ПЕТЕЛЪТ, КОЙТО ИГРАЕ НА ПРИКАЗКИ

Петя Александрова

web

Имало едно време красив шарен петел на име Коко. Той живеел в обикновен селски двор. А дворът бил пълен с всякакви домашни животни - овце, кокошки, пуйки, крави, прасета и едно магаре. Имало и още един петел, Тотко, той бил вече стар и проскубан. Двамата непрекъснато се карали: кой да се качи пръв на оградата... Кой да събуди къщата сутрин... Кой да клъвне царевични зрънца от самата ръка на баба Тодорка... Кой да каже на кокошките: "Шшшт, тихо, че вече заспивам!". А на пиленцата: "Я елате тук татко да ви нахрани..." Един ден се сбили. Захвърчала перушина. Кокошките се разбягали изплашени, кравите замучали: "Мууу... Побойници!". Прасето заквичало: "Срамота, срамота!". А Магарето заревало възмутено: "И-ааа, и-аааа", което означава: "Стига вече, че ще стане страшно...". Излязла баба Тодора и промърморила: "Май е време да ядем петел с ориз... А може би и петел със зеле...". Всички веднага млъкнали, защото знаели какво значи това: един от двамата ще бъде сготвен в голямата синя тенджера. Само Коко продължил да се ежи, да крещи и да пляска с криле. Баба Тодора го подгонила с точилката. Той скочил на оградата и оттам - хоп на улицата. Тръгнал по пътя. Вървял, вървял - никой не му обръщал внимание. Срещнал един котарак: "Накъде си тръгнал?", попитал петелът. Котаракът го изгледал накриво: "Тебе какво ти влиза в работата?". Пак вървял, вървял. Срещнал едно куче. "Добър ден. Не че ми влиза в работата, ама нататък има ли нещо интересно?". Кучето се озъбило: "А искаш ли да останеш без опашка?" "Леле, колко са лоши тези тук. Що ми трябваше да бягам от къщи...", казал си Коко. Станало му скучно. Чул зад една врата как някакви деца се препират на висок глас. Качил се на оградата и надникнал. И какво да види: Колето, Ванката и Милена играят. Не, не играят, а се карат, защото не могат да решат на какво да играят. Не им се играе на топка. Нито на въже. Нито на училище. "На царе, на царе!" - викал Колето. "И на принцеси", допълвала Милена. А-ха, искат да играят на приказки. Донесли книжката с приказки от къщи, но приказките са все едни такива: "Царят и селската дъщеря", "Принцесата и жабата", "Царят и страшната ламя"... На никого не му се искало да стане жаба или ламя, всички искали да бъдат царе. И принцеси. Не могат да се разберат, а-ха да се сбият. Коко не можал да се сдържи и им креснал: "Престанете! Толкова е просто - редувайте се! Единият път Колето ще е цар, другият път - Ванката... А Милена веднъж ще е принцеса, веднъж ще е селската дъщеря...". Послушали го и заиграли мирно и кротко. Направили си корони от картон и станиол. Вместо царска мантия взели от масата плюшената покривка. Милена донесла от къщи на майка си пръстените и герданите. Коко дал най-хубавото си червено, лъскаво перо за шапката на принцесата. Хубаво си поиграли. Петелът се разхождал важен наоколо и им подсказвал какво да правят. Накрая измъкнали от хладилника вчерашния кекс и го изяли до трошичка. И Коко почерпили, от благодарност за помощта. После всички си разотишли. И петелът си тръгнал към къщи. Прехвръкнал отново през оградата и... насреща му Тотко. Гледа го ядосано, рие земята с нозе, иска да му се нахвърля отгоре. "Слушай, казал му Коко, няма защо да се бием. Хайде да се редуваме. Един ден ти ще събуждаш къщата, другия ден - аз. А когато се покаже довечера баба Тодора с царевицата, бягай първи да клъвнеш, аз съм ял кекс и не съм толкова гладен...".

© Петя Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2008, № 11 (108)