Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ГЛАРУС В КЛЕТКА"

Милчо Касъров

web

БАРАКИ

На северния бряг на малкия залив Ченгене скеле, десетина километра южно от Бургас, са накацали като пъпки върху нос десетина схлупени рибарски бараки, приютили няколко бараби. Там за пръв път ме заведе един мой пациент, комуто бях „изнамерил” диабет, според думите му. Той имаше лодка - стара, прогнила и без мотор - и влизаше на гребла на стотина-двеста метра навътре да извади някое кило попчета. Нямаше барака и държеше греблата и кепчето си за скарида в бараката на бай Атанас.

Бях дошъл с него не толкова да половя риба, колкото да поогледам местата и да си направя и аз една барака, или пък, ако ги продават евтино, да купя някоя, макар да знаех, че тези съборетини са незаконни. Все пак засега никой не ги закачаше, защото тези хора тук живееха и ако ги прогонят, щяха да ги обрекат на студ и глад, тъй като си изкарваха прехраната с риболов. Но не и бай Атанас. Той бе зидар и лятно време се запиляваше за няколко месеца по строежите из селата, изкарваше по някой лев, за да презимува. Живееше сам. Някога бил женен, но веднъж, като се върнал след неколкомесечен дюлгерлък из околните села, заварил вкъщи при жена си... комшията. Както си бил с бичкията на рамо и торбичка в ръка, се обърнал и си тръгнал. Минал направо през нивите към морето - бил решил да се дави. Като стигнал до Ченгенето, при бараките му харесало и се отказал от намерението си - защо да се погубва заради една жена? Добре, че нямали деца. Решил да се засели тук. Накрай буруна, на метри от морето, за няколко дни си построил къщичка - пет на пет метра, издигната от камък и вар. А камъни тук колкото щеш - кариерата на „Пътни строежи” е в съседство. Покрил я и заживял в нея заедно с котката си Цола. Заварихме го да седи до малко кюмбе и да подсмърча, защото времето бе хладничко. Бе около шейсетгодишен, но изглеждаше десетина години по-стар. Пушеше цигарите, палейки ги една от друга, а топла гозба сигурно не бе ял от години. На масата му се виждаха остатъци от хляб, обелки от прост салам „Камчия”, подправен с чесън, и преполовена бутилка червено вино. Бай Атанас бе пийнал и леко фъфлеше, но като стана дума за барака, рече: „Ами, ако искаш да ти продам моята! Гледай каква е хубава - и покрив си има - от най-висококачествена ламарина от варели. Капчица не пуска!” Искаше й двеста лева - почти една моя месечна заплата, но като се има предвид, че всъщност бе незаконна... Тогава видях в съседство едно чудно местенце. Някой го бе подравнил с багер - барака сигурно се канеше да прави. „Чие е това место? - попитах. „Един багерист от кариерата смяташе да прави тук барака, но го изгониха, защото го хванаха да краде нафта - рече бай Атанас. - И се отказа. Не е идвал три години.” Слязох да го разгледам. Обикаляме с моя пациент и той ме навива: „Дето ще даваш толкоз пари за тази съборетина, вземи си направи тук една барачка - по-евтино ще ти излезе.” Прав беше. Ама ми се щеше да е все пак законно. „Законно тук нищо не можеш да имаш, рече той - това е на брега на морето - нали знаеш, че на сто метра е забранено да се строи каквото и да е. Законно няма да дадат, затова давай незаконно.” Същата неделя с баща ми се заехме да оградим мястото (българинът първо огражда и после прави каквото и да е друго). Набихме десетина колчета, после насякохме бодливи клони от черна драка и ги нанизахме на коловете.

По едно време дойде бай Атанас, пак подпийнал, и като видя, че заграждаме, се развика: „Да се махате оттука, вагабонти такива, това място аз го пазя за един приятел - барака ще му строя!” „Чакай бе, бай Атанасе, не ме ли позна, аз съм докторът, нали онзи ден ми каза, че този човек се бил отказал?” Бай Атанас се опули, вгледа се в мен, позна ме и се спусна да ме прегръща. „Ама аз не те познах бе, докторе! Аз за тебе го пазя това място, барака ще ти строя!” Започнахме бараката. Само че не отгоре на подравненото място, а долу при дерето, землянка, вкопана в склона, та да е защитена от падащите камъни на кариерата. След седмица землянката бе готова - три на три метра. Повече не ни трябваше - колкото да събере надувната ни лодка и въдиците, две легла, маса, няколко стола и малко кюмбе. Стана идеален подслон за трима-четирима души! Отвън под сянката на бряста направихме маса и пейки, а до тях - огнище. През свободното си от риболов време засадихме няколко дръвчета, някои от които са живи и днес. Наричахме мястото на шега „ранчото” и често ходехме там с приятели да си хванем и опържим прясна риба. Почти всяка събота и неделя. Бай Атанас имаше навика да нарича домашните си животни на видни политически дейци. Старата му сиво-пепелява котка се казваше Цола. „Защо Цола бе, бай Атанасе?” „Ами и тя като Цола Драгойчева е стара, ама не умира.” Магарето си бе нарекъл Тошо, сещате се на кого, а прасето - Гошо, на министър-председателя. През зимата кучката на бай Атанас, Роза (Люксембург) роди две кученца. „Какво ще ги правиш тези кученца, бай Атанасе?” - запитах го. „Ще ги раздам на барабите по бараките - искат ги”. „А едното няма ли да го дадеш на мене?” - запитах неочаквано и за себе си. „Ще ти дам бе, докторе, как няма да ти го дам! Кое искаш?” „Женското, само че ще го държа при тебе”. „Ама как ще ги храня и двете?” „Аз ще нося храна”. На другия ден се завъртях към стола и готвачките ми напълниха една торбичка с мръвки, оставени от столуващите. Особено обилни бяха останките, когато имаше печена скумрия. Бай Атанас гледаше смаян това невероятно разхищение на храна, което разглезените пристанищни работници си позволяваха, и не се съмнявах, че след като му я оставех, си избираше някое по-запазено парче и след като го дезинфекцираше с леко припичане на жарта или пък с дълбока глътка гроздова ракия, си го хапваше сладко-сладко. Кучетата, не видели такова изобилие, плюскаха като за последно. Растяха хубави и едри. Бай Атанас нарече моето Анжела - на американската боркиня за равноправие на негрите Анжела Дейвис, а мъжкото - Черненко - на съветския президент. По-късно обаче трампи мъжкото за дамаджана вино. Когато Анжела поотрасна, ходеха с майка си в гората да ловуват. Щом чуеше шума на колата, тутакси пристигаше и радостно подскачаше около нас, ние я галехме по златистото кожухче, а тя сегиз-тогиз ни лизваше по ръката. От силната храна растеше едричка, не като майка си - изглежда баща й е бил едър пес от породата „улична превъзходна (подобрена)“. Най-много й се радваха синовете ми. Бяха направо влюбени в нея. Сега, като си помисля, това бяха най-щастливите години в живота ми. Бях трийсет и петгодишен. Родителите ми бяха живи, имахме си работа, печелехме сносно, имахме си жилище, кола, моторна лодка... Е, вила нямахме, но на ранчото бе дори по-хубаво и от вила - и землянката ни бе достатъчна. Имахме си умни и весели синчета... Бях полетял! Какво повече ни трябваше? Нямахме свобода ли? Майната й на свободата, ако ще спиш на улицата и стомахът ти е празен!

Някъде през есента, докато Анжела подскачаше весело край нас, наоколо се завъртя един пес и тя страхливо подви опашка. (Малка е още, рекох си.) После обаче се заиграха. Половин час по-късно жена ми се развика. Отидох, и що да видя? Анжела и онзи пес си вършат работата. Малка била, а? Отивам при бай Атанас и с бутилка бира го осведомявам, че ще става дядо. Той се пули, но отпива от бирата. „Хайде, хаирлия! - смее се той. - Ще си имаме пак кученца!” Месец по-късно бай Атанас ми се обажда на работата по телефона. „Идвай - вика ми, - докторе, спасявай кучето - искат да го убиват!” „Кой бе, бай Атанасе?” „Едни разбойници - ловджии с пушки. Било незаконно. Чакайте бе, викам им, то е на доктора, законно е, сега ще му се обадя от телефона на кариерата.” „Скрий го! - извиках. - Не го давай! След малко идвам!” Говореше се, че е започнала кампания за унищожаване на дворните кучета, но не допусках, че ще тръгнат по бараките край морето! Що за диващина! Да убиват кучета! Метнах се на колата и след десет минути бях там. Виждам бай Атанас да седи пред вратата на дворчето си и да плаче. „Къде е Анжела, бай Атанасе?” „Няма я вече Анжела - реве той - убиха я, хайваните с хайвани!” „Нали ти казах да не я даваш!” „Легнах до нея да я скрия, ама те ме изритаха. Махай се, викат, че и тебе ще застреляме!” „Кои бяха тези говеда!” - крещя, а бай Атанас сочи с ръка: „Едни бараби от селото - ловната дружинка. Водеше ги милиционерът Кочо. Той я застреля в главата с пистолета си, за да не се повредела кожата й. Продавали ги.” „Ама и кучето ли взеха?” - викам. „Взеха го!” Седнах до него и не усетих как сълзите ми потекоха - не само от мъка по Анжела - повече от гняв и безсилие. Защото не можех нищо да направя, не можех никому да се оплача, защото те, властниците, те държаха и ножа, и сиренето, те колеха и бесеха, и да се оплачеш някому, бе глас в пустиня! Тези ли бяха най-хубавите години в живота ми? Какво ни тежеше? Ето това!

В късната есен на 1985 г. кметът на Бургас придружавал в колата някакъв министър на път за Южното Черноморие и като минавали по шосето горе над Ченгене скеле, големецът се загледал към рибарските барачки, накацали като опърпани врабчета по камъните на заливчето и запитал, прекъсвайки прозявката си: „Абе, какви са онези бараки там?” „Рибарски хижички, другарю министър, хората ловят по някое кило риба, някои дори тук живеят” - отвърнал услужливо кметът (тогава го наричаха „председател на градския народен съвет”, защото „кмет” звучеше фашистко). „Че защо не си направят нещо по-свястно, ами така загрозяват гледката?” „Те са бараби разни, другарю министър, нямат пари, а и не е разрешено, нали знаете - сто метра от бреговата ивица...“ „А, да“ - сетил се големецът и задрямал, но кметът - не. Той извадил тефтерчето си и записал със ситни шизофренични буквички: „Бараките!!!” Един ден бай Атанас дойде в службата ми много притеснен и ми даде едно писмо от градския съвет, с което ме предупреждаваха в срок от един месец да премахна постройката и да напусна мястото. Всички получили такива писма и тръгнали да търсят начини за спасение, но отникъде не им обещавали помощ. Било заповед на кмета. Отидох в съвета и попитах, ако не си съборя бараката и не се махна, какво ще стане? Ще ти я съборим, казват, с булдозер и ще платиш за събарянето петстотин лева. Добре, но моето не е постройка, а землянка - как да я махна? И имам хубаво лозе - него пък защо да махам? Абе, лозето, казват, го остави засега. Имаме заповед да събаряме само бараките. Бре, мама му стара! Каква беля ни пати! Татко направо се поболя от притеснение - давай, вика, да събаряме, че иначе ще ни глобят, пък и може по партийна линия да ни накажат - току-виж, че ни изправили на някое събрание да отговаряме - ще станем за резил! Защо да бързаме, отвръщах му. Дай да изчакаме - може да ни се размине. Най-зян беше бай Атанас. Събореха ли му къщичката, оставаше навън като куче. „Дай - предлагам му - да ти издействам, една квартира някъде, сега си направо бездомник, а от „Социални грижи” дават такива квартири.” „Ама къде - казва - ще си оставя магарето? Свинята, хайде, ще продам, прасенцата - и тях, кокошките са две-три, ще ги заколя, ами магарето?” „Ще го продадеш - убеждавам го. - За какво ти е това магаре?” „Взех го като малко за едни прередени керемиди на покрив. Дружинка ми е - инак няма с кого дума да си продумам.“ След дълги увещания бай Атанас се съгласи да продаде магарето. Отидохме до кметството на Крайморие и му изкарахме удостоверение, че след полученото предупреждение фактически е бездомен. В „Социални грижи” потърсих една позната, която прегледа документите и каза, че имало свободна квартира в един блок в комплекс „Меден рудник”. Бай Атанас се съгласи, но при условие, че ще е на първия етаж. Болели го краката, та не можел да се качва. Има асансьор, убеждавах го, но той държеше да е на първия етаж. Може да го е страх от високото, помислих си. Взехме адреса и отидохме да видим квартирата. Беше в един от новите блокове, но в апартаментчето бе пълна мизерия. Освен маса, стол и едно легло, на което лежеше и кашляше вонящ на алкохол и урина побелял мъж, нямаше нищо друго. В другата стаичка положението бе същото, само дето мъжът го нямаше. Бил се преселил на два метра под земята. Бай Атанас хареса стаичката, а най му се понрави това, че имаше тоалетна с баня и даже топла вода. Щеше да си има вече човешки дом. Е, не много по-различен от неговия, но поне законен. Пък и ток имаше, а това беше много важно. Нямаше да ходи в сняг и студ до горичката да събира клони за печицата. Отидох с колата да пренесем най-необходимия му багаж. Бай Атанас по едно време ме пита: „Абе, докторе, дали не можем да закараме и магарето там? Ще го вържем отзад за колата, ти ще караш бавничко, а то ще подтичва.” „И да смахнем катаджиите? Знаеш ли каква глоба ще ми одрусат, ако видят, че влача магаре?” Бай Атанас се смее - майтапял се уж. Целуна той магарето Тошко по топлата муцуна, то от своя страна го джвакна с меките си джуки и се разделиха без повече нежности. Утре щял да дойде да му търси купувач. И за сто лева щял да го даде, ако се появи някой, ама най искал да намери човек, който да му го гледа през зимата, а напролет да си го вземе пак. „А къде ще живееш бе, бай Атанасе, ако ти съборят къщичката?” „Пак ще си я направя” - отвръща. След десетина дни отиваме с татко да проверим какво е положението, започнаха ли вече да събарят, и виждаме, че нищо не е пипнато. Един от съседите, бай Митьо, имаше най-хубавата къщичка сред нас - голяма, двустайна, тухлена, с европейски керемиди. Ходил в съвета и ги убеждавал: „Престъпление е да събаряте нещо готово - вземете го и го използвайте - хижа за риболовните ли, наблюдателница ли, нещо по екологията ли, но не събаряйте къщичката - знаете ли колко труд съм вложил, да не говорим за парите. Даром ви я давам!” Не, щели да я съборят. Такава била заповедта на кмета. Загрозявала гледката. „Абе как ще загрозява, елате да видите каква е кипра, какви дръвчета съм засадил наоколо, а докторът какво лозе има - образцово! Какво ще стане, като ги съборите? Развъдник на змии и пустош - сега всичко е облагородено!” Да, ама било частно. А частната собственост не бива да се поощрява, напротив, трябва да се ликвидира. Ето, това е цялата работа! Да няма частно. Само социалистическо. А частната собственост е остатък от капитализма. Срещу нея трябва да се борим с всички средства. Дори с варварско разрушение! След някой и друг ден получихме второ предупреждение да събаряме, ако не - 500 лева глоба и отделно за събарянето. Срок - до 30 януари. Като видях, че нещата вървят на зле, казвам на татко, то се е видяло, че няма да можем да останем, ами давай да събаряме. Беше януари, а студът - на квадратчета.

Отиваме на ранчото и виждаме, че коминчето на бай Атанас пуши. Влизаме с татко и го заварваме заврял ръце в кюмбето, а вътре студ! Гледаме го изумени. „Какво правиш тук бе, бай Атанасе, нали си имаш квартира?” „Нямам вече, докторе, изпъдиха ме.” „Кой те изпъди бе, бай Атанасе, защо?” „Ами... съквартирантът ми, онзи вагабонтин (всеки втори човек за бай Атанас беше вагабонтин), взел, че се оплакал на „Жилфонд” и те дойдоха и ме изпъдиха.” „Защо бе, бай Атанасе? Какво си направил?” Съжалил бай Атанас магаренцето, не го продал, а го завел в „Меден рудник”. И за да не го откраднат циганите и да го направят на луканки, взел... че го вкарал в апартамента. Върнал се по едно време съквартирантът му подпийнал и влязъл да пусне една вода и... едва не получил удар. В банята - магаре! Изкрещял ужасен, защото помислил, че е дошъл рогатият да го прибере, а бай Атанас взел да се смее. Това най-много ядосало човека и той оттам - направо в „Жилфонд”. И понеже в наредбата за ползване на жилището, закачена в рамка на стената, имало специална точка да не се внасят домашни животни и ги изброявали: зайци, кокошки, кучета и прочее, ама за магарета не ставало дума, бай Атанас решил да се възползва от пропуска в наредбата и вкарал Тошо в банята. „Ти затова ли искаше да си на първия етаж бе, бай Атанасе?” - смея се. Смее се и той, смее се и татко. Ама хич не ни е до смях, защото той пак е без дърва, ходи всеки ден до гората за някой сух клон, а после цял час го реже с бичкията. Ден за ден. Такава бе философията на бай Атанас. Защо да събира дърва, че ако вземе да пукне, някой друг да ги изгори? „Ами вие какво правите в това студено време тука бе, докторе?” „Дошли сме да събаряме землянката” - казвам. „Вие сте луди! - вика бай Атанас. - Как ще събаряте такова хубаво нещо!“ „Няма как - отвръщам, - второ предупреждение получихме - глоба 500 лева, че и отделно за събарянето.” „Мръсни вагабонти комунисти!” - пули очи от яд бай Атанас и чак слюнки хвърчат от устата му. Ако знаеше, че и аз съм комунист, нямаше да ме погледне. Не му казвах. Срам ме беше. Качихме се с татко на покрива на бараката, спогледахме се тъжно, сякаш се канехме да копаем гроб на близък човек, и започнахме. Махнахме стъклопластовите плоскости и се показаха дъските. Плюх ядно встрани, изпсувах наум и държавата, и партията, и оправията ни и ударих лоста в цепката, после натиснах. Дъската жално изпищя и се надигна сънена. Отново ударих и натиснах. Още един стон. Татко стоеше отстрани и гледаше. Обърнах се, за да не види, че сълзи се спускаха по бузите ми и замръзваха по заскрежената ми брада. После закъртихме стените. Тухла след тухла, с такава грижа и любов зидани от нас и после измазани и белосани. Със собствените си ръце рушахме плода на своя изнурен труд. До вечерта кипрото бунгалце беше купчина тухли, от едната страна гладко измазани, а от другата - с капчици сълзи.

Бай Атанас стоеше на високото и наблюдаваше разрушението. Вероятно гледката е била апокалиптична - китното ранчо се бе превърнало в купчина развалини, а на мястото на бунгалото зееше черна дупка, сякаш е било изтръгнато сърце. Облагороденото кътче край морето, грижливо поддържано, обграждано с любов, дарило ни толкова радости през годините, се превръщаше в пустош, в змиярник и руини. По заповедта и каприза на управниците! Малко след това получихме ново писмо от съвета - да премахнем и лозето. И пак - срокове, глоби... Отидохме с татко, взех от бай Атанас един остър тарпан, с който сечеше черната драка, и проклинайки кмета, министъра и всички останали копелдаци, започнах да сека до корен разкошните лози. Сърцето ме болеше. Какво лозе беше - за чудо и приказ! Идваха дори от далечните бараки да им давам пръчки! Бе зима и лозите спяха. Ако беше пролет, щяха да плачат. Лозите плачат, не знаете ли? Напролет, по Трифон Зарезан, плачат от радост, когато ги зарежеш и заложиш нови плодни пъпки. Есенес плачат с кървавочервен сок, когато отрежеш натежалите гроздове. А когато ги режеш до корен, сигурно биха плакали като деца. Добре, че не го видях. Лозите още спяха. Не видяха и моя плач. Години след това, когато отново добих куража да се върна на това място, някои от подложките, върху която са били присадени лозите, бяха още живи, пуснали неколкометрови лозини. Наведох се да ги погаля, но те се свиха боязливо - не ме познаваха или... още ме помнеха - човекът с тарпана! Казват, че растенията помнят този, който ги е посадил и се грижи за тях, радват му се и го даряват със зелена енергия. Сигурно затова ми беше толкова хубаво, когато минавах през тунела от зеленина и галех с ръка големите като длани листа. Те ме докосваха в отговор по лицето и ми беше така хубаво... Повече не стъпнахме на ранчото. Впрочем веднъж ходихме - бай Митьо комшията ми се беше обадил по телефона, че бай Атанас бил зле. Отидох и го прегледах - имаше бронхопневмония. Качих го в колата и го закарах в Белодробната болница. Помолих колегите да го подържат там възможно по-дълго, защото в тази люта зима без дърва... Държаха го близо два месеца. Когато слънцето взе да припича и тревицата да зеленее, той сам пожелал да го изпишат. Веднъж през есента отидохме да го видим. Всички бараки по брега бяха съборени, с изключение на неговата. Той тъкмо беше обрал лозенцето си и бе смачкал в каца черната като отрова алжирка. Бе наченал виното още непрекипяло - беше си надробил в една купа хлебец, залял го бе отгоре с шира и обядваше. Изглежда, че вече бе започнало да „хваща”, защото бай Атанас петлявеше езика: „Защо не минавате вече бе, докторе? Сам самичък съм тука, няма с кого една дума да си кажа!“ „За какво да минаваме, бай Атанасе, да гледаме съборетини ли? Мислиш ли, че ни е лесно? Десет години от живота си дадохме да облагородим това място, а сега, гледай на какво прилича! Циганите изпотрошили клоните на черешата и бадема, защото ги мързи да се качат на дървото, отсекли борчето, сигурно да го продадат за елха, откраднали железния капак на кладенеца, хвърляли камъни вътре, палили огньове и пекли миди, хвърляли черупки... Така ли беше? Бяхме го направили райско кътче! А виж го сега!” Бай Атанас клатеше глава като кон-тикнефез и гледаше съсредоточено в паницата с винена попара. „Мамка им и комуняги! - промълви. - Да бях по-млад, щях да хвана гората!” Следващата зима бай Атанас не можа да преживее. Когато стегнал студът, тръгнал да отсече пак някое дърво за печката. Паднал, лежал дълго в снега, едва се прибрал, легнал болен и едва след няколко дни комшията Митьо, който дошъл един ден, сварил бай Атанас да бере душа. Потърсил ме, но съм бил в София. Повикал Бърза помощ, закарали бай Атанас в болницата, но измъчената му душица не издържала повече на този кучешки живот и предала Богу дух. Къде бил погребан, никой не знаеше. Така си отиде от този зъл свят барабата с душа на бохем, нашият приятел бай Атанас - самотникът-несретник, който така и не разбра защо се бе родил. Бог да го прости!

 

 

© Милчо Касъров
=============================

© Електронно списание LiterNet, 29.05.2009, № 5 (114)