Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ОПАСНИ ИНТРИГИ"

Милчо Касъров

web

Милчо Касъров. Опасни интриги. Бургас: Димант, 2008.- Иване, не мога да те зарадвам с нещо добро - изпъшка генерал Петков и седна срещу полковник Грудов. - Твоят човек е бил изведен от хората на Киров вчера около дванайсет часа във видимо неадекватно състояние - било му прилошало - хистеричен пристъп. Къде са го завели обаче, не мога да ти кажа. Когато се опитах да науча, ми беше дадено недвусмислено да разбера, че не трябва да се меся. За съжаление... И тебе съветвам да не се намесваш. Знаеш как стоят нещата понякога... Срещу ръжен не бива да се рита. Не е здравословно. Никак. Особено в твоето положение. Едно дисциплинарно уволнение ще те лиши и от пенсия, и от всичко. Направо ще ти опропасти старините. Повярвай ми, ще го сторят, без да им мигне окото. Познавам ги. Нали и двамата сме от системата?

- Аз в такава система не съм работил и не искам да бъда считан за част от нея!...

- Лесно ти е на тебе. Там, в провинцията изобщо не сте в течение на всички мръсни игри, които се играят по върховете. Да не би да мислиш, че всички осъдени са били виновни? Като дипломата Иван Асенов, Георги Точев и други... Повечето обвинения са скалъпени. Знаеш много добре. Но... налага се да мълчим. Иначе отиваме при тях.

Телефонът звънна. Генералът го вдигна и го подаде на Грудов:

- За тебе е. Твоите хора от Бургас...

Грудов пое слушалката и се заслуша. Слуша близо минута.

После остави слушалката и каза притеснен:

- Моят човек е вкаран от хората на Киров в психиатрията на „Четвърти километър”. Трябва да го измъкнем оттам!

- Чакай, не бързай! - спря го генералът. - Тези неща не стават така. В тази клиника, ако не си чувал, има специални стаи за хора, изпратени от службите. Лежат там понякога с години. Докато станат безвредни. И ги охраняват с решетки и пазванти. Как мислиш, че ще проникнеш? Или си решил да се правиш на суперагент? Откажи се от тази идея. Нека полежи там известно време - като осъдят Златев, ще го пуснат. По-здравословно ще е за него.

- Петко, да знаеш цялата работа със Златев е инсценирана! Активна разработка.

- Чак сега ли го разбра, Иване? Нали ти казах, че с него са се заели професионалисти. Той е бита фигура. Ще полежи някоя и друга година в затвора, докато другите си свършат далаверите, и... ще го пуснат по живо, по здраво. Твоя човек - също.

- Аз моя човек няма да го оставя на произвола на някакви подкупни доктори! Ама как ти го побира ума всичко това? Лекари - изпълнители на жандарски поръчки!

Генерал Петков седна зад бюрото си, запали мълчешком цигара и като дръпна дълбоко, примижал от лютия дим, рече издебело:

- Иване, вие там в Бургас съвсем сте изостанали от нещата. Още живеете с романтичното минало на онези години. Пък те бяха едни години... Само мандри и маслобойни нападахме... Забрави ли? И сега е същото. Всеки е хванал по една мандра и цица, докато си напълни гушката. И къде-що се появи някой като Златев, който им бърка в работата, хайде в пандиза. Това е положението! Такава е държавната политика! Не си ли го разбрал? Ако пак ще ми кажеш, ама къде отидоха идеалите на онези години, ще стана и ще ти посоча вратата. През онези години ние, още невръстни младежи, бяхме просто използвани. Използвана беше нашата младост, енергията ни, за да могат разни хитряги, яхнали вълната на ентусиазма ни, да се наместят на кормилото на властта и да я използват. Това е истината! Извинявай, но ако в кабинета ми има подслушвателно устройство, и двамата отиваме на кино. Пред никого досега не съм говорил така. С тебе се познаваме от ония години. Затова си седни на задника и трай! Иначе не те чака добро. Като нищо ще ти скалъпят едно съучастничество със Златев, ако речеш да го защитиш. Златев е бита фигура, приеми това като факт. Не си струва да го защитаваш. И той беше един от сукалниците. Само че сбърка цицката. По-вероятно, отказал е да даде и на друг да цица. Затова си плаща.

- Имам чувството, че знаеш повече, отколкото казваш.

- Знам, разбира се, но не мога да ти кажа всичко. А и не ти трябва да знаеш. Който много знае, не живее дълго. Нали знаеш кой го е казал? Лаврентий Берия. Затова си трай!

Полковник Грудов се отпусна във фотьойла.

- Не заслужавахме това - едва успя да промълви той. После вдигна поглед към стария си приятел и рече тъжно:

- Дошли са такива времена, Петко, че човек да няма вяра и на собствената си майка. Ти чу ли за оня случай, когато майка предаде сина си?

- Чух - кимна генералът. - Но това е съвсем друго нещо - той е бил престъпник.

- Не е там работата. Майката е била доносничка, или както им казваме - осведомител, още от ученичка. Ние сме я вербували. И колко още като нея? Поне петдесет хиляди. Ако не и повече.

- Повече са - тихо рече генералът.

Той стана от креслото, отиде до бюрото си, взе пакет цигари, поднесе на полковника, и като запали, вдъхна дълбоко от дима, изпусна го и рече едва чуто:

- Ех, приятелю, ако знаеш в каква държава живеем...

- Ти ми кажи! Ти си на върха.

- Абе, на какъв връх съм аз. Никой не ме е..ва за слива. Всичко решават в ЦК. Ние само изпълняваме. Козируваме и изпълняваме.

- Ами, ще им козирувате, като им дадохте властта в ръцете, че сега ги и пазите.

- Какво да направим? Преврат ли? Видя какво стана с генерал Анков и Буруна...

- Ти... сигурен ли си, че кабинетът ти не се подслушва? - попита нервно Грудов.

- Уж не се, но не мога да бъда съвсем сигурен - отвърна мрачно генералът. - Тук никой не знае кой кого подслушва. Сутрин оперативните ми носят по един куп ролки.

- И ти ги слушаш?

- Ами. Давам ги на подчинените. Не ми се слушат гадости. Не можеш да си представиш какво е. Да слушаш интимните разговори на хората. Прилича ми на воайорство, а това е гадно.

- Защо тогава го правиш?

- Длъжен съм.

- Няма такъв закон.

Генералът го погледна смаян.

- За какви закони говориш? Законът, това сме ние! Ако трябва, ще го променим и пак ще го направим. Законът е за баламите. Той е, както казват, като стърга в полето - през него минават само овцете.

- Срам ме е, Петко.

Генерал Петков замълча.

- И мене ме е срам понякога, но какво да направя? Къде да ида? Нищо друго не умея. Цял живот съм бил овчарско куче и такова ще си умра. За разлика от тебе съм далече и от пенсия... А между другото... натискат ме да те пенсионирам. И без това ти остава само месец и нещо.

Грудов вдигна глава.

- Ще го направиш ли?

- Ако не го направя, друг ще го направи. А аз ще трябва да си взема шапката и да си ходя. Срещу ръжен не се рита, приятелю. Нали знаеш какво е ръжен?

- Знам. И сега какво? Да си подавам документите?

- Налага се.

- Това отмъщение заради Бонев ли е?

- Може и така да се каже.

- Не допусках, че ще си ида по този начин.

- Никой не знае как ще си отиде. Тебе поне те пенсионират. С почести вероятно. И с генералски чин, както си му е редът. А мене кой знае как. Може и да не дочакам...

Полковникът стана с въздишка, вгледа се в очите на стария си приятел и бивш подчинен, сетне го потупа по рамото и рече:

- Е, хайде, не го преживявай толкова. Какво толкова - един стар кон го убиват, друг идва на мястото му. Млад и пъргав. Обязден и послушен. А ние бяхме необяздени жребци и като такива ще си идем...

- Ние бяхме тежковозите, Иване. Най-тежките години минаха през нас - когато трябваше да налагаме властта. Сега е лесно. Хората са наплашени, а нищо не се управлява по-лесно от наплашен народ.

- Сбогом, приятелю. Все пак ти благодаря за разговора. Беше поне откровен.

 

* * *

Елеонора Златева, по баща Дагашвили, беше полурускиня-полугрузинка и се бе омъжила за Вася Златев, макар да бе десет години по-млада от него. Беше го забърсала на един купон в Москва, където Златев следваше аспирантура. Макар да не блестеше с чар или нещо друго, Вася беше българин, а това за една рускиня е нещо много важно. За тях България беше „Близкия Запад”, където алкохолът е в изобилие и се продава свободно, пастата за зъби „Поморин” не се купува с връзки, цигарите „Лъки страйк” и „Кемъл” могат да се намерят във всяка будка и струват само по половин лев пакета. В България беше топло, храна имаше в изобилие и то не само „икра” от патладжан, а и „Русенско варено”, и каквото ти душа поиска. Не че в Москва го нямаше, но за всичко трябваха връзки. И най-важното, българите ги пускаха почти свободно в Югославия, а там, както всеки знаеше, си беше чист Запад.

Всъщност Елеонора не живееше зле в Москва - тя беше от малцината привилегировани, дъщеря на героя от войната генералът от запаса Мено Дагашвили, легендарният пилот-изтребител, свалил по време на Отечествената война близо стотина хитлеристки самолета. Човек почти без образование, но безумно смел и предан на Родината, той беше получил при пенсионирането си лично от Йосиф Висарионович Джугашвили, повече известен като Сталин, тристаен апартамент в Москва и то не къде да е, а на Ленинский проспект, където жилища имаха и други видни и заслужили личности на Партията и Родината. В добавка към стотината ордени и медали от войната, за двайсетгодишнината от края на Великата отечествена война, както руснаците наричаха Втората световна, Дагашвили беше удостоен и със званието Герой на Съветския съюз.

Тристаен апартамент, макар и със стаички-кутийки, по това време в Москва беше изключителен лукс, защото повечето жители на столицата, а и из цялата страна, живееха в държавни жилища под наем, с по една стая и общи кухня, баня и телефон. Наемът наистина бе нищожен, а парното и газта - почти без пари, но и заплатите им бяха такива, че едва стигаха за прехраната и за някоя и друга парцалка на гърба. Е, някои съумяваха да съберат за „машина”, т.е. лека кола или за „дача” (вила), но те се брояха на пръсти. А Елеонорини имаха и дача, и машина, отпуснати от държавата, така че проблеми нямаше.

Дали от смесването на две толкова различни раси, като мургавия с черкезки вид Мено и порочно-русата Наталия, или по някаква ирония на съдбата, дъщерята беше взела орловия нос и черните очи на баща си и розовата като мляко с ягодово желе кожа на майка си, заедно със сламено-русата й коса. Резултатът от това невероятно смесване на гените бе едно творение на природата, което повече приличаше на нескопосно гримирано и изрусено същество в някоя провинциална фризьорница.

В замяна на това Творецът я беше надарил с остър ум и благородна и чувствителна душа, дотолкова благородна, че не можеше да си намери партньор измежду състудентите си, все развейпраховци или пияници. В добавка тя имаше и чар, който малцина можеха да оценят, защото не я познаваха, а също и безкрайна доброта и търпеливост, присъщи на славяните, комбинирани с гостоприемството и широката душа на темпераментните грузинци. Всичко това беше тя, Елеонора Златева, по баща Дагашвили.

Младият, но обещаващ аспирант по инженерните науки оцени нейните добродетели, които в съчетание със заслужилия баща-генерал го убедиха да не се опъва много, а да се премести в обширния тристаен апартамент на Ленинский проспект, който Елеонора обитаваше сама, тъй като бащата целогодишно прекарваше на дачата в Подмосковието, ловейки риба или запивайки се по гуляи ту у един, ту у друг приятел.

Майка си Елеонора почти не помнеше. Беше починала, когато бе още четиригодишна и затова израсна в детския дом, откъдето баща й я вземаше всяка събота вечер, чак докато дойде време да тръгне на училище. Тя изпитваше ужасен респект, граничещ със страх, към този висок, слаб, мустакат мъж, силно вонящ на тютюн и кожени ботуши, докато осъзна, че той всъщност е влюбен до полуда в нея и беше готов да я глези по най-невероятен начин.

Още в четвърти клас я хвана да пуши цигари, но вместо да я набие или поне да й се скара, й купи цяла кутия „Беломорканал” и я накара да я изпуши цялата пред него, докато на Елеонора й прилоша и взе да повръща. Същото по-късно се случи и с водката. Ето защо дъщерята не кусваше нито едното, нито другото почти до началото на следването си. В замяна на това тя беше една от първите, които тръгнаха с оригинални американски дънки „Lee”, купени от магазина „Берьозка”. Там продаваха с валута или със специални бонове, каквито на заслужил човек като Дагашвили се полагаха.

Трудно беше да се определи кой кого свали, защото Васил сякаш не се интересуваше много-много от нежния пол, но нейната напористост и темперамент, в съчетание с дългите й бедра и изхвръкналите педя напред гърди в края на краищата го убедиха да бръкне под полата й и да изпита сладостта на онуй нещо, дето му казват секс. След това ужасно се изплаши и дори понечи да побегне, защото помисли, че е първият мъж в живота й (тъй като тя му беше първата), но сетне се успокои, когато Елочка каза: „Не се притеснявай толкова, не ми е за пръв път, а това между нас един ден все трябваше да се случи”. В отговор Вася с ужас шепнеше: „Генералът ще ме разстреля!”

Генералът не го разстреля, а на драго сърце му даде ръката на дъщеря си, защото Василий, както той го наричаше, беше многообещаващ млад мъж, при това българин, а българите са нещо като братовчеди с грузинците. Или поне далечни братовчеди. Пък и зетят не беше кой да е, а син на професор и оперна певица, значи от хайлайфа на София, а България, както се знае, има едни от най-добрите оперни певци на света. А Мено, след грузинските песни, най-много обичаше операта.

Едва на сватбата Васил се запозна с десетгодишната Оля, която живееше при дядо си на дачата и учеше в тамошното специално училище. Оля беше „голямото прегрешение” на Елочка от последния клас на средното училище, когато се влюби безумно в Петя от съседния клас и му се отдаде в момент на слабост. И както става само по филмите и лошите романи, плодът от тази любов дойде още след първия (и единствен) път, тъй като след случилото се Петка така се уплаши, че се премести в друго училище. Оленка беше „голямата слабост” на дядо си, защото бе одрала кожата на жена му, която той все още мъчително обичаше.

Мъчително, защото му я бяха отнели в името на Партията и Родината. Някъде към петата година от брака им генералът, тогава още млад майор от авиацията, с изненада научи, че благоверната му съпруга се е „увлякла” по един диригент на хор от съседния град, докато той обикаляше от летище на летище да инспектира обучението на младите летци. Трябваше да повярва на това, защото му беше донесено не от когото и да е, а от специалния отдел на армията, грижещ се за сигурността и контрашпионажа. И понеже диригентът имал връзки с някакви си музиканти от чужбина, го заподозряха в склонност към издаване на военни тайни, научавани евентуално чрез Наталия. Ето защо превантивно ги арестуваха, диригента заточиха в Магадан, а нея пратиха в някакъв лагер с уж облекчени условия, откъдето тя така и не се върна. „Слабо сърце - убеждаваха го после от специалния отдел. - Друга, по-добра ще си намериш.” Но друга той не намери, по-точно дори не потърси. Лялка беше единствената му и вечна любов и той й остана верен до гроб, както всеки уважаващ себе си грузинец би сторил. Остана сам с Елочка и докато тя не му донесе Оля, дъщеря му беше единствената утеха в суровия му войнишки живот.

При първото си идване в София на гости при сватовете генералът от запаса бе смаян от огромния апартамент върху сто и двайсет квадрата, който в сравнение с неговия бе голям като концертна зала. Още повече го смая хладилника на стопаните. Щом го отвори, той зяпна при вида на бутилките с маркови алкохолни питиета и попита изумен домакина: „Но ти, Георгий... как можеш да спиш спокойно при цялата тази прелест!”

Веднага след нанасянето на Вася, в генералския апартамент взеха да им идват какви ли не гости - стари познати на Елеонора и цял куп навлеци от България, пребиваващи тук в командировка или пък идващи специално за целта, защото в съответните среди в София се говореше за „хана на Васката” в Москва, който подобно на Странджата ги приютяваше, хранеше и поеше безплатно и всеки път, представяйки поредния си гост, казваше на съпругата си: „Елочка, ета мой самъй лучший друг”. Колко са у тебе най-добрите ти приятели, удивяваше се тя. Оттогава му излезе прякорът „Златния”. („Златев, ти си златен човек!” - казваха всички).

Най-важното, на което Васил се научи в Съюза, беше да пие. Преди той не бе свикнал с алкохола и се напиваше от една чашка, така че понякога дори пропускаше настъпването на Новата година. В Москва той получи добра школовка и без проблем се справяше сам с половинлитрова бутилка „Столичная” или „Московская особая”, която му беше любима. Пазаруваха от магазина за специално снабдяване, а там, за разлика от другите магазини, водката никога не свършваше. Колбасите - също. Изобщо целият му живот в Москва премина на колбаси и водка и пухкави бели хлебчета, които той така харесваше. Елеонора не обичаше, а май и не умееше да готви, но това не беше голям проблем, защото Вася не бе капризен по отношение на храната. Обикновено обядваше в стола на посолството, а там хранеха добре.

Всъщност, макар Елеонора да нямаше търпение да заминат за София, се наложи да останат две-три години в Москва, докато и Васил, а и всички останали се убедят, че от аспирантурата му нищо няма да излезе.

Първо, на него не му се четеше. От денонощни фиести мозъкът му така се беше размътил, че не поемаше нищо, освен любвеобилните ласки на Елеонора. Второ, научният му ръководител професор Добромиров получи инфаркт и почина току пред вратите на Московския политехнически институт. Новият му ръководител, някакъв сухар естонец, явно недолюбваше българите, защото взе да го тормози да избере в края на краищата тема за дисертация, тъй като Васил вече цяла година се мотаеше из коридорите на института и нищо не подхващаше. После естонецът отиде на някакъв симпозиум в Чикаго и забрави да се върне, така че на аспиранта не му оставаше нищо друго, освен да се спазари за отговорник по поддръжката на българското посолство в Москва срещу съвсем не лошо възнаграждение. Така минаваше за част от дипломатическия персонал и когато станеше дума, Елеонора с нескрита гордост казваше: „Вася е на дипломатическа работа...” Всъщност работата му беше да поддържа парното отопление, а също и газовата инсталация, и той по цял ден лежеше с романче в ръка върху застланото с войнишко одеяло легло в стаичката си, почивайки си от неутолимата Елеонора.

А тя страстно желаеше да имат бебе. Само че бебето не идваше. Не че не се опитваха да го направят, но просто не ставаше! Това в края на краищата се превърна във фикс-идея за нея и в мъчение за него, защото сутрин още по тъмно Елеонора вадеше термометъра, взираше се в него с късогледите си очи и викаше: „Васенка, ставай, овулация пришла!” И Вася търкаше гуреливи очи и започваше отново. И така всяка сутрин. Тя все мислеше, че този ден овулацията й със сигурност е дошла, но в края на краищата нищо не се получаваше. И това продължи до деня, когато той реши да се изследва. „Лениви сперматозоиди” - рече му докторицата и той се зачуди какво ще рече туй. „А като са лениви, какво трябва да се направи, че да се размърдат?” - делово попита Елеонора. Лекарката се усмихна и повдигна рамене. „Ничево”.

Макар Васко почти да се отказа от секса, Елеонора не се отказа от мечтата да живее в София и през следващата година двамата взеха да купуват разни полезни неща и започнаха да се приготвят за заминаване в България.

Тогава се появи Вова. Вова беше импресарио на няколко не съвсем неизвестни естрадни певци и печелеше добре. В добавка той беше и твърде инициативен и един ден каза на дремещия в офиса му Вася:

- Абе, защо не вземем да спретнем един музикален фестивал в България, ама не в столицата, а някъде по морето - нашите, както знаеш, са луди по Черноморието, още повече по българското. Фестивал, но същевременно и международен конкурс за естрадни песни. С участие на певци от цял свят.

- Че как ще стане тази работа - без особен ентусиазъм попита Васил.

- Много е просто - отвърна Вова и взе да му обяснява технологията. - А като го организираме, ще ти уредя и няколко наши участници в конкурса за млади изпълнители - Галка например, страхотна е! Ще те запозная тези дни. Прелестна жена! И глас има, и фигура! Изобщо е номер едно! А по-късно и някой от старите можем да поканим - Йосиф например, но той ще поиска много, а ние още нямаме капитал.

- Нямаме - омърлушено отвърна Васил.

- Но ще намерим! Ти например с връзките на родителите си не можеш ли да осигуриш някаква държавна субсидия?

- Ще пробвам - отвърна унило Васил и забрави за разговора. Напористият Вова обаче не престана да го навива, докато си пиеше при него редовната бутилка водка.

Изобщо те се сприятелиха и по едно време, докато организираха нещата около конкурса, бяха станали неразделни. Придружаваше го през свободното си време и му помагаше, докато Вова подготвяше някое турне или концерт. Работата на импресарското поприще му хареса. Освен това с Вова му беше приятно, той беше забавен, остроумен и най-важното - верен приятел.

В един момент Вася дори осъзна, че той бе по-важен в живота му от самата Елочка. Беше почти влюбен в него. Мъчеше се да му подражава и дори по едно време възприе неговия маниер на говорене - с малко присмехулен, хриплив глас. „Престани да имитираш този педал!” - викаше му Елеонора, а Вася се засягаше. „Той не е педал”. „Така си мислиш ти. Един ден ще осъмнеш в едно легло с него и тогава ще си приказваме...”

И този ден не закъсня. След един запой във вилата на някаква знаменитост, той така се напи, че не помнеше кога и с кого си легна, но се събуди, както казваше Елочка, в едно легло с Вова.

Обхвана го неописуем ужас. Не можеше да си спомни какво се беше случило през нощта и дали... Опита се да установи някаква „физическа” промяна в тялото си, но не откри. Все пак като в просъница му се явяваше спомена за лазеща към гениталиите му ръка и как той с пиянско мърморене я отблъскваше. Повече не помнеше. Вова обаче схвана мълчанието му като свенливост, прегърна го братски и взе да го утешава, а също и да го убеждава, че по-силна от мъжката дружба няма. Така рече: „дружба”, а не „любов”, защото в противен случай Вася би скочил от леглото и би избягал завинаги от този иначе така привлекателен и чаровен Вова.

Все пак си останаха приятели и той вече не се дърпаше, както преди, когато на сбогуване Вова го прегръщаше и целуваше пред всички, понякога и по устните. Васил се мусеше, защото дъхът на Вова миришеше на цигари „Казбек”, а приятелят му казваше вдъхновен: „Много си сладък, когато се мусиш така. Направи го пак!” Компанията им възприемаше отношенията им напълно нормално и отникъде не плъзна слух, че са любовници, каквито те всъщност и не бяха.

Вова беше главната причина Елеонора така упорито да настоява за заминаване в България и не миряса, докато не натовариха багажа във влака, а те с бащината си „Волга” потеглиха към „Страната на залязващото слънце” - към Близкия Запад, както приятелите му я наричаха.

Пътьом минаха през Румъния и там, докато черпеха двамина митничари с арменски коняк, единият, като разбра, че е българин, взе да го навива българи и румънци заедно да спретнат един преврат и да се откачат от орбитата на Русия.

- Ще привлечем и унгарците, и поляците, те са вече готови, а виж, чехите, го направиха още преди време...

- И ще ви връчат еднопосочен билет за Сибир - пресече мераците им Елочка.

Не става тази работа със сила, мислеше си Васко. Прав е Вова. Първо трябва да се спечели умът на младите. А те вече си падат по рокендрола и туиста, по Елвис, „Битълс” и „Роулинг стоунс”. Трябва само да яхнат това им увлечение и да направят пробива. Пробивът в съзнанието на хората е по-важен от всяко спечелено сражение. Спечелиш ли младежта, печелиш нацията. Защото един ден те ще управляват държавата - поклонниците на рокендрола. Това обаче трябваше да стане постепенно, за да не прави впечатление - съветваше Вова. Иначе току-виж, че те обявили за враг на социализма, което ще рече и на държавата. Защото партия и власт бяха едно и също нещо. Като сиамски близнаци, не дори като близнаци, а като двуликия Янус. Едно и също нещо с две лица. И за по-лесно властниците бяха узурпирали и партийната, и държавната власт. Както беше направил съветският Първи, както бе сторил и българският. „Немаше лабаво!”

Но все пак малко демокрация беше нужна - не толкова от любов към народа, колкото да замажат очите на чужденците, които взеха все по-често да посещават страната. Не трябваше да се чувстват като в дивашка държава! Нужни бяха малко развлечения, малко... по-така... Това в частност се отнасяше повече за западняците, защото „нашите” бяха свикнали на всичко.

Ето защо, когато се върна в София, Васил, с помощта на баща си, а донякъде и на майка си, си уреди среща с един отговорен фактор в Културата и успя да го спечели за делото. Отначало му беше много трудно, дори по едно време намекна да поканят за консултант Вовата, но Елеонора му направи такъв скандал, че Васил не посмя да спомене името му отново.

После дойде лятото и в летния театър на „Златния бряг” беше открит първият фестивал на песните за морето. Участваха почти всички известни български композитори и певци. Имаше и гости от братските страни. Вовата удържа на думата си и макар да не успя да доведе Галка Горбачова, докара няколко добри изпълнители, дори сам ги представи. Срещнаха се с него само веднъж инкогнито, през което време Вовата не преставаше да недоволства от названието на фестивала.

- Какво е туй „Песни за морето”. Ами това е едно нищо! Няма ли в един конкурсен фестивал награда, няма ли нещо... златно в името му, това не е конкурс!

- Ами аз нали съм Златев? - пошегува се Васил. - Това не стига ли?

- Не. Трябва да има награда. Както златната статуетка на Оскар, както Златната палма, както грамофончето на „Грами”. Мисли, мисли! Какво е най-характерно понастоящем за морето тук? - пришпорваше го Вова и Васил изтърси неочаквано:

- Рапаните. Отскоро по нашето крайбрежие се появиха необичайни морски охлюви, пренесени според учените от Японско море. Това е най-характерното.

- Онези големи лъскави охлюви, които циганите продават на пристанището ли? - удиви се Вова. - Аз мислех, че са вносни... Но виж, не звучи никак зле: „Златния рапан”! И наградата ще бъде един голям рапан, изработен от чисто злато...

- Уха! Откъде толкова злато? Не стига ли да е само позлатен?

- Ти поискай златен, за да ти дадат позлатен. Иначе ще получиш бронзов.

Така и направи. На следващата година вече се раздаваше и Голямата награда, и още няколко по-малки, както по другите световни фестивали. Макар и от разстояние, Вовата беше истинският мениджър на конкурса.

Нещата вървяха от добре по-добре - растеше интересът на чуждите туристи към курорта, както и на все по-известни изпълнители от чужбина. Някои от тях - доста известни. Плащаше им само хотела и почивката и те с радост приемаха, някои дори без хонорар. Постепенно се пълнеше и банковата сметка на фестивала. Можеше вече да си позволи да плати хонорарите на някои малки „звезди” от Запада. А и Васил взеха да го канят ту тук, ту там из чужбина, като член на жури. Продаде старата „Волга” и си взе „Лада”, а сетне и „Мерцедес”. Същевременно растеше и опитът му и в един момент реши, че е време да се отърси от Вовата, който непрекъснато го врънкаше за процент от печалбата. „Стига ти, дето ядеш и пиеш на корем за моя сметка цял месец” - сопна му се той веднъж. Вовата се опули изненадан: „Ако не бях аз, твоят фестивал изобщо нямаше да го има! А ако не бях ти довел това лято Галя Горбачова, нямаше да имаш дори певец за награда!” „Твоята Галка да бъде благодарна, че стана известна тъкмо чрез „Рапана”. Щеше ли някой да чуе за нея във вашия див Изток?”

Вовата се обиди не на шега. Това Васил не биваше да го казва. Да засегнеш руснак на тема „родина” е тежък грях. И той не му го прости. Прибра си набързо багажите, насмота и хубавата Галочка за огромно нейно разочарование и отлетя. Завинаги. Махна се от живота му за радост на Елеонора. (Дали пък по-сетнешните му неприятности не бяха свързани по някакъв начин с Вовата, мина му веднъж през ума).

Междувременно, малко след идването им в София, незнайно как (защото много рядко се сещаха един за друг) Елеонора забременя и му роди едно хубаво момче, което растеше умно и красиво като майка си и баща си. Това до голяма степен ги сближи.

Когато синът поотрасна и прояви несъмнен музикален талант, Васил го изпрати да учи музика в Италия. При най-добрите педагози. Близо петнадесет години животът им протичаше в безметежна радост, докато се случи онова. В студеното февруарско утро, когато дойдоха да го приберат. За справка.

Елеонора имаше опит, тъй като беше чувала за подобни „справки” в Съюза, и когато вечерта Вася не се върна, тръгна да го търси по арестите. „Няма при нас такъв човек” - отговаряха й. Сякаш се беше изпарил във въздуха.

На другия ден отиде в посолството. „Не можем да се месим във вътрешните работи на една суверенна братска държава - отговориха й там. - Ще го проучат, и ако е невинен, ще го пуснат. Ако ли не...” „Не можете да се месите ли? - беснееше вътрешно Елеонора. - В Чехословакия можехте да се намесите, дори с танкове, а тук не можете! Руснаци гадни!” За пръв път Елеонора осъзна себе си повече като грузинка, отколкото като рускиня, и това й самоопределение остана до края на живота й.

Да се обади на папа в Москва тя не посмя. Знаеше за неговото отношение към Партията и Родината (с главни букви!), знаеше за случилото се с майка й, макар и от други хора, и затова не позвъни. Звънна обаче на Зинаида, която беше приятелка на дъщерята на Първия в Москва. Зина взе да мънка: „Ама как, Елочка, ще кажа на Таня такова нещо - това е недопустимо!” Тръшна й телефона. „Майната ти! - кипеше тя. - А като ми я мъкнеше на купоните вкъщи, бях хубава!...”

Въпреки всичко Елеонора реши да се бори за съпруга си. Дали руската, или грузинската кръв у нея заговори повече, но тя осъзна, че не бива да оставя Вася в беда.

Загубеше ли го, губеше всичко.

 

* * *

Васил Златев седеше в абсолютно тъмната килия на „Развигор” 1 и не знаеше ден ли е, или нощ, колко дни вече стои така, защото никой не влизаше при него, дори храната му подаваха през прозорчето на вратата. Застанал до закрития с метални капаци прозорец, той се опитваше да долови шумовете отвън, но това рядко се случваше - понякога чуваше бръмченето на автомобил с пробит ауспух или крясъка на дете в близката градинка.

Веднъж му се дочу сигнала им с Елеонора - мелодията на „Ширака страна мая радная”. Васил залепи ухо на ламаринения капак и се заслуша. Дали само така му се счу? Сигналът се повтори. Нямаше съмнение - това беше Елеонора. Той долепи устни до цепката на прозореца и отговори. Отвън се чу приглушено гласът на Елочка:

- Вася, ета я! Держись дарагой! Держись!

Зачу се глъчка, след това протестиращият глас на Елеонора, после - тишина. Тъкмо се канеше да извика, когато ключалката изщрака, нахлу режещ сноп светлина и викът на старшината:

- Да не съм те чул да свириш повече! Това тук е арест, а не концертна зала!

И отново гъста като мазут тъмнина. Икономии ли правеха тези хора, че една лампа не му запалят! Скоро разбра, че това е психологически натиск. В тъмнината човек губеше представа за себе си.

Беше чел някъде как някой си го изтезавали, като го поставили в безтегловност в някаква вана, без звук, без светлина, без всякакви усещания и той рухнал психически, защото престанал да усеща света. И си признал всичко - и това, което бил извършил, и онова, което не е.

Васил чувстваше, че и той върви натам. Готов беше да признае всичко, само и само да настъпи краят на тази неизвестност. Той дори още не знаеше в какво точно го обвиняват. Това с убийството на агента и торбата с парите бе наивна приказка за деца. Наивна, ама хваща дикиш! За простия българин това беше достатъчно основание: „Охо-о! Нагушил се барото с милион зелени гущерчета, а ние тук бачкаме за сто лева...” Защото завистта и надничането в чуждата паничка е стимулът за развитие на общество, което, кой знае защо, наричаме социалистическо. Ако му разкажат на нашенеца за някакви явки, пароли, секретни сведения, никой няма нищо да разбере, но виж, торба с пари - това е друго нещо. Ясно, просто и категорично!

Златев беше осъзнал, че трябва да понесе кръста си спокойно и безропотно, както Христос по пътя към Голгота, да си признае всичко, да се разкае и да поиска прошка. После да се надява на снизхождение. Ако рече да се опълчи, ще го изядат с парцалите. Ще го смачкат като насекомо. Попаднал в мелницата, единственият изход беше да стане гъвкав и тънък като черво, да се провре между зъбите на колелата и да се измъкне колкото се може по-читав от репресивната машина. Защото знаеше, че за шпионаж и предателство към Родината се полагат от двайсет години до смърт. Ако много се противи, може и да намаже въжето.

 

Елеонора Златева вървеше към съветското посолство разярена като лъвица. Отблъсна с цветиста ругатня часовия, който се опита да я спре, после тегли една майна и на портиера и изкачи стремително стълбите до кабинета на посланика. Тя неведнъж беше идвала тук, най-често на приеми по случай Октомврийската революция, а за последен път - преди няколко дни.

Почука на вратата на посланик Шарлопов и без да дочака отговор, нахлу в кабинета му. Посланикът тъкмо подрязваше с островърха ножичка космите в ушите си, когато чу зад себе си мощен женски глас, произнасящ не съвсем благопристойни слова. От изненада той клъцна леко вътрешното издатъче на лявата си ушна мида, но нямаше време да разгледа пораженията, защото видя в огромното огледало от чешки кристал образа на Елеонора Златева, който стремително приближаваше. Посланикът чевръсто се обърна и се опита да придаде възможно най-любезно изражение на лицето си, но това не му се удаде съвсем, тъй като напористата дама спря на двайсет сантиметра от него и изкрещя:

- Как сте допуснали такова нещо! Виден деец на културата и изкуството в тази страна, съпруг на съветска гражданка, дъщеря на Герой на Съветския съюз, да бъде задържан без причина вече седмица в следственото на ул. „Развигор” № 1 и да не уведомят дори съпругата му къде се намира! А посланикът на Съветския съюз да нехае и да си чопли ушите пред огледалото! Позор! Да знаете, че ще се оплача лично на Леонид Илич, ако не вземете незабавни мерки!...

- Почакайте, почакайте, Норачка, не намесвайте тук Леонид Илич!

- Не съм ви никаква Норачка. За вас съм Елеонора Менавна Златева и държа да се обръщате към мен така! А сега настоявам незабавно да вдигнете телефона и да поискате сметка от министъра на вътрешните работи за това безобразие! Няма да мръдна оттук, ако не го сторите! Чакам!

Дочули врявата, а вероятно предупредени и от охраната, в кабинета плахо надзърнаха сътрудниците на посланика, но той ги отпрати с ръка и тръгна към бюрото си. Видът му беше загрижен, дори твърде загрижен, и преди да покани посетителката си да седне, облегна двете си длани върху стъкления плот и рече с почти дипломатичен тон:

- Скъпа Елеонора Менавна, вие съвсем погрешно си представяте съветско-българските отношения.

- Не ми излизайте пак с онзи номер за суверенната държава България и че не можете да се намесвате във вътрешните й работи. Можете и още как! В Унгария как се намесихте? А в Чехословакия? С танкове. Е, сега не е нужно да пращате танкове - просто вдигнете телефона и звъннете на министъра на вътрешните работи. Действайте! - изкрещя Елеонора и посланикът стреснато вдигна слушалката.

- Галка, свържи ме, моля те, с министър Чолаков. Благодаря ти, скъпа.

- Дмитрий, това съм аз, посланик Шарлопов. Как си драги, беше ли тази неделя на лов? С Първия? Какво ударихте? Сериозно? Браво на вас! Слушай, братле, при мен е... госпожа Златева. Да, дъщерята на генерал Дагашвили. Да, да. Знаете ли вече? Но, виж, имам лична молба. Позволете й да се види със съпруга си. Да, да, разбирам. Направи възможното, драги. Ще ти бъда много благодарен! Дочуване.

Посланикът остава слушалката и погледна мрачно Елеонора. По горната му устна беше избила ситна пот и той я избърса с бяла кърпичка, която извади от джоба на безупречното си черно сако „Версаче”.

- Днес в 17 часа. В кабинета на генерал Петков. За пет минути! Мъжът ви, драга, е сгазил лука, казано по български. Не мога с нищо да му помогна. Така че, най-добре се върнете в Москва, за да не загазите и вие. Знаете как стават тези работи...

- Знам. По подобен начин изчезна майка ми! Вие сте богове на подобни машинации! За голямо съжаление!

- Би трябвало да бъдете благодарна за съдействието ми, драга Елеонора Менавна - на баща ви едва ли ще се понрави подобно поведение на дъщеря му, да не говорим за прегрешенията на зет му...

- Вие баща ми не намесвайте. Той е рискувал живота си, докато вие и подобни на вас сте се спотайвали в генералщабните укрития. Сбогом!

И като рече това, Елеонора Златева напусна кабинета на посланика с отривиста походка. Високите й токчета отчетливо тракаха по ясеновия паркет на кабинета.

„Истинска тигрица!” - рече си посланикът, загледан след нея.

„Кретен” - промърмори тя на излизане и застаналият наблизо сътрудник я чу. По лицето му пребягна усмивка.

Миг, след като Елеонора напусна кабинета, посланикът поиска отново да го свържат с министъра.

- Слушай, драги, това, което те помолих преди малко, съвсем не променя целта на мероприятието. Всичко си остава съгласно договорката ви с Генадий Михайлович. Да, в течение съм. Не, не, моля те. До крайности не бива да се стига. Все пак той е съпруг на наша гражданка, дъщеря на Герой на СССР. Подрежете му крилцата и... толкоз. Радвам се, че ме разбираш. И... знаеш ли, ще взема да дойда следващата неделя на лов с вашата дружинка. Ще ме приемете ли? Не се безпокой, не съм стрелял от две години. Ще оставя нещо и за вас. А Първия ще бъде ли? Ще ми се да си поприказваме... неофициално. Да, благодаря ти. Всичко хубаво, драги.

И като сложи внимателно слушалката на вилката, посланикът седна на кожения си стол, облегна се назад, постоя неподвижно няколко секунди, въздъхна с облекчение, след което извади от чекмеджето си малко ръчно огледалце и съсредоточено се загледа във вътрешното издатъче на лявата си ушна мида.

Сериозни поражения нямаше.

 

* * *

Утрото дойде ясно и мразовито. Черният лендроувър уверено катереше стръмната планинска пътека. Следваше го втори всъдеход с охраната. Най-отпред на мотор с кош водеше лично началникът на ловното стопанство. След половин час мотоциклетистът спря, а след него и двата високопроходими автомобила.

- Пристигнахме, другари!

Охраната излезе първа. Петима облечени в маскировъчно облекло мъжаги се огледаха на всички страни, после дадоха знак и групата ловци слезе от лендроувъра. Пръв на заснежената поляна скочи писателят Емил Макавеев, след него тромаво се измъкна министър Чолаков, после - Първия, след него - художникът Делев и най-накрая с пъшкане стъпи посланикът на СССР в Народна Република България Шарлопов, Юрий Александрович.

- Ех, че временце, другари - само за диво прасе! Ама де го? Ха-ха-ха! - пошегува се, както обикновено, Първия.

- Ще се намери, другарю Шипков, ще се намери...

- Недей така, Гошо, ще рекат другарите, че стои някъде завързано и чака. Ха-ха-ха!

- Тиха, Тодар Георгиевич, ще падплашите глигана! - прошепна шеговито посланик Шарлопов.

- Аз да го подплаша? Ако има някой, от когото трябва да се страхува, това сте вие, Юрий Александрович. Колко диви прасета казвате, че сте ударили досега? Девет? Че то почти колкото мене... Пък уж съм Първи партиен и държавен ръководител! Не е хубаво това, Юрий, ще помислят хората, че ви се подмазвам. Ха-ха-ха-ха! Пък то поне да има такова нещо, ама няма, нали така, другари?

Свикнали с хумора на Първия, останалите угоднически се засмяха, после взеха да се оглеждат наляво-надясно из дрипавите храсталаци. Къде тук ще се скрие диво прасе, да не е съвсем оглупяло?

Всички бяха облечени в почти еднакви ловни облекла с маскировъчни шарки, въоръжени с модерни оръжия, но никой нямаше по-добра пушка от Първия. По-скоро никой не смееше да дойде с такава, макар да се говореше, че генералът имал последен модел „Уинчестър”. Ловни кучета не взеха. Знаеха за страха на посланика от тях, след като един пес го бил захапал на неудобно място по време на лов в тайгата.

Тръгнаха в разтеглена верига по едва-едва заснежената тревица. По двата фланга се движеха мъжете от охраната, които щяха да изпълняват ролята и на викачи. По средата на веригата вървяха един до друг Първия и посланикът. До тях бодро крачеше младият писател Макавеев. Вървяха мълчаливо към скрития зад дърветата заслон.

- Момче, иди да питаш горския скоро ли ще стигнем до заслона, че взе да ми свършва въздухът - обърна се Първия към писателя и той затича да изпълни молбата.

- Писатели - промърмори след него Първия. - Слухтят да чуят нещо, та после да го напишат в мемоарите си „Моят живот в ловната дружинка на другаря Шипков.” Ама иначе бил талантлив. Не съм чел нищо от него, но така ми казаха. Макар че от тях човек една дума не може да си каже насаме.

Хълмистата поляна вече свършваше и наближаваха билото, а нито единият, нито другият подхващаше разговора, за който всъщност бяха тук.

„Нека той пръв повдигне въпроса - мислеше си Първия. - Да видим какво е надушил дъртият пес...”

„Ще проговори, ще проговори - уверяваше сам себе си посланикът. - Той е сгазил лука, а не аз...”

Стана така, че след проточило се до неудобност мълчание, двамата проговориха едновременно.

- Вие сте гост, Юрий, кажете пръв - засмя се Първия.

„Хитър селяк - помисли посланикът, - пак ме прекара...”

- Ами... за новата политика на Партиите ни щях да повдигна въпрос - за идеологическата борба...

„Тинтири-минтири - идеологическа борба... На друг ги разправяй тия, руски мужик такъв, знам, че за друго те сърби езикът...”

- Всяка партия си води идеологическата борба съобразно условията в страната... - мъдро рече Първия. - При вас е едно, при нас - друго. Разбира се, насоката трябва да е една, но подходът, подходът, Юрий Александрович, може и да не е един и същ. Иначе ще изпаднем в догматизъм. А това никой няма да ни го прости - народът е умен...

„Народът, народът, знам колко ти пука на тебе за народа. Властта си гледаш да укрепиш, не друго...”

- Прав сте, Тодар Георгиевич, но все пак, това не бива да става съвсем открито, а то иначе веднага ще гракнат: България се дели от общата политика на братските партии. Не хубаво за всички ни. Леонид Илич, знаете...

- Ние с Леонид Илич сме се разбрали - прекъсна го Първия. Той по-верен съюзник от нас няма. И затова сме се договорили да си водим нашата партийна политика понашему. Разбира се, посоката трябва да бъде една.

- Така е, но ето, да вземем например въпроса с този ваш Васил Златев - много се разшумя. Не трябваше да става така. Защо бяха нужни толкова сложни операции за една толкова проста работа!

- Това за Васил Златев не съм го одобрявал - рече намусен Тато. - Той беше свястно момче, уважавах го заради организаторските му способности. Но за да не строша хатъра ви, си затворих очите. А между другото, той не беше ли зет на един от вашите герои от войната? Генерал кой беше - грузинец, доколкото си спомням...

- Генерал Дагашвили...

- Точно така. И как прие той вестта за ареста на зетя си?

- Нашите хора са дисциплинирани, драги Тодар Георгиевич. Арестували са го, значи има защо. Вие да не очаквате да дойде тук да ходатайства?

- Не, но неудобно се получава все пак. Герой от Отечествената война, а зет му... Не биваше да го забърквате поне в шпионаж. Какъв шпионаж, боже мили, та той освен от музика от нищо друго не разбира! И от вентилационна и отоплителна техника.

- Това не беше наша идея. Вашите хора го измислиха. Ние не сме участвали в подготовката и провеждането на операция „Грайфер”.

- „Грайфер” ли? Защо пък точно грайфер?

- Не зная със сигурност. Май че идеята беше да се докажат следи от грайфера на автомобилните му гуми...

- Звучи ми малко шарлокхолмовски... - подсмихна се Тато.

„Дурак, казва се шерлокхолмовски” - помисли посланикът. Забележката на Първия обаче го ядоса.

- А вашите хора са развихрили фантазията си - докарали някакъв куриер чак от Близкия изток, че и чувал с пари му бутнали в ръцете, пък взели, че за по-убедително го гръмнали.

- И всичко това са го вменили във вина на нашето момче? Съпругата му как реагира? Аз я познавам малко - бойка жена ми се стори - истинска грузинка.

- Оня ден беше при мене да й уредя среща със съпруга й в ареста.

- И вие?

- Уредих й...

- Правилно сте постъпили. Човешко е. Той беше свястно момче - дори мислех да го взема в моята ловна дружинка - по-забавно е, знаеш, когато си заобиколен от интелигенти. Жалко за момчето. Но да знаете, че фестивалът пак ще си го правим. Е, може и с по-малко чужди изпълнители, но, пак ще си го провеждаме. Аз лично много го харесвах. Моята дъщеря - също. Вземете оная песен за делфините - направо прекрасна! Ами вашите изпълнители? Онази ваша млада певица - как беше... Горбачова - какъв глас! Какво толкоз не му одобрявате на фестивала?

- На вас ли да обяснявам, драги Тодар, че чрез тази музика Западът провежда своята разлагаща идеология сред младите. Направо са ги заразили - тези „Битълс”, тези „Роулинг Стоунс” - ами това си е направо диверсия - активно диверсионно мероприятие! Не го ли съзнавате? Информираха ли ви за речта на канцлера Аденауер в НАТО?

- Глупости! Една нищо и никаква музика не може да разклати нашия строй. Ако вие смятате, че това е реално, то по-добре сами да си бутнем строя и да си изградим нов, по-здрав! Ха-ха-ха-ха! Не e ли така?

Посланик Шарлопов се намуси.

- Колкото и да не ни харесва, друг строй не можем да построим. Никой няма да ни го позволи. А колкото до вашите намерения, знайте, че няма да получат одобрение от нашето ръководство.

- Кои наши намерения?

- Излишно е да потайничите - имаме сигурна информация, че възнамерявате да навлезете с капитали в Западната икономика. Капитализъм зад граница да провеждате.

„Изплю камъчето най-сетне” - помисли Първия. А на глас изрече:

- Кой ви е казал такова нещо? Аз не знам. Я ми разкажете!

„Нагъл и хитър селяк! Ни лук ял, ни лук мирисал, както казват българите.”

- Че как така зад гърба ви, Тодар Георгиевич, такава операция зад гърба ви може ли да стане?

- Може, може, я кажете за какво става дума!

- Ами да вземем например онази свръхмодерна информационна технология, която ви дадохме и изградихте завода си в Стара Загора.

- Е и? Та ние участвахме съвместно в тази операция... „Днепър” ли беше, или „Днестър”... Това ни се полагаше.

- Да, но в рамките на социалистическия лагер. А вие сега искате да произвеждате и да разпространявате продукцията по света и то съвместно с „Филипс”.

„Това за „Филипс” не съм го чувал, но не е лоша идея” - рече си Първия.

- Няма такова нещо, драги Юрий Александрович, подвели са ви. Можем ли ние да направим такъв пробив? Ами че помислете си - това е нереално. Как така окраденият „Филипс” ще се кооперира с крадеца? Извинявайте, не исках точно така да се изразя...

- Там е работата, че го правите, таварищ Шипков - стана сериозен посланикът. - Моите сведения са абсолютно достоверни. Хайде, затворихме си очите, когато, за да се сдобиете с конвертируема валута, взехте да препродавате почти подарения ви от нас петрол на Запад на пазарни цени, когато взехте да изнасяте телешко за Шести американски флот в Средиземно море, когато взехте да продавате оръжие, фалшиво уиски, цигари, каптагон, че и заловения на границата хероин... Но сега нещата станаха големи. И намеренията ви не се ограничават само с износа на тази информационна технология, ами възнамерявате да инвестирате във всички сфери на икономиката - компютри и електроника, битова и хранителна промишленост, банково и осигурително дело... Развивате капитализъм зад граница. Операция „Разлив”.

„Кой ли мръсник е донесъл?” - рече си ядосан Тато и взе наум да прехвърля имената на неколцината посветени. - Всеки един от тях можеше да бъде. Всички са съветски възпитаници. КГБ не спи. По правило вербуваше всички чуждестранни студенти. В това число и нашите

- Не мога нищо да ви кажа по въпроса, таварищ посланик - също така официално отвърна Тато. - Ще трябва да поискам да ми докладват. Ако изобщо ми докладват нещо такова, защото според мен то не съществува. Как си представяте всичко това? Изнасяме куфари с пари зад граница и създаваме фирми. Това е несериозно. Сигурен съм, че такова нещо няма. Това е мит.

- Не е мит, Тодар, повярвайте ми, това съществува. Не е нужно да пренасяте парите с куфари, когато имате такъв съдружник като евреина и неговите банкови сметки. Нали той издаде трудовете ви в чужбина? Съветвам ви да вземете мерки. Подобно заиграване със Запада няма да се понрави на Леонид Илич...

- А, като казахте Леонид Илич, предайте му моята покана да ни посети - ще му организирам отдавна желания от него лов на мечки... Обещавате ми, нали?

- Разбира се, ще му предам поканата, но... какво да му кажа, във връзка с нашия въпрос?

- Засега нищо. А, виж, глиган!

Първия вдигна пушката си и стреля. Глиган нямаше.

„Дурак!” - изруга наум посланикът и вкара патрон в цевта.

 

* * *

- Седни Алексей, радвам се, че дойде да видиш стария човек. Е, така съм наредил, вярно е, но ако ти не беше решил да ме посетиш, аз мога ли да те накарам насила? Сега си много зает, целият Комитет лежи на плещите ти... Как са нещата при тебе, какво става с нашите приятели в България? Какъв е този арабски принц, вярно ли е всичко?

Алексей Андронов, ръководителят на КГБ, свали очилата си, протри ги със специална гюдерийка, после ги сложи, набърчи с привичен жест нос, за да ги настани на полагаемото им се място, и неохотно заговори:

- Какво да ви кажа, Леонид Илич, ще се окаже май истина. Тринайсетият син на някакъв арабски шейх е отишъл на секретна среща край морския бряг и там е бил убит по неизвестни засега причини вероятно от агент на българските специалните служби...

- А защо?

- Нямам представа, Леонид Илич, но ако знаех, че това толкова ще ви заинтересува, щях да проуча и да ви докладвам...

- Интересува ме, разбира се, защото така се разклаща положението на нашия добър приятел Тодар Георгиевич...

- На ваше място не бих го считал за толкова предан. Той е стара лисица...

- Може да е лисица, но ни е верен. Досега не ни е предавал... както унгарците, а преди това и германците, както чехите, както румънците, а ето сега и поляците... Единствено те ни останаха верни. Не можем да не го оценим.

- Така е, той не го прави явно, но тайно си плете кошничката...

- Че кой добър политик не си плете кошничката? Ти, Алексей, не си ли я плетеш? Чакаш само да гушна чемшира и да седнеш на стола ми - не че имам нещо против, - ти си най-достоен за този пост, но защо трябва да упрекваме таварищ Шипков, че иска да осигури по-добър живот за народа си?

- Той не мисли за народа, а за собственото си политическо обкръжение. Построил им е един куп резиденции и ловни хижи, накупил им е разни западни автомобили...

- Източни...

- Простете, не ви разбрах...

- „Мазда” са японски автомобили, значи са източни...

Андронов изгледа с яд стария, едва говорещ мъж с увиснала долна челюст, разядена от болестта.

- Прав сте, източни, но знаете ли на каква цена ги е продал на децата на партийния елит? На цената на един мотоциклет. А хората гледат това. Компрометираме социализма, драги Леонид Илич... А сега си е наумил да изнася капитали на Запад. Предприятия по капиталистически да разкрива... И то с пари, които получава от нашия петрол, който вие, драги Леонид Илич, му позволявате да купува по няколко рубли варела. Как ви се струва това?

Леонид Илич премлясна с постоянно изхлузващото му се чене, за да преглътне слюнката, която още малко и щеше да прелее, сетне се изкашля и продума:

- За какво говорехме? А, да. Не вярвай на тези неща, Алексей. Това са глупости. Шипков ми е верен, това го знам със сигурност, повярвай ми. Ще бъде голяма грешка да загубим най-верния си съюзник. Та той преди време ми предложи да станат шестнайсетата република на СССР! А аз му отказах. Да знаете колко се разстрои. Едва не заплака. А е толкова добър... И знае как да посреща гости...

- Поза, Леонид Илич, това е само театър. Шипков е хитър селяк...

- А ние с тебе да не би да сме благородници, Алексей? Селяк или не, той е наш приятел и трябва да го пазим... Тази история с арабския принц има ли нещо общо с онзи там, техния уредник на музикалния фестивал,... не помня как се казваше, сещаш се за кого говоря, нали? Онзи, за когото наскоро ме помоли да говоря с Шипков - идеологическата диверсия... Кой пое грижата да им помогне, Гришин ли?

- Не, резидентът ни в София - помощник-военният аташе...

- Не си е свършил работата добре. Наредете му да оправи нещата с този арабин. Не искам международен скандал. Това на Тодар може да му коства стола, а аз държа на него. А вчера ми се обади тъстът на онзи, техния музикант. И знаеш ли кой е той? Самият Мено Дагашвили! Така че лично те моля, Алексей, направи го заради мен... Не искам да губя приятели в последните си години...

- Хайде и вие, Леонид Илич - за какви последни години говорите, та вие всички ни ще надживеете!...

- Добре, добре, а сега си върви. И моля те, оправи тази работа... Дарахой Алек...сей Ива...нич...

Ченето му се отпусна и минута по-късно първият партиен и държавен ръководител на огромната съветска империя тихо похъркваше, отпуснал се в удобното кресло. От левия му устен ъгъл се проточи тънка, блестяща слюнка.

На метри от него офицерът за свръзка будуваше, стиснал ядреното куфарче, закопчано с белезници за китката му.

 

От известно време държанието на Златев притесняваше адвокатката. Беше станал доста апатичен, сякаш не ставаше въпрос за собствения му живот. „Каквото стане, такова.” „Един шоумен по-малко, голяма работа - няма да свърши света с мене, я!” „Не го вземайте толкова присърце - в края на краищата с държавната машина не можете да се преборите - каквото решат те, това ще стане - на мене ми е все едно.” Или: „Няма да ви коря, ако не успеете да ме оправдаете - знам, че това е почти невъзможно. Не почти, а съвсем невъзможно... Те са силни.”

Тези думи в различни варианти повтаряше той през последните им срещи и това ядосваше Вера, защото надеждата и борбеността на клиента като правило се предава на адвоката и е като допинг за него. А този камшик за кобилата при нея липсваше. Трябваше да се бори сама. Какво се беше случило с клиента й, че бе загубил вяра? В началото той съвсем не бе такъв!

А се бе случило ето какво.

Ключалката щракна и в тъмната му килия нахлу остър сноп светлина.

Златев започна да се страхува от светлото. Дотолкова, че беше започнал да го мрази. Пречеше на очите му. Беше се превърнал в прилеп.

- Ръцете на гърба и излез бавно в коридора! - чу той познатата команда на старшината. Въведоха го в гол кабинет, само с една маса и два завинтени за пода стола. Там го чакаше млад мъж с приятна физиономия, който се ръкува учтиво и се представи като Бъбреков. Нищо повече.

- Мисля, че сте наясно, гражданино Златев, че положението ви съвсем не е розово. Знам, знам - вдигна той длан. Знам, ще кажете, че сте невинен. Това в случая за жалост няма никакво значение. Лошото е там, че обстоятелствата са против вас, а и не само обстоятелствата - многозначително го изгледа той.

Златев не отвърна. Седеше и го гледаше с отслабналите от постоянната тъмнина очи. Дори не слушаше мъжа срещу себе си. Мислеше за очите. За собствените си очи.

Защо Господ е дал на човек очи? За да вижда света, който е създал, да му се радва и възхищава. А защо очите са две, а не едно? Езикът например е един. Защото да гледаш и опознаваш света е по-важно от това да ядеш или да говориш. Като го лишаваха от светлина, те го лишаваха от света, а от това по-голямо наказание няма. Не беше ли по-добре да го осъдят най-сетне, но да вижда наоколо, па макар и само четири стени... По-добре, отколкото нищо. Да напипва нещата слепешком... Да се догажда за формата и размера им. Той беше зрящ слепец в своя тъмен свят. Бяха го превърнали в слепец! За да го сломят психически. Е, вече го бяха сторили.

- И така, надявам се, че сте възприели макар и малко от това, което ви казах - рече в заключение мъжът срещу него. - Приемете предложението ми и ще живеете. Ние не искаме да лишим страната от един талантлив музикант и организатор. Иначе - разбрахте. За държавна измяна се полага смърт чрез разстрел...

Златев слушаше като през филтър думите на мъжа и дори не реагира на последното. Сякаш смъртта чрез разстрел беше нещо така естествено, като да речем клизмата - не твърде приятна, но неизбежна... Всички ще умрем - едни от рак в собственото си легло, други - чрез разстрел. Каква е разликата? Чрез разстрел дори по-малко ще боли.

- И така, какво ще ми кажете? - попита накрая мъжът.

Златев дълго мълча.

- Върнете ми светлината - рече.

Бъбреков остана секунда-две неподвижен, взря се в бледото интелигентно лице на арестанта, в минаващия покрай него лунен поглед и реши: този човек е луд.

Стана и излезе подплашен от кабинета.

След него Златев беззвучно се смееше.

 

* * *

„Гугутката изхвръкна от гнездото” - получи радиограма Пьотр и това го ядоса. „Гугутката”, т.е. корабът, беше напуснал пристанището в Бургас. Корабът не биваше да стигне до местопредназначението си. Това беше в нарушение на техните принципи: да търгуваш с неприятеля, а българите явно имаха такива намерения. Майор Николаев се облакъти на масата и се замисли. После натисна един звънец и каза в микрофона:

- Изпратете Никита при мене!

Никита беше дребен момък с къса рижа брадичка, весели сиви очи и дълги като на гризач зъби. Макар да не се отличаваше със забележително телосложение, той владееше източни бойни изкуства и можеше да повали два пъти по яки от себе си. Силата му обаче беше в ума. Страхотно комбинативен и информиран, той можеше да даде отговор и на най-заплетените ситуации, стига да му дадеш достатъчно данни. Замисляше се за минута-две и даваше верния отговор.

- Отвличане - рече той след минута размисъл. - По пътя през Атлантика - защото те вероятно ще преминат през Гибралтар, - някъде, където движението не е толкова интензивно и няма да направи впечатление никому.

- Да, но американците с шпионските си спътници?

- Ще издебнем момент, когато ще сме извън обсега им.

- Колко продължава това?

- Минути.

- Минути? Как ще отвлечем кораб за минути?

- За тези няколко минути трябва да прехвърлим наши хора на борда, а после, каквото и да се случи, няма да направи особено впечатление.

- Сигурен ли си?

- Нищо сигурно няма на този свят. Особено в нашата професия.

- Ами ако се издъним?

- Във всяка операция има риск.

Пьотр Денисович потри с длан едва наболата си брада и изпъшка:

- Направи план и ми го представи възможно най-скоро.

Никита кимна, стана да си върви, като се клатушкаше неестествено, сякаш се колебаеше. До вратата спря, обърна се към шефа си и запита предпазливо:

- Защо всъщност трябва да отвличаме кораба, когато можем просто да кажем на местните, че този курс не ни е по вкуса?

- Решили са да играят по своя свирка. Правят се на независими. А това не е добре. Затова действай!

Пьотр Николаев остана замислен на бюрото си. После стана и реши да се прибере вкъщи по-рано. Беше поканен на лов с Първия държавен и партиен ръководител на България. Заедно с посланика. Трябваше да става рано.

 

Посланик Шарлопов крачеше бодро до Първия, подхванал двуцевката под мишница, и задъхан от изкачването, не можеше да започне разговор. На няколко метра зад тях с едва прикрита досада вървеше помощник-военният аташе Николаев. Изглежда, че ловът не беше първа страст на аташето, защото носеше прекрасната си надцевка на рамо като тояга. Най-сетне стигнаха до равна полянка, ловната дружинка се разпръсна за кратка почивка и двамата стари приятели приседнаха на повален сух дънер. Един момък от охраната приближи и рече стеснително:

- Може ли да проверя пъна, другарю Шипков?

Първия се изуми:

- Да провериш пъна? За какво? Да няма бомба или микрофон?

- Не, да няма мравки...

Тато премлясна изненадан и рече примирително:

- Хайде, проверявай! Не ми се иска пак да напълня потурите с мравки.

- Много се грижат за вас - рече с усмивка посланикът. - А какво е туй потури?

- Грижат се, момчетата - съгласи се Първия. - Къде ще намерят друг като мене? Ха-ха-ха-ха! Какво е потури? Селски панталони бе, другарю Шарлопов, не си ли чул? Такива, с дупка на дънцето, за да става проветрение. Ха-ха-ха-ха!

- Гледам, дружинката е намаляла нещо - рече вместо отговор посланикът.

Първия се огледа разсеяно наоколо и нищо не отговори.

- Не го ли намерихте онзи, писателят?

- А, намерихме го. В Лондон.

- И?

- Ами... опитваме се да го вразумим.

- Смятате ли, че ще успеете?

- Надяваме се.

- А ако не успеете?

- Ако не успеем, ще ви се обадим.

- Ще имаш ли нещо против, драги Тодар Георгиевич, да поканим в нашия разговор и помощник-военния ни аташе?

- Нема да имам - смънка Тато, загледан в дънера под себе си. - Нека дойде. Ела тука, младеж! Да видим за какво те вика посланикът.

Пьотр Николаев приближи с бавна крачка и с учтива, но не сервилна усмивка и застана чинно пред двамата започнали да оплешивяват мъже.

- Седни тука! - потупа Тато дънера до себе си.

Николаев делово приседна, готов да слуша умните им приказки.

- Пьотр - започна посланикът. - Ще трябва да помогнем на нашите приятели във връзка с онзи писател, дето забягна в чужбина.

- Стефан Костов.

- Точно така. Те са го открили в Лондон и се опитват да го склонят да се върне. Засега безуспешно.

- Няма да успеят - рече убедено Пьотр. - Надробил е доста тлъста попара и едва ли ще рискува да се върне доброволно.

- Какво имаш предвид?

- Ами, чете някакви репортажи по радио „Свободна Европа”, които не са за пред хора - излага социалистическата ни действителност.

През време на този диалог Първия гледаше разсеяно пролетния планински пейзаж и не вземаше участие.

- Да, ама казва истината - с половин уста рече по едно време той, без да сваля поглед от хоризонта.

Двамата мъже го загледаха смълчани.

- Не е ли така? - обърна се Тато към събеседниците си. - Всичко, дето го казва, е самата истина - чул съм некои от репортажите. Истина, узната от първа ръка. Не изсмукана от пръстите. Само дето тези работи не бива да се казват. Защото доскоро и той беше един от нас.

- Да, виждал съм го в ловната ви дружинка преди време - неохотно додаде посланикът.

Тато се намръщи. Не обичаше предателствата.

- Какво можем да направим, Пьотр? - попита тихо посланикът.

Пьотр се замисли. „Да го отвлечем” - беше първата му мисъл, подсказана вчера от Никита за парахода, но си даде сметка, че да прекараш отвлечен човек през строго охраняваните от английската полиция летища и пристанища нямаше да бъде лесно.

- Зависи как го искате - рече колебливо той - жив или мъртъв.

Настана мълчание.

- За мене той отдавна е мъртъв - продума с мрачно изражение Тато.

Посланикът погледна в упор помощника си и му кимна.

Младият мъж стана и се отдалечи.

Ловът продължи.

 

* * *

Майор Пьотр Николаев беше в лошо настроение. Посланикът го бе викал тази сутрин да го пита как вървят специалните задачи и го смъмри, че още се бавят с онзи писател в Лондон. „Знаете ли какви гадости плюе напоследък против СССР и братските социалистически страни?” Пьотр знаеше. Получаваше редовно преводи на „Задочните репортажи”, четени по радио „Свободна Европа”, и прочее пасквили на този иначе талантлив писател, който доскоро беше в антуража на Първия, а по едно време дори го считаха за човек на специалните служби. Поне такава информация беше постъпила, макар и непотвърдена.

Напоследък българите не издаваха новите си хора. Държаха се потайно. А доскоро нещата между двете служби вървяха гладко. Процесът, в който преди няколко години осъдиха Стефан Костов задочно за „измяна на родината”, много му заприлича на скалъпване на легенда за нов агент. Това беше стар и вече поизтъркан похват. Думите на Първия по време на лова обаче го смутиха: „За мене той отдавна е мъртъв.”

Посланикът настоя Пьотр да замине за Москва, не само за да уточни как вървят нещата по този въпрос, а и да се запознае с новия си шеф, който, след смяната на караула в Москва, неминуемо щеше да иска промяна на тактиката. Напоследък тези старчоци мряха като мухи и човек тъкмо се приспособи към някой от тях, и той вземе, че се гътне. Е, сега с този новия, доста млад и напорист мъж, макар и според някои - „парашутист”, дано нещата се стабилизират. Пьотр мълчаливо подкрепяше смяната на ръководството с човек от новото поколение, защото тази традиция - да слагат на върха вече стъпили с единия крак в гроба склерозирали партийни корифеи - вече беше започнала да му дотяга. Стига само този новият, Горбатов, да не започне да се меси в работата им, защото това в разузнаването означаваше само едно: хаос.

Москва в този пролетен ден му се стори някак си по-прашна от преди, но в сравнение със София все пак беше нещо много по-добро.

- В процес на експериментиране на методите за прилагане сме все още - рече му завеждащият лабораторията „Специални средства”, негов съвипускник. - Наскоро изпробвахме нов вид отрова от растителен произход, която трудно се установява в организма. Да не повярваш, че едно градинско растение може да съдържа в семената си толкова силна отрова. Една четиримилионна от милиграма може да убие човек. Рицин. У нас в топлите райони се отглежда като декоративен храст. Всъщност през войната американците са произвели около тон и половина от отровата, но така и не са я използвали досега.

- Няма ли други, по-сигурни средства? Това с растителната отрова ми звучи някак... средновековно.

Колегата му се усмихна:

- Ако става въпрос за съвременни средства, имаме радиоактивни, канцерогенни, общоотровни, бинарни и какви ли не още. Растителните отрови обаче имат преимуществото, че са достатъчно силни и се разграждат почти без следи.

- А защо сте се спрели тъкмо на рицина?

- Не само на него. Също и на абрина. Също така ефикасна и трудно установима отрова. А защо се спряхме на рицина? Защото отравянето няма собствена клинична картина, а наподобява простудно заболяване - треска, кашлица, гърлобол, температура... И докато докторите предписват антибиотици, пациентът им вземе, че умре. Диагноза? Скоротечна пневмония.

- Изпробвахте ли го вече?

- Да. Последният път съвсем наскоро във Виена. Един агент на българските служби, който проявил нестабилност и станал опасен. Колегите ни помолиха. Четири дни в най-добрата виенска болница и въпреки лечението - смърт от бронхопневмония.

- Как се прилага отровата? - попита потресен Пьотр.

- По различни начини. Трябва обаче да влезе в кръвта. Последният път беше чрез одраскване с върха на чадър, напоен с отрова, но се оказа, че е необходимо доста голямо количество от веществото, а то е нетрайно - окислява се на въздуха. Сега сме разработили нещо ново - миниатюрна сачма с пробити под прав ъгъл каналчета в нея, пълни с отрова, изстреляна с пневматично устройство - попада в тялото на обекта и ефектът е сигурен.

- Искаш да кажеш, че ще трябва да се изстреля с въздушна пушка?

Началникът на лабораторията се усмихна.

- Само малко пневматично устройство? Скрито в ствола на чадър.

- Хитро. Мога ли да го видя?

- Не, за съжаление. Достъпът до лабораторията не е разрешен. А и всичко това ти го разказвам като на стар приятел. Сам разбираш...

- Добре, но в края на краищата нали ще трябва да ни дадете тази... пушка в чадър - всъщност кой ще извърши черната работа? Предполагам българите...

Завеждащият лабораторията повдигна рамене.

- Аз само произвеждам отровата, колегите правят оръжието, а трети планират подробностите по операцията. Ще трябва да питаш в отдела, ако изобщо те пуснат там.

- Ще опитам. Семьонич ли е още началник?

- След промените го пратиха в девета глуха. Издъни се в операцията с Алиенде.

- С Алиенде ли? Че какво е имало да се издънва? Мисля, че нещата бяха пределно ясни. Самоубил се е...

- Или го самоубиха... А трябваше да го опазим.

- Кой е сега шеф на отдела за планиране?

- Дмитрий Самогонов.

- Ама че фамилия! Познаваш ли го?

- Отблизо не, но казват, че е много оправен. И не слага капка в уста.

- Няма да е много в ред.

Приятелят му поклати глава.

- Ти си далече, но откакто дойде Горбатов на върха, почти е забранил употребата. В национален мащаб.

- Няма да се задържи дълго. Отнемат ли му водката, руснакът става нервен.

- И аз така мисля, но сега такива хора се толерират. Как е при вас в България с алкохола?

- Никакъв проблем. Те произвеждат много повече, отколкото могат да изпият. И наша водка правят по лиценз - „Столичная”. Не можеш да я различиш от нашата. Всъщност можеш - по-добра е... и знаеш ли колко струва? Рубла и половина!

- Че при тази цена тя сигурно не може да се намери в магазините?

- Напротив - цели пирамиди с водка... Значи така... Аз пък тъкмо се канех да подаря на колегата бутилка първокласен коняк.

- Ами пробвай, може само да се прави на трезвеник. Знам ли?

Дмитрий Самогонов се оказа дребен начумерен мъж, който взе бутилката „Плиска”, без дори да я погледне. Все пак го прие за кратко в кабинета си.

- Как си представяте вие тази работа? Да седна да обсъждам с външно лице подробности по една свръхсекретна операция!

- Но моля ви, не съм външно лице - резидент съм на Комитета в София. Исках само да разбера, ако ще трябва българите да провеждат акцията, да подготвя нещата с колегите...

- Нито българите, нито ние - отсече Самогонов и се загледа към прозореца. Там едно врабче кълвеше сипани на перваза трошици.

- А кой тогава?

Началникът по планиране на операциите го изгледа с досада.

- Изпълнители се намират. Имаме достатъчно добри агенти чужденци - и французи, и италианци, и англичани... Най-добре е да бъде страничен човек.

- Сигурен човек ли е? Ами ако се издъни?

- Няма.

- Добре, щом казвате...

- И... кога планирате, поне приблизително, да стане това?

Самогонов погледна часовника си и безстрастно рече:

- Вече е станало.

Пьотр изтръпна. Ето колко струваше човешкият живот! Практически нищо.

 

Минути преди този разговор Луиджи вървеше забързан по моста, където, според предварителното проучване, трябваше да мине Стефан Костов. Тръгна след него. През този сезон в Лондон времето често е мъгливо, ръми и хората носят чадъри. Леко повдигане на върха, натискане на скрития зад дръжката спусък, кратък тласък, мъжът пред него се хваща за дясното бедро и обръща глава, но младежът вдига от земята падналия си чадър и бързо свърва встрани. Преди да влезе в таксито, той не се сдържа и поглежда назад, като прикрива лице с длан.

Мъжът на моста е спрял и разтрива бедрото си, после тръгва, накуцвайки.

Четири дни по-късно пресата се разшумява. Известният писател дисидент Стефан Костов е починал в лондонска болница от неизвестно заболяване, протичащо с треска и висока температура. Никой от лекарите не подозира отравяне.

При аутопсията от вътрешната страна на бедрото изваждат миниатюрна сачма с кухи каналчета в нея.

Химическият анализ на останките от съдържимото, извършен в лаборатория на ЦРУ, доказва следи от рицин.

Денят е двайсет и пети април.

По една случайност съвпада с рождения ден на Първия секретар на ЦК на БКП и Председател на държавния съвет на Народна Република България.

 

 

© Милчо Касъров
=============================

© Електронно списание LiterNet, 21.01.2009, № 1 (110)

Други публикации:
Милчо Касъров. Опасни интриги. Бургас: Димант, 2008.