Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АПОГЕЯТ НА СЛОВОТО (ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ПОЕЗИЯ И ПУБЛИЦИСТИКА У ХРИСТО БОТЕВ И ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ)

Марияна Георгиева

web

"Ботев има сакраментално,
свещено отношение към словото,
към думата и издуманото"

(Жечев 1976: 75).

Късното българско възраждане преобръща основните словесни комуникативни модели. Словесното действие, адресатът, чуването от нормални компоненти на всяка устна комуникация се превръщат в поетически проблем на литературата, която започва постепенно да доминира над устното слово. Трансформациите в прагматичните характеристики на словото са предизвикани от най-голямата обществена и културна промяна през този период - регионалната читателска аудитория започва да се превръща в национална.

С възхода на просвещението и книгопечатането възрожденският човек напуска своя дом и излиза на Мегдана, за да чуе юнашката песен (вж. Ботевото "На прощаване"). Драматичният акт на напускането през 60-70-те години на 19. в. е равен на цял един 18. в., в който философите и публицистите на Просвещението подготвят идейно Великата френска революция (в своята "Оптимистична теория за българския народ" Иван Хаджийски справедливо го оценява и като "демократизуван" и свързан с борбите за църковна независимост и за национално освобождение (Хаджийски 1984).

Българското възраждане по свой начин усвоява идеята на Хердер и щурмерите за народностните култури и правото им на различност. Така, освен че идеализира фолклора и родния език, то формира аудитория, отворена за внушения, свързани със самочувствието на отделната личност, социалната група и народността като цяло. Сам Славейков смята идеята за народността за основна в потока на разнообразните влияния, които "поглъща" нашата възрожденска действителност и се стреми да приобщи читателите си към нея: "Народността е едно съсловие от хора, които са связани помежду си по язика, по произхождение, по нрави, по някои си общи нравствени качества, по една обща симпатия, по същите стремления, по същите желания, за да имат едно исто управление" (Славейков 1867). Но наред с идеята за народността през 60-70-те години на 19. в. в българския възрожденски печат са появява нова тенденция. Както просветителите от 18 в. оценяват изключителната роля на личността, така и нашите възрожденци се стремят да възпитават българите в уважение към своите духовни първенци. Появяват се преводни и оригинални материали за свободата на личността и правата и задълженията Ј да се труди за доброто на народа си. "Особена длъжност на печата е да се старае, за да удържи почитанието на всяка личност в силата си и да стане ненарушима догма, която има длъжност за всякого без изятие. С примерът си и с ежедневното си работание, печатът може да направи цял народ да се научи и да навикне да почита личностите, с което печатът много помага да напредне всяка свобода и с това да добие най-голяма заслуга за напредъка на този народ, за който ся касае"1. И във възрожденския вестник викът и надеждата на Бетховеновата опера на свободата "О, свобода, върни се пак при нас" започва да звучи с особена сила, присъединявайки тежненията на българите към освободителните движения на целия европейски 19. век. А Славейковият вестник "Македония" също като непокорния Жан-Жак Русо заявява: "Свободата е природното и неотменно право на всякой человек" (статията "Кога и как са спечелени новите свободности"2). Така основният инструмент за моделиране на общественото съзнание през Възраждането - словото, започва да отчита промените в своя адресат. От колективно възприеман вестникът започва да се чете и самостоятелно с всички особености на индивидуалния комуникативен акт.

А при възрожденския комуникативен модел точно противопоставянето и приближаването на поезия и публицистика отразяват сложното взаимодействие между личността и обществото. Изследователите справедливо отбелязват "публицистичността" на възрожденската поезия и "поетичността", художествеността на публицистиката (не е случаен триумфът на "граничните", преливащи се жанрове - фейлетонът, памфлетът, пътеписът, дори и писмата (Леков 1984: 28; Леков 1993: 52).

Доказателства затова как Словото (както и да присъства думата в многобройните си значения и различен контекст - дума, думане, глас, молитва, памет, слава) променя функцията си, за да даде израз на върховна емоционална и интелектуална енергия, дава поетическото и публицистичното творчество на Хр. Ботев и П. Р. Славейков. Номинативността на словото в техните текстове отстъпва пред експресията. Словото намира нови значения, прибавя към своята мощ и силата на надезикови, прозодични фактори - жест, мимика, интонация). Свръхизразителността (жестовостта) става възможна точно защото епохата на Възраждането е закодирала в лирическия (публицистичния) Аз модела на осмисляне на творбата чрез нейния творец, който се самопредставя като народен водач. Публицистичният образ в не по-малка степен носи пристрастието, личната ангажираност, мисионерското съзнание на своя автор.

Ботев и П. Р. Славейков, принадлежащи към различни творчески генерации, с творчеството и живота си удовлетворяват острата необходимост на възрожденската епоха от универсални, свръхнадарени и многостранно реализиращи се личности. "Прозата на Ботев е част от поезията му ... те са от един духовен порядък" - твърди Енчо Мутафов в книгата си "Двуизмерният човек". С не по-малко основание бихме могли да твърдим, че и поезията на Славейков се родее с публицистиката му, че публицистичният образ, който той и неговите сътрудници създават на страниците на "Гайда" и "Македония", носи мотивите на "Не пей ми се", "Жестокостта ми се сломи" и "Изворът на Белоногата". Публицистичното и поетичното наследство на двамата големи творци разкрива един истински апогей на словото през възрожденската епоха.

Ботев - с гениалния си усет към словото - увенчава възрожденската литература точно с разрушаване на създадените традиции. Достоверният факт, на който толкова много държи възрожденската литература в публицистиката, придобива многозначност, с поетическа метафоричност: "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, главата си на бомба и пак ще изляза на борба със стихиите";

Кървава да вдигна напивка
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея,
що любя и защо милея.

("До моето първо либе")

Публицистика и поезия сякаш се създават по сродни механизми - толкова е близко въздействието им. Несъвместимостта на думите (за нормалното съзнание "кървавата напивка" е невъзможно словосъчетание, както и въпросното "превръщане" в цитираното писмо) внушава сакралния акт на вричането, както невъзможното "превъплащение" не оставя у никого съмнение в решимостта на обреклия се. "Словото не е отделено от лирическия говорител (бихме могли да добавим, че така е и в публицистиката) като готов, вече подреден продукт, отчужден от неговото преживяване - по-скоро то е самото това преживяване" (Кьосев 1990: 81).

Ботев осъзнава свръхвъзможностите на словото глас да въздейства на различни адресати. Затова неговите стихове винаги имат определена насоченост - майката, майката - родина, брата - родния и по съдба, лъжепатриота и страхливеца в механата, народа. Могъщото слово глас покрива цялото поетическо пространство и с категоричния императив на лирическия аз желае да внуши своята истина за робската участ, за срамния страх, за страшния път, който предстои: "Кажи им майко да помнят" ("На прощаване"); "Я надуй дядо, кавала!" ("Хайдути"); "Вдъхни всекиму, о Боже, любов жива за свобода" ("Моята молитва"); "Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?" ("Елегия").

Атанас Далчев се опитва да разкрие тайната на могъщото въздействие на Ботевия стих и открива, че ударението пада върху всяка дума, че няма силна и слаба дума и ритъмът се определя не от сричката, а от думата. Далчев е почувствал, че изключителността на Ботевия лирически герой се внушава не само чрез издигането му над личното, не толкова чрез свръхчовешката саможертвеност, колкото във величавата сила на словото глас. Всъщност в Ботевата поезия (за разлика от публицистиката му, където звучи, ядно се присмива, обвинява и призовава един глас - гласът на автора) звучат различни гласове, които, противопоставяйки се един на друг, раждат нови "митотворчески" (както ги нарича Е. Мутафов) значения.

Гласът на гората се противопоставя, отрича омайната отровна песен на либето - сирена, с която то иска да върне българския Одисей на острова на дома, на любовта, на личното. Безсилен е прекрасният глас на родната сирена. Одисей отдавана се е привързал към мачтата - борба, и бърза към нещастната родина Пенелопа. (Подобни асоциации, но с обратен знак поражда и фейлетонът "Политическа зима"). Дори лишеното от емоционална сила местоименно наречие там, придружено от многоточието ("Там… там буря кърши клонове"), се превръща в реалия - апокалипсис на желаната и очаквана буря - борба, където смъртта е живот, а гробът - безсмъртие:

Там… там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец,
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка.

Художествените образи на народния "исполински" глас и на "пеещата" огнедишаща гора - народ, срещаме и в друг възрожденски текст - този път публицистичен. Става дума за известната Славейкова (и на Светослав Миларов) статия "Двете касти и власти", излязла в бр. 18 от 25 юни 1872 г. на в. "Македония" и превърнала се в негова лебедова песен. Статията е важно свидетелство за това как "просветителят", "вдъхновеният борец за национално признаване и църковна независимост" достига до изводи, сходни с тези на "революционера Ботев", изразени в неговата статия "Решен ли е църковният въпрос?" (Ботев 1871). Изводите в "Двете касти и власти" са изречени от публициста с образност, дълбоко родееща се с тази на "До либето ми" - поредното доказателство за общност на публицистична и поетическа образност на двама големи творци с близка чувствителност по съдбовни обществени проблеми: "Един исполински глас се издава всред стихиите на българския народ… В този глас се заключава идея висока и благородна идея, пред която има да станат жертва всичките гнили и противонародни стихии. Ей, българският народ - нека добре размислят върху тази дума, е като огнедишаща гора, която работи издайно и на която не е дошло време да избухне". Само половин година по-късно същият мотив за народния глас, но този път за страдащия и безпомощен глас на народа, ще върне тъжното изгубено поетическо вдъхновение на Славейков - "Жестокостта ми се сломи":

И вслушах се… и близо и далеко
все пак тоз глас: "Ах, помощ иде ли?"
Въздъхнах аз и само толкоз рекох:
"О, спи ли Бог? О, Бог не види ли?"

Печалният възглас на Славейков рязко контрастира на гневното Ботево обвинение към неистинския бог ("А в неволя си зарязал / мойте братя сиромаси"), но и двата стиха носят обвинението за продължаващата робска неволя на българския народ.

И Ботев, и Славейков имат пълното съзнание за силата и възможностите на словото, за неговата способност да извисява духовете, но и да ги потъпква. Неслучайно Ботев нарича своя вестник "Дума". Затова в редица техни стихове и публицистични творби се наблюдава скритият или по-явен конфликт между думата-слово, носеща големия смисъл на борбата, и "думането", празните приказки, изречени от лъжепатриотите. Противоречието между "думата заветна" и "хорските укори" ("Делба") поражда редица текстови и метатекстови значения, които заслужават да бъдат изследвани не само в "Делба" и не само при Ботев. Те пораждат сложни въпроси за неразбирането и самотата, с които Ботевият и Славейковият (срв. "Не сме народ" и "Не пей ми се") лирически герой е принуден да се бори и сред които живее. Мотивът за света като кръчма, в която в пиянство избуяват лъжепатриотизмът, лицемерието и лъжата, сближават поетичния текст на "В механата" с фейлетона "Политическа зима". Темата за празнословието, лъжепатриотизма и неразбирането дълбоко вълнува и Славейков в редица негови публицистични материали, но най-близо до чувствата и настроението на Ботевата творба "В механата" е "Гроходски химни", което излиза във в. "Шутош" близо година след бр. 52 на "Независимост".

Затуй напредваме кат рак
с таквизи патриоти,
и дето стъпи техний крак
там никнат идиоти.

На празното патриотарство Ботев - поетът и публицистът, противопоставя словото - дело, равно по значимост с пролятата за свободата свещена кръв: "…Причината е тая, че както за всяка отделна личност, така и за цял народ въобще, преди всичко е потребно такова условие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас даже е проляно немалко количество кръв и мастило" (Ботев 1976, т. I, II: 40).

Кръв и мастило се съотнасят така както дело и дума. Диалогът (често и спорът), който думата и делото водят, е характерна черта на възрожденския печат, особено в края на 60-те и началото на 70-те години на 19. век. Славейковият в. "Македония" не прави изключение. Интересно е да бъде изследвана една от Славейковите статии, за да бъде показан механизмът, който Славейков използва, създавайки публицистичния образ на възрожденската действителност. Той използва антиномията и единството на слово и дело. Една от многобройните добри статии във вестника, които и днес могат да послужат за образец на блестяща журналистика, е "Как отиваме" (бр. 10, г. II). Тя притежава най-характерните черти на цялото публицистично творчество на Славейков. По засиленото си емоционално-образно начало и оценъчност от съвременна гледна точка тя се приближава до есето. Оценъчността, въплътена като лично отношение към разглеждания проблем, е една от същностните черти на Славейковата публицистика. В статията "Как отиваме" личната оценка присъства на всички нива от структурата. Откриваме я още в постановката на основната теза, "че никой народ не може да стане просветен и могуществен, когато тойзи народ не рачи това". Оценъчността е изградена чрез подбора на фактите и се откроява ярко в аргументацията на основните постановки. Авторът обобщава своя личен опит като книжовен деец и известните му многобройни случаи на бързо пропадане на вестници и на неиздадени книги в резултат на общата апатия към народното образование. "Нека повторим да изкажем напълно недоизказаната досега истина, че нашата читающа публика, самата наша интелигенция не е още проникната с правата идея за народното образование и самите, за които можем да кажем, че са колко годе проникноти и те са зели егоизмът за общо начало." Този извод е подкрепен както от логически аргументи, така и от емоционални. Славейков посочва факта, че в България съществуват поне 20 000 читатели. Сам по себе си броят на читателите би трябвало да бъде гаранция за добре развита книжовна дейност. Но на това обективно обстоятелство авторът противопоставя серия от риторични въпроси, на които сам дава песимистичен отговор: "Но кажете сега какво сме предприели? Какви действителни предприятия сме показали за книжовността на тези елементи, които разнасят и разпространявт просвещението? Ах! Трябва ли отговор за това?! Никъде и нищо важно още не е излязло на свят, не ще да излезе с подпомагане на нашите съотечественици и читатели, ни един писател или книжовник от нашите до днес не е пристигнал още с трудът си нито вода да изкара за пиене, ни хлябът си да заслужи. Особено периодическите ни списания, вестниците ни са най-вече краткодневни, щом се родят, и ето пред общата апатия и общата флегма скоро ся вкостяват и падат в гроб". Примерът е показателен за преливане на емоционалното и рационалното начало в статията. Риторичните въпроси - 12 на брой, създават "вътрешно-монологична диалогизация"3 (Стюфляева 1986). За въздействието на статията свой принос има и спираловидната композиция. Една и съща теза се поставя във всяка нова част на творбата, изразява се с по-силни изразни средства и се доказва с нови, градирани по въздействие аргументи, докато се стигне до публицистичната поанта.

Пример: В I част теза: "За зла чест, дето се показва, ние още нямаме в смисълът на душевното ни просвещение…"; аргумент: "вестниците ни най-вече са краткодневни - щом се родят, ето пред общата апатия и общата флегма скоро ся скостяват и падат в гроба".

II част теза: "…Самата наша интелигенция не е още проникната с правата идея за народното образование……"; аргумент "… И пак всяка община и глуха и мъртва, както си е била вчера и онзи ден, всичко лежи в блатото на намеренията, един дреме, други спи и тъй проспиваме живота си, всички заспали, вечно заспали!"

III част теза: "Нашите потомци с тъга и почудование ще четат какво втората половина на ХIХ столетие судбата на българските писатели не е била освен борба и мъки, трудове и чемери"; аргумент: "За оплакване е това състояние, когато частните лица на един народ смотрят идеята на народната будощност, като нещо, което се не касае до тях".

Всяка следваща теза се явява и като извод от предходните аргументи, извлечени от сериозни обобщения на фактите от действителността.

Към края на статията се стига до публицистична поанта, изразена чудесно с алегоричен приказен елемент: "…Ако вървим все тъй, то на попитванието си "Как отиваме?", никога не би могли да дадем друг отговор от онзи, който дал гарванът, когато го попитали: "Как ти отиват Галуне, децата? Колкото отиват, рекъл той, все по-черни стават!". Сравнението с "племето, което едно време е избавило Рим с патриотически крякания" и "се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията" от Ботевата "Политическа зима" се налага само. Статията "Как отиваме" кореспондира успешно и с "Не пей ми се", където проблемът за разминаването между думи и дела, за безразличието към словото е основен:

Народ, който глух на песни остава,
глуха вечно за него е и слава.

Въпреки обвиненията на двамата творци към сънародниците им за безразличието те имат съзнанието за безсмъртието на словото. Ботев знае, че пътят към безсмъртието и славата минава през словото, че самото то е безсмъртие. Героят няма гроб, но за него има песен, тялото му се слива с родната земя (по скали и орляци), но остава словото, неговото и за него.

Ти, излез, майко, послушай
със моите братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина...

Остава и надеждата в бъдещото слово, в казването, което единствено ще даде оценка на делото:

Но… стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда
за правда и за свобода.

Послепис: Не е случаен фактът, че именно от кораба "Радецки" Ботев изпраща знаменитите си писма - до Венета, Димитър и Иванка, до приятели, до капитана и пътниците. Той има съзнанието, че всичко, което пише, ще го чете историята.

Дело и слово се превръщат в синоними.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Личната свобода 1868. // Македония, II, 1.XI.1868. [обратно]

2. Вж. в. Македония, 1867, I, бр. 34, от 22.07.1867. [обратно]

3. Авторката смята вътрешномонологичната диалогизация за характерна черта на публицистичния стил. С не по-малка убеденост бихме могли да твърдим, че същото се отнася и за поетичния и публицистичния стил на Ботев. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Ботев 1871: Ботев, Хр. - Дума, I, бр. 4 от 17. 06.

Ботев 1976: Ботев, Хр. Събр. съч. София, т. I, II.

Жечев 1976: Жечев. Т. // Българската критика за Хр. Ботев. София.

Кьосев 1990: Кьосев, А. Речев жест и метафоричност в поезията на Ботев. // Христо Ботев - нови изследвания. София.

Леков 1984: Леков, Д. Литература, общество, култура. София.

Леков 1993: Леков, Д. Българска възрожденска литература. София.

Славейков 1867: Славейков, П. Идеята за народността. // Македония, бр. 37, 12.03.

Стюфляева 1986: Стюфляева, М. М. Образные ресурси публицистики. Москва.

Хаджийски 1984: Хаджийски, И. Съчинения. Т. I, II. Cофия.

 

 

© Марияна Георгиева
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 3
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2008, № 8 (105)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 3.