БЯГСТВО В КЕРКИРА

Павлина Гатева

web

Бягам, бягам, бягам... Бягам от теб, който все още можеш да ме нараняваш; от дългите празници; от задълженията да бъда весела и непринудена сред познатите; от нови пространства и нови познанства.

...

Не можели да ни осигурят тройна стая. Така казаха и то само седмица преди отпътуването.

- Разберете, грешката не е наша. От хотела казаха, че има тройни стаи, но румънската агенция отказва...

- И какво предлагате? - питам спокойно.

- Ами можем да ви предложим остров Корфу. Тук вече само ние сме организаторите. Ще видите колко весело ще си изкарате. Новогодишна програма с диджей. All inclusive.

Изпращам Таня да вземе ваучерите.

...

Пет автобуса! Тълпа туристи, отиващи да превземат остров Корфу на връх Нова година. Ние сме в първия. Раздават ни червени цветенца да си ги залепим на дрехите, та да не се качим по погрешка в друг автобус или, не дай си Боже, да се изгубим. Пътниците в другите автобуси получават съответно сини сърчица, зелени пеперудки или жълти облачета.

Почти не поглеждам спътника ми - възрастен мъж, с който не се запознаваме. Спим на пресекулки в неудобна поза от почивка на почивка. Точно по диагонал зад мен са седнали две двадесет и няколко годишни дебеланки, които не престават да се кикотят и да бърборят на висок глас. Целият автобус разбира, че са завършили Класическата гимназия и учат в университета - вероятно гръцка филология. Мария и Таня, които са точно пред тях двете, направо издивяват. Спътникът ми също подскача от нерви. Избива го на нелицеприятни коментари по отношение на дебелината им:

- Не мога да си представя какво бих правил, ако едно такова същество легне голо до мен - некавалерски коментира той. - Какво тържество на плътта!

...

- И така, уважаеми туристи, предстои ни да се качим на ферибота до остров Керкира. Оттук нататък ще го наричаме така. Корфу е европейско название и идва от неправилното разбиране на латинското название Керкира...

Въпреки желанието на Владимир - нашият екскурзовод, "да задържим ферибота, за да се качим" - нещо, което ни прозвуча доста абсурдно - все пак сме в Европейския съюз! - все пак го изпуснахме и трябваше да изчакаме следващия ферибот, след час и половина.

30-ти декември, часът е 9 и петнайсет, намираме се в Игуменица. Температура на въздуха - около 5-6 градуса, с тенденция да се покачва. Много от заведенията са затворени или в ремонт. Сядаме на масичка пред единственото, което видяхме да е отворено. Тук задължително със сядането ти носят чаша вода. За по 2 евро пихме разкошно кафе, сервирано в миниатюрна чашка. Разходихме се после и по крайбрежната улица. От една дъхава пекарна си купихме пресни кифли с шунка. Един надуваем дядо Коледа с почти човешки размер ту се появяваше, ту се спускаше в също тъй надуваем комин пред един от магазините. От един киоск Таня си купи малко тефтерче с химикалка, за да си води записки.

...

Йонийско море мирише неповторимо, поне в тази част от годината - на чистота, на прохлада, на морски легенди... Мирисът е съвсем различен от острия аромат на Черно море. Затваряш очи и подлагаш лицето си на вятъра върху най-горната палуба на ферибота... докато на хоризонта не се появи самият остров и народът не се притисне към перилата, сякаш преждевременно ще се изсипе във водата, за да доплува до брега.

...

Отсядаме в Pinc Palace. Ще рече - "Розовият палат". Това е комплекс от бонбоненорозови сгради с бели, като захарни, балкончета, огрени от следобедното слънце. И, Господи, колко свежа зеленина наоколо! Сякаш сме в разгара на пролетта! Местността е силно релефна, пробождана от многобройни кипариси. За тях Владимир каза, че прогонвали комарите и били засадени с цел профилактика на маларията. А за маслините на този остров пак Владимир ни разказа, че били засадени от венецианците, които на всеки 12 засадени дървета подарявали по 1 като бонус. А колко ме очароват с кръглите си зелени корони портокаловите дървета с грейналите си оранжеви плодове! Щеше ми се да попитам някого дали портокаловите дървета раждат целогодишно.

Сградата, в която ни настаняват обаче, е бяла и на няколко етажа, спускащи се надолу към брега. Рецепционист дойде само колкото да ни раздаде ключовете. Няма асансьор. Слизаме два етажа надолу, по отвесни мраморни стъпала, почти до нивото на открития басейн. Интересно - по коридорите няма прозорци. Вместо тях - огромни дупки, през които вятърът свободно се разхожда из хотела, като единствен негов господар. Това било типичното средиземноморско строителство - каза една моя приятелка, която дълги години е работила в испански хотели. Стаята ни е просторна, бяла и семпла. С разкошна тераса, гледаща към открития басейн и към морето. Климатикът е нагласен да охлажда и това ни създава сериозен проблем първата вечер, когато, измръзнали, се гушваме с Мария, за да споделим телесната топлина. А няма и допълнителни одеяла. Няма и рецепционист. Затова пък са ни раздали хотелски чехли.

Ресторантът е общ за няколкото хотела, в които се е настанила внушителната ни група. Точно 118 стръмни стъпала надолу (и толкова нагоре после), покрити с червено платнище, ни отвеждат до ресторанта. На обед и на вечеря ни прислужва група младежи, облечени с небрежни тениски, все едно са и те самите курортисти. Албанци били. Напитките са на корем, включително узото и бирата, но яденето е под бройка. И съвсем не в излишък. Първия ден ни сервираха спагети. На втория ден - пак. Това стана повод за шеговити подмятания. Наложи се Владимир да се оправдава, че спагетите били традиционното ядене на острова.

...

31-ви декември. Слънчево и топло. Почти за плаж. Минаваме по лабиринта от розови сгради на Pinc palace и слизаме на плажната ивица. Тя е не много широка, с фин влажен пясък и по-едри обли камъни. Оградена е със зелена морава с жълти и бели полски цветя. Истинска красота! Вървим току до морето, предизвикваме го да ни залее с някоя вълна и това действително се случва на няколко пъти. Заснемам с камерата един такъв епизод, в който Таня, с разперени ръце и с гръб към морето, бива прегърната за миг от влюбена вълна. Кубинките й са пълни с вода. Тя ми се кара, че не съм я предупредила, че продължавам да я снимам и изува мокрите си чорапи.

....

На скарите на плажа са налягали наши спътници, така както са си с полузимните дрехи.

...

Коледната вечеря отново беше в ресторанта. Направо невероятно ни се стори, че на седем човека се предвиждаше една купичка със зелена салата и една миниатюрна купичка с цацики. Иначе Владимир бе си сложил дядомразовска шапчица и минаваше по масите да ни раздава балони и бенгалски огън.

На нашата маса седеше една много мила двойка. Нямаха 30 години, нито момчето, нито момичето. Той беше леко кривоглед, тя - с доста голям бюст, скрит под сива рокля с бабешка кройка, плътно по врата... Излъчваха такава нежност, доброта и влюбеност, че не можеше да не се забележи. Бяха си донесли шампанско от България и ни почерпиха. Впрочем и от туристическата фирма бяха надонесли кашони с българско шампанско. Новогодишната вечеря се оказа агнешко с гарнитура от зелен фасул. За десерт - портокали и мандарини, обелени и подредени на резенчета в плоски чинии. Раздаваха ни и късметчета, написани на разноцветни листчета. На моето пишеше "Любов".

Към 11 започна Новогодишната програма, включваща главно гръцки и български народни песни и чалги. След третото пускане на "Бяла роза" отидохме да си легнем.

...

На 1-ви януари бяхме в самия град Корфу - столицата на Керкира. Групата ни беше толкова внушителна, че просто не можеше да не се появят двама-трима мрънкащи капризи, чиито претенции по неясни причини се разразиха точно в този момент - относно хотела, относно менюто, относно посещенията... Владимир обаче геройски се правеше, че не го касаят.

Автобусът ни спря в центъра на града, до голям парк с изглед към морето и към старата крепост, пътя за която ни посочи Владимир, в случай че ни хрумне да я посетим. Двете дебеланки си извоюваха "свободно време" за разходки из Корфу до 6 и половина, без да се усетят, че в 5 и половина вече се стъмва. Да не говорим, че из улиците нямаше жива душа. Рядко можеше да се намери и работещо кафене, а магазините до един бяха затворени.

Владимир ни обърна внимание на прочутата улица, строена от някакъв френски архитект по подобие на парижката улица "Риволи", кафенетата "Листън" и площад "Еспинад". Разхождахме се из пусти криви улици в централната част със старинни жълти олющени къщи и групата ни постепенно се пръсваше.

Един киоск за вестници се оказа отворен и нахлухме вътре да си купуваме картички и магнитчета за хладилника. Заваля. Ей тъй, както си беше 16 градуса и изведнъж температурите спаднаха. Притичахме до едно малко и ужасно скъпо кафене наблизо - една пастичка беше от порядъка на 8-10 евро. Кафето отново беше превъзходно.

Дъждът спря също тъй внезапно, както беше започнал. Изми каменната настилка на улиците и доведе привечерната мрачина.

Запътихме се към църквата "Св. Спиридон". Този светец е покровителят на острова. Легендата разказва, че вкаменявал или изпращал бури на пиратските кораби, които идвали насам с намерение да грабят. Влязохме, запалихме свещички, мнозина написаха имената на родственици, които биха желали да бъдат споменати по време на служба, и ги поставиха в специална купа.

Наблизо беше и Музеят на азиатското изкуство - дълга старинна сграда с много колони. За съжаление, беше затворен. До него - също такава величествена сграда на Техническа библиотека. Тази част на града донякъде ми напомни за Стокхолм.

Тъмнината ни свари в големия парк, откъдето бяхме тръгнали. Огромна кръгла беседка с тънки метални пръчки, като елегантен кафез, се издигаше сред парка. Пейките бяха мокри и не можехме да поседнем. За щастие, автобусът беше отворил врати по-рано и по видеото вървеше рекламно клипче за Гърция.

...

На 2-ри сутринта се отправихме към Двореца на принцеса Сиси.

В автобуса Владимир ни запозна с историята на тази австроунгарска принцеса, която "била много слаба, ядяла много сладолед и била любимка на унгарския народ". Всъщност е страдала от анорексия. Освен това била забъркана в редица любовни истории, като се започне още с това, че на 16 години се омъжила за годеника на сестра си, та до по-късна възраст. Наскоро имало и филм за нея по нашата телевизия, но съм го пропуснала. Някакъв анархист я пробожда с нож, скрит в букет цветя, и с това слага край на живота й на 60-годишна възраст.

Дворецът Ахилеон се намира сред живописен парк с широк изглед към пристанището и към морето. Намира се сред прекрасна субтропическа градина с много цветя. Огромна седемметрова статуя на Ахил воина се намира в единия край, на място, откъдето се открива панорамна гледка към пристанището. Това било втората статуя на Ахил, правена за този дворец. Първата изобразявала ранения воин. По-късно тя била преместена в другия край на градината, а на нейно място - сглобена от специално докарани части, изработвани в германските военни заводи, поставили настоящата. Имало и надпис, че статуята е подарък от Германия, но по-късно за кратко тук дошли французи и изстъргали въпросния надпис.

Малкото басейнче със статуя на Аполон в другия край на градината в момента бе почти пресъхнало. Виждаше се още скулптурата на някаква гигантска риба или чудовище, което излапва някакъв нещастник, но Владимир нищо не ни спомена за нея. По-скоро ни обърна внимание на двамата атлети от двете страни на каменното стълбище, тъй като Сиси била любителка на физическите тренировки.

Огромна френска веранда отвън бе украсена с каменни статуи на дванадесетте музи и с бюстове на велики личности (писатели, философи) от миналото. Имаше и бюст на Шекспир дори. Тук Владимир ни обясни подробно технологията за изграждане на носещите колони, които отвътре били кухи и запълнени със стърготини, залети с някакъв вид смола. Това помагало при земетресение колоните да се извиват, но не и да се прекършват през средата.

Самата сграда е била по някое време казино. Слава Богу, че сега е музей и че можахме да се насладим на царствените подредби и картини!

След като се наразглеждахме, хлътнахме в близкото магазинче, където прелюбезна продавачка ни накара да дегустираме ликьор от кумкуат - цитрусов плод, който в Европа се срещал единствено тук и в Сицилия; по форма и големина прилича на пластмасовите яйца с играчки в Киндер сюрприз. Всъщност е вид миниатюрен портокал. Имаше също локум от кумкуат, сладка от кумкуат, та дори и парфюм от кумкуат. Ликьорът много ни хареса и си купихме. Откъде да знаем, че после ще ни заведат директно във фабриката, където го произвеждат!

Само че преди това отидохме до Канони - местност на острова (впрочем - полуостров, както после разбрах от интернет), където се намира оръдието, предназначено да пази острова от нападение на пирати и врагове, идващи по море.

Недалече в морето се виждаше Мишия остров. Според една от легендите, това бил корабът на Одисей, който се опитвал да избяга от местната принцеса, която много го харесала и искала да го остави завинаги при себе си. Тя вкаменила кораба, за да не й избяга Одисей, но той си построил друг и отплавал. Друга легенда пък гласяла, че Мишия остров е вкаменен пиратски кораб, омагьосан от св. Спиридон, който бил казал: "Идвате да грабите като мишки? Станете тогава на мишки!"

Наоколо имаше фантастични кафененца, в които набързо си попълнихме дневната доза кофеинов глад. Имаше монтирана и една машинка, в която срещу 1 евро можеш да пуснеш 5 цента и да завъртиш ръчките, при което петте цента преминават през няколко валяка и накрая излизат с пресован барелеф на оръдието, във вид на медальонче.

Следващата забележителност, която посетихме, беше манастирът Палеокастриция. Казаха, че тук сме можели да наблюдаваме как се произвежда зехтин по стари технологии. Направиха ни впечатление навсякъде на острова големите мрежи, застлани под дърветата, в които се събират маслините. В древността, каза Владимир, маслините се беряли направо от дървото от девствени девойки и младежи, за да бъде зехтинът божествено чист. Сега това е само поредната приятна легенда, с която очароват туристите, а маслините се тръскат върху мрежите. Уви, работилничката за зехтин в манастира бе затворена.

В каменното дворче навред цъфтяха различни треви и дървета. Миришеше на чубрица. Невероятна колекция от котки лениво лежеше по клоните на ниските дървета и по дуварите. Една възрастна женица с престилка и с огромни ключове, подобно на Св. Петър, ни пускаше да разглеждаме тук-там. В музея на манастира на централно място се намираше скелетът на един кит. Впрочем Владимир твърдеше, че било морж.

Почти притъмняваше, когато нашите няколко автобуса се изсипаха в двора на фабриката, произвеждаща ликьори от кумкуат. В киносалона на чист български се прожектираше филм за това как се обработват тези плодове. След недългата прожекция за всички посетители имаше по две чашки ликьор - бял и кафеникав, който беше с по-остър вкус. Този вторият се правел с добавка от корите на дървото кумкуат. За броени минути магазинът към фабриката беше опразнен, сякаш житно поле след набег от скакалци. Изкупили ликьорите и бонбоните със захаросан кумкуат, доволни, се прибрахме в хотела.

Вечерта ни изненадаха с маскен бал. Ами да бяха ни предупредили още в България! Владимир се беше подготвил и раздаваше по масите блестящи домина.

...

Последният ден трябваше да се събудим по тъмно, за да можем да хванем ферибота в девет. Освободихме стаите, наредихме се на традиционната от няколко дни насам километрична опашка за закуска, състояща се от пържени яйца, препечен хляб и евтин салам.

Този път успяхме да хванем ранния ферибот. Вече се бе разразил доста силен вятър, така че влязохме в каютата. Морето бе променило цвета си в сивкаво, а зимният вятър ядосано го блъскаше с гигантски длани.

След Игуменица имаше и дискретен снежец на места. После пейзажът отново се проясни. Изчисти се сякаш. Новата магистрала прекосяваше безкрайни полета, обрамчени с планини в далечината. Сега основният проблем се оказа липсата на тоалетни. Най-после спътниците ми нададоха вой и автобусът спря насред полето за облекчаване на физиологичните нужди на най-напористите.

Все по-често спътниците ми звъняха на джиесемите си. Нямаха търпение да се приберем. Вече никой не обръщаше внимание на неуморния Владимир, който ни затрупваше с исторически факти, безмилостно апострофиран от двете дебеланки отзад. Те май последни се отегчиха. Последва игра на имена на държави и тайничко ме разсмиваха, невежо съобщавайки имена на градове, вместо на държави (напр. Техеран), или на вече престанали да съществуват такива (като СССР, напр.). Накрая се зазяпахме в "Смъртта й отива", който се прожектираше по видеото и се укротихме.

В София беше люта зима.

© Павлина Гатева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.07.2011, № 7 (140)