Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "НАПРАВИ СИ ШОУ"

Миглена Ангелова

web

* * *

Сутрин след седем и половина от нашата квартира в квартал „Люлин” до българо-сръбската граница се стига по-бързо, отколкото до центъра на София.

На границата обаче няма телевизионно студио и там не ме очаква най-страхотната кариера.

Така че висим по сфетофарите двете с колата, която галено наричаме вкъщи Евичка. Тя ми е приятелка.

Днес е първият снимачен ден.

Приличам на развълнувана първокурсничка.

В колата почти на max пее Алла Пугачьова - руска певица, която има тааакива съдържателни и мотивиращи песни, че всеки път, когато ги слушам, започвам да досаждам на всички около мен с превода на думите им.

В случая няма на кого да досаждам, така че припявам на Алла.

О!

Късмет!

Поличба!

От първия път успявам да открия място за паркиране в района на НДК! Центърът на една бъдеща европейска столица! Сърцето на града!

Слагам червило и тъмни очила - все пак съм бъдеща звезда - какво от това, че никой не ме познава!

Тържествено слизам от „Кадилака”, който засега го играе Евичка - тринадесетгодишното, леко прогнило откъм багажника, но любимо „Рено 11 турбо” - моята гордост. Купих си я съвсем сама и за мен вече две години тя е новата ми кола.

В коридора на телевизията се разминавам със Слави - ярката звезда на скромния ни откъм звезди национален небосклон, с многогодишна блестяща телевизионна кариера.

Разминаването остава в паметта ми покадрово, на бавен каданс!

Поемам дълбоко въздух и вирвам нос - та аз съм новата му колежка, нищо, че още не е чувал за мен.

Аз съм сутрешното токшоу, той е вечерното.

Ех, Слави, няма начин да не станем приятели с теб!

Пък и имаме една и съща стартова дата. С мен ще се събуждат, с теб ще заспиват и ще бъде страхотно, защото сме толкова SUPER!

 

- Какви са тези органи до главите на хората? Кой идиот е нарисувал тези голотии? Това не е декор! Това е скапана плакатна графика за диспут на тема: „Порно или еротика”! - подготовката за снимките върви с пълна пара в студиото.

Джон - нашият режисьор, на когото е поставена задачата да „пусне” предаването в ефир, е в потрес от декорациите в декора.

- Моля те, погледни! Както и да поставя камерата, зад главата на човека, който ще седи на ръбатия ти диван, неминуемо изникват или стилизирани цици, или превито тяло, от което стърчи задника. Махнете тези пера! Кой идиот е нарисувал тези глупости?

Мълча и наум проклинам нерешителността си, защото при проектирането на декора аз се почудих, когато видях „органите”, ама нали художничката е с опит, трябва да си знае работата, коя съм аз да й правя забележки.

- Джон, диванът е ръбат само ако решиш да се облегнеш. С онези огромни възглавници приличаше на спалня - тихичко уточнявам аз.

На Джон не му е до дивана - той няма да седи на него. Грижа му е кадърът, защото след първото излъчване никой няма да се сети да пита кой идиот е нарисувал тези глупости, а всички ще искат да знаят кой идиот е режисьор на това предаване. А след още десетина издания, никой няма да се сети да пита кой идиот е режисьор на това предаване, а всички ще казват „абе, онова предаване, дето една идиотка седи сред цици и задници”! Това е част от „магията на ефира”.

- Разкарайте стилизираните простотии! Оставете само цветните пана!

Поглеждам го с възторг - каква бързина! Каква смелост! Истински мъж!

В гримьорната, докато Ия ме гримира, си повтарям наум всичко, което знам за студийните разговори: не мисли за следващия си въпрос, слушай какво ти говори човекът. Никакви листчета, никакви предварително написани умнотии. Ако имаш съдържание, всички ще го забележат, ако нямаш - нищо подготвено няма да те спаси! Ако ти се кашля, кашляй! Ако ти се плаче, плачи! Остани с размазан грим, но бъди естествена! Ако искаш да са искрени с теб, бъди искрена с тях! Ако искаш да споделят с теб, споделяй с тях! Ако ти вярваш, ще вярват и на теб. Заставай зад всяка своя дума - тогава няма да се разочароваш, няма да разочароваш и тях, пред екраните. Изваждай най-доброто, най-истинското от хората, провокирай ги, забавлявай се заедно с тях! Не се притеснявай от това, че се притесняваш преди снимки! Притеснявай се, ако спреш да се притесняваш!

- Меги, всички в студиото са готови!

Галя леко притреперва. Прилича на заек, подгонен от безпощаден ловец.

- Гал, не се плаши! Всичко ще е наред. Ако нещо оплескаме, ще го оправим на монтажа. Ако е толкова зле, че и монтажът не може да го оправи, ще го заснемем отново. Хайде, хората репетират едни новини, в които не може да има грам импровизация, цял месец, а ние преди малко подредихме декора. Спокойно!

 

Студиото е тъмно и някак опустяло. Най-важните колеги вече са в режисьорска апаратна.

„Режисьорска апаратна” се произнася с благоговение. Там се извършва телевизионното тайнство. Тя е нещо като команден пункт с много екрани, сложна техника и хора, които говорят на някакъв свой език. Фактът, че видимо се разбират, докарва у непосветените чувство за объркване и комплекс за умствена недостатъчност. Стреляните, но оцелели зайци като мен са наясно, че заради психическото си здраве е важно да оставиш „командният пункт” да бъде тайнство, колкото се може по-дълго.

- Втора камера, приготви се за делфинчето! - чувам гласа на Джон в слушалките на Мареков - операторът, който трябва да изпълни въпросното делфинче с камерата.

Това е моят миг! Целият ми живот досега ме водеше към него! Винаги съм искала да усещам хората, да ги разбирам... Подготвена съм! Готвя се, откакто се помня. Образования, специализации, опит, книги, знания, разговори...

Мареков е толкова сериозен, съсредоточен и важен с огромните слушалки на главата, че за част от секундата ми заприличва на астронавт, който е натоварен с невъзможната мисия да извърши аварийно кацане с повредена космическа совалка - знае, че няма как да стане, но е готов да „даде всичко от себе си”.

- 5, 4, 3... - асистентът стресиращо брои секундите в сгъстената тишина преди началото на записа.

Не се притеснявай от това, че се притесняваш преди снимки!

Дявол да го вземе!

Главата ми е празна!

Как да не се притеснявам?!

- 2, 1, старт!

Излиииитаааам!

Дано се приземя колкото се може по-леко... някога след много години шеметен успех!

Музиката за шапката гърми от тонколоните, мониторът срещу мен е черен. Шапката на предаването още не е готова. Тази нощ Джон ще трябва да й сътвори визията, за да можем да я лепнем на монтажа утре. Дано го посети правилната Муза, защото нямаме време за грешки и дълги творчески спорове.

- Здравейте, уважаеми зрители! Аз съм Миглена Ангелова. Вие сте със сутрешното токшоу „Искрено и лично”. Темата днес е: „Стоте дни на снахата”.

Аплодисменти.

***

- Значи се разбираме така, вие сте наш партньор. С вас работим на копродуктивен принцип.

Дирекцията на телевизията е красива и уютна. Как беше? - ах, да: интериорът е модерен и изискан.

Натискам под елегантната кръгла масичка платформата на лявата си обувка. Преди половин час лично я ремонтирах. Дядо ми по майчина линия беше обущар. Запомнила съм усмивката му. Беше изключително деликатен и добър човек. Разбира се, никога не ме е учил да ремонтирам обувки. Виж Неволята е мой постоянен и суров учител. Благодарение на нея умея да бъркам цимент, да смъквам температурата на децата с ръце, да лепя плочки, да готвя страхотно, да фугирам, да разточвам най-тънките кори за баница, да работя на банциг, да безиросвам, да меся сложни пити, да плета на две куки и какво ли още не - щом някой го може, значи го мога и аз, само Неволята да заповяда!

Всеки момент ще припадна от притеснение - когато разговорът приключи, ще трябва да стана и да си тръгна. Рискът подметката ми да остане под масата никак не е за подценяване. Преди малко, докато слизах от колата, въпросната платформа просто падна на земята. Отлепила се е изцяло малката предателка! Ей така, без никакво предупреждение! Намерила кога! Предприемчивото ми бързо мислене на многодетна самотна майка веднага откри спасението: двойнозалепващ скоч! В жабката е! Неотдавна с него ремонтирах огледалото за обратно виждане. Още не се е разлепило, значи може и подметката да издържи. Дано!

Всъщност какво мога да очаквам от обувки за 30 лева?!

Скочът колко струваше?

Не помня.

- Не желаете да бъдете на щат към телевизията? - Светлана Василева ме поглежда въпросително.

Въртя отрицателно глава и измучавам нещо.

Светлана е управляващ директор на телевизията. Говори тихо. Самата изглежда крехка, но силният й характер личи във всичко. То и аз изглеждам крехка, но това е само оптическа измама.

- Не, след като напуснах Националната телевизия се заклех, че няма да вляза повече в подобна система.

Ако скочът не издържи и подметката все пак остане под масата, какво да правя?

- Добре - Светлана продължава, - вие отговаряте за творческата подготовка на предаването, телевизията - за техническата реализация. Имате екип, нали? ОК, ще сключим договора. От 27 ноември започваме да излъчваме предаването. Хубава дата: 27.11.2000, тогава е понеделник, тогава тръгва и „Шоуто на Слави Трифонов”. Как се казваше вашето? „Искрено и лично”? Това заглавие ли остава?

Ако се наведа да си взема подметката, ще имам обувки, но пък е някак излагащо. Все пак съм управител на продуцентска къща, нищо, че засега успешно управлявам предимно себе си.

- Ъ-хъ. Мисля, че заглавието е подходящо.

- Добре. Вече започнахте снимки, нали?

Ако жертвам обувките и подритна малката предателка по-навътре под масата и небрежно я зарежа, управляващият директор дали ще забележи, докато излизам, че левият ми крак е по-къс от десния?

- Да, днес беше първият снимачен ден. Справихме се, мисля.

- Добре. Как планирате да привлечете аудитория? - Светлана ме поглежда.

Ама, че гадост!

Точно днес и точно сега мозъкът ми трябва да е ангажиран точно с глупавата ми подметка!

Всъщност какво съм се запритеснявала толкова! Как беше онази мисъл на Дейл Карнеги, чиито книги преди време ме отърваха от много задръствания в главата - ах, да: „Ако съдбата ти даде лимон, направи си лимонада!”.

- Мисля да следвам съвета на една английска писателка. Тя твърди, че винаги можеш да получиш хубаво шоу, когато разделиш аудиторията по полов признак - на мъже и на жени. Тогава няма равнодушни. Най-общо казано, възнамерявам да дразня мъжете.

- Целевата ви аудитория са жените. И то жените в активна възраст.

- Те ще се разделят на две групи - едните ще подкрепят мъжете и ще ме мразят, а другите ще подкрепят мен. Пак няма да има равнодушни.

Когато излагах тази си стратегия вкъщи, Дора ме попита доколко съм готова самата аз да издържа на липсата на равнодушие. Моето голямо мъдро дете ме изуми за кой ли път - не бях помислила за това и нямах отговор! След като се замислих обаче, реших, че съм ОК! Винаги съм дразнила посредствеността. Където и да отида, с каквото и да се занимавам. Когато агресивната глупост ми е идвала в повече, си представях как си живея като сива мишчица в някоя дупка и никой не се сеща да ме притеснява, защото не ме забелязва - толкова ме втриса от живота на самата мишчица, че веднага съм готова за нови ярки битки и запомнящи се болки!

- Е, след няколко месеца ще преценим доколко сте прави. Предвиждате ли заплащане за участниците от бюджета на токшоуто?

- Не. В никакъв случай. Приехме, че ще работим с обикновени хора. Ако плащаме участието им, няма да се отървем от псевдоистории. Не искам предаването да бъде опорочено.

- Публиката платена ли ще бъде?

- Не, на предварителните разговори с Рени приехме, че това ще е свободно студио, където ще бъде добре дошъл всеки, стига да е там по собствена воля и убеждение.

- Е, добре! Знаете, че няма да ви е лесно - такова предаване в България не е имало, така че стискам ви палци! Миглена, ние залагаме това шоу в програмата за следващите три години. Дали ще оцелее дотогава, зависи от вас. Довиждане!

- Имам... всъщност... една молба. Искам да бъда в червено. Алено червено. В студиото. Нещо като визитна картичка на предаването.

- ?!

- Да съм облечена винаги в червено. Визитка! Тирантите на Гарелов, мустаците на Кеворкян, бастунчето на Чаплин... Интелектът и на тримата...

Светлана се усмихва.

Харесвам я.

- Е, ако може да се организира технически, аз съм ОК. Бъдете в червено.

 

Излизам от телевизията, а душата ми пее. Подметката си е на мястото! Иска ми се да подскачам на един крак! Да полетя право към Слънцето и да го стопля с радостта си! Няколко минути истинско безгрижно щастие!

Току-що подписах договор с американска телевизия!!!

Предвид възпитанието, получено по време на развития социализъм: Отговорност! Дисциплина! Труд! Напред и нагоре! Никакво отпускане! - като капки вода върху нагорещен асфалт се изпаряват няколкото минути безгрижие! Изпадам в организационна паника, позната като „чувство за отговорност”:

Ами сега?

Та аз нямам екип!

Не познавам никого!

Ако подведа хората?!

Небесата, в които хвърчах до преди малко, се сгромолясват отгоре ми със „страшна сила”!

С последните си пари купувам четири шоколада и се връщам в телевизията - днес имам още много работа.

Дано успея да заваря децата будни и да отпразнуваме подписването на договора, който се надявам да промени живота ни..

 

 

* * *

Движението в София става все по-гадно!

Кисна на сфетофара вече двадесет минути.

Закъде са се втурнали всички точно сега, когато аз бързам?!

Оглеждам се.

Съдейки по това как ме гледат, и те си мислят същото за мен.

Оф, това са дребни неща.

Част от цивилизацията...

Мръсен гад! Като се е качил в черната си катафалка, мисли, че може да прецака всички, преди пак да светне червеното!

Явно не само мисли...

Прецаква ни.

Джипар!

Мутра тоест!

Оф, да не се отвличам. Днес ми е ден за даване на интервюта. Имам да казвам толкова много неща. Има толкова проблеми в законодателството, които пречат. Освен това задължително трябва да кажа, че хората не трябва да се страхуват, когато търсят правата си. Да ги призова да се интересуват и да знаят повече! Да не спират да преследват мечтите си!

Ммммм!

Ще бъда блестяща и умна, каквато съм си!

 

- Госпожо Ангелова, мога ли да ви наричам Меги и да си говорим на ти, все едно, че отдавна се познаваме. Така хората ще имат повече доверие, като четат интервюто?

Не се бях сещала, че доверието към написаното е в пряка зависимост от фамилиарността.

Е, аз съм над тези неща.

Не възразявам.

- Меги, как се чувстваш като българската Опра Уимфри?

?!?!

!?!?

По дяволите! Знам за Опра. Сигурна съм и, че фамилното й име не е с М, а е с Н, защото бях направила преди време асоциация с to win. Не съм имала възможност да гледам токшоуто й, но съм чела книга за нея, която преди години излезе на български. Знам, че е колежка, че е сърдечна, чувствителна, че е влиятелна, защото в далечната Америка мащабите на всичко са други. Но откъде да знам как се чувства тя, за да кажа дали се чувствам като нея. Или не разбрах въпроса. Бъррр, обърках се!

- Честно да ви кажа, не знам как се чувствам като Опра Уинфри.

- Добре, ще опитаме с нещо по-лесно. Ти имаше... колко деца...

Интервюиращата рови в тефтера си.

- Ъ-ъ-ъ, от Русе си...

- Да, българската перла на река Дунав. Градът на Елиас Канети - Нобеловия лауреат.

И досега не ми е ясно защо Елиас Канети е гордостта на русенци. Все едно всички дружно на градския площад са му писали книгите. Много обичаме да си приписваме чужди заслуги. Това ни издига... поне в собствените ни очи. Мен, ако питате, добре, че е напуснал и Русе, и България и с родителите си още като малко дете е заминал в чужбина. Щеше да види Нобелова премия през крив макарон, ако беше останал. Култивираната през социализма завист, маскирана като борба за социалистическите идеали, така щеше да му кръцне крилата, че дори и съседите му нямаше да знаят какви цветни дъги иска да подари на човечеството.

- Завършили сте... завършили сте журналистика... - интервюиращата още не може да открие в записките си бройката деца, които съм родила и отглеждам.

- Четири деца, два развода, две висши университетски образования: руска филология и журналистика и масови комуникации. Специализирала съм телевизионна журналистика, медиамениджмънт и връзки с обществеността - улеснявам я аз.

Последното във „визитната ми картичка” никога не е било предмет на обсъждане в пресата. Може би, защото повечето млади репортери не знаят за какво служи „висшето образование” и честно пишат в автобиографичните си справки „работя като журналистка от 18-годишна възраст”. Хайде, спирам, че много се засягат, а пък иначе са готини.

Моя колежка от библиотеката в русенския университет често повтаряше: „Ех, ех, природата е счетоводство - взима ти едно, а ти дава друго, за да можеш все пак да оцелееш и да си влачиш кръста.”

Според моите наблюдения, мъдрата природа е комплектовала човешкото невежеството с нечовешка завист и обикновено го компенсира - в смисъл, за да може да оцелее все пак притежателят на гореспоменатите качества - с отмъстителност и злопаметност, неподвластни на времето. Дали с тези качества кръстът се влачи по-лесно, не знам, но у нас, пък и по света, често се среща този вариант на влачене.

- Да, четири деца. Малко необичайно количество за България. Сама ги гледате. Въпросът ми е как се справяте с четири деца и с правенето на ежедневно предаване?

Репортерката все едно че ме омагьоса. Оттогава и до ден-днешен, с малки качествени изключения, този въпрос ми го задава всеки, ама абсолютно всеки журналист, който възнамерява да пише за мен или за предаването. Вече минаха осем години от първите ми отговори „по темата”, децата ми пораснаха, но клишето е живо, здраво и непроменено. Щом имаш повече от две деца, значи няма как да работиш пълноценно - като че ли наоколо пълноценно работят и създават „обществените блага” само хората без деца или най-много с едно.

Другото ми любимо клише е: „Имате четири деца?! Изобщо не ви личи!”

Супер, нали?

Ха, кажи нещо!

Но да се върнем към интервюто. Стигнахме до отговора ми на въпроса как успявам да се справя с отглеждането на четири деца и с производството на ежедневно токшоу.

- Ами не ми е трудно да се справя. Получавам 20 000 ЩД седмично. Имам три гувернантки и една икономка. Живеем в голяма просторна къща. Дъщерите ми посещават училище. Частно, разбира се. Синът ми - английска детска градина. Също частна, няма как. Засега в София, но скоро мисля да ги местя в Швейцария. Личният ми шофьор е на тяхно разположение, след като ме докара в телевизията. А откакто попаднах на Пиер, той е французин и готви прекрасно, вкъщи просто се родихме отново. Сега се глезим с неговите вкуснотийки. А предаването... Нали виждате - на целия този етаж е разположен моя екип. Докато дойда, те всичко са организирали, написали, подготвили, аз само трябва да врътна разговора в студиото и после да обиколя столичните бутици. А вечер... Вечер ми е малко тежичко - вечери, шампанско, партита, танци, музика, забавления... Но мисля, че може да се издържи. Надявам се да издържа!

Вие поне не се вързахте, нали?

Нали не забравихте, че подобно качество на живот или трябва да го наследиш някъде по света, където не са газили само в кал до преди петдесет години, или трябва няколко живота да работиш, за да си го организираш сам в малка държавица като балканска България, или трябва да си бил близък до някой велик от БКП и да си помагал при разграбването на държавата - тогава едва ли щеше да се занимаваш с токшоу, така че тази възможност автоматически отпада! Нали не се вързахте?

Вързали сте се!

Е, не сте единствени:

- Тук наистина ли получавате такива заплати?! - събеседничката ми е смаяна и вече видимо започва да ме мрази.

- Неее! - смея се аз. - Просто се пошегувах. Извинете!

- Няма да стане така! Аз нямам толкова време. Хайде малко по-сериозно! - колежката заприлича на учителката ми по математика от пети клас и аз притихвам, засрамена от несериозното си поведение.

Няма повече да правя така!

Нататък и оттогава - с много редки изключения - аз казвам това, което интервюиращите очакват да чуят от мен - така не си губим времето взаимно.

Разбрах, а вече го знам със сигурност, че от човека, който задава въпросите, зависи какво ще разкриеш от себе си...

По света на тази подробност се обръща специално внимание. У нас още не! Затова много ценя мислещите си колеги и винаги съм готова да им „дам” новина - това е моят начин да ги подкрепя, моята възможност да им поднеса признателността си.

А вие, читатели и зрители, четете и гледайте, но не вярвайте като невръстни деца на всичко. Не повтаряйте като цветни птички всяка дума, която премине пред очите ви и остане случайно в паметта ви. Не спирайте да мислите!

 

* * *

Правилото, което спазваме и до днес в „Искрено и лично” е, че аз не се срещам предварително с гостите дори в гримьорната.

Представа нямам кое е лицето зад маската на Инкогнито и в това няма нищо необичайно.

Историята обаче ми звучи познато.

Стоя изправена при публиката, на 5-6 метра от човечето, което разказва за неволите на най-голямото дете в семейството.

Зная, че е тийнейджърка и има две по-малки сестри.

Задавам й няколко въпроса и всички оставаме с впечатлението, че майка й е стоварила отглеждането на по-малките сестри върху нея и ангажиментите са абсолютно непосилни за детето.

Възмущението на публиката расте като гъба след дъжд.

- Не мога да разбера как може една майка да лиши от детство едното си дете и да го натовари с цялата домакинска работа, с грижите за другите деца, с които тя самата явно не се справя!

Аплодисменти!

Бурни!

Възрастната дама до мен е готова да убие безотговорната майка на горката госпожица Инкогнито, ако онази й падне в ръцете.

- Искам да знам с какво право тази майка дели децата си! Явно не ги обича еднакво! - ръцете на жената отляво се свиват в юмрук.

Аплодисменти!

Още по-бурни!

- Госпожице Инкогнито, майка ви с какво се занимава? Защо вие се грижите за домакинството? Останахме с впечатление, че вие сте съпругата вкъщи - опитвам се да доизясня ситуацията аз.

- О, да! Миналата вечер точно така я попитах: „Как мина деня ти, съпруже?” Мама всъщност ни издържа сама. Сега е на нова работа и се прибира вкъщи късно, но не мисля, че ме обича по-малко от сестрите ми, както каза госпожата до вас.

Аплодисменти!

Усещам как всички нетупирани косми на главата ми се изправят.

Дора миналата вечер ми зададе същия въпрос и после много се смяхме, разигравайки от оригиналната й забележка забавен етюд. „Какво си ми сготвила, мила?” „Нищо, скъпи. Откога не си пазарувал, помниш ли? Даже яйцата свършиха!”...

Случайно съвпадение в мисленето на еднакво продупченото, боядисано, подстригано и татуирано поколение или в студиото като мис Инкогнито е собствената ми дъщеря и всички в момента обсъждаме и упрекваме мен?

Мозъкът ми автоматически се заема с редакционната ретроспекция. Колежките казаха, че познават момиче с лична история точно по темата. Май повече не се интересувах кого точно имат намерение да канят. Предварителната информация е донякъде коректна и е подготвена, явно, с цел да заблуди противника, тоест мен, затова са „пропуснали” да впишат, че освен двете сестри, госпожица Инкогнито има и по-малък брат.

- Госпожице Инкогнито, защо сте с маска? Бихте ли я свалили? - рискувам да поема недоволството на публиката върху себе си, заради непреодолимото си желание да изясня ситуацията веднага, независимо че сме в кадър.

Хората до мен, предимно жени, роптаят:

- Госпожо Ангелова, не изкарвайте боя на детето. Майка му ще вземе да го види в предаването и...

- Моля ви, имам нещо предвид! Запазете тишина! И така, госпожице Инкогнито, ще си свалите ли маската?

Мълчание.

Дълго мълчание.

- Ако ми купиш уредба!

Аха, минахме на ти...

Май ще изляза права!

Наоколо никой не диша.

Никой не помръдва.

Май не дишам и аз.

- Добре! Сваляй маската!

Така си и знаех!

Моето Доренце!

Както всички разбрахме току-що, моето изтормозено от непосилни грижи най-голямо дете в семейството.

- Уважаеми зрители, това е голямата ми дъщеря! Дора Петрова!

Аплодисменти!

Спонтанни и нестихващи!

- А сега много моля някой в студиото да обясни на това дете колко трябва да се работи в наши дни, за да можеш да платиш наема, тока, водата, парното, данъците, да осигуриш пари за храна, дрехи, учебници, тетрадки, помагала и за всичко останало, крайно необходимо, и след като си се погрижил за всичко това, да успееш да купиш и уредбата, за която мечтае най-голямото дете в семейството ти.

Желаещите да обяснят на детето ми къде отиват минутите живот, срещу които получаваме необходимите за същия този живот стотинки, са много.

А от опит знам, че най-добрият начин да обясниш на децата какво са парите, е да ги нямаш.

Моите деца са учили тези уроци дълго и съвестно.

 

- Мамо, маската на Инкогнито си е живо китайско мъчение. Тя така плътно стяга лицето, че на петата минута започваш да се задушаваш. Не знам как издържат гостите ти. Чудо е, че нямаш смъртен случай.

Дора гузно търси безболезнени и отвличащи теми на разговор, докато пътуваме към къщи.

- Дорче, не се притеснявай. При нас и диванът не е удобен с цел да не се отпускат и да не заспиват гостите. Маската пък е удобна колкото противогаз, за да свикват да говорят без нейното прикритие. При нас всичко се прави с умисъл, нали знаеш. А ако се чудиш дали ти се сърдя за днес - не, не се сърдя! Прекрасно се справи.

- Да не забравиш, че обеща да ми купиш уредба!

- Телевизионно правило първо: не вярвай на всичко, което се говори в студиото...

- Мамооооо! Ти обеща публично!

- Е, все някога ще ти купя уредбата. Това наистина го обещах!

 

 

© Миглена Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2009, № 1 (110)

Други публикации:
Миглена Ангелова. Направи си шоу. София: "Zenit TV Prod" Ltd., 2008.