ПЪТЕПИС ЗА РОЖДЕН ДЕН

Павлина Гатева

web

Не ти написах навреме пътепис от онова пътуване до Гърция. Първо, тогава почти не се познавахме. Второ, едва впоследствие някои започнаха да ме окуражават, че пътеписите ми излизали нелоши. А толкова ми се иска да ти подаря нещо хубаво за рождения ден!

И така, колко дни изкарахме в Гърция? Една седмица? Олимпик бийч. В подножието на връх Олимп. Недалеч от Катерини бийч и не особено далече от Солун. Невероятно красиво курортно градче, с бели правоъгълни ниски хотелчета и с нацъфтели розови и бели цветове - зокуми, жасмини, олеандри и рози... красотата е невероятна! А и слънцето, като огрее тези бели къщички, като лъснат по покривите им слънчевите батерии, като грейнат листата на палмите и портокаловите дръвчета... приказка!

Екскурзоводката ни обясняваше, че повечето хотелчета били построени по повод на олимпиадата през 1994 г. Почти никакви коли по улиците. Настилките са здрави (те дупките са само в България).

Иначе самото хотелче е пълна мизерия. Не сме дошли да се търкаляме по леглата, естествено. Преспиваме и хукваме навън. Четирите легла в стаята почти я изпълват. За да излезеш на балкончето, трябва да прескачаш по тях. Но пък сме на първия етаж, точно над ресторанта. Така че можем да наблюдаваме, докато зареждат масите за вечеря. В "пакета" ни се включват закуска и вечеря. Предостатъчно. Храната я носят от друг хотел. Гледаме микробусчето как паркира отпред. Двете момичета сервитьорки се затичват и грабват тавите от двете страни. Обикновено менюто е салати и месо. И една кофа ябълки за десерт. После усилват музиката. Гръцка, естествено. И момичетата слагат салфетките и панерите с хляб. Тогава слизаме, за да седнем на „хубавите маси", т.е. тези откъм улицата. Не че нещо се случваше на тази улица. Идва едно куче от съседната къща - явно вила на богаташи (с разкошна градина със статуи и цветя и недвусмислено нарисувано зло куче). Винаги ще се намери някой, който да му подхвърли от пържолата си.

Вечерно време, когато откъм морето подухнеше прохладният бриз, тръгвахме на разходка. Морето беше съвсем близо, но ние най-напред минавахме покрай църквата. Тук църквите са отворени денонощно. Знаеше ли го? И посреднощ можеш да влезеш, да запалиш свещичка и да се помолиш. Естествено, никой не ги пази.

Редовно се люлея с децата в двора на църквата (не ми се смей!), пък като ни омръзне, продължаваме по крайбрежната улица. Пълно с народ. Предимно сърби, чехи, българи, руснаци. Многобройни магазинчета с едни и същи сувенири и дрехи. Цените - безбожно евтини. Настойчивите сервитьори канят клиентите си направо от улицата.

Нагазваме боси по ситния пясък. Прохладно влажен е. Отдалечаваме се от шумотевицата на крайбрежната улица и се заслушваме в плясъка на вълните. Лунната пътека уж е неподвижна, а непрекъснато ни следва. Вървя боса. Няма риск от счупени стъкла. По плажа има табели, според които този плаж е обявен за екологично чист. Чист е във всяко отношение. Химически тоалетни има на много места.

В тъмното са спрели няколко фургона с ремаркета и на светлината на фенери упорити бабки и дядковци продават плодове - праскови, грозде, сливи...

Вечер се разхождаме по пътя за към Катерини бийч. На едно място има бавна рекичка със заблатени брегове. И много костенурки. Навеждаме се над перилата на мостчето и им хвърляме хляб. Те лакомо надигат глави над жабурняка. Една ярка улична лампа свети точно над тях.

Рядко влизаме вътре в самия град Катерини бийч. Какво да му гледаме? Още по-голяма навалица от туристи. Същите магазинчета и същите евтинийки в тях. О, и кожени палта, в случай че си дошъл за това посред лято!

Точно до входа на града има лунапарк. Гигантско пластмасово женище с палаво подвита пола и скръстени ръце е една от атракциите-люлки. Кабинките са разположени в гънките на полата й. Освен че ги върти в кръг, се поклаща и в кръста - бавно, равномерно, ту засилва, ту забавя. Аз обичам такива неща, стига да не ми се обръщат червата! Виенското колело е бавно и огромно. Кабинките се въртят около оста си. Обичам и блъскащи се колички.

Връщаме се по обратния път. Вече е почти към полунощ.

На другия ден след закуската тръгваме към плажа. Не ми се струва скъпо да наемеш един шезлонг за 3 евро, срещу които получаваш и фрапе. Влюбена съм в гръцкото фрапе! Разбито на каймак нескафе с бучки лед на дъното! Нищо общо с това, което сервират в България!

Както знаеш, не си падам особено по преканцерозно излагане на слънце. Отивам на плажа и направо скачам във водата. А Егейско море е толкова солено, че няма начин да се удавиш - от само себе си се задържаш на повърхността. Обожавам да легна по гръб, с отведени встрани ръце и крака, и само от време на време да размърдвам косата си, която се носи като водорасли, захванати за главата ми.

Иначе плажът е препълнен, както и българските. Много деца. Много слънце.

Към обяд става непоносимо горещо. Отправяме се към хотела. Пътьом минаваме през супермаркета да си купим минерална вода и нещо за ядене. Единия ден пробвахме гиросите им. Като атерогенни бомби са - с толкова много преработена мазнина, че застават на топка в стомаха ти и не се сещаш за ядене до другия ден.

Изкъпваме се. Банята е с размери точно колкото да застанеш прав под душа. Простираме банските върху перваза на балкона и заспиваме като бебета след жегата.

Едната вечер собственикът на хотела се беше погрижил да ни организира "гръцка вечер" - с по-разнообразно меню от гръцката кухня и с барбекю, което изпълни с аромат целия квалтал; с музикална уредба и с томбола. Много хора танцувахме нея вечер. Много сиртакита. Много блусове. Надойдоха и групи туристи от съседните хотели. Казах ли ти, че ни се падна от томболата ваучер и за следващата година? Е, събрахме завистливите погледи.

Единия ден си направихме екскурзия до Литохорон. Това било градчето, в което се родила Афродита. Каменните улици изнемогваха от жегата. Извън градчето, нагоре в планината по камънаците стигнахме до Извора на Афродита. Някъде долу, в подножието на скалата, в една цепнатина се беше застояла малко водица. Дори да искаш, не можеш да си топнеш и крака. Но пък иначе Афродита идвала тук, къпела се и затова била тъй красива. Така че, ако и смъртна жена, като мен, се потопи в този извор... Е, на каменното площадче в Литохорон имаше една чешма. Измих си очите, лицето, шията и смятам, че станах много красива! После седнах в едно кафене да пия от любимото си фрапе. Знаеш ли, че по кафенетата не можеш да видиш гъркиня? Само мъже киснат. И чужденци, като нас.

Друг ден си направихме екскурзия до връх Олимп. Попаднахме в един автобус - половината със сърби, а другата половина - с румънци. Двете екскурзоводки се бяха сдружили, сигурно за да си поделят разходите за автобуса. Прикрепихме се към тях. Слушахме обясненията ту на сръбски, ту на румънски, но добре че нещичко си спомням от гръцката митология, за да хвана нишката на разказа, която се плетеше около историята на боговете. Върхът Олимп се намира в планината Митикас, но ти, разбира се, знаеш това. Разказвали ли са ти, че гърците непрекъснато трупали камъни на Олимп, та дано да стане по-висок от Мусала?

Автобусът ни спря до хижата под върха и казаха, че до самия връх пътят бил 1-2 дни. Но пък да сме си вземели камъни от тези, дето са наоколо, и в хижата им слагали печати, че си бил на самия връх. Византийски номера. Поразгледахме наоколо - хълмиста местност, по-скоро - голи канари. Оказа се, че печатът не може да се постави на самия камък, ами си купихме картички от хижата, които ни подпечатаха.

Удоволствието да посетиш тоалетната се оказа доста скъпо, та ние се шегувахме, че щом искаш да се изпикаеш в Божествената тоалетна, наравно със самия Зевс, трябва да си платиш солено! След това ни свалиха в едно градче, където бяха организирали обяд. Не помня как се казваше градчето, но беше досущ като възрожденски български град! Същата архитектура, сякаш си в Боженци! Невероятно! А самата местност беше сред кестенова гора. Не диви, а ядливи кестени. Кастани се казват на гръцки. Специалитетът на местните жители беше сладко от кестени. Купихме си, естествено. А самият ресторант беше под огромна лозница, с дълги пейки на двора, народът - наблъскан един до друг, като на селска сватба. След това се поразходихме из калдъръмените улички. Без да искахме, влизахме в дворовете на хората, които си живеят там, и те ни казваха сърдито нещо на гръцки. Ами какво да правим, като портите им - отворени! Вземахме ги за музеи или за магазинчета за сувенири.

Третата екскурзия, която си направихме, беше с "пиратско" корабче. Нищо пиратско нямаше, естествено. Навлязохме навътре в морето. Моряците - големи веселяци, извадиха буренца с узо с портокалов сок, непрекъснато ни наливаха в пластмасови чашки и се опитваха да завързват социални контакти с младите чужденки. Много забавно беше да ги гледаш как флиртуват. Чужденките обаче останаха непреклонни; леденостудени в невероятната жега! Пуснаха музика и танцуваха сиртаки, което беше доста трудно, като се има предвид колко натъпкано беше корабчето.

В средата на морето корабчето спря. Време беше за плуване. Невероятно е, колко много нюанси на синьото и зеленото имаше това море! Съвсем различно е от Черното! Корабчето ни тутакси бе заобиколено от две невиждани от мен популации медузи с големина около 10-15 см в диаметър. Едните - тъмнолилави. Другите - кафяви, с концентрични кръгове и пръски, като пънчета на отсечени дървета. И наредени в редички една подир друга, както казваш ти - като лимфни възли, а аз казвам - като огромни камъни, по които ти иде да тръгнеш и да се отправиш навътре в морето. Наблюдавах ги как си променят нюансите взависимост може би от физиологичното си състояние - глад, страх, гняв?

Повечето от пасажерите наскачаха във водата да плуват. Не ти ли казах, толкова беше солено, че не бе възможно да потънеш?! Но аз съм си страхлива и се въздържах.

Като се наплува народът, продължихме към отсрещния бряг. Доскоро явно девствено място, сега точно сварихме момента, в който камиони изсипваха камъни и пясък и, въпреки жегата, усилено се строяха нови изкуствени плажове. Ние бяхме единствените посетители на долнопробното ресторантче, където хапнахме малко пържена цаца, а екипажът, за наша сметка - сочни пържоли.

Връщането беше по същия начин - пак узо, пак песни, пак свалки, пак плуване... Прибрахме се много изтощени.

По същото време в България се разразяваха страхотни бури. Близките ни загряваха телефоните да питат има ли бури при нас; има ли пожари. По телевизията предавали за огромни пожари около Солун. Никакви пожари не видяхме. Но когато наближихме границата, ни заля такъв порой, сви такъв кучешки студ, а ние - само с летните дрешки, че как не настинахме, не е ясно.

В автобуса възникна спор - дали да спрем на фрий-шопа или на някакъв друг магазин, дето имало било много видове маслини. Като че ли в момента в България няма достатъчно изобилие от храни! Това е рефлекс, който се е затвърдил у част от българите, които са пътували зад граница по времето на соца. Най-кресливата лелка надделя и слязохме на магазина с маслините.

Пороят ни съпроводи почти до вкъщи.

По вода да ти върви и на теб през новата година от рождението ти! Бъди жив и здрав!

© Павлина Гатева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2018, № 3 (220)