Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕВИДИМАТА

Павлина Гатева

web

Беше започнал да подготвя заминаването си поне от 1-2 седмици. Как не се сетих още тогава! Спомням си, че ме попита: "Смяташ ли, че е добре да обявя временно прекъсване на симпозиумите заради предстоящите избори?". Казах му, че това, което той прави, има много по-голяма стойност от политиката. Неговите симпозиуми! Повече от сто на брой! В продължение на години. Никога не се беше случвало друг да ги води, а ето че предната седмица беше извикал двамина колеги и им даваше указания как да действат без него!

За последен път го видях в петъка. Току-що се беше върнал отнякъде. Каза, че пътувал ужасно. Чувстваше се разбит. Имаше силни болки в кръста и корема. Според него - настинал във влака. Дори не искаше да се срещаме. Едва го убедих, като му казах, че искам само да го видя, нищо друго. Седеше на обичайното си място в дома си, в кабинета. Усмихваше се любезно, а сякаш беше зает с друго. Разговорът се плъзгаше по несъществени теми. През лятото щял да ходи до Италия. "Е, Италия е близо, значи ще се върнеш бързо" - лекомислено казах аз. Дали в този момент не му се е искало да ми каже, че се кани да заминава съвсем скоро, още следващата седмица, но се е въздържал, за да не го питам за причината?

Спомням си музиката, която слушаше този ден - някакви руски песни. Тя ме накара да изпитам необяснима дълбока витална тъга. Помолих го да я намали, защото силно ме разстройва. "Не знам защо, но тази музика ужасно ме депресира" - казах аз. "Значи ти е мъчно за разпадането на Съветския съюз" - пошегува се той. Тогава не разбрах защо го каза. За една Коледа му бях подарила Бари Уайт. Толкова ми се искаше заедно да го слушаме, но така и не го направихме. Впуснах се да му разказвам как музиката ни въздейства на подсъзнателно ниво и извиква в нас емоции, които нямат връзка с конкретната ситуация. Господи! Как не разбрах тогава, че това е бил един от онези изключително редки моменти, в които прозираме абсолютната космическа истина, чрез която ние, живите същества, сме свързани помежду си и знаем всичко един за друг! През повечето време сетивата ни са заключени за тази истина и по незнайна причина внезапно тя става достъпна за нас, без дори да стига до съзнанието ни, както може би в този момент се е случило с мен!

Стоях само десетина минути. Дори не седнах на моето място (върху малкия хладилник до стола му), а на креслото за посетители. Той бързаше да ме изпрати. Спомням си, преди време ужасно ми се искаше да купя един по-широк стол, стол за двама, та да мога да сядам до него. Казах му го и той ме погледна с изненада. "Ами да, ще кажеш, че си дебел, и се нуждаеш от по-широк стол". До работата ми има няколко мебелни магазина. Проверявах от време на време, но така и не открих подходящ.

Звънна телефонът. Малко остро той каза: "Обадете се по-късно. В момента преглеждам един много болен пациент.". Обърнах се през рамо: "Това нямаше нужда да го казваш". Бях леко раздразнена. Стори ми се нелепа лъжа. А е било самата истина! Само че този "много болен човек" е бил самият той!

Целуна ме с онази целувка, която той наричаше "стерилна" - леко докосване по бузата, бегъл поглед. Когато понякога аз го целувах така, той се засмиваше и ме прегръщаше. Никога повече няма да го направи! Колко ми липсва сега начинът, по който изразяваше своята нежност!

Едва дочаках понеделника да му се обадя, за да го питам дали се е оправил. "По-добре съм вече" - излъга ме той и докато се чудех как да му кажа: "Чудесно! Кога ще се видим?", той ме изпревари: "Заминавам". "Защо, случило ли се е нещо?" - разтревожих се аз. "Трябва да видя децата". Защо така внезапно? Дали не се е случило нещо сериозно? Опитах се да го накарам да говори, но той беше безкрайно спокоен, любезен и твърд в своята непреклонност, твърд, какъвто само той умееше да бъде. Когато използваше този тон, винаги съм си представяла железен юмрук, скрит в кадифена ръкавица. "Ще ти се обадя след 10-тина дни" - каза след кратко колебание той. Веднага щом затворих, му позвъних отново. Помолих го да се видим веднага - на другия ден заминаваше сутринта. "Невъзможно е" - отговори той, - "сестра ми ще идва". За нищо на света не искаше да смесва тези две линии, в които протичаше животът му - аз и близките му.

Бях сигурна, че има много сериозен проблем, с който възнамерява да се справи съвсем сам - с децата си, с жена си или с друга жена, с признаци от миналото, с атентатите в Лондон, с наводненията?... Само за Нея, за Смъртта не бях помислила. А бях се приготвила да му кажа, като се върне, че няма истина, която да не мога да преглътна, защото нямаме време да изпитваме завист, ревност, лъжи, обвинения и дребнавост. Единственото нещо, от което се страхувах, беше времето, не защото заставаше като непреодолимо препятствие между нас, а заради необратимите отпечатъци, които оставя в душите ни. Тя вече е обикаляла около него. Невидима за мен, но той е виждал как проблясва косата й наоколо и се е подготвял. През цялото време истината е била пред очите ми и ако, въпреки всичко, е останала неразбрана, то вероятно това е, защото не съм се научила да бъда достатъчно сензитивна към сигналите, които изпращат хората, които обичам! Или съм се научила със собствените си емоции и егоизъм да заглушавам тези сигнали. Или може би изобщо не са ни нужни специални сетива за Нея, след като винаги тя има последната дума.

 

 

© Павлина Гатева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.07.2013, № 7 (164)