Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В СТРАНАТА НА РИЦАРИТЕ С ВРАТОВРЪЗКИ

Павлина Гатева

web

И така, Хърватия...

Предполагам, че съм била една от първите, записали се за тази екскурзия. Още през октомври. О, това далеч не е идеалната ми представа за изкарване на Нова година; бих предпочела у дома, с приятели и близки, като теб, но мисълта, че вероятно щях да бъда сама, ми действаше адски потискащо, ето защо започнах да заглеждам офертите по интернет. При това, имах доста негативен опит от едно тридневно пътуване до Германия с автобус преди десетина годиини, "девет дена път с камили", изтръпнала и изтърбушена от спането в автобуса, когато се зарекох - повече никога с автобуси на дълги разстояния, но човек никога не бива да казва "никога".

Заминахме аз и Мария. Сутринта - тръгване в 6 и половина. Никой не ни изпрати. С куфара на колелца такър-такър - та до Стадиона. Местата ни бяха непосредствено зад екскурзовода, на втората седалка!

Екскурзоводът Симеон беше едно младо момче от провинцията, доста симпатично и мило на вид, с черна коса и черни очи и силно напарфюмирано.

На границата стигнахме почти за час. Оттам - през Сърбия закъм Хърватска. Симеон старателно четеше от ръкописна почти едночасова беседа за историята на Сърбия, по-голямата част от която записах, докато снимах с камерата през прозореца на автобуса. Гледката беше мрачна и безснежна, къщите и пейзажите - като в България.

В Белград минахме покрай болницата, която американците наскоро бяха бомбардирали по време на югоконфликта - сграда, разцепена през средата отгоре до долу. Сърбите решили да не я възстановяват, за да се помни. Река Сава е доста голяма, плавателна, с много мостове над нея, нито един от които не е бил разрушен по време на бомбардировките. Показаха ни и хотела, в който бил убит съпругът на Цеца Величкович.

Вечерта бяхме в Загреб. Забавлявахме се как шофьорите използваха джипиес-навигацията си, за да намерим хотела - женски глас ги командваше - "минете в лявото платно, завийте надясно, сега - обратен завой...".

Умрели от глад, аз и Мария пренебрегнахме възможността да видим "нощен Загреб" и отидохме в ресторанта. Поръчахме си плато гурме за двама, което представляваше по 4 прекрасни пържоли с гъбен сос, бейби морковчета и някакви пържени тестени топчета за гарнитура. Настаниха ни в една малка зала встрани от основната, защото в момента се провеждаше някаква сватбена церемония. Единият от младоженците беше арабин или негър, не бяхме много сигурни, защото бяхме далече, но част от гостите бяха такива. До нас достигаха тържествени стихотворения, които се произнасяха в другата зала в чест на младоженците.

Естествено, че не можахме да изядем по повече от една пържола, затова помолихме сервитьорката да ни опакова останалите в пластмасова кутия за следващия ден.

Във фоайето на хотела имаше интернет и ми се щеше да напиша едно-две писма, но един от групата - възрастен и прелюбезен чичко, почти веднага се настани до мен и почна да ми бърбори, докато не ме изгони от интернета.

Качих се в стаята, изкъпах се и заспах. Беше доста студено.

На сутринта интернетът беше зает почти непрекъснато. Докато да тръгнем за обиколката из Загреб, гледахме някакви състезания по телевизията. Знаеш ли, че хърватският е много близък до българския? Много по-близък от сръбския, да не говорим за руския. А това със "сърбохърватския език" е някаква социалистическа измишльотина, според мен. Казвам ти - различни езици са. От своя страна самият хърватски език се дели на 3 диалекта - кайковски, чакърски и щоковски, взависмост от това как произнасят руската дума "что". Казват, че дори хора от области с различни диалекти трудно се разбират. Дълго време в официалната история на тази страна е господствала тезата за славянския (украински) произход на хърватите. През 90-те години на миналия век е въведена революционно нова теория, според която хърватите били ирански племена. Днес тези две основни теории съществуват успоредно. Това само ми подсказва колко несигурна и манипулируема наука е историята. А отговорът би могъл да се намери много лесно, ако се проведат генетични изследвания.

Първото състезание, което гледахме (сигурно ще го пуснат и у нас), представляваше детектор на лъжата и на двойка мъж и жена им задаваха неудобни въпроси. После в един числов израз със събиране, изваждане и умножение трябваше да се намери броят на действията, които трябва да се извършат, а не да се пресметне изразът. Ние с Мария веднага го познахме, а тези, дето се обаждаха, така и не разбраха уловката, и което е по-забавно, след пресмятане, съобщаваха стойности, вариращи от 100 до 300 и нещо си. Абе тия хора могат ли да смятат!

***

За няколко езика се сещам, в които думата "вратовръзка" се произнася като "крават", т.е. напомня за Кроатия - френски, италиански, че даже и турски (това последното го открих след търсене в нета). Рицарите-хървати първи въвеждат този елемент на мъжкото облекло. Друго много характерно "Хърватско изделие" са автоматичните химикалки на хърватския инженер Славолюб Пенкала.

От 9 часа тръгнахме на обиколка из Загреб. Автобусът ни остави в центъра до една голяма катедрала, която била строена цели 600 години, защото "хубавите неща ставали бавно"! Встрани от катедралата в малък парк бе пресъздаден Витлеем - ясла, клетки с животни - магаре, овца, коза, заек и кокошка. Децата много им се радваха. Пред катедралата пък се издигаше на висок пилон статуята на Св. Мария, която е патрон на Загреб. Както по-късно ни съобщиха, над 90% от хърватите били католици.

Някога през Загреб минавала река, от едната страна на която живеело духовенството, а от другата - търговците. Днес тази река я няма, но все още има улица, която се нарича "Кървавият мост" - място на чести сблъсъци между жителите на този град през Средновековието.

Откритият им пазар е малък по площ и на него продават цитрусови плодове и домашни сирена. Има и паметник на техен национален герой, еквивалентен на нашенския Хитър Петър - бедняк, който се надлъгвал и надхитрял с богаташите.

Паричната единица на хърватите се нарича "куна", което означава "белка". Отглеждането на животни заради кожите им и търговията с тях били характерно занимание за хърватите в миналото. Белка има изобразена и върху знамето на Славония - част от днешна Хърватия.

Първата писателка-романистка на Хърватия се нарича Мария Загорка. Има издигнат паметник в нейна чест. Една голяма книжарница също е кръстена на нейно име. Тази жена също така била и видна феминистка.

Тръгнахме из улиците на стария град - павирани, каменни улици; сградите са с обичайната архитектура за Европа от 19-ти век. Старият Загреб ми прилича на Прага, на Гам Ластан в Швеция, а сигурно и на повечето европейски градове с история, които още не съм посетила. Времето беше много студено и безснежно.

Минахме през градската порта - сега тя се пада в центъра на града. В тунел, водещ към нея, се намира олтар, в който се палят свещи за благодарност към Божията Майка. За разлика от нашите свещи, които са доста тънки, тук те са доста дебели - около 3-5 см, че и повече. Около това свещено място, по тухлите на бившата градска стена благодарните християни и досега поставят мраморни плочки с послания към Божията Майка - най-често заради това, че ги е излекувала. Непосредствено до градската порта пък има статуя на каменно лъвче.

Една от улиците се наричаше "Кирил и Методий". Симеон не можа точно да ни обясни на какво се дължи тази почит, която се отдава на светите братя. Според него, те почти нямат връзка с хърватската история. Вероятно - реверанс към България от епохата на социализма? Симеон се вдъхнови да ни разказва всичко, което по принцип знае за Кирил и Методий и техните ученици, от което заключих, че вероятно е завършил или в момента следва история.

На един ъгъл на сграда е вкопан бюстът на друг национален герой на Хърватия, еквивалентен на нашия Ивайло - бедняк, който повежда на въстание недоволни селяни. Въстанието му завършва с неуспех, а наказанието за водача е корона от метал, която още неизстинала, била поставена на главата му.

На стената на Градския съвет пък е поставен барелеф на Никола Тесла - виден физик, родом от Хърватия.

Част от крепостните стени са запазени, а малък лифт свързва върха на многовековната кула с подножието на хълм, където се намира модерната част на града. Предполагам, че когато е топло времето, лифтът работи и е приятна атракция за туристи и за жители на Загреб. Ние слязохме покрай лифта, по стълби и се озовахме в "модерната" част на града.

Всички трамваи бяха с развяващо се хърватско знаменце.

Стигнахме до централния площад, на който кипеше усилена подготовка на сцена, на която след няколко часа жителите на Загреб щяха да посрещнат Новата година. Размерите на централния площад ми се сториха доста скромни. Там се намира и едно малко шадраванче, в което, естествено, хвърлихме монети. То пък било свързано с названието на Загреб. Както може да се предположи, името произлиза от думата "загребвам". И Симеон ни разказа легендата - една романтична любовна история, в която момъкът казал на девойката да загребе с пълни шепи душата му и символично гребнал от извора, който извирал на това място.

Тук аз и Мария се отделихме от групата и посетихме най-близката банка, за да обменим пари. После имахме свободно време, колкото да пообикаляме още малко, премръзнали от студ. По централните улици над главите на минувачите щастливо се люлееха гигантски червени сърца - коледната украса на Загреб. Бяха ни препоръчали кафенето "Хемингуей", което било най-голямото кафене в Загреб, но ние открихме "Кафенето на Толкин", тънещо в тайнствен полумрак и червени светлинки. Менютата бяха шеговито написани с откъси от произведения на Толкин. Посетителите бяха главно младежи. А кафето, което пихме там, беше силно и много добро на вкус.

* * *

След двучасовата автобусна обиколка на Загреб продължихме към нашата крайна дестинация - Пула. Направихме кратка почивка в Риека - извън града, на една бензиностанция. Тук вече се усещаше промяната на климата - около 6-7 градуса в края на декември, а и зеленина имаше наоколо. Симеон ни поразказа, че това е едно важно пристанище и град, в който се развива предимно промишленост, корабоплаване и конгресен туризъм. Поради благоприятния климат, първоначално тук много интензивно се развивала санаториална дейност. Лекувал се предимно ревматизъм. Първият хотел фактически принадлежал на болницата.

По тъмно бяхме вече в нашия хотел. Хотел "Палма", с три звезди. Навред наистина имаше палми. А съвсем наблизо - яхтено пристанище. Хотелът бе пълен с италиански туристи. Персоналът ни посрещна с чаша уиски. Докато се редим с Мария на рецепцията, другите от групата пресушиха чашите. Нищо де. И без това не съм по алкохола. Една безкрайно нахална дама с червена коса и червено кожено яке от нашата група най-просташки ни пререди, мен и Мария, докато чакахме на рецепцията. Това леко ме раздразни. Бай Ганьо си е Бай Ганьо, колкото и да ходи из Европата.

Пътека, покрита със стъклен покрив, свързваше нашия със съседния хотел, който беше с 4 звезди. Там щеше да се проведе празничната Новогодишна вечеря. Когато влязохме към седем и половина вечерта, в предверието му бе претъпкано с народ - италианци, хървати, ние... Стори ми се, че бяхме повече от 100 човека. Жените - в блестящи черни рокли, мъжете - с тъмни костюми. На огромна маса бяха разположени, украсени със сламки с реснички и резенчета плодове, разноцветни коктейли, които си вземахме свободно. Хубавото беше, че пред всяка групичка с чаши пишеше какво точно съдържат - някои от коктейлите бяха алкохолни, други - не.

Ресторантът беше огромен. За всяка група имаше предварително резервирани маси. Храната беше шведска маса, изключително изобилна, изключително разнообразна. Само напитките си поръчваш отделно на сервитьорите. Бяхме близо до оркестъра. Танцувахме до отмаляване. Симеон се бе погрижил да донесе и български хора, които пуснаха в наша чест, когато настъпи 12 часа българско време (11 часа местно). Независимо че беше рано, ние, българите, се чукнахме и си пожелахме да ни се случват само хубави неща през новата година. Единият от шофьорите, изпаднал в носталгия, се приближи до Мария и каза: "Никога недей да празнуваш Нова година извън България. Никога. Аз имам двама сина, единият е колкото теб..." - очите му се насълзиха. Мария мило му се усмихна.

Зареждаха масите с нови и нови лакомства. Когато започнаха да дават сладолед, се образуваха опашки. Божествен беше наистина. След това загасиха всички лампи и внесоха количката със специалната торта, украсена с бенгалски огньове и надпис: "2009". Отново се образуваха опашки за тортата, но после сервитьорите разнесоха на всички по масите. Тортата беше толкова много, че накрая остана на всички по чиниите.

"Късната закуска", обявена за следващия ден, всъщност се оказа, че е до 10 часа, така че не можахме да се наспим. За този ден беше предвидена "свободна програма". Никъде не можахме да отидем с Мария. Валеше проливен дъжд, вятърът превиваше огромните палми, знамената пред хотела плющяха разкъсани... Гларуси, накокошинени, бяха накацали в редичка на покрива на отсрещния хотел. Какво можехме да правим, освен да си доспим. След това отидох да ползвам интернет в съседния хотел - доста скъп междувпрочем, около 10 лв. на час. За това пък басейнът с морска вода беше безплатен. След страхотното преяждане все пак намерих начин да се раздвижа с плуване.

* * *

Втори януари беше ден, предназначен за екскурзии. Времето беше ясно и студено. Силният вятър с настървеност плющеше по знамената на различните държави, високо веещи се на пилона между нашия и отсрещния хотел. Трябваше да тръгнем точно в 9 и автобусът отдавна бе пълен. Симеон търпеливо ни броеше за пореден път, но не! Една доста възрастна госпожа, която той ласкаво и съвсем без ирония наричаше "мамчето", липсваше.

Ето, че най-после и тя се появи от първата врата и високо каза:

"Извинявам се на всички. Търсех си чантата."

"Къде я намери?" - извика съпричастно един.

"Тя била в ръката ми."

Последва бурен смях.

Тук ли Симеон намери на лаптопа си: "Не се завръщааааай, не, недей..." - и ни я пусна?

"Ама и аз, каква песен намерих! - самоукори се той. - Исках да пусна българска песен и ето на какво попаднах!"

Който твърди, че само западноевропейските пенсионери ходели по екскурзии, да знаете, че не е прав. Открих, че любознателни нашенски пенсионери също щъкат насам-натам по света. Основното ядро на 40-членната ни група представляваха няколко възрастни двойки, които така си ходят по екскурзии от доста време. Двама от тях седяха точно зад нас и през цялото време или хрупаха чипс, или белеха мандарини, от което целият рейс заухаваше, или се черпеха с уиски "да се стоплят". И си разказваха стари вицове и спомени от други екскурзии.

Отправихме се към Ровен. Вече имахме екскурзоводка. На руски език. Мария. С дълга черна коса, светлосиньо спортно яке, светлосини джинси, възкъси и провиснали на коленете; под тях се подаваха черни плътни чорапи и груби черни обувки с дебел ток. Имаше и кръгла превръзка на дясното око. Освен тази запомняща се външност, трябва да се отбележи, че тя говори в продължение на няколко часа - история, политика, изкуство, бит... като за разлика от Симеон не четеше.

Пътят беше ослънчен и от двете страни се редуваха зелени маслинови дръвчета и дървета с кръгли корони от меднокафяви неопадали листа, които страшно ме очароваха и едновременно с това озадачаваха какви ли могат да бъдат. Истинска красота.

Производството на зехтин и на вино са сред водещите отрасли в икономиката на Хърватия. Най-богатата фирма в страната се казва "Ина" и естествено, се занимава с производство и търговия на петролни продукти. Най-голямата верига магазини за хранителни продукти е "Меркатор". Словенски фирми, използвайки структурите, изградени по Титова Югославия, оказвали силна конкуренция на местните стоки. Това - от беседата на екскурзоводката.

Ровен е морски град. С каменни улички и старинни сгради. Част от улиците завършват директно в морето. И въздухът миришеше на море. Солено Адриатическо море.

На един хълм се издига старинна катедрала, която посетихме. Първото й име било "Св. Юрий", ала после морето изхвърлило на брега саркофаг с мощите на Великомъченица Ефросина, която три пъти възкръсвала след различните методи, с които се опитвали да я умъртвят, докато накрая не й отрязали главата. Кърваво Средновековие! От хълма, между високи зелени дървета, се откриваше прекрасна гледка в околността - морето; в далечината - вили.

Тук екскурзоводката ни обясни, че през лятото Харе Кришна си правели фестивали, които били любопитна атракция за туристите. Кришнарите бил толкова многобройни, че можело по погрешка да се помисли, че това е основната религия в Хърватска.

Пред входа на катедралата един мъж продаваше сувенири. Ако искате да си купите нещо типично за Хърватска, не бива да отминавате различните по големина кръгли къщички, имитиращи, че са изградени от камък. Това са кожуни - къща сред полето, където била оставяна храна за занимаващите се със земеделие. Подобни имало и в Северна Италия, но с по-друга форма.

Слязохме по стръмна каменна уличка с много дюкянчета за сувенири, повечето - "Made in China", естествено.

Попитаха групата дали искаме да ни бъде организиран обяд, но отказахме. Ето защо продължихме директно към Пореч.

* * *

Колкото и да е прекрасна гледката през прозореца на автобуса, колкото и нова и интересна да е информацията, която споделяше с нас екскурзоводката, човешките сетива все пак си имат праг на насищане и се уморяват. Затворих очи и покрай ушите ми преминаваха имена на известни певци, музиканти и творци на Хърватска, без да се старая да ги запомня. Така че не мога да кажа и името на онзи хърватски композитор, чиито произведения се считали за прокълнати и в продължение на половин година не можел да се сформира екип, който да се съгласи да изпълни операта (или симфонията?), която бил написал. Оркестърът на "Титаник" свирел негово произведение, непосредствено преди да се случи катастрофата.

В този момент страхотно стържене ме накара да отворя очи. Разминавахме се с друг автобус на тесен и остър планински завой. Отдясно на нас, за щастие, не беше мантинела, а каменен зид, достатъчно висок, за да не полетим в пропастта. През главата ми тревожно премина желанието да дръпна спирачката - рефлекс на начинаещ и доста страхлив шофьор, какъвто съм. Автобусът ни малко рязко се отклони вляво и отново се чу стържещ звук. Най-после спряхме! Пред автобуса ни наскачаха някакви хора - италианците от онзи автобус, както после разбрахме - и започнаха да снимат нашия автобус отвсякъде. Единият много приличаше на Луи дьо Фюнес и толкова ме ядоса с настойчивото си снимане, че му помахах на камерата.

И двамата шофьори, и Симеон слязоха. Както по-късно ни обясниха, разминавали сме се с италиански екскурзианти, пътуващи в два автобуса. Първият техен е засякъл нашия, а ние сме засекли втория техен. Италианците обаче имаха претенции, че сме карали с превишена скорост. Тахометърът ни показваше 70 км/ч. Изчакахме хърватските полицаи - двама руси високи младежи, и Симеон и виновният водач трябваше да отидат до полицейското, а ние продължихме с хърватската екскурзоводка закъм Пореч. Вече на никого не му се слушаха хърватски истории. Вместо това пуснаха музика.

Покрай тази случка бяхме загубили доста време и Пореч го разгледахме почти подтичвайки из улиците. Както ни бе казала по-рано екскурзоводката, Пореч преди години бил синоним на всичко лошо, което можел да представлява "организираният туризъм". "Социалистическият организиран туризъм" - поправих я на ум. Тя ни обърна съща така внимание на множеството недостроени къщи, причината за които били спорове между бивши и настоящи собственици на имотите. Явно и тази страна бе пострадала от реституцията, както и България. В Пореч има и 12 венециански сгради - тази част на Истрия е била Венецианско владение в миналото. Венецианските сгради са типични, високи, с параболична горна част на прозорците си и с малки външни балкончета. Веднъж реституирани, държавата губи възможността да поддържа и стопанисва тези прекрасни сгради. Колко жалко! Колко жалко също и това, че разкопките на обществена римска баня и на храм в чест на богинята Диана също попадаха в границите на частен имот.  Катерехме се по оградите да снимаме камънаците, пардон - каменните основи на тези исторически ценности.

От Пореч купихме дребни сувенири и една бутилка вино.

Вече мръкваше, но имахме запланувано посещение и на самата Пула. Оттам щяхме да вземем Симеон и глобения шофьор и да се върнем в хотела. Това, което видяхме в Пула, беше колизеумът - за щастие - добре осветяван през нощта. На външен вид - като този в Рим, но като че ли - по-малък. Стана доста студено. Какво можеш да правиш посред нощ за един час до тръгването на автобуса? В непознат град. Нито знаеш накъде да хванеш, нито има време да влезеш в някое заведение. Пък и в хотела си имахме резервирана вечеря.   Дзиндзирикайки от студ, групата ни се събра 20 минути преди уреченото време и търпеливо зачака автобусът да ни отведе до хотела.

* * *

Последния ден, преди да отпътуваме за България, посетихме Опатия - много известен курорт, населен с прекрасни австрийски вили. Времето бе слънчево, а панорамният път минаваше успоредно на морския бряг. Слънцето блестеше над морето. А наоколо - зеленина. Вече бях престанала да й се удивлявам.

Моите спътници съвсем осезателно се бяха предали на носталгията, съдейки по интереса, с който проследяваха някакъв концерт в чест на Кирил Икономов и Мая Нешкова по видеото.

Всъщност, само гледано от автобуса, времето изглеждаше топло. Доста силен бръснещ вятър ни подгони по улиците. Опатия е разположена на хълмове. Прекрасни хотели, някои - като от сметанова торта - типичната архитектура за Австро-Унгария от началото на 20-ти век, а може и от преди това. Катедрала, разположена на хълм, с многобройни стръмни стъпала...

Имаше туристи, като нас, но не много. Тръгнахме по кея. Морето се разбиваше в краката ни. И едва сега разбрах какви са били тези дървета с неопадали кафяви корони, които толкова ме очароваха. Ами да! Дъбове! После от интернет разбрах, че имало и листопадни, и вечнозелени видове! Листата на "хърватските" са по форма нещо средно между "българските" и буковите. И жълъдите им са по-тънки и източени от нашенските.

Повечето от магазинчетата за сувенири по кея работеха. Влизахме и разглеждахме джунджурийките, които хич не бяха евтини.

В Опатия си имат и Алеа на славата - плочник със звезди, на които са изписани имената и рождените дати на хърватски знаменитости.

Влязохме и в прекрасната ботаническа градина на Вила Анджолина. Това е първата австрийска вила, построена в Опатия като подарък за любимата съпруга на някой си австриец. Чак се учудих, че не се късаха билетчета, за да посетиш тази красива градина с исполински дървесни видове - палми, гигантски фикуси и много други, които изобщо не познавахме. Няколко алеи кривуличеха между дърветата. Имаше и пейки и фонтанчета. И всичко това - по австрийски много добре поддържано.

Студът ни подгони към автобуса по-рано от определеното време. Предстоеше ни път към България.

Много ми се искаше да намеря на картата името на онзи дълъг, предълъг тунел, който свързва Истрия с останалата част на Хърватска, но не успях. Преминавайки през него, почти магически внезапно се озовахме в снежната прегръдка на изключително сериозна зима, с минус 20 градуса навън и картина в различни нюанси на сиво-бялото - борове, затиснати от тежки пластове сняг и снежни въртопи пред стъклата на автобуса. Какво ли ни чакаше в България?

 

 

© Павлина Гатева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2010, № 2 (123)