ПЪТЕПИС С БЕТИНА

Павлина Гатева

web

Може да ви се струва странно, но за мен Виена си има женско име и то е Бетина - една такава мъничка, изчистена и подредена, каквато я видях в онзи краен квартал на австрийската столица, пролетно топла, приветлива и по младежки делово нахъсана.

"Ако има някакъв проблем, обади ми се!" - писа ми Герхард. - "Тези дни ще бъда във Виена". Благодарих му и... не му се обадих. А може би трябваше да му звънна, просто за да го питам дали всичко е ОК?

Знаех, че ще ме посрещнат на летището. Шофьор от фирмата, в която щяха да ме обучават на прословутите СОП-ове. Шофьорът беше страшно елегантен, с изискан черен костюм и вратовръзка, въпреки почти 30-градусовата жега. А аз - небрежна и по дънки! Идентифицирах фирмата сред множеството посрещачи с табелки в ръце и му се представих. Нямах багаж, освен малка раница и лаптоп.

И така, разположих се като министър-председател на задната седалка вдясно, а шофьорът любезно ми обясни, че сме на някакви си 20 минути от хотела. Никакви излишни приказки. По радиото дуднеха нещо на немски. Нямах усещането да съм в чужда страна - Била, Баумакс, Уникредит банк... все едно съм в България.

Малък, ултрамодерен хотел, с магнитна карта дори за асансьора, със странни квадрати в интериора и по етажите, стени - в бяло, гардероб - скрит в стената. И един огромен прозорец, в който слънцето залязваше чак докъм 9 часа българско време (така и не си сверих времето с тукашното).

В хотела бях някъде към четири следобед. Предполагах, че и други обучаващи се, като мен, вече са се настанили, но никого не познавах. Хвърлих багажа и - хайде на разходка!

До хотела имаше Пени маркет. Недалече от него - Била. Пак наблизо - дрогерия, аптека и банка. Тръгнах по една широка алея, разчертана по средата - половината за колоездачи и половината - за пешеходци. Високи дървета хвърляха много приятна сянка. Имаше и пейки. А хората - сякаш отдавна са напуснали тази част на света! Пустота! Тишина! Ниските едноетажни къщи с цветни градинки, сякаш бяха необитаеми. Искаше ми се да видя докъде води тази алея и вървях, вървях, прекосих някаква влакова линия, и пак напред - може би около час. Озовах се в район с високи офис сгради и празни витрини сякаш на фалирали магазини.

Върнах се по друг път - през междублоковите пространства, асфалтирани и без тротоари, оформящи нещо като вътрешни дворове със заведения, в които имаше насядали хора. Близо до хотела вече имаше и една изложбена зала, от която излизаха и влизаха хора с пластмасови чаши в ръка - явно, нещо празнуваха.

Огладняла, хлътнах в Пени маркета, купих си хляб, вода (която се оказа газирана, ама като не знам немски, кой ми е крив!) и една консерва. За малко, по погрешка да взема едно пакетче сурова кайма, която в първия момент помислих за деликатес! И при това имах страхотен късмет! В седем часа вече затвориха!

Във фоайето на моя хотел имаше служебно парти. Ухаеше много апетитно на кифлички. Минавайки покрай масата на път за асансьора, едва се сдържах да не си взема една, разрязана през средата на сандвич.

Залезът се беше ококорил право срещу леглото ми.

*

На другата сутрин вече и аз бях костюмирана! Хайде де! Няма само шофьорите да са елегантни!

След закуската, към осем и половина, преметнала лаптопа на рамо, започнах предпазливо да снова пред входа на хотела. Заговори ме Ана, полякинята - дребна, руса, горе-долу на моята възраст. При това - от моята фирма, само че от полския й клон! Оформи се група от 20-тина човека. Пристигнаха две големи коли и ни извозиха до фирмата, която се оказа на 5 минути път от хотела.

Тук ни посрещна Андрея - дребна изрусена женица. На нея дължахме перфектната организация. Бяха ни приготвили временни пропуски на всичките, трябваше само да си ги вземем срещу личната карта или паспорта. Румънецът се затюхка - оставил си бил личната карта в хотела! Забравила съм вече как се произнасяше името му - Радиш или нещо подобно. Повечето бяхме жени - няколко полякини, няколко австрийки, две чехкини, една словенка и една словачка, една рускиня, един от Грузия... виж, неговото име запомних - Сосо Курели. "Сосо" беше на галено. А за "Курели" - той го произнасяше с "Х" някак дълбоко гръдно, като че на арабски или иврит. Дребен дебеланко, и плешив при това. Стана дума, че досега имал четири брака и няколко пъти още "аха-аха да се ожени". Много ни развесели.

Качихме се по стълбите на втория етаж. За всекиго имаше бадж и табелка с името. Бях много любопитна, знаейки предварително от мейлинг листа, че ще има още една българка. Донка. Много приятна, дебеличка млада жена от конкурентна фирма.

Обучението се ръководеше от Фрида - болезнено слаба, с остър извит нагоре нос, косо разположени очи и остра, изпъкнала напред брадичка. Наум си я кръстих "Цар Дроздобрад". Самоуверената й усмивка прикриваше смущението й. Беше твърде млада. По-късно разбрахме, че била химичка по образование. Или физикохимичка. Абе, нещо доста нехарактерно за жена и свързано с много математика и формули.

Всеки от нас трябваше да се представи с по няколко думи. Запомнила съм думите на Ласло (унгареца): "Гледали ли сте "Английският пациент"? Ако "да", то аз съм...". До мен седеше Ева, от Австрия. От другата страна - рускинята Алина.

Обучението преминаваше много стегнато и свръхконцентрирано откъм информация. Изреждаха ни се нови и нови лектори - все младежи, които бяха много на "ти" с материята. Точно така. Нямаше нито един служител, по-възрастен от 35 години.

В обедната почивка под строй ни водеха в стола. Имаше голям избор от салати, ястия и десерти. Сядахме на дълга маса цялата група, заедно с Фрида и Андрея. Говорехме си.

След това обучението продължаваше с пълна пара докъм шест.

Първата вечер ни бяха поканили на ресторант. "При Ото". Типична австрийска кръчма. Дворът - покрит с камъчета, които леко затрудняваха дамите, които бяхме на токчета. Дървени пейки. Много народ наоколо. Поисках да си поръчам нещо типично австрийско. Препоръчаха ми някакво ястие, чието име не можах да запомня. Бях леко разочарована - оказа се телешко варено, само че месото беше като подметка (по форма, не като консистенция!). За разлика от българския вариант в супата имаше и едно листо от маруля. В отделна чинийка ми поднесоха сосове. След като се изгребе бульонът, месото се топи в сосчетата. За пиене си поръчах бира. Австрийска, естествено. Макар че самите австрийци предпочитаха чешка. Тази, която си поръчах, беше червена.

Същата вечер се запознах с Бетина.

*

Бетина е дребна красива млада жена, с дълги коси и фини черти. Иначе - доста енергична. Разправи ни, че учила донякъде за диетолог, но не е завършила. После работила в няколко големи фирми. И ето че сега ни се явяваше шеф на мен и на румънеца Радиш. Работела известно време в Щатите същото, каквото и ние, но непрекъснато пътувала и й се налагало да отсяда в такива квартали, в които било страшно да с ходи пеш; само - от хотела в таксито и оттам - в болниците. Беше много впечатлена как някакъв лекар я излъгал за един пациент, че е умрял в резултат от участие в нейно проучване, пък после се оказало, че пациентът си бил жив и здрав.

Мисля, че Радиш много я хареса. Не само защото му се падаше шефка, предполагам, но й пускаше от време на време реплики от рода на: "Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случило във Виена". Бетина подминаваше тези реплики с усмивка. Радиш също си беше хубавец. При това - доста елегантен. С черна смолиста къдрава коса, не прекалено дълга, но не и къса. Каза, че по образование бил гастроентеролог, но никога не е работил като такъв, защото го разпределили в някакво зачукано село. Той пък разказваше с въодушевление на Бетина как се ходи на лов за вълци и мечки в Румъния и как през зимата се коли прасе и се прави кървавица.

Първата вечер ние тримата останахме последни в ресторанта. Останалите от групата се измъкнаха, без да ги усетим, а на следващия ден разбрахме, че отишли да танцуват в друго заведение.

И така, на другата вечер Бетина ни взе от хотела мен и Радиш, за да ни покаже Виена. Макар че Радиш бил вече тук няколко пъти и познавал добре туристическите обекти.

Колата на Бетина й била подарък от нейния boy friend, който работел в друг град, в някаква автомобилна фирма. Доста стара синя колица. Може би Радиш тайно се е надявал Бетина да е сама, но тя беше с нейна приятелка, чието име не запомних. И тя работела във фирмата на Бетина, а освен това имала гадже румънец и даже била ходила в Румъния на гости. Внезапно в колата се роди идеята да звънне на своя румънец, а после подаде телефона на Радиш и в колата настана бурно веселие, като слушахме как Радиш говори с онзи другия по телефона.

Оказа се, че пътувахме доста дълго. Виена, явно, е голям град, а ние сме се намирали някъде в покрайнините.

Бетина спря точно в центъра, в един подземен гараж до площада на Операта. Тук внезапно настъпи лека паника, защото Бетина изтеглила пари от банкомата непосредствено преди да напусне работа, но явно ги бе забравила там, заедно с картата си.

*

Бетина и приятелката й нещо се разбраха помежду си. Като че ли приятелката да плаща, пък после Бетина ще й ги връща.

Първата ни спирка беше един винен бар. Това било място, на което нямало да срещнем туристи (макар че бе в центъра на града), посещавало се само от виенчани. Ако седнеш на маса и си поръчаш вино, плащаш доста по-скъпо, отколкото ако застанеш на крак до висока маса. Така и сторихме. Поръчаха ни чудесно бяло вино и сандвичи. "Типично по виенски" - повтаряха. Хапнахме малко и... сервитьорката любезно ни покани да плащаме, че затваряли. Някъде към седем беше. Момичетата платиха сметката и продължихме разходката.

Жалко, че така на бегом минавахме през красивия център на града! Не ни обясняваха кой знае колко. Пред внушителната сграда на Операта младежи в средновековни ливреи и перуки раздаваха флаери с покани за оперните представления. Буквално влязохме и излязохме от величествената катедрала в центъра. Минахме покрай някакви конюшни. За виенчаните това било страст - имам предвид конете. Даже Бетина ни разказа някаква истинска случка, свързана с пожар в централната конюшня, при който по-важно било да се спасяват конете, отколкото хората. Голяма ценност! По препоръка на Бетина от един хотел в центъра със сладкарница купихме прочутите торти "Сахер". Тук ги били произвеждали. Учудиха се, като им казах, че и в София имаме. Да, ама не! Тукашните нямат нищо общо с онези, които знам. Много сухи и сладки. Имаше най-различни размери. Продаваха ги в хубави кутии, подходящи дори и за транспортиране през летището. Купих една за около 50-60 евро. По-късно видях, че на летището същите ги продаваха с 20-30 евро отгоре. Радиш пък си взе "сахерчета" с размер на човешка длан. Тук, в тази сладкарница, се срещнахме с Ана, Сосо и още някои от нашите. Стана ми малко гузна, като се сетих как преди няколко часа Ана молеше Бетина да ни покаже Виена, а тя отклони желанието на Ана, казвайки, че е заета.

Разбързахме се. Бетина бе направила резервация за някакъв ресторант. Взехме колата от подземния паркинг точно под централния площад и Бетина подкара покрай витрините с проститутки. Като за всеки мъж, за Радиш това бе особено любопитна тема. Големи витрини, в които се виждаха силуети на жени. Не бяха голи, естествено. Бетина разказа, че най-много проститутки идвали от Румъния. "Слава Богу, че не от България!" - въздъхнах наум. Нелегални. Ставали поводи за скандали и убийства.

Ресторантът беше на един от хълмовете край Виена. Място, посещавано от знаменитости и политици.

- Не се притеснявайте - каза Бетина. - Говорих с шефката по телефона и тя ми отпусна служебни пари за тази вечеря.

Типичните дълги дървени маси и пейки на върха на хълма, откъдето сред китната зеленина се виждаше Виена. Просто приказка!

- Следващият път ще ви заведа на Пратера - обеща Бетина. - Хей там, на отсрещния хълм има ресторант с басейн. През лятото е много приятно. Не ти трябва да ходиш никъде другаде през лятото!

Поръчахме някакви меса в общо плато за четиримата. Продължихме с виното. Сервитьорките до една бяха изгорели от слънцето. Сигурно доста ги е пекло от няколко дни насам на този хълм! Споменах ли, че тук температурата бе над 30 градуса, а идвах от България, където беше под 20?

До нас на пейката един срещу друг стояха мъж и жена. Млади, но не твърде. Приличаха на хора, имащи редовна работа. Реших, че се ухажват, но на тръгване жената плати своята част от сметката. С падането на нощта стана студено и от заведението раздадоха одеяла. Жената до нас го загърна около кръста си.

За щастие, този ресторант работеше до тъмно - дали не защото някакви депутати се оказаха в съседство до нашата маса? Запалиха ни романтични свещички. О! Много интересно ми се стори как сервираха вилиците и ножовете в този ресторант! Носеха ги в една сива платнена торба, бръкваха и ни раздаваха, сякаш са късметчета.

*

Последният половин ден.

Взех си багажите и напуснах хотела. Сосо се оказа страхотен кавалер и самоотвержено ми носи тежкия сак, като не смееше дори за миг да го остави на земята. Чехкините си заминаха предния ден с влак. Показваха на всички ни някакви дребни човечета, които купили за подаръци на децата си от близката дрогерия. Рускинята Алина се оказа, че пристигнала не само без куфар, но и изобщо без нищо, само по тениска и дънки. Изпита огромно затруднение (впрочем всички го изпитахме), когато ни връчиха огромна папка с твърди корици с материалите от обучението.

Компютърното обучение беше запазено за преди заминаването ни. Преподавателката - българка! Браво й! Такава една спокойна, любезна, слабичка... а не беше млада. Материалът беше доста труден с тази малка тромава компютърна програма, на която едва започвах да й схващам логиката. Едно неприлично младо момче ни водеше практическите упражнения и много спокойно и подробно ни обясняваше. Унгарец. След всеки модул от обучението пишехме оценки на преподавателите.

За последния ден нямаше предвиден обяд. Свършихме в единайсет часа.

Андреа ми извика такси. Каза ми да не се безпокоя, защото фирмата го е платила.

Рускинята, Сосо и Радиш оставаха още за една вечер. Радиш си бе наумил да си купи марков костюм от централната улица на Виена. Споменах ли, че това момче имаше силно изразен вкус към лукса? Или може би искаше да поухажва още малко Бетина?

Любезният, към 60-годишен, шофьор ме остави на летището два часа преди полета и тук - ново изпитание! За пръв път ми се случи да се самочекирам. Никакви гишета със служители! Само с апарати, край които стюардеси, облечени в червени униформи, стояха като инстукани при въжетата, зад които ни пропускаха по двама. Край мен мина невероятно красивата гвардия от стюардеси на някакви арабски авиолинии. Светлокафяви класически костюми, червени кръгли шапчици, на които отляво се спускаше бяло копринено шалче, подпъхнато в яката на сакото. След себе си, естествено, търкаляха кафяви куфарчета на колелца. Погледите на стюардесите - сериозни, почти сурови, но всички те - много красиви.

На летището във Виена имаше безжичен интернет! Това страхотно ме зарадва! За пръв път от няколко дни можех да надникна в пощата си!

Самолетът до София бе претъпкан с българи.

© Павлина Гатева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.11.2016, № 11 (204)