Росен Р. Малчев

web

Проблемът за пътя, по който са пренесени мощите на Рилския светец от Царевград Търнов до Великата Рилска пустиня през 1469 г., занимава медиевистиката (схващана в широкия смисъл на думата като наука за Средновековието) от епохата на Възраждането до наши дни. Всеки от многобройните му проучватели защитава своя хипотеза (или вариант на хипотеза), използвайки различни исторически, географски, агиографски, фолклорни и пр. доказателства. Най-рано аспекти на научен интерес към въпроса се откриват при о. Неофит Рилски - 1879 г. (Рилски 1879). Последни по време са изявите на някои участници в Международната научна конференция "Великата Рилска пустиня" - 2008 г., сред които и авторът на този текст (Добрев 2008; Рашева 2008 и др.).

Целта на изследването е да обсъди книжовната география на пътуването, ексцерпирана от "Разказа за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир" от Владислав Граматик (Иванова 1986) в сравнение с реалната (с различно приближение до действителността) география на маршрута; да реконструира менталните нагласи и идейните мотиви на участниците в шествието и респективно на книжовника за изграждането на точно определена (знакова) религиозна и етнокултурна визия за пътя, представителна за общността на православните духовници (и просветените българи) от епохата.

Известно е, че дългогодишен интерес сред медиевистите предизвикват онези участъци от пътя на мощите, за които в "Рилската повест" или липсват сведения, или те могат да бъдат тълкувани двояко от гледна точка на историческата (пък и физическата) география. Ако се сметне за доказано, че след напускането на "царствения български град Търново" и чудодейното преминаване на р. Росита, процесията достига дунавския град Никопол (Трифонов 1940; Кузев 1964), а не с. Никюп (наследник на античния Никополис ад Иструм), то като първи географски проблемен момент се очертава преходът от р. Осъм до гр. Средец: "Като пътуваха така, славейки Бога, след няколко дни стигнаха в славния град Средец".

Авторът на настоящето проучване бе изкушен да пише по този въпрос още през 80-те години на ХХ век (Малчев 1985). В серия от публикации той формулира и защити твърдението, че след Никопол тържествената религиозна процесия с мощите на св. Иван Рилски преминава през Врачанския Предбалкан, част от историческата област Загоре¹ и т.нар. от Владислав Граматик "европски земи" (Иванова 1986: 389)². Там това знаменателно събитие дава нов живот на вероятната стара религиозна (църковна и фолклорно-християнска) почит към Светеца - възстановяване и развой на Бистрешкия (и евентуално Мътнишкия) манастир, фолклорен местен култ с център селата Стубел и Липен, цикъл легендарни предания с мотив "Движение (летеж) на светец (без глава) за пренасяне на святост" и пр. (Малчев 2000б; Малчев 2000в; Малчев 2002 и др.).

Разисквайки въпроса за родното селище на Светеца, проф. Ив. Добрев локализира "мястото, наречено Скрино" от Безименното житие в землището на западно-старопланинското с. Зимевица (вж. Кънчов 1901: 796, бел. 2) и по този начин денонсира дестинацията "село Скрино, Дупнишко". В хода на аргументирането на своя избор ученият пише: "...И четирите манастира на св. Иван, а именно Бистрешкият при Враца, Курилският в южните склонове на Западна Стара планина, Германският пред Плана и Лозенската планина, а следователно и пред Самоков, и накрая Рилският манастир сякаш са подредени на една линия от север на юг, която пресича Западна Стара планина и Рила. Свързвал ги е сигурно и някакъв път през Софийското поле и Самоков. Не е ли бил този път същият, край който според отец Неофит Рилски са се намирали развалините на запустялото Скрино, показвани и през XIX в. "от мимоходящите пътници"? Пътуваме ли от Средец 12 часа на юг, бихме достигнали до Самоков, а ако пътуваме на север, по посока на Враца, сигурно ще задминем Искрец. Такива възможности да търсим Скрино в посока север-юг от Средец косвено ни е подсказал отец Неофит Рилски. Някои допълнителни съображения ще ни подтикнат обаче да обърнем повече внимание на северната посока и да подирим Скрино в Западна Стара планина." (Добрев 2007: 498).

Този ход на мисли се потвърждава и от историческата пътна комуникация между областта Загоре и Софийското поле. Ако се вземат за отправна точка с. Стубел и т.нар. "Латински мост" в неговото землище, откъдето минава стар римски път от Дунава, то пътната комуникация в югоизточна посока продължава към Бистрешкия манастир "Св. Иван Пусти (Рилски)" - Враца - Згориград и оттам към Осиковица (дн. Миланово), с вариант от манастира директно за Згориград и отново до Осиковица. В крайна сметка двата пътя се събират на билото на Западна Стара планина, минават покрай с. Зимевица (с изоставеното с. Скрино в землището му - по сведението на В. Кънчов), покрай Искрец и пр. и достигат до Курилския манастир, където се регистрира църковен и фолклорен култ към св. Иван Рилски и цикъл легендарни предания във фолклорна среда, чието създаване може би предхожда събитията от XV век.

След престоя в гр. Средец процесията с мощите се отправя към Великата Рилска пустиня. Нейният път до Рила преминава през "местността, наричана Лещница", "реката, наричана Герман, в едно село, далеч от манастира на ден и половина път" ("гореказаното село при реката"), "дори до голямата планина" ("до подножието на планината"). И тук, както и за повечето участъци от маршрута, информацията на Владислав Граматик не е изчерпателна - вероятно защото той не участва лично в религиозната процесия, а отразява спомените на очевидец (очевидци). За разлика от отсечката р. Осъм - гр. Средец обаче пътят от "славния град" до планината Рила предизвиква много по-голям интерес сред учените, а понякога и ожесточени спорове. Основен е въпросът по кой път поклонниците с мощите са напуснали града - през Владайското дефиле и долината на р. Струма или по стария манастирски път, свързващ Бистрешкия, Курилския, Германския и Рилския манастир.

Проф. Иван Добрев, оборвайки Дупнишката хипотеза за родното място на Рилския отшелник, обявява своя позиция по въпроса за пътя между Средец и Рила. На първо място, ученият отхвърля възможността за движение на мощите по течението на р. Струма, поради липсата на стара църковна памет за св. Иван Рилски в тази част от подножието на планината (Добрев 2007: 503-504, 509). На второ, подкрепя хипотезата на проф. Й. Иванов, че посоченото в "Разказа" на Владислав Граматик "едно село, далеч от манастира на ден и половина път" и "гореказаното село при реката (Герман)" е Сапарева баня. На трето, отдава предпочитание на т.нар. "югоизточен път" на движение (спрямо Витоша) на шествието: "Ако предположението на Й. Иванов, че мощите на св. Иван са минали през Сапарева баня, е вярно, пътят им от Средец към Рилския манастир би трябвало да заобиколи Витоша не откъм северозапад, през Владая, както твърди нашият учен, а откъм югоизток - през с. Герман (може би тамошният манастир "Св. Иван Рилски" е въздигнат по онова време в памет на упоменатото събитие). През Белчин и Сапарева баня придружителите на свещените останки са достигнали долното течение на река Джерман, а след това и Рилската река." (Добрев 2007: 506-507). Тази позиция е приета за релевантна и от автора на настоящото проучване. В подкрепа на казаното може да се припомни и общоизвестният факт, че точно презвитерът Йоан от с. Белчин е единственият селищно локализиран духовник, който ходи до "царствения български град Търново" заедно с рилските братя за мощите на Рилския светец.

Хипотезата за "Самоковската връзка" в маршрута на религиозната процесия през 1469 г. е вече предложена и обсъдена от К. Рангочев на базата на присъствието на антропонима Иван в песни от българския юнашки епос. Авторът твърди, че "разпространението на антропонима "Иван" и производните му показва интересни особености - от всичките двадесет и три песни осемнадесет са записани в един малък регион на югозапад от София" и че "нито една песен с антропонима "Иван" и производните му не е записана на юг от с. Дяково, Дупнишко". На тази база заключава, че "е възможно пренасянето на мощите на св. Иван Рилски в участъка София (Средец) до Рилския манастир да е оказало влияние за разпространението и доминирането на едни сюжети за сметка на други. И това показва, че пренасянето на мощите трябва да е станало по един от следните пътища: София - с. Владая - кв. Даскалово на гр. Перник - с. Долна Диканя - с. Ярлово - гр. Самоков - долината на р. Черни Искър - м. "Кобилино бранище" - Рилски манастир или София - прохода Ярема - гр. Самоков - долината на р. Черни Искър - м. "Кобилино бранище" - Рилски манастир (с възможен вариант София - планината Плана - гр. Самоков), а не както обикновено се счита - по долината на р. Струма и след това на изток по Рилска река." (Рангочев 2000: 49).

Така очертаната картина поставя разнопосочни питания. Отговорите им вероятно могат да бъдат дадени от различни науки, работещи в изследователското поле на медиевистиката, но със сигурност една от водещите сред тях е етнологията, "разбирана като парадигмална наука за менталността и битието на човешките общности", която изгражда "нов синтез между филологическите и историческите науки, на базата на един практически социокултурен метод" (Малчев 2004: 9). Това ново разбиране за нейната научна мисия я освобождава от оковите на етнографизма и фолклоризма и й позволява да се вгледа с други, по-проницателни очи в историческите и съвременните обществени явления, в частност в предмета на настоящата статия - маршрута на процесията с мощите на св. Иван Рилски през 1469 г.

Както стана ясно по-горе, открива се съществено разминаване между книжовната география в "Рилската повест" от Владислав Граматик и реалната (коригирана с различен коефициент на научна достоверност) историческа и физическа география. Това противоречие не е антагонистично, но е в ущърб на съвременния рецепиент, който няма способността да обозре менталното пространство на средновековния творец, частица от една християнска духовна, човешка и познавателна общност, и поради това съотнася средновековната менталност към логиката на постмодерния свят. А това, по думите на акад. Лихачов, е пагубно за адекватното разбиране на Света на Средновековието. И след като с помощта на различни научни интерполации съвременният учен все пак успява да идентифицира действителните историко-географски измерения на пътя, изминат от скъпоценните останки на Отшелника през 1469 г., следва да се отговори на въпроса какви са били менталните нагласи и идейните мотиви на участниците в шествието, респ. на неговия "хроникьор" за изграждането на специфична (знакова) религиозна и етнокултурна визия за пътя, представителна за социетарната общност (по определението на проф. Т. Ив. Живков) на православните духовници (и просветените българи) от втората половина на ХV век? Еднозначен отговор, разбира се, няма, но най-близки конотационни термини, които могат да се използват, като че ли са "християнско-митологична", "митопоетична", "митоисторическа" и пр. - сложни лексеми, в чиито морфемен състав неизменно присъства коренът мит-.

Разрешаването на този понятийно-терминологичен проблем може да бъде потърсено в отговора на един принципен въпрос: "Кои са онези образи със сакрален, опоетизиран, митологичен ореол, които доминират в менталността на духовно извисените християни и българи от онази епоха?"

За религиозния и етнически ойкумен на българите от епохата това са св. патриарх Евтимий Търновски - Последният духовен глава на автокефалната Българска православна църква с неговия вечен и душеспасителен християнски ореол, и цар Иван Шишман - Последният владетел на свободна България с неговия безсмъртен държавно-творчески потенциал³.

По причини, които не са предмет на настоящето изследване, освен в и около столицата Царевград Търнов, религиозният култ към Патриарх Евтимий възниква и се развива в културното пространство на Бачковската света обител, обхващащо значителни части от Родопите и Горна Тракия. Там се "осъществява сложно взаимодействие между религиозния светоглед и неговите богослужебни култови реализации и местните фолклорни представи и обредни практики" (Малчев 2000а: 59-60), което води до създаването и поддържането на фолклорен местен култ към духовния водач под името св. Тимян / Тимен (Попов 1991: 58-82). Този процес не намира отражение в "Разказа" на Владислав Граматик.

За разлика от Патриарха, почитта към Последния български цар от предосманската епоха има широк географски ареал. Тя носи следите на многобройни диахронни напластявания - най-значителните от които са от епохата на Възраждането, когато личността на трагичния и енигматичен владетел Иван Шишман е впрегната в движението за национално пробуждане чрез механизмите на идеализацията, митологизацията и в крайна сметка, на обезсмъртяването (Григоров 2005; 2007). Процесът обаче стартира през първите десетилетия на XV век, когато участниците в драматичните балкански междуособици и кръвопролитните войни с османците са все още живи и предават своите индивидуални и колективни спомени за личността и дейността на Царя, пречупени през призмата на фолклорната епическа традиция. Важно е да се подчертае, че както фолклорната, така и книжовната памет за цар Иван Шишман е географски локализирана преди всичко в манастирската културна територия на Рилската света обител.

Наред с песните от българския (балканския) юнашки епос и локалните (регионалните) топонимни предания, памет за Последния български владетел се съхранява и в книжовната продукция от епохата. В някои случаи това се извършва директно, пример за което е бележката на анонимен книжовник в Рилския панегирик. Колкото и да е проблематично неговото датиране, той е създаден в рамките на предвъзрожденската традиция на почит, начената точно през XV век: "В лето 1430, когато се написа тая книга, тогава превзеха турците всичкото българско царство при последния император великия Йоан Шишмански български, който се би с турците 30 години и убиха го турците в град Самоков." (Писахме 1984: 59)

В други случаи, почитането на Последния български цар е изразено непряко. Една от основните хипотези на настоящия текст е твърдението, че именно "Рилската повест" на Владислав Граматик е пример за този, по-труден за идентифициране и обосноваване вариант. Прегледът на наличните (и/или реконструираните) артефакти от произведението на книжовника, разгледани по хронологията на сюжета, свидетелстват за съществуването на такъв "сценарий". Той обаче е двупластов - от една страна, по пътя от Търново до Рила планина се посещават християнските култови средища на почит към Рилския светец, а от друга, се освещават "царските места", свързани с книжовно-летописната и/или фолклорно-историческата памет за цар Иван Шишман. Съзвучна на тази хипотеза е поантата на една кратка, но съдържателна работа на Цветелин Степанов от 2007 г. В контекста на своята основна теза, че в средновековна Югоизточна Европа, и в частност - в България, "не съществува някакъв статичен, традиционен култ на светец патрон на царството или на династията", авторът заключава: "Процесията с неговите мощи (1469 г.) умишлено обикаля свещените места за българското царство, които създават впечатлението за единение между светостта (в лицето на св. Иван Рилски) и царството (важната за християните парадигма за "последния цар" в лицето на Йоан Шишман, който погива в Никопол през 1395 г.). [...] Така дори 7 десетилетия след падането на Търново (1393 г.) под османска власт, Търново, Никопол, София и Рила планина са маркирани като важни места от сакралната топография на Второто българско царство." (Степанов 2007: 168-169).

Настоящото изследване предлага доказателства именно в тази посока на мислене:

1. "Царственият български град Търново" е естествено свързан с името на Последния български цар. Присъствието на града в текста обаче не може пълноценно да послужи за аргументиране на хипотезата, тъй като оттам трябва да бъдат взети мощите на Светеца.

Трябва да се припомни обаче, че нетленното тяло на Отшелника се съхранява в манастирска църква на хълма Трапезица, построена специално за него от Асеневци и осветена с името му. Тя е естествен център на светеческата почит. Впрочем няма сведения точно този храм да е бил разрушен по време на превземането на Търново от османците през 1393 г., така че вероятно това е покоището на скъпоценните останки и през 1469 г.⁴ Показателна за съществуването на силен култ към Светеца в бившата столица на Търновското царство през втората половина на XV век е съпротивата на местните жители срещу решението за връщане на мощите в Рилския манастир: "Но като узнаха причината за тяхното идване градските първенци, по повод на това, повдигнаха у населението немалка глъчка и голям метеж. То се караше и спореше с тях. То не искаше по никой начин да им позволи да изнесат светеца от града и всячески се грижеше да ги изпрати у тях си празни и без успех. И понеже прението и несъгласието между двете страни по този въпрос вече стана много голямо, почти цели три дни, а крамолата достатъчно обхвана и другите люде, дори проникна до онези, които решават тези работи, двете страни взаимно се съгласиха да отидат при градския съдия, за да разреши той веднага прението за мощите." (Иванова 1986: 387). Както и начинът, по който рилските монаси напускат града - "И [без да се бавят ни най-малко в града], на следния ден, след като натовариха ковчега на светеца на муле, заедно излязоха из града и тръгнаха за дома си." (Иванова 1986: 387).

2. Гр. Никопол е типичен случай на евфемистично по тип припомняне за Иван Шишман. Според историческите източници от епохата, именно там царят резидира до смъртта си през 1395 г. Може да се предположи с голяма сигурност, че за съвременниците на Владислав Граматик ойконимът Никопол е в пряка семантична връзка с името на Последния български цар.

Същевременно, важен детайл от текста на "Рилската повест" за пребиваването на мощите в Никопол насочва към сакралната географска стратегия на религиозното шествие, а оттам и на неговия "хроникьор" Владислав Граматик: "Но когато наближиха град Никопол и щяха вече да влязат в него, срещна ги на две поприща вън от града, заедно с други боляри, някой си велможа Богдан жупан. Той беше много христолюбив и с голяма вяра в светеца. Всички влязоха заедно с него в града, отидоха в палатите му и внесоха в неговия молитвен дом ковчега на светеца. Там имаше много запалени свещи, дим от благоуханен тамян и други аромати. След това, като извършиха божествената служба на светите тайнства на Христа бога, те влязоха в църквата на името на светеца и пак се върнаха в дома, гдето бяха удостоени с голямо внимание и ги чакаше готова трапеза, изпълнена с всичко в изобилие." (Иванова 1986: 388).

Религиозната процесия с мощите е посрещната тържествено от "христолюбивия" никополски жупан Богдан и неговите съграждани далеч извън града, без да са били предизвестени (според книжовния паметник) от рилските монаси. Скъпоценните останки са внесени в домашния параклис на велможата, където е отслужена литургия ("божествената служба на светите тайнства на Христа бога"), а след това всички отиват в "църквата на името на светеца". Вижда се, че през втората половина на XV век славата на св. Иван Рилски е жива в гр. Никопол - последна столица на Търновското царство (1393-1395 г.) и след това център на османския Никополски санджак. От текста на Владислав Граматик се научава и друго важно обстоятелство - наличието на храм "на името на светеца", където се покланят рилските монаси. Защо мощите на Отшелника не са положени в него, защо там не е извършена божествената литургия, може само да се гадае... Така или иначе, наличието на храм и култ са достатъчно основание сакралното шествие със скъпоценните мощи на Светеца да се отправи от Царевград Търнов към Никопол, а не по преките пътища към Западна България. Този мотив, подсилен от желанието да се осветят "царските места", пазещи паметта за Последния търновски владетел Иван Шишман, предопределят сакралната географска стратегия на шествието в този участък от пътя.

3. Изречението "Като пътуваха така, славейки Бога, след няколко дни стигнаха в славния град Средец" отразява пренасянето на мощите в отсечката р. Осъм - гр. Средец. Вече стана ясно, че по това време рилските монаси преминават през Врачанския Предбалкан. Сакралното шествие оставя ясни следи в местната църковна и фолклорно-християнската традиция на почит към Рилския отшелник - възстановяване и развой на Бистрешкия манастир (дн. Врачанска обл.), създаване на местен култ към "Св. Еван" / "Еели буба" с център с. Стубел (дн. Монтанска обл.), цикъл легендарни предания с мотив "Движение (летеж) на светец (без глава) за пренасяне на святост" с главен герой св. Иван Рилски и негови локални фолклорни персонификации и др.

Както изглежда, участниците в процесията предварително са били осведомени за съществуването на Бистрешкия манастир "Св. Иван Пусти - Касинец" като средище на култ към Рилския светец от предосманската епоха. Пътят им е бил предопределен и от знанието, че родното място на Отшелника е западно-старопланинското с. Скрино, през което те трябва да преминат и благоговейно да се поклонят. По-горе бе показано, че има стар път, който свързва историческата област Загоре със Софийското поле по веригата Стубел - Бистрешки манастир - (Враца) Згориград - Осиковица (дн. Миланово) - Зимевица (изчезналото Скрино) - Искрец и т.н.

От гледна точка на "царските места", във Врачанския регион се намира Черепишкият манастир "Св. Успение Богородично" (разположен в Искърския пролом, на около 35 км от Бистрешкия манастир), построен по времето на цар Иван Шишман, за което по непотвърдени сведения говори документ, съхраняван в Софийския църковен исторически и археологически музей. Тук особено важни са фолклорно-историческите сведения за последните битки на Царя с османските нашественици, за които говори топонимията на манастирската културна територия (например местността "Шишманица" в землището на с. Лютиброд). Самият сакроним "Черепиш" се извежда по народна етимология от думата "череп" - заради множеството черепи и кости, останали след кръвопролитната битка между българите, предвождани от Иван Шишман, и османците.

4. "Славният град Средец" пази паметта за Последния цар чрез фолклорно-историческата памет за неговите последни битки с агаряните в Софийското поле - юнашки песни, легенди, топонимни предания. Същевременно, тази дестинация е естествено присъща за пътя на мощите, тъй като тук скъпоценните останки на Светеца са обект на религиозна почит повече от един век. Двете линии на разчитане и разпознаване на топоса Средец взаимно се стабилизират.

5. Отсечката гр. Средец - Рила планина, при припознаването на югоизточния крайвитошки маршрут на религиозната процесия с мощите за "истински", отново попада в мнемоничното поле на фолклорно-историческите представи за последните битки на цар Иван Шишман. Широка популярност днес имат преданията от самоковското с. Доспей за боевете на Царя, публикувани още през 1891 г., юнашките песни с негово участие, записани в региона, топонимите "Шишманово кале", "Цареви кладенци", "Кара гьол", осветени от трагичната царска съдба pro- и postmortem. Виталността на този културно-исторически пласт в паметта на селищните общности от Самоковско се доказва и от съвременните етноложки проучвания на Асоциация "Онгъл" в селата Доспей, Бели Искър, Говедарци, Белчин и Клисура, Самоковско, извършени в периода 2004-2008 г., и с. Сапарево, Сапаревобанско през 2008 г. (ААО, ГИМ 2004-2008).

Интересен щрих в това отношение е продължението на топонимно обвързаната фолклорна почит към цар Иван Шишман, която се регистрира на запад от Самоковското поле и планината Верила, около горното течение на р. Джерман - с. Сапарево, с. Мацакурово (дн. кв. Гюргево на гр. Сапарева баня), с. Овчарци и гр. Сапарева баня (АЕИМ № 354 - II, 19, 33; Коритаров 2008а; 2008б). Ако твърдението за взаимно стабилизиращата връзка между паметта за Последния български цар и маршрута на мощите на св. Иван Рилски е достоверна, записите на местни предания за последните битки на Царя в тази крайрилска покрайнина по косвен начин подкрепят хипотезата на проф. Й. Иванов, че религиозното шествие със скъпоценните останки на Светеца през 1469 г. е минало през Сапарева баня. Твърдение, с което се съгласява проф. Иван Добрев, а и авторът на настоящото изследване.

В резюме на казаното дотук може да се обобщи, че поставените в експозицията на разработката въпроси намират своите решения при прилагането на един комплексен, етноложки по своя характер, подход. Сравнителното разглеждане на книжовната география на пътуването, заложена в "Рилската повест" на Владислав Граматик, и реалната география на маршрута дава богат материал за изучаването на механизмите на конструиране и (пре)сътворяване на религиозното и етнокултурно пространство на българите в първия век от османското владичество - първоначално в ментален план, а по-нататък и опредметено чрез мнемоничните средства на сакрума (иконография, архитектура, свещена музика, книжовност и пр.), когато трябва едновременно да се съхрани паметта за миналото битие на българския религиозен и етнически ойкумен и да се изгради стратегията за верско и народностно оцеляване през следващите столетия. Проучването показва наличие на съзнателен стремеж у рилските монаси и, респективно, у Владислав Граматик към закодирано пренасяне във времето на паметта за българската държавност чрез християнско-митологичното обхождане със скъпоценните мощи на св. Иван Рилски на местата, които пазят политическия и фолклорно-историческия спомен за Последния владетел на свободна България с неговия държавно-творчески потенциал - цар Иван Шишман Търновски.

БЕЛЕЖКИ

1. Историческата област Загоре съхранява едно от названията на българската държава от края на XII и XIII век. Вероятно нейните граници съвпадат със средновековната Врачанска епархия, учредена след като Българската Православна църква губи своя автокефален статут и е подчинена на Константинополската патриаршия. "Името на Врачанската епархия срещаме още в края на XIV в. След падането на Търново (1393) и заточението на Св. Патриарх Евтимий, Цариградската Патриаршия, в лицето на Патриарх Антоний, поръчала на един от двамата митрополити Йеремия Молдавски или на Мавровлахийския митрополит Петър да побърза да отиде в Търново за митрополит с титул "Екзарх Български", имащ под властта си 4 епископии: Червенска (дн. Русенска), Преславската (днес съединена с Варненската), Ловчанската и Врачанската. Непосредствено след учредяването на диоцеза на Българската Екзархия "в границите на Врачанската епархия влизали три кази: Врачанска, Плевенска и Оряховска". Вж. Врачанска (б.г.).

Самият Владислав Граматик на финала на "Рилската повест" пише: "И тъй, така бе пренесен от преславния град Търново и от Загорската земя в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за похвала наш отец Иван - наистина велико светило за целия свят, стена и основа на вярата, красота на пустинята и украшение на монашеството." (Иванова 1986: 391). [обратно]

2. По въпроса за "европските земи" вж. Ю. Трифонов: "Европия е лежала отсам Дунава. Как е станало, щото Видинско и близките към изток места да се нарекат Европия, - не е напълно ясно. Главна роля при свързването на името Европия с Видинската епархия ще да е играло името Мизия [...] най-напред книжовниците, любители на старата номенклатура, ще да са наричали северо-западна България ту европейска Мизия, ту мизийска европа, а по-сетне и само Европия." (Трифонов 1922: 106). [обратно]

3. Наистина последен български монарх, който официално носи титлата "цар", е Иван Срацимир Видински (до 1396 г.), но той не успява да се наложи в етническата памет като носител на идеята за държавността - реално загубена, но сакрално вечна. [обратно]

4. През 2008 г. в гр. Велико Търново се извършват археологически разкопки на манастирския комплекс "Св. Иван Рилски" на хълма Трапезица. В пресата са публикувани множество професионални и полупрофесионални мнения за направените открития. На 16 октомври с.г., по време на изложбата с находките от проучванията и икони на Рилския светец от различни краища на България, експонирана в църквата "Св. св. Петър и Павел", директорът на Търновския регионален исторически музей Иван Църов потвърждава мнението на проф. Николай Овчаров и доц. Хитко Вачев, че манастирската църква, където се пазят мощите на Светеца до 1469 г., "всъщност е била последната патриаршеска църква след падането на България под османско владичество. Самата църква се намира в непосредствена близост до храма "Св. св. Петър и Павел", което според археолозите е доказателство, че двете църкви са се намирали в общ манастирски комплекс." (Цонева 2008). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Врачанска б.г.: Врачанска епархия. // Православие.бг <http://www.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=441&Itemid=229> (25.02.2009).

Григоров 2005: Григоров, Гр. Матрици на героичното. // Етнология Urbana. София, 2005, 93-128.

Григоров 2007: Григоров, Гр. Послесмъртният "живот" на героите. // Етнология и демонология. София, 2007, 114-129.

Добрев 2007: Добрев, Ив. Свети Иван Рилски, I. Под науч. ред. на М. Байрямова. София, 2007.

Добрев 2008: Добрев, Ив. За родното място на св. Иван Рилски. // Доклад, четен на Международната научна конференция "Великата Рилска пустиня". София, 30-31 октомври 2008.

Иванова 1986: Иванова, Кл. (съст. и ред.). Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир от Владислав Граматик. // Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. София, 1986, 383-391.

Коритаров 2008а: Коритаров, В. Кръвни дол и Костеник разбулват тайни за Шишмановите битки в Сапарева баня. // Вяра. Информационният всекидневник на Югозападна България, 15 октомври 2008, 12-13.

Коритаров 2008б: Коритаров, В. Народни предания и легенди, свързани с боевете на цар Иван Шишман и сина му княз Фружин в Сапаревобанския район. // Доклад, четен на Международния научен симпозиум "Епос - Език - Мит". Втори Царшишманови дни. Самоков, 2-5 октомври 2008.

Кузев 1964: Кузев, А. Никопол или Никюп? // Исторически преглед, ХХ, № 6, 1964, 3-104.

Малчев 1985: Малчев, Р. Аспекти на народното християнство. // Дипломна работа, защитена в Катедра "Българска литература" на Факултет "Славянски филологии", Софийски университет "Св. Климент Охридски"; научен ръководител доц. д-р Красимир Станчев, 1985.

Малчев 2000а: Малчев, Р. Етимологичен анализ на термина "местен култ към християнски светец". // Годишник на Асоциация "Онгъл". Т. 1. Светци и фолклор. София, 2000, 59-63.

Малчев 2000б: Малчев, Р. Фолклор и православно християнство (По наблюдения върху културното пространство на Рилския манастир). // Български фолклор, 2000, № 3, 52-62.

Малчев 2000в: Малчев, Р. Хипотеза за пътя на мощите на св. Иван Рилски от река Осъм до град Средец през 1469 година. // 1100 години култ към св. Иван Рилски. София, 2000, 25-36.

Малчев 2002: Малчев, Р. Новооткрит цикъл фолклорни легенди за св. Иван Рилски. // Годишник на Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Т. 91 (10), ЦСВП "Ив. Дуйчев". София, 2001, 163-167.

Малчев 2004: Малчев, Р. За организацията и Годишника. // Годишник на Асоциация "Онгъл" "Онгъл". Т. 4. Етнос и менталност. София, 2004, 9-11.

Писахме 1984: Писахме да се знае. Преписи и летописи. Съставители В. Начев, Н. Ферманджиев. София, 1984.

Попов 1991: Попов, Р. Светци близнаци в българския народен календар. София, 1991.

Рангочев 2000: Рангочев, К. Антропонимът "Иван" в българския юнашки епос (Пътят на мощите на св. Иван Рилски от София до Рилски манастир през 1469 г.). // 1100 години култ към св. Иван Рилски. София, 2000, 37-55.

Рашева 2008: Рашева, Ив. Хронотопът на пътя (Бележки върху "Повест за пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рила" от Владислав Граматик). // Доклад, четен на Международната научна конференция "Великата Рилска пустиня". София, 30-31 октомври, 2008.

Рилски 1879: Рилски, Н. Описанiе болгарскаго священнаго монастыря Рыльскаго. София, 1879.

Трифонов 1922: Трифонов, Ю. Велика Търновия, Велика Сардакия и Велика Европия. // Известия на Историческото дружество в София. Кн. V. 1922.

Трифонов 1940: Трифонов, Ю. В кой Никопол са били внесени мощите на св. Ивана Рилски в 1469 г. при връщането им от Търново в манастира. // Известия на Българското историческо дружество. Кн. XVI-XVIII. 1940, 476-482.

Степанов 2007: Stepanov, Tsv. Towns, capital cities, and kingdoms, or about some metamorphoses of the heavenly protection in South-Eastern Europe, 12^th-17^th century. // Mediaevalia Christiana, II, 2007. Средновековен урбанизъм. Памет - сакралност - традиции. София, 2007, 162-172.

Цонева 2008: Цонева, Деница. Показват в изложба най-интересните предмети, открити при проучванията на църквата "Св. Иван Рилски". // Радио Фокус - Велико Търново, 14.10.2008 <http://radio.focus-news.net/?s=5&do=n192219&PHPSESSID=6t4mhl6t4tl07b1iltr2ef7m61> (25.02.2009).

ИЗВОРИ

ААО, ГИМ 2004-2008: Архив на Асоциация за антропология, етнология и фолклористика "Онгъл" и Градски исторически музей - Самоков.

АЕИМ № 354 - II: Архив на Етнографския институт с музей - БАН.

© Росен Р. Малчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2009, № 2 (111)

Тази статия е разработена по Проект INTAS, реф. № 05-1000008-7922. Тя е четена като доклад на научната конференция и изложба "Великата Рилска пустиня, Рилският манастир и св. Иван Рилски" във връзка с проекта на катедрата по Кирилометодиевистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски" за дигитализация на ръкописите и старопечатните книги от Рилския манастир и по повод 70-годишнината на чл.-кор. проф. Иван Добрев. София, 30-31 октомври 2008 г.