* * *

web

Бавен дъжд ме задавя, замъглява очите ми,
под солените изблици болката стене,
колко много надежди изтляха завинаги,
и се гърчи душата ми, неусетила семе...
Колко много слънца претъркаляха дните ми,
пълнолуния зрееха, уж подклаждаха вярата,
но усещах край себе си капещи погледи -
тъжен свят от дихания с осланена невяра.
Колко трудно се диша над белите листи! -
тъмнее свежия мозък, унижени са мислите,
пак подмолно и в чувствата ме стрелят нечисти,
истеричните блатни лица на ”величия“...
В странни брони облечени боря поверия,
слънце и пустош раздиплят пулса на памети,
бавно катеря съдбата си, чудя се как да намеря
жива усмивка за утрото, птици с песен отхранени...

9 септември 2009

© Павел Славянски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2014, № 2 (171)