Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПСИХИАНА ЛИНИ

Николай Заяков

web

Императорът се изправи и тръгна към мястото, което изглеждаше най-отдалечено. За наблюдаващия отстрани движенията му изглеждаха непохватни и некоординирани. Но той явно знаеше къде отива, както и какво очаква да намери там. По някое време спря, а въздишката му отекна като въздишката на влак. Всъщност локомотивът бе актуалното изобретение на годината. Владетелят на всичко наоколо, включително и на изобретенията, опита да хване въздишката си, вероятно с намерението да я материализира. Той си имаше свои теории, с тях захранваше следващите си въздишки, а понякога, много рядко, бе склонен да ги постави в услуга на някоя чужда импровизация, стига тя да бе достатъчно абсурдна. Свитата му го наблюдаваше отдалеч, всеки зает със себе си и в невъзможност да намерят решение на проблема му. Играта на въздишки отдавна вече не ги забавляваше, но от това смисълът на самата игра не се свиваше, нито се губеше. Напротив. Владетелят, кръстосал във всички посоки континента, газил в реки от кръв, се чувстваше самотен без своите трупове. Обичаше войниците си мъртви, смъртта им отиваше тъй, както би отивала нему, ако бе я намерил. Предизвикваше я от невръстен принц, още когато баща му, старият император, в редките си изблици на мелодраматизъм, го учеше как да я избягва. С годините и битките фактът, че смъртта го избягва, започна да го мъчи. Наказание, което не бе предизвикал. Нито държавата, нито принцът, следващият император, не го радваха тъй, както би го зарадвал летящият към него куршум. Нямаше как да консумира сигурността, че това се случва, при все туй го намираше за възможност, която не бе за пренебрегване. Странно, че хората около него прекарваха живота си в избягване на смъртта. Да избягваш нещо, не значи, че няма да го получиш. Всеки подарък в крайна сметка намира получателя си.

 

Никой от свитата му дори не подозираше колко близки си бяха станали императорът и смъртта. Осемгодишен, той се бе възбудил от бельото на майка си, починалата при раждането му императрица. Изпита едновременно и възбуда, а също и срам, че я изпитва. Все едно се бе възбудил от смъртта. Забележителното бе, че в самотните му монолози въобще не стана дума, че бельото е на майка му. Бе тъжен и безразборен в изнамирането на фетиши, но също и внимателен. Бельото на по-големите му сестри го привличаше магнетично и силата на тази магнетичност ескалираше заедно с невъзможността да го притежава. Бе сгънато и добре скрито от външни очи в дрешника, където всяка от тях си имаше чекмедже с изящно златно ключе. Ключето висеше на шиите им заедно с медальон с образа на мъртвата императрица. Това бе традиция, внесена от австрийския двор, където майка им бе пораснала. Принцът обичаше да ги дебне, докато влизаха и излизаха от стаята с дрешника, сигурен, че часът му ще удари, макар да не знаеше кога. Дребните неща, които можеше да крият между бельото, не го привличаха. С времето дори самият обект на желанието му някак си бе изместен на заден план, понеже сбъдването щеше да бъде резултат от сбъдването на нещо друго преди това. Затуй и реакциите му бяха насочени само и единствено към ключето. Понеже то вървеше заедно с медальона, надеждите на принца естествено бяха съсредоточени към двете чекмеджета най-близко до пода. Съвсем неочаквано обаче това се случи с ключето на най-горното чекмедже. Докато най-голямата от трите сестри отвори и затвори вратата, той успя да зърне ключето и медальона. Натисна бравата и ги видя да се люлеят, но не помръдна. Усети нещо нередно. Нямаше как единственото съзнателно същество измежду сестрите му да допусне такава грешка. Тутакси съобрази, че го е направила нарочно, но не се поддаде на инстинкта си. Не се възползва. Понеже месеци наред бе преследвал нещо определено, сега си зададе въпроса за целта на сестра си. И като не намери отговора, затвори безшумно вратата и се отдалечи. Все едно нещо бе прошумоляло, без да се идентифицира. Точно в този миг сестра му се върна, а той я наблюдаваше иззад завесата. Удиви го едва забележимата й и сестрински безочлива усмивка, в която намери нещо недопустимо. Дали в стаята не я водеше същото, което водеше и него. Дали и тя не бе наблюдавала него, както той наблюдаваше тях.

Пред вътрешното му зрение ключето и медальонът се залюляха, знаеше, че е близо до замисъла на сестра си, но бе едва на тринадесет. Понеже в тази част на двореца децата бяха пълновластни господари, принцесите се чувстваха твърде освободени и немислимият факт, че някой може би ги наблюдава, не ги притесняваше особено. Притесненията им идваха повече от самонаблюдението. Стояха с часове пред огромното кристално огледало, където можеха да се огледат в цял ръст. Докосваха всяка промяна по себе си и я консумираха като нещо тайнствено и само тяхно. Животът пред огледалото ги бе направил скритни и самотни. По някакъв начин си бяха станали огледални. Харесваха се и се обичаха такива, каквито са. Като нямаше на кого да подражават, подражаваха на образа, който виждаха. Принцът, който от малък бе научил изкуството да се придвижва незабелязано и да бъде част от обзавеждането, бе задължителният свидетел на всичко, което правеха или не правеха сестрите му. Много пъти му се бе приисквало да бъде едва ли не въздухът около огледалото, да докосне онова място по телата им, което го бе впечатлило, но самата мисъл за това му се струваше невъзможна за реализиране, поради простия факт, че осъществяването й щеше да го разкрие. Така му беше добре. Бе решил, че единственото, което не би му донесло вреда, бе досегът с бельото. Бе си въобразил, че в чекмеджетата са заключени някакви символи и миризми, от които му се завиваше свят. Докосваше се, като да си беше чужд. Трептеше целият при тази мисъл. Може да се каже, че порасна с нея. Не че не напускаха двореца, не че не се срещаха с други принцове и принцеси, но там нещата бяха мимолетни и протоколни, а чувството, ако се появеше, бе бързо и старателно изкоренявано... Всичко това мина през ума му, докато стоеше зад завесата. Запита се дали наистина познава сестрите си.

- Макси, зная, че си там. Ела, миличък.

Той замръзна. Нямаше да се покаже, за нищо на света. Знаеше, че и тя няма да направи крачката към укритието му. Не се вписваше във възпитанието й. Не й беше присъщо да търси нещо, за което се предполагаше, че го няма. Принцът получи усещането, че наистина не е там. Невъзможността да разкодира скрития смисъл на онова, което сестра му правеше, го дематериализира допълнително. Очевидно намеренията й бяха тъй конфиденциални и толкова завоалирани, та се бяха изгубили някъде в крачката, която възпитанието не й позволи да направи. Макси тържествуваше. Бе надвил в един двубой, лишен от смисъл, но не и от съдържание. И двамата знаеха, но той знаеше повече от нея, защото я бе наблюдавал, откакто се помнеше. Тя постоя така, разколебана в собствената си интуиция, при все това сигурна, че той е там. После се отдалечи. Зад затворената врата бяха останали ключето и медальонът, но за Макси това вече нямаше значение. Съжали, че не се показа. Макар да му бе трудно да проумее защо го прави, трябваше да й отдаде дължимото за това, че го е направила. Отвори вратата и влезе. Изпита нещо неописуемо при вида на отключеното чекмедже. Приближи и го издърпа. Случи се тъй леко и тъй неочаквано, сякаш бе празно. И в този миг го лъхна ароматът на всичко, за което си бе мечтал. Бе някаква особена смес от парфюми, получавани или просто подарявани на принцесите, смес, която отне и последните му сили. Наведе се и я вдъхна. Не беше само парфюм. Имаше и още нещо, миризма, трудна за разпознаване, но тъй близка до неговата, когато се възбуждаше. Бе едва доловима, по някакъв начин бе останала в гънките на бельото, за да стигне до него. И през ум не му мина, че това е бельото на сестра му. Просто нямаше време да го помисли. Бе фаворитът на най-голямата си сестра, той пък я обожаваше. При все това срамовете му сякаш изчезнаха, почувства се освободен и приповдигнат, докосна бельото и съдържанието му магически премина в него. Усети тласък в панталона, чорапите му леко се опънаха. И тогава се уплаши. Не искаше да го намерят тук, не и в този момент. Извади ръка от чекмеджето, затвори го, а после излезе, безшумен и невидим, сякаш бе духът на самия себе си, не той. Шмугна се зад завесата и зачака. Никой не се появи. А може би, иззад някоя друга завеса, някой друг наблюдаваше него, и той съвсем не беше духът, за който се мислеше.

През нощта не затвори очи. Заспа на няколко пъти, за минути, може би за повече, но каквото и да бе, не бе истинско. Сънува дори сън, който можеше и да е лош. Бе в градината и на някакво клонче намери гнездо. Само че гнездото бе с формата на онова нещо, с което придворният ботаник ловеше пеперуди. Бръкна, беше празно. Забеляза, че от другата страна също има широк отвор. Бръкна и в него. Напипа птица, извади я, стори му се цветна и красива, после разпери крилете й, бяха големи, с нежни пера и едва доловим дъх на парфюм. Усети движение в дъното на гнездото, надникна и видя малкото на птицата. Прибра крилата, вдъхна дълбоко от парфюма, и я върна в гнездото. После се събуди. Ароматът още го преследваше, а някъде към обед постепенно отшумя.

И тогава изведнъж му се прииска да влезе в спалнята на сестра си. Мисълта му се видя тъй шокираща, колкото и възможна за реализиране. По някое време в късния следобед опита да я забрави, обаче стана по-лошо. Трябваше да го направи. Просто искаше да я види в нощница, да погледа как спи, а ако имаше късмет, да я докосне. Жените го привличаха повече, отколкото може би бе позволено на принцовете, но един ден той щеше да стане император и едва ли би си простил, че не познава женското тяло. Естествено, мисълта, че обектът е сестра му, го притесняваше, но мъничко, съвсем мъничко. Кой знае защо му се струваше, че бе уловил някакъв сигнал от нея, нещо като благословия. В крайна сметка тя бе не само сестрата на един принц, а и сестра на бъдещия император. Такива жестове не се забравят. Пък и какво толкова, щеше да влезе тихичко, да поседи до нея, и да си излезе. Не го притесняваше посещението, което си бе наумил, а фактът, че го искаше малко повече от допустимото. Не успяваше да запази спокойствие при тази мисъл, а уханието от чекмеджето кръжеше около него и го държеше в някакъв особен, непретенциозен унес. Нощта приближаваше и самотата му леко се притискаше в него, отнемайки от търпението му да чака. Луната, кръгла и пълна, висеше неподвижно и постепенно пожълтяваше. Часовете минаваха и ако не бяха щурците, би решил, че е единственото живо същество на света. Но не беше. Знаеше, че в дъното на коридора, в една стая, пълна с ухания, голямата му сестра заспива в очакване да чуе стъпките му. Не знаеше защо го мисли. Може би и тя искаше да научи нещо, което все още не знае. А може би бе просто любопитна, любопитна и малко уплашена, макар да бе по-голямата.

Чу се удар и големият часовник в коридора отекна из двореца. Ехото го свари неподготвен, макар да го чакаше. Докато тежкият звън още се носеше между стените, той хвана дръжката на вратата, открехна я и се шмугна вътре. Затвори внимателно и се огледа. Луната осветяваше леглото, оградено с прозрачни бродирани завеси. Направи няколко крачки, босите му нозе не издадоха никакъв звук. Постоя така и се опита да мисли, двоумеше се. Но желанието бе по-силно от него. Пристъпи леко и отмести крайчето на завесата. Отметнала в съня си завивката, сестра му дишаше равномерно. Бе обърната на едната си страна, а нозете й бяха разкрачени и голи, докъдето се виждаше. Бе тъй близо до нея, че му се прииска да я докосне. Не го направи, първо трябваше да се успокои. Коленичи на пода, без да отмества очи, и точно тогава луната сякаш се промъкна между краката й. Той изтръпна. Видя косъмчетата, къдрави и сребристи, а тя леко се раздвижи и левият й крак отиде още по-напред. Помисли си, че едва ли ще преживее тази нощ. Преглътна и продължи да гледа, а очите му се премрежиха. Под нощницата му нещо пулсираше и се навдигаше. Мушна ръката си отдолу, хвана го и започна да я движи. Не за това бе дошъл, но то се случваше, а той не можеше да му противостои. Протегна свободната си ръка и я докосна, много внимателно, все едно бе полъх, но все пак между косъмчетата напипа друго. Остави ръката си така, прилепнала и неподвижна, и продължи да движи другата. Мина му през ума, че нощта няма да е съвършена, ако не целуне мястото, където ръката му бе прилепнала. Бездруго нищо не бе се случило, а сестра му продължаваше да диша равномерно. Протегна глава, отмести нежно косъмчетата и залепи устните си. В този миг сестра му се разшава и тялото й се придвижи към него. Устните му се разтвориха и езикът я близна. Чувството бе тъй неописуемо, тъй неотвратимо и тъй чисто, че той не повярва. Възможно ли бе на него да му е тъй хубаво, а тя да проспива случващото се. С невероятна сила му се прииска да легне до нея и да я докосне с члена си. Стисна зъби и не предприе нищо. Но езикът му, възбуден и неспокоен, продължи да влиза навътре и да търси. Не знаеше какво, но търсеше. Започна да го движи, но тъй, сякаш все едно не го правеше, или поне така си мислеше. След първите няколко движения сестра му отново се раздвижи, а тялото й се плъзна към него, сякаш да го улесни. След още няколко движения тя въздъхна дълбоко и някак сладостно, може би от дъното на тялото си, но не отвори очи. Ръката му продължаваше да се движи под нощницата, но той, макар и момче, все още контролираше нещата. Искаше му се тази нощ да не свършва. Едва сега, с крайчето на въображението си, видя мекотата и дантелите, сред които спеше сестра му. Но нямаше време. Езикът се въртеше, усети върху него косъмче и го преглътна. Устата му се напълни със слюнка, едновременно сладникава и възкисела, но той и нея преглътна. Внезапно, в края, откъм пъпа, усети нещо различно и твърдо. Щом го докосна, сестра му трепна и тялото й за миг се стегна, после се отпусна, а тя въздъхна. Очите й бяха все така затворени, може и да сънуваше. Езикът му се концентрира там, където тя трепна. Реши, че може би го усеща, макар и насън. Изпита радост, сякаш точно това бе искал. Да я направи щастлива, без да съзнава какво всъщност се случва. Наистина я обожаваше. Под нощницата ръката му се движеше все по-бързо, вече губеше контрол. Но и езикът натисна по-силно на онова място, а въздишките на сестра му зачестиха. Усети, че тялото му се изтръгва от него, нещо се движеше и го разкъсваше, а под натиска на езика сестра му внезапно се обърна по гръб, притисна се към устните му и ръцете й хванаха главата му. Изохкаха едновременно. Бе нещо, което, сигурен бе, нямаше да се повтори. Осъзна с голямо закъснение, че ръцете на сестра му го притискат към нея, и следователно тя вече не спеше. А може би въобще не бе спала. Бе чакала, както и той. Бе не по-малко шокирана от случилото се, омекнала и успокоена, а той мълчеше в краката й, примирен и в очакване на присъдата. После тя някак сънливо, но приятелски, попита: Макси, защо го направи, миличък. Не зная, рече той, само се случи. И след малко: Толкова си сладка. А тя: И ти си сладък, Макси, но това не бива да се повтаря. Усети такава празнота след думите й, че единственото, с което можеше да я запълни, бе отново да завре език между косъмчетата. Тя си премълча, плъзна се назад и той вече бе наполовина в леглото. Притисна се в атлазената завивка и започна да се движи заедно с езика. Не беше единственото живо същество на света, бяха двама.

 

Императорът се вторачи в цветчетата пред себе си. Градинарят, който бе градинар и при баща му, изкусно бе изрисувал името МАКСИ с лалета, донесени от Нидерландия. Но сега не му беше до това. Гледаше малко разсеяно как пчелите кацат във вътрешността на разтвореното лале, а после излитат натежали и с жълти краченца. Прочете обратно името си, но не намери смисъл. Направи го машинално, а вече не бе сигурен, че го е направил. Встрани от него шуртеше шадраванът със златен Купидон в средата и невидими пръски кацаха по дрехата му, леки и ефирни като водни кончета. Малки декоративни дръвчета, донесени от Нипон, зеленееха в порцеланови саксии, бе жалко, че никога не цъфнаха, макар за тях да се грижеше лично той.

Внезапно гласът на главния церемониалмайстор го извади от унеса.

- Ваше Величество, обядът е сервиран.

Той постоя така за миг, после се извърна. Хората от свитата, натруфени и напудрени, стояха на слънцето и чакаха. Би било твърде неприятелски жест да ги разочарова. Най-отпред, цялата в бяло, с кокетна бяла шапчица, подобна на ореол над причудливо сплетената коса, стоеше сестра му, принцесата, недокосната от годините, притихнала и недостъпна. До нея, също в бяло, придворният лекар бе вдигнал ръка над очите си и гледаше право в Императора. Императорът му отвърна. Стояха така няколко минути, а после лекарят кимна.

М-а-к-с-и, беззвучно произнесоха устните му. Затвори очи и се наведе. Слънцето бе точно над него, но лъчите някак го подминаваха. Бе в центъра на пространство, което му принадлежеше, заедно с всичко, което цъфти, пее и бръмчи. Притъмня му и усети лека несигурност. Но се овладя. Протегна ръка към бръмчащото лале и го захлупи. Събра пръстите си внимателно, сякаш да не нарани някого или нещо, и зачака. В продължение на цяла вечност, а може и само да изглеждаше така, не се случи нищо. Само придворните бяха станали нетърпеливи и неколцина от тях със заучени поклони заотстъпваха назад, но етикетът ги спря. И в този миг императорът усети с цялото си същество мъхчето по крачетата на пчелата, а после и парещата болка от жилото. Докосването на нежните власинки му напомни за едни къдрави лунни косъмчета, а парещата болка го върна в оня миг, когато и двамата с принцесата бяха изохкали. Споменът премина през него като тръпка, разтърси го и го съживи. Кристалното огледало се взря в празния му поглед и той видя срещу себе си очите на един невръстен принц, комуто бе съдено да стане любовникът на смъртта. Обичаше се. Беше си простил както стореното, тъй и нестореното...

Императорът разтвори пръсти и лалето отново разцъфна. На дъното, сякаш в последно усилие да не нарани тичинките, пчелата лежеше тиха и смалена, със златен прашец по краченцата. Домъчня му за нея. Кой знае защо реши, че тя не оставя потомство, нито държава, нито поданици, самата бе поданик на своята царица. А цариците царуваха над трупове. Съжаляваше. Но смъртта винаги има цена. И смъртта на един винаги е за сметка на някой друг.

Огледалото внезапно изпълни хоризонта и го погълна. Само за миг се усети голям колкото него, после постепенно започна да потъва и да се смалява. Видя се като малка, изгубила очертанията си точка, но знаеше, че е той и е там. Усети болка в слънчевия сплит и страхът го сграбчи. Бе повече от страх, бе страхът на всички и за всичко. Устата му се отваряха и затваряха, но въздух нямаше. Додето мозъкът все още бе жив, осъзна, че е изгубил контрол над случващото се. Сред мъгла и облаци видя как лекарят тича към него и отваря уста, но звук не се чуваше. Сърцето почукваше от време на време, а червените петна по лицето му се уголемяваха. Но не това го убиваше, убиваше го страхът, чиито тласъци отнемаха тласъците на кръвта. Цял живот бе търсил смъртта, а когато я намери, разбра, че умира поради страха от нея. Все още осъзнаваше случващото се, но само като декор на нещо, което вече е било. Опитваше да гълта въздух, ала езикът му пречеше и тогава осъзна, че го е глътнал. Някой бръкна в устата му, но точно в този миг мозъкът му се плъзна нанякъде и той го последва. Чу се вой на сирена, уплашени гласове, приглушени команди, тропот, метален шум от затваряне на врати, и отново вой на сирена.

Императорът не успя да отвори очи. Последното, което проумя, бе, че е затворен в тях и повече никога не ще излезе. Бе топъл, а червените петна много бавно и много самотно избледняваха. Далеч назад се смаляваха обидените придворни, смълчаният и потъващ в обичайната си дрямка дворец, лалетата от Нидерландия, дръвчетата от Нипон и, като венец на необичайния живот и необичайната смърт на Императора, елипсата на надписа над големите метални врати: ПСИХИА. . . .НА . ЛИНИ . .

 

 

© Николай Заяков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.12.2010, № 12 (133)