Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТИНИТЕ, КОИТО УБИВАТ

Павлина Гатева

web

Най-учтиво те моля за извинение за начина, по който трябваше да се запознаем. Слава Богу, вече мога да мисля по-спокойно за тези неща. И тогава, и сега се чувствам като някакво зловещо същество, изпълзяло от романите на Сартр. Не мога да повярвам, че емоциите ме задушават до такава степен, че не мога да се контролирам. За мен това не е първата смърт на близък човек, но в другите случаи обстоятелствата бяха съвсем различни и смъртта идваше като избавление. Никога преди не съм се събуждала нощно време да плача. Никога и не съм ходила на гробища по вътрешно желание, а само по принуда. В случаите, когато съм ходила на църква, то е било да благодаря на Господ, никога да Го моля за нещо. Смъртта не е страшна, страшен е животът, който винаги ни показва в края на краищата, че сме склонни да си съставяме и да следваме неточна карта на света. Страшна е смъртта на чувствата и на надеждата.

Разбирам, че може би дори и сега за теб е ужасно тежко. Спомням си как ти се държеше, когато се срещнахме. Това, което най-много ме впечатли, е начинът, по който избягваше директни погледи. Възможно ли е да е било неискреност, неудобство, объркване или прикрит гняв? Не мога да кажа, защото не те познавам. Казах си, че си ужасно разстроен, с тази измачкана риза. Знам какво представляват последните седмици с тежко болен родител, особено ако си бил неотлъчно с него; идва момент, когато страданието като че ли е много по-тежко за близките, отколкото за този, който си отвива. Не можах да проявя сила и да надвия чувствата си в този момент. Самата аз имах толкова силна нужда от някого, пред когото да се разплача. Едва ли точно ти, който си с половин генерация по-млад, и освен това си му син, беше подходящ.

Това, за което наистина се срамувам от теб, е, че би могъл да си мислиш, че заради мен баща ти те е предал в някакъв смисъл. Той никога не ми каза какви точно са отношенията с жена му, но и никога не я е посочвал като причина да не сме заедно. Моето лично усещане беше, че в живота му най-важните жени са сестра му и дъщеря му... Предполагам, че затова нямаше намерение да ти казва...

Преди да се задълбочат нашите отношения, той ме покани на един конгрес. Тогава още не беше специално отношение. На влизане подаряваха по една роза с конгресните материали. Възприех това като особен символ. Почти като че ли баща ти лично ми я подари.

С най-добри чувства препоръчваше тук и там хора, в които вярваше, в професионалния смисъл на думата. Ето защо държеше да ме представи на жена си... Дори не седяха заедно, а в двата края на залата. Аз седях до него и си говорехме. На няколко пъти той се опита да влезе в разговор с нея, за да ме представи. Може усещането ми да е било невярно, разбира се, но според мен тя така се отнесе към него, че ми стана много студено и мъчно. "Тя сега много се вълнува за презентацията" - опита се да я извини той. Помня, че ме представи като "едно малко момиче", което има голям потенциал. Госпожата беше от онези българи, живеещи в чужбина, които говорят развален български. Когато се изправих до нея, в себе си знаех, че ще я изместя от сърцето му. Бях подочула, че са се разделили преди 20 години и то с голям скандал, така че съвестта ми беше спокойна.

Човек би казал, че понякога баща ти флиртуваше, но го правеше по един толкова показен начин, че сякаш подчертаваше липсата на истински интерес; нещо като да се опитваш да уловиш риба, удряйки я с веслото по главата. Когато с него флиртуваха, той издигаше невидима стена. И макар да имаше и други млади същества около себе си, не ми се вярва да е поддържал с тях такива отношения, както с мен.

Едно от най-големите ценности за него беше семейството. Спомням си как трепетно ми казваше "Аз съм едно нетипично за българин момче" (Знаеш, че често наричаше хората "момчета" и "момичета", независимо от възрастта). Цялото му същество трептеше от радост. Мисля си, че той държеше и за децата му семейството да си остане най-важното. Именно затова не възнамеряваше да внася смут и объркване, обсъждайки с вас някаква несемейна връзка.

Баща ти имаше една любима история, която често разказваше - за едно момче, което сляпо вярвало в един възрастен мъж, на когото веднъж казало: "Ти нали никога няма да умреш?". За много хора баща ти доброволно беше приел ролята да бъде опора и пътеводна светлина. Мисля си, че невинаги му е било леко. Имаше една детска приказка за един лодкар, дето цял живот прекарвал с лодката си хора през реката и това толкова му омръзнало, че отишъл да пита Слънцето докога ще бъде така. То му отговорило: "Следващия път остави в лодката този, който се качи, и си свободен". Самите ние си слагаме ограничения и ги следваме. Мисля, че за баща ти това беше много характерно.

Ти си прав, не можем да променим събитията. Но можем да променим собственото си отношение към тях. И това, което ти би могъл да направиш за баща си, ако желаеш, е да приемеш, че в последните си години е имал още една жена, която го е обикнала заради богатството на личността му. Защото всеки човек би искал да го обичат заради това, което всъщност представлява. Вярно е, че той ужасно много държеше на външните прояви на аристократизъм, благородство и величие, но той ценеше и истинските стойности, истинските чувства и истинските мотиви. Една от любимите му сентенции беше: "Хората са нелогични". Трябва да притежаваш дълбока мъдрост, за да можеш да обичаш тези нелогични същества, така както ги обичаше той.

Вчера бях в една книжарница. Книжарките разговаряха за баща ти. Нищо чудно, че всички там го познаваха. Той обожаваше книгите. Една от последните, които си купи, беше книга, която аз му похвалих. Бях си я домъкнала чак от Дания. Покрай нея си беше накупил още 2-3 книги. Когато ги разглеждах, той ми каза: "Винаги когато искаш, можеш да ги четеш". "Знам" - отвърнах му аз и го целунах.

Почувствах остра болка в сърцето. Вероятно не си давам сметка доколко той е публична личност и животът му е в светлината на прожекторите. Книжарките си говореха как преди няколко години баща ти празнувал кръгла годишнина. Тогава, каза тя, дошли и децата му. Това с Народния театър е друга история; той имаше много приятели там, обичаше да ходи на театър и ми казваше, че за него било запазено мястото, на което сядал Иван Вазов - 5-ия стол на втория ред.

Спомням си, току-що се беше върнал от Лондон. Пътувахме с колата му и той ми каза да взема от задната седалка една кутия с бонбони за мен. Страхотно се очаровах. За пръв път ми правеше подарък, а го правеше по толкова непохватен начин, сякаш се дистанцираше от тази постъпка. На слизане поисках да го целуна, а той се дръпна. Това беше първият път, когато му се ядосах. Само допреди няколко минути бяхме в апартамента му и то на неработна среща. След време на партито, което организира, не изпитваше никакви скрупули да ме целуне публично. Може би не можех да схвана добре фините нюанси в поведението му. Може би аз не мога дотолкова да модулирам отношенията си с хората; както казва един мой познат - склонна съм от време на време да нанасям удар с юмрук между очите, при това с най-добри намерения. Вярно е, че истината пречиства, но преди това убива. Явно през цялото време водя полемики с теб и се опитвам да те убеждавам, че ти казвам истината и с това ти правя добро.

Може ли да си представиш, че никога не го наричах по име по телефона или в разговор? Страхувах се, че ще се обиди и няма да иска да се срещаме. Той също не ме наричаше на малко име, когато ми се обаждаше. Дори когато ми се обаждаше да ми честити рождения ден. Страхуваше се, че другите ще заподозрат какви са отношенията ни. Само когато сядах до него и го целувах, ме наричаше с нежни имена и наистина се чувствах обичана. Друг път си мислех, че ако ме блъсне кола, докато отивам при него, той дори няма да звънне на джиесема, за да провери защо се бавя.

Естествено, че не беше длъжен да четеш това писмо. Искаш да постъпваме, както баща ти би искал. Ако това според теб означава да запазя мълчание, значи, искаш да се отрека от една много значима част от самата мен и да приема бремето на вината. Не съм толкова силна.

Продължавам да ти говоря на ти, защото нещата, които споделям, са прекалено лични. Целта ми не е да променям каквото и да било, дори не се надявам думите ми да стигнат до теб; исках просто да излязат от мен. Ако при това се окаже, че ти имаш съответните рецептори да ги възприемеш, вероятно това би било добре или зле, взависимост от съвпадението на оценките ти с моите. Не бих могла да споделям тези неща с някой, който ме познава, нито с такъв, който би използвал злонамерено информацията. Давам си сметка, че децата не са продължение на родителите си, а съвсем различни същества. Самият факт обаче, че ти пиша, ми носи страхотно спокойствие.

 

... Как само се забравят нещата! Имаше едно стихотворение, което баща ти беше сложил в плакет. Не беше подписано и аз го попитах той ли е авторът. Той отрече. Плакетът стои в кабинета му. Стихотворението е за това какво би направил, ако имаше още живот. Не мога да си спомня какво точно и това ме човърка от известно време.

 

 

© Павлина Гатева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.07.2013, № 7 (164)