* * *

web

По тъмно искам да ти кажа нещо светло...

Николай Кънчев

В душите ни валеше слънчев листопад, самата есен.
Допивахме последната усмивка на деня. Един чудесен
и тъжен залез. Прехапа устните последната мечта
да се насладим на ведри пожелания. И на съдба.

Завити в дългите балтони, много, страшно жадни думи
танцуваха с високите си приливи. Едно безумие,
което не донесе хляб. Те, разбили и съня ни, побеляха
с косите ни, под черепа потърсили небе и стряха.

Каква утопия! Кресливи опоненти с властни навици
осъждаха духа и свободата ни. Маркираните знаци
с капаци замъгляваха очите им. Сами, по правата си линия
брояха и парите, и слугите си. Уж живи, а умираха...

Разкрепостен, духът ни по нестинарска жар в епохата
се рови в пепелта, разжарва въглени. Тревогата
пак регулира целостта на вярата. И есенно в нощта
пулсира звездната дъга на словото, сетивото на зората...

5 октомври 2007 г. -
последната ни среща с Николай Кънчев

© Павел Славянски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2014, № 2 (171)