Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРАДЦИТЕ НА КАТАФАЛКАТА

Мирослав Христов

web

Крадците на катафалката избягваха да отговарят на въпроси, свързани с престъпления, извършени от самите тях. Те само подхвърляха шеговити реплики към седналата срещу тях дознателка.

- Тогава преминахте на дясно, нали? - продължи да упорства тя, макар да й личеше, че вече не си дава сметка защо говори. Очилата й бяха запотени и тя си припомни чувството, което изпитваше, когато се намираше в сауна. Пръстите й заиграха нервно с една химикалка, която им беше на разположение.

- Не знам, но сега май ще преминем на тясно - отвърна единият от тях и докато се усмихваше, се зачуди какъв ли щеше да е животът му, ако беше станал полицай.

Той беше по-високият и по-възрастният от братята крадци. Имаше мустаци, които се сливаха с бакенбардите му, носеше старинно пенсне, по-скоро за украса, отколкото за някаква друга цел.

- Позволете ми един последен въпрос - каза изнервено седналата срещу тях жена, която в случая продължаваше да играе ролята на дознателка.

- Добре, но нали няма да е като в криминалните романи. Не ми харесва, че там добрите винаги обират ларвите - отвърна другият от крадците, който носеше гордо на главата си синкаво бомбе.

- Въпросът ми е следният... Вие ли сте Крадците на катафалката? - продължи тя.

- Разбира се, че сме ние. Нима някога е имало съмнение? Ние сме крадците и се гордеем с това - отвърна този с бомбето.

- Но нямаме къдрици - продължи да дразни с чувството си за хумор другият.

Приятната на външен вид жена се изпъна на стола си, изгледа ги изпитателно и каза:

- Проблемът е, че преди около месец при нас пристигнаха мъж и жена, които твърдяха абсолютно същото. Това обърка някои от колегите ми. Те не знаеха на кого да вярват - на вас или на тях. Вече ще ви е много трудно да се идентифицирате.

- Не може да бъде! Кали и Ребро са ни спретнали номер - каза по-големият и се обърна към брат си. - Чу ли това, Песоглавец? Какво безсрамие! Предателство. Корабокрушенство!

- Те ще си заслужат нашето отмъщение, по-големи ми братко! По броя на зъбите, изпопадали на земята, те ще разберат веднъж завинаги кои са истинските крадци, тоест... аз и ти. Двамата заедно - каза Песоглавецът, след което нагласи бомбето си така, че да му стои още по-добре.

- Трудно ще преглътна обидата. По всичко си личи, че съдбата ни изпраща предизвикателство - отвърна по-големият, придавайки си огорчен вид. После прокара нервно пръстите си из своите мустаци, а очите му търсеха разрешение на новоизникналото предизвикателство.

- Те ще си платят. Разбираш ме, нали? - каза тогава брат му.

- Млъкнете и двамата! -извика дознателката, която изглеждаше все по-изнервена, сякаш кипеше от стаена сексуална енергия. - Аз знам кои са истинските крадци!

Двамата мъже я изгледаха похотливо.

- Мда, слушаме те - каза Песоглавецът.

- Какво искаш да кажеш? Нима се съмняваш, че това сме ние. Знаеш, че ние откраднахме катафалката по време на собственото си погребение. Или може би погребения... Не знам как е по-правилно... - каза по-големият брат.

- Знам, че това сте вие, но жалкото е, че никой друг вече не ви вярва, заради случилото се преди месец. Уморих се да се застъпвам за вас всеки път, а и имам на главата си съвсем други притеснения - каза тя.

Крадецът с бомбето се усмихна и каза:

- И това само заради скапания номер на Кали и Ребро. Какви шарлатани! Плазмодии! Гущери крилати... Беззъби квачки... Птеродактили!

- Млъкни! Не е това причината - прекъсна го дознателката.

Крадците се изненадаха от промяната в гласа й и забелязаха в изражението на нейното лице особен вид очарование, което ги смая още повече. Те наостриха уши, за да чуят какво следваше да им каже, а то бе следното:

- Те просто вече не вярват на никого.

Това още повече изненада двамата братя и те вече със сигурност нямаха представа какво наистина се случва и за какво говори седналата срещу тях жена.

- Чакайте малко. Как е възможно това? Че кои са всъщност те? Твоите колеги ли? - попита изумен по-големият крадец.

- Не - отвърна тя и след миг мълчание продължи. - Те са нашите изгубени надежди... нашите второстепенни роли... обувките, които болезнено притискат краката ни. И всичко друго... за което, ако си помислите, бихте усетите тъпа болка в корема.

След тези думи тя сведе поглед към пода, свали очилата си и ги избърса прилежно с кърпичка. Двамата братя се изгледаха, но този път сякаш си припомниха нещо много важно. Нещо, което преди време е имало значение за тях, но е било забравено, най-вероятно от лекомислие или нещо друго подобно на лекомислието.

- Ако докажем, че ние сме истинските крадци, ще повярват ли всички, така че вече да няма и капка съмнение в това кои сме ние в сънотворната действителност? - попита Песоглавецът и се изненада от сложната подредба на думите си.

- Трудно е да се каже, че това е напълно възможно, но бих ви посъветвала нещо. Трябва да изоставите арогантното си поведение, защото, ако продължавате в същия дух, твърде вероятно е да се окажете без социално прозвище. Може да се превърнете просто в Двамата братя и тогава всички ще забравят, че сте съществували. И помнете - вече са ви нужни безупречни доказателства - каза тя и по всичко личеше, че това са последните й думи, тъй като стана от стола и излезе от стаята, без дори да каже „Довиждане”.

На няколко километра от участъка, в който се проведе т.нар. разпит, се намираше Мостът на давещите се. Там, между две групички чужденци, които снимаха реката и давещите се в нея, се намираха Кали и Ребро. Кали беше по-малката сестра на Ребро, който често използваше този факт, за да я поучава за щяло и нещяло. Това въобще не се харесваше на Кали, но тя се стараеше да прикрива раздразнението си. Всъщност Кали въобще не беше глупава и брат й много добре знаеше това, но въпреки това той не преставаше да й натяква, че трябва да се вслушва в съветите му. Ребро беше чернокож и имаше красиви зелени очи, а сестра му приличаше по-скоро на мулатка. Беше ниска на ръст и имаше изящна права коса, което можеше да бъде повод за завист от негова страна. И така, докато Кали си провесваше крака от моста, а Ребро се чудеше дали облаците имат форма на костенурка или на еректирал пенис, зад гърба им се появиха двамата братя.

- Мислехте си, че ще ни изиграете? Разбрахме всичко. Представили сте се за нас в участъка - каза нервно по-големият и размаха пръста си заплашително.

- За какво говориш? - попита го Кали, преигравайки с тоналността.

- По-спокойно, сестро. Не бъди невъздържана - въвлече я в поучение брат й.

- По-глупаво нещо не бях чувал... Бях... - каза крадецът с бомбето и се замисли.

- Вие сте напълно луди, ако си мислите, че сме се опитали да ви изиграем. Какъв е смисълът да го правим, при положение че ние имаме собствена роля - каза Ребро, а сестра му през това време гледаше виновно в земята.

- Хайде. Не е нужно да злорадствате зад гърба ни. Вие отдавна искате да сте на нашето място. Винаги сте желали да бъдете Крадците на катафалката, а не прости свидетели на случката - продължи Песоглавецът.

- Може да сме само свидетели, но това не ви дава право да се смятате за по-важни от нас - отвърна Ребро. - Именно затова го направихме. За да разберете, че всеки може да бъде крадец, а не само свидетел. Дотегна ни от вашето високомерие и решихме да ви скроим номер.

- Когато аз и брат ми откраднахме катафалката, никой не ни броеше за живи. Да не забравяме това. Заради вас в момента не ни вярват, а така ми се иска всичко да си е по старому - каза по-големият.

- Пряката ни реч май ви идва в повече - допълни брат му.

- Да вървим - каза Ребро и те тръгнаха надолу по реката.

Четиримата вървяха мълчаливо, като единствено Песоглавецът се опитваше да каже нещо, но винаги стигаше до първата буква на първата дума от първото изречение, което уж предстоеше, а след това изоставяше започнатата “мисъл”. Кали изглеждаше леко притеснена, а Ребро си даваше вид, че нищо не го тревожи. Когато слязоха до брега и постояха известно време, без да говорят, Кали се обърна с гръб, свали обувките си и се загледа към хората в реката, които работеха като давещи се. Всички те изглеждаха по един и същи начин. Изражението на лицата им сякаш казваше: “давя се, но хич не ме притеснявай”. Горе на моста чужденците продължаваха да снимат и да наблюдават с нацистко любопитство.

- Ще работя като удавник и ти не можеш да ме спреш - обърна се Кали към своя брат. - Започвам.

- Прави, каквото искаш. Аз вече ти казах, че нищо няма да спечелиш, а освен това може и да настинеш - отвърна Ребро. - Предполагам си чувала за студената болест. Виждал съм болни от нея и повечето от хората бяха работили като удавници.

- Няма значение. Ще ми мине - каза решително Кали. После съблече дрехите си и влезе в реката. Чужденците моментално започнаха да правят снимки на новия „удавник”.

- Сестра ми е толкова глупава. Но ще порасне и ще разбере - анализира ситуацията Ребро.

Двамата братя наблюдаваха случващото се от разстояние и без особен интерес. След като Ребро остана сам, те взеха по няколко средно големи камъка и ги захвърлиха по него. Един от тях го улучи по крака и той извика по-силно отколкото бе необходимо с надежда да предизвика у тях съчувствие. Крадците на катафалката го изгледаха презрително, след което се обърнаха и започнаха бавно да се отдалечават.

- Щяла да разбере... Безмозъчен. - каза Песоглавецът. - Нея си я бива.

- Да... - каза другият, а след малко продължи: - Знаеш ли... Омръзнало ми е от удавници и прости свидетели. Не разбират ли, че няма друго решение, освен да крадеш от смъртта. Истината е, че невинаги си способен на това, но веднъж започнеш ли, вече не е необходимо да подскачаш като жаба около собствения си гроб.

Те продължиха своя път, а по-големият брат засвири с уста известна мелодия и започна да се движи с танцувална крачка.

 

 

© Мирослав Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2008, № 12 (109)