван от народното творчество. Бихме го приели еднозначно, ако само след няколко реда гениалният поет не бе продължил по следния начин:

Прегърна майка Чавдара,
в очи го черни целуна,
въздъхна, та му продума:
"За тебе плача, Чавдаре,
за тебе, дете хубаво,
писано, още шарено... (подч.м.)

Ясно е очертан контрастът черно - цветно и той пресъздава не само моментното душевно състояние и външността, но и перспективите за развитие.

В "На прощаване" Ботев отново маркира цветово двойния финал: щастливият е представен хроматично, а нещастният - ахроматично. Така е и в стихотворението "Ней", където нощната картина очертава самотността и ревността на любящия герой, а с идването на деня и цветовете му се появява лицето на любимата жена и се чуват птичите песни...

В "Зададе се облак темен" мракът е заложен още в заглавието и този факт маркира тъмния разказ за двамата убили се синове - сюжетът навява прилики с античната литература (Тиванският цикъл), а рисунъкът е твърде ахроматичен:

Кажи, дядо, защо плачеш
над тез дълги бразди черни,
от чер облак ли се плашиш,
или мрат ти деца дребни? (подч.м.)

Огромната скръб на стария юнак по грешната смърт на синовете му е обрисувана с шекспировска сила и драматичност, които напомнят в още по-трагичен вариант "Крал Лир":

Боже, с гръм ти разсипи ме!
Ветре, в прах ти разнеси ме!
Да не гледам деца малки
и техните клети майки,
окол пръте как се късат -
ръце вдигат към главите,
и как после ще се мъчат
голи, боси и пребити.

Страданието струи от цялостната картина, от миналото и предначертаното бъдеще, желанието на стария човек да умре е обосновано и логично след всичко, което се е случило - всъщност стихотворението е двоен реквием и бихме го сравнили с "Кървава кошуля", като ролята на майката е играна от баща, а смъртта е двойна и нелепа.

Ахроматичността е използвана и в реквиема "Дякон Васил Левски", където Радосвет Коларов отбелязва изрично този рисунък. Там майката е черна робиня, бесилото също е черно, сивотата и студът са обхванали всичко - мракът владее цветово едно от най-трагичните български стихотворения.

Чувствителността на българските творци на словото към цветовите окраски би могла да бъде потвърдена и в поезията на П. Р. Славейков - поемата "Изворът на Белоногата" е изпълнена с цветя, морави и звездни небосклони, но когато героинята умира, доминираща е само нощната картина - на нейния фон се явява видението, в тъмнината на гората се чува цафарата на Никола. Показателно е, че догадката за нещастието е направена също през дълбока нощ.

Така се изяснява, че изображението на душевни състояния е пряко свързано със сетивността, а възрожденската ни литература намира адекватни средства за описанието им и става все по-близка до човешкото и екзистенциалното.

© Росица Зиновиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 3
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2008, № 9 (106)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 3.