Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "МАСТИЛЕНИЯТ ЛАБИРИНТ"

Людмила Филипова

web

Людмила Филипова. Мастиленият лабиринт. София: Сиела, 2009Как се чете тази книга

Всяка сцена в този роман е вдъхновена от реални събития.

Към тях са приложени стотици снимки и артефакти, които са вашите следи до дъното на Историята. Може да ги намерите в интернет на адрес: www.mastileniat-labirint.com, и това е първият виртуален музей за следи в света.

До него има достъп само онзи, който открие личната си парола. А тя е дума, изписана на стр. 401, в първата бележка, на първия й ред. Но коя е точно, всеки читател трябва да отгатне. Не забравяйте, че ключовата дума трябва да се изпише на латиница, за да отвори галерията от следи.

Снимките могат да се търсят по категории, наименувани по местности, в които се развива действието на романа. Читателят може нагледно да провери какво са видели или открили героите.

"Мастиленият лабиринт" е придружен и от десетки цитати, имена, дати, номера и бележки, изнесени в края на книгата. Допълнителните материали целят да облекчат читателя и да му спестят ровене по справочници и исторически източници. Всеки упоменат факт е следа от Лабиринта и води читателя към откритието му. Направеният експеримент с прочелите ръкописа преди издаването на романа доказва, че според вниманието, с което се събират следите, според желанието, познанията и фантазията на читателя всеки открива различен изход.

В края на романа е поместен хронологичен календар с най-важните дати от книгата. В случай че се изгубите в епохите, хилядолетията и вековете, припомнете си структурата му.

Изгубването в следите не е фатално, защото "Мастиленият лабиринт" може да се чете и просто като роман, принадлежащ на героите му.

 

Пролог

През януари 2007 г. започва поетапното възстановяване на уникални ръкописи в една от първите римски библиотеки. Тя се издигала в началото на най-древния път в Европа - Виа Апиа Антика, близо до портата Сан Себастиан. Именно тогава бил открит непознат ръкопис, който изненадал историците. Датирали го на приблизително два века. Отличавал се с това, че нямал автор, нито име, само каталожен номер. На пришитата към страниците кожена корица стоял гравиран знак, подобен на меандър или част от лабиринт. Над него пишело Ада, под него Рая,а в центъра Тенарската порта. За да го впишат някак в новата картотека, уредниците на архива му дали името: Мастиленият лабиринт. Решили, че съдържанието му напомня чуден ребус от артефакти, изрезки, картинки и текстове, някои от които сякаш вмъквани много след създаването му. Но между тях на пръв поглед нямало връзка. Едва по-задълбоченото им изучаване показвало, че те водят читателя като следи в лабиринт. И макар всеки да намирал своя изход в плетеницата от думи, никой не успявал да разбере каква била загадката. Защото ръкописът нямал начало. Нито край. Те били унищожени. Последното изречение синеело недописано на страница номер 406. Библиотекарите му оставили стария каталожен номер, за да може да бъде намерен.

Защото знаели, че всеки ръкопис е сътворен, за да бъде открит...

 

Безплътните

Страница 407 започваше със снимка от дълбока пещера и цитат, който гласеше:
"Дълго за нея рида пред небето певецът родопски и най-накрая реши да предума подземните сили, одързости се до Стикс през Тенарската порта да слезе.
Мина тълпите без плът и задгробните призрачни сенки,
(...) Той се яви и запя песента в съпровода на струни:
"О, божества на света, обитатели на дълбината!"
(...) В сълзи душите без плът се обляха.
(...) В нямо мълчание двама възкачваха стръмна пътечка, беше тя душна, безлюдна, застлана с мъгла непрогледна."

Из "Метаморфози", Десета книга, Орфей и Евридика, Овидий

По пътя между Долната и Горната земя

Загреба с шепа от млечнобялото езеро. Усети солената сладка течност да изтича между пръстите и бързо я изсипа в глинена стомна. Никой не знаеше дали Горе има още храна. Протегна ръка към изсеченото в камъка лице на първия, слязъл от земята Долу при смъртните. Той им бе върнал надеждата, че хората не са безвъзвратно загубени в сенките. Нарекоха го Орфей. Човекът им даде музика, слова и надежда, че ще се върнат. А те го дариха с поредната частица от Знанието, което бяха пренесли от земите си. И му показаха пътя, за да се върне.

 

Погледна за последно бездънния мрак и продължи нагоре към изхода.

Катереше се бавно по стръмната скална пътека. На места почти отвесна.

Влажна, черна и тясна. Имаше остри камъни, които драскаха ходилата му въпреки загрубялата кожа. Изкачваше се от часове. И не знаеше дали ще излезе някога. Нямаше право да се върне. Нито да се откаже. Затова спря да мисли за Горе и Долу, само редуваше стъпка след стъпка и длан подир длан по влажния камък.

Тесният скален улей го изведе в подножието на обширна пещерна зала. Но много по-малка от техния свят. Продължи да пълзи нагоре, докато влезе в Сивата зона. Намери стълбите и тръгна по тях. Тук имаше дори парапет, за който да се придържа. Не знаеше кой го е направил.

Стъпало след стъпало, не спираше.

Адски тътен от падаща водна маса заглушаваше мислите му. А ледена мъгла къпеше тялото му.

Кой бе изсякъл стълбите в скалата? Никой никога не бе разказвал. Никой никога не се бе връщал от Горе. А той щеше ли?

Топла светлина започна да поглъща голото му тяло.

Искаше му се да вярва, че светът най-сетне се е променил. И че Седемте звезди, бележещи Края, са се върнали по местата си, а той ще се прибере у дома.

Там го чакаха, както чакаха всички онези, които никога не се завърнаха.

Всяко ново поколение трябваше да изпраща Горе по един воин, за да провери дали Адът все още е погълнал земята. Дали сенките все още са на местата на скритите хора. И макар да бяха изгубили твърде много от своите, без следа, продължаваха да ги изпращат. Защото вярваха, че всичко, що е започнало, трябва да свърши. Защото знаеха, че когато се откажат от надеждата да се върнат обратно, ще престанат да бъдат човеци.

Историята за Случилото се бе разказвана от уста на уста хиляди години. И така до днес. Възможно бе дори някъде да е преиначена, а истината вече да не е същата. Но от Горе никой никога не се бе връщал, за да разкаже.

"Ще ги видя ли пак?" - помисли си. Това е последният му въпрос. Ненужен.

Както при смъртта. Не знаеш къде ще те отведе. Може би никъде. Може би в Ада, може би в Рая. Но ще се случи, така или иначе, затова, вместо да се страхуваш, наслади се на неизвестното. Само веднъж ще я видиш и ще отговориш на вечната загадка на поколенията до теб. Излишно е да се разсейваш в страх или въодушевление.

Видя тунела в дъното. На върха на стълбата, до Белия кипарис, в чистата светлина. Досега само бе чувал за нея в легенди и предания.

Усещаше я, но не я виждаше - лазеше по кожата му, мека и топлеща. Ставаше все по-силна, все по-бяла. Сърцето му заби трескаво, като изпращаше кръв на тласъци до всяка частица на тялото. А сетивата му се изостриха до крайност.

Затрепери. Светлината започваше да пари, очите не виждаха. Изчака. Бяха го учили, че сетивата свикват до няколко часа. А очите съзират, макар предимно в мрака.

Водеше го непреодолимо желание да разбере какво се е случило, преди Първите да напуснат земята? И какво са причинили Седемте звезди, за които пишат преданията.

Цял живот се бе подготвял за този ден. Един миг, след който всичко ще е друго.

А животът тук наистина бе различен. Дърветата растяха от долу на горе, не обратното. А листата им имаха цвят. Долу всички бяха безцветни, сякаш безплътни. Тук безброй животни и твари убиваха и изяждаха себеподобни. Всяка живинка отчаяно се бореше за оцеляването си. И колкото повече той вървеше напред, толкова по-често виждаше, че за да оцелее едно, друго трябва да умре. Чуден свят. Страшен свят. Но сигурно затова го наричаха Ада.

Най-сетне чу звуци. Различни от животинските. Приличаха на говор. Непознат език. Но освен думи в него имаше и писъци, стенание, болка.

Излезе на прашен път, а отсреща се издигаха високи цветни къщи. Твърде красиви, за да са от този свят.

Чу страшен тътен. После видя пламъци. А в пламъците хора.

"Преданието е вярно" - каза си.

И Адът все още бе на земята.

 

8 Слънца

408 страница започваше с изрезка от немска книга. Под нея със ситни букви бе изписано, че това е един от трите бункера, поръчани от Хитлер, наречен Фридрихщайн. В края на Втората световна война в контролната му кула избухнал пожар, който обхванал цялата сграда. Причините за пламъците не са известни. В бункера изгорели много произведения на изкуството. За съществуването на някои от тях знаем единствено от снимки и описания в справочниците на музея от преди 1945 г.

Източната част на Берлин, 1945 г.

... 8 Слънца ще светят и крещят до края,
Истината да узнае,
И Рая в Ада да познае...

Това бе последният ред, който Георг прочете на крайната страница 408 от някакъв ръкопис. Заглавието му се стори интересно - Мастиленият лабиринт. Но от съдържанието нищо не разбра. Захвърли го в ъгъла.

Клечката кибрит почерня и угасна. Мракът отново настъпи.

- Раят?... - едва доловимо прошепна момчето.

Сухите му мазолести пръсти опипаха кибритената кутийка. Имаше още две клечки.

Бомбите вече не се чуваха. Нито пронизителните писъци, нито гонещият облаците тътен. "Може би всичко е свършило?" - помисли си. Момчето продължи да се ослушва, но долови единствено воя на далечни сирени и глухото бучене на вятъра, сякаш танк пълзеше по небето.

Стомахът му стържеше. Не бе ял нормална храна от пет дни.

Дишаше забързано. Пръстите му стиснаха кутийката кибрит. Време ли е?

Отвори шепа, бръкна и потърси предпоследната клечка.

Драсна я в ръба на кутията. Бетонената клетка се освети. Сива, грозна, суха. Пред момчето имаше два набързо сковани дървени сандъка. А то се бе облегнало на висока купчина от хартиени папки и научни доклади, поместени в хиляди хвърчащи листове. Докато кибритените кутии бяха още пълни, то се бе опитало да чете буквите по хартията. Милиони мастилени знаци, подредени в стройни редици, нямо маршируващи по страниците. Повечето листове бяха оцветени и с печат СЕКРЕТНО, подписани от Фюрера.

Момчето, което преди войната наричаха Георг, не искаше да краде буквите, а само да убие времето. Но на изписаните страници имаше суховати теории за "нова раса и стара религия". Най-интересна му бе историята за някакъв Слънчев шифър, за чийто код на листата имаше заповед да бъде намерен. Пазел страшна сила. Начертани бяха и няколко знака, от които Георг познаваше само свастиката. Беше ръчно нарисувана, а по върховете й стояха арабски цифри от 1 до 8.

 

На втория ден в бетонената кутия Георг отвори единия сандък. Изчегърта с нокти болтовете му. В него освен книги имаше и каменни плочи с неясни йероглифи, няколко картини и статуетки. Нищо ценно.

На дъното на втория сандък откри каменен амулет с издълбан на него кръст, седем звезди и други подробности. Беше закачен на кожена каишка. Георг го вдигна внимателно. Помисли дори, че е нещо скъпо. Но поредната клечка кибрит му показа, че е само миниатюрен гравиран камък. Стисна го в шепа. Искаше му се да вярва, че малкият кръст ще го доближи до Бога, който най-сетне ще го забележи. Защото хората, даже когато не вярват, очакват някой да ги гледа отгоре.

На третия и четвъртия ден Георг не пали клечки. Бункерът бе пълен с руснаци. И смешната им реч отекваше в студените стени. Момчето тихо стискаше каменния амулет и се молеше врагът да не усети кухата стена, зад която се криеше. Там го бяха оставили генералите, преди да напуснат Берлин.

 

Предпоследната клечка угасна, както споменът за изтеклите дни. Оставаше му още само една.

Вън бе настъпила тишина. Дори сирените и вятърът вече не се чуваха. А може би ушите му бяха заглъхнали. Преглътна шумно, сякаш нещо бе залепнало за гърлото му.

Опипа с пръсти кухата стена. Когато усети, че плоскостта поддава, бутна я с рамо. Боядисана в сиво талашитена дъска се стовари на пода, от който се вдигна пясъчен облак. Георг се закашля и излезе напред.

Момчето видя светлината. Луната едва прозираше през задушеното в дим небе. Осветяваше кулите на бункера Фридрихщайн в сребристосиньо, като призрачно видение.

Георг се ослуша. Отвън долиташе насечена руска реч. "Оставили са охрана - помисли си. - Сигурно вече знаят, че бетонената крепост е пълна със съкровища?"

- Офицер Алексеев, натоварихме към деветдесет картини - долетя басов глас.

Когато се разбра, че нахлуването на руската армия в Берлин е неизбежно, Хитлер нареди да скрият всичко ценно в бункерите. По-голямата част от експонати на музеите прибраха в бункера Фридрихщайн. Останалото разпределиха между убежището на музея "Пергамон" и Зоопарка. Георг бе оставен да пази част от личния архив на Фюрера, вграден в една от кулите му.

Момчето се приближи до дупката за прозорец и надникна. Долу двама войници товареха сандъци във военен камион. Други стояха на пост и нервно пушеха.

"Превзеха ни!" - мрачно си помисли момчето. Заповедта бе ясна - да изгори ръкописите, ако руснаците нахлуят. Георг стисна кибритената кутия. Колебаеше се. Пламне ли хартията, червените ще го надушат. Но това бе неговият дълг! Всеки има дълг. А хората се различаваха по това дали бягат от него, или са му верни. Фюрерът каза, че Знанието не бива никога да стига до ръцете на окупаторите.

Запали и последната клечка. Безплътното пламъче заигра в зениците му. Поколеба се, но хвърли клечката в скривалището. Хартията започна да се гърчи в бели пламъци и да плюе угарки като дяволско изчадие от Хадес.

Георг хукна презглава. Тичаше надолу по стълбите. Не чуваше друго освен собствения си истеричен дъх. Толкова бе изморен, че едва успяваше да пълни дробовете си. Видя врата. Отвори я. Чисто.

Усещането за свобода изпълни тялото му с воля, като вода, пропила се в кухините на сгърчено цвете.

Момчето се втурна към реката.

- Стой! - извика суров глас. - Стой, ще стрелям!

Георг се обърна. Бункерът изглеждаше като великанска черна врана в нощта, кацнала на побелялата от пепел поляна. А около нея се виеше облак от дим, сякаш вихър, който всеки миг ще я отнесе. Двете кули вече светеха в пламъци.

Трима войници тичаха след Георг.

- Стреляй! - извика единият.

- Но това е само едно момче!

- Фашистът няма възраст.

Георг реши да търси спасение в реката. Бързо. Ръката му стискаше до кръв малкия талисман с кръста.

Онзи, дето даваше заповеди, вдигна пушката си. Дулото следеше слабото като скелет момче. А то отчаяно скачаше ту наляво, ту надясно, за да избегне куршумите.

Почти бе стигнало водата. Тогава усети как оловното топче пронизва тялото му. Падна безжизнено, а студената вода го погълна.

- Извади го от тинята! - извика руският офицер към войника.

После сам го претършува. Не намери нищо, но видя ръката, свита в юмрук. Отвори я. Там беше медальонът. Вдигна го към светлината от пламъците.

Кръст. А на кръста - разпнатият Божи син. Над него имаше седем звезди, подредени в дъга. Под тях - луна. Най-долу - надпис, който гласеше: "Орфеос - Баккикос". Руснакът реши, че това е нечия безвкусна шега. А може би просто някой неверник се бе опитвал да опетни името Божие.

Офицерът прибра амулета в джоба си. И ритна тялото в реката. Отраженията на пламъците от горящия бункер затанцуваха по гладката повърхност на черната вода. Езиците им щуро се мятаха под ритъма на тъжната песен от изгубени писъци и сирени.

Огънят превзе сградата. Войниците опитаха да го спрат, но не успяха. Натовариха каквото можаха по камионите и тръгнаха за Москва.

 

Амулетът

409 страница започваше с изображение на Орфеевия амулет. На пръв поглед на него е разпнатият Исус. До скицата със ситни букви е отбелязано: "През 1945 г. от бункера Фридрихщайн изчезнал загадъчен медальон, който днес разгаря все по-бурни научни спорове. Обектът е гравиран хематит. Размерите му са 14 х 9 мм. Знае се, че е бил придобит от археолога Е. Герхард в Рим и е притежаван от него до 1867 г. После е закупен от Берлинския музей през 1904 г. и е включен в музейния каталог под номер 1164." Известният историк Ейзлер (1921) пръв публикува научна статия за него.Той пише: "Забележителен е за историята на религията, понеже Христос е изобразен на мястото на Орфей, а не обратното."

Берлин, 1 март 2007 г.

Денят бе тих и ясен. Доктор Франц Вердер бе стигнал до последния завой на алеята. Върхът на хълма вече се очертаваше между клоните на дърветата. Маратонките му ритмично отекваха по паважа на изкуствената могила в парка Фридрихщайн. Самата тя нямаше име. Бе изникнала насред града преди половин век, като гърбица на зелено чудовище.

Хладният сутрешен вятър изми тъмните мисли на тичащия. Той притвори клепачи, когато лъчите на слънцето засвяткаха между дърветата и храстите.

Вердер идваше тук всяка сутрин. Колкото повече се напрягаше по баира, толкова по-удовлетворен се чувстваше през деня. Миговете в парка бяха като глътка живот в ежедневието му на книжен плъх из залите и архивите на Историческия музей.

Падащата от върха бяла светлина очерта прегърбена фигура. "Ето го и стареца" - рече си Вердер. Не го познаваше. Но почти всяка сутрин го виждаше. Винаги бе първи. Приведен над обувките си, с два бастуна, пристъпваше надолу към парка. Повдигаше поглед към доктора и двамата се разминаваха.

Както сега.

Очите му фанатично се разширяваха. Понякога дори му се струваше, че старецът не го вижда. Като че гледа през него. А Вердер все се питаше как е успял да се изкачи толкова високо.

Малко преди последната площадка пред доктора зейна пукнатина. Тя цепеше на две бетонна стена, лежаща на върха на могилата. По-младите посетители на парка нямаха представа как се е озовала на хълма. Хората помнят от историята само онова, което тя им позволява да знаят. Франц Вердер бе от малцината, които знаеха, че преди половин век тук е стърчал един от трите бункера на Хитлер. А после върху останките изградили висок хълм, за да ги скрият завинаги от жителите на Берлин.

Днес от изгорялата контролна кула бе останала само една разцепена от бомбите стена. Ярко издраскана с шарени графити. Но когато Франц я погледнеше, нещо го стягаше в гърлото. И сякаш чуваше отново и отново далечно адско ридание, взривове и смърт, запечатани во веки в тъжната песен на вятъра, в шепота на листата.

Мобилният му телефон иззвъня. Той се поколеба да отговори. Сутрешният джогинг бе неговото тайно бягство от хората и града. Погледна дисплея. Беше директорът на музея. А той не звънеше често.

- Слушам ви!

- Бързам да те известя за предстоящото пътуване. - Директорът не губеше време в излишни подробности.

- Пътуване?

- За Москва. Колегите бяха така добри да ни информират в последния момент за изложбата.

- Каква изложба?...

- "Епохата на Меровингите - Европа без граници" - отвърна директорът и се засмя. - Ще бъдат изложени експонати, придобити от Русия по време на Втората световна война. Зная, нарочно ни го казват сега... - След кратка пауза добави: - Подир пет дни е откриването, в музея "Пушкин". Ти трябва да отидеш. Може да успеем да си върнем някои от откраднатите ценности.

- Но как след пет дни? Имам пътуване...

- О, да не забравя - прекъсна го директорът, - някакъв снимачен екип те чака от седем часа сутринта. Продуцентът твърди, че си им обещал да дадеш информация за Орфеевия амулет.

- Да ме изчакат. Обещах... Правят филм за Орфей.

Франц Вердер замислен тръгна обратно по витата алея. Напоследък интересът към миниатюрния предмет необяснимо растеше. Питаха за него от всички краища на света. Миналата седмица му писаха дори от Колумбийския университет.

Неусетно той стигна до дома си. Живееше близо до парка, на улица Buschingstrabe № 9. Взе хладък душ. Бягството от ритъма на навиците има свойството да ни връща към живота.

 

Забравеният замък

В горния десен ъгъл на 410 страница бяха залепени намачкани от времето изрезки от всекидневник. На снимката личаха кули и порти на обрасъл в храсталаци замък. До нея имаше обяснителна бележка, надраскана на ръка. Тя гласеше: "Експертната група замина спешно към запустелия алпийски замък, намиращ се близо до швейцаро-френската граница." Според статията, имението било изоставено, но "пълно с тайнствени съкровища".

Швейцаро-френската граница, 1 март 2007 г.

Ледени капки стържеха лицата им като безпощадни камшици. Вихрушка от бисери, посипали се от небесния купол, поглъщаше шестте движещи се в преспите човешки сенки. Вятърът се блъскаше в телата им и се връщаше в нищото. Снегът отдавна бе затрупал пътеката. Водачът на групата трябваше да се ориентира по високите стоманени колове, които стърчаха над преспите и обозначаваха откъде е минавал пътят.

От часове търсеха замъка сред планинските вълни на бялото море. Пътят им към швейцаро-френската граница минаваше през Алпите на около 1200 м височина. След като стигнаха най-високата точка, започнаха да слизат към френската територия. Водачът обясни, че скоро ще пристигнат. Но оттогава минаха няколко часа.

До замъка Жак водеше тясна, неутъпкана пътека. Имаше и стар коларски път, но той бе откъм френската страна.

Вера Кандилова крачеше мълчаливо зад баща си. На моменти усещаше как студеният вятър и жулещите капки размътват съзнанието й. Тялото й вече дори не трепереше. Беше омотала главата си в найлонов плик, който намери в чантата си. Остави само малка цепнатина пред лицето, за да вижда гърба на баща си. Тя забърза и застана до него.

- Трябваше ли да тръгваме в това време, по дяволите? - попита със слаб глас.

- Вера, решението да дойдеш бе твое - отвърна строго професорът. - Всеки от нас е тук доброволно. В замъка има безценни артефакти и само Бог знае какво вече е изчезнало.

Тя замълча. Баща й бе прав. Сама пожела да го придружи. Защото мислеше, че разходката до мистичния замък ще й донесе нов копнеж, който да разнесе мътилката на настоящето. Напоследък прекарваше повече време сама. И все по-трудно гонеше гладните призраци на неосъществените си мечти и амбиции. Когато ги усетеше, започваше да ги души в лапите на работа и учене.

Сутринта, преди да потеглят, слънцето искреше в лавандулово небе. Но тук, в планината, сякаш Адът се бе отворил през цепката за луната, за да погълне земята.

Вера чувстваше как умората дъвче тялото й. Искаше й се да махне с ръка на всичко и да се строполи в снега. Да чака. Но продължаваше да крачи. Може би защото всички все още се движеха. Групата имаше свойството да дава сили на индивида. Вера изостана. И постепенно другите я изпревариха. Баща й няколко пъти се обръща да я търси с очи. Съжали за ненужната си студенина. Изчака дъщеря си и преметна ръка през раменете й.

- Искаш ли да отидеш на изложбата в Москва?

- На седми март? В музея "Пушкин"? - оживи се тя. - Шегуваш ли се! Та това е мечта на всеки археолог.

- Аз няма да мога да отида... - отвърна той мрачно. - Преотстъпвам ти честта.

Вера спря, сякаш някой закова стъпалата й с пирони в снега. Тя проследи баща си с изненада в очите. Подобни жестове не му бяха присъщи.

- Ето светлините! - извика планинският водач.

И сочеше надолу в зиналата черна паст. А там трепереха няколко призрачножълти точки, като електрически риби на дъното на океана, където хората не стигат. Следите от цивилизация дадоха сили на придвижващите се в снега. Вера мушна ръка под лакътя на Христо Кузманов, завеждащ Етнографския музей. Усещаше как краката й затъват в преспите, а тя все по-трудно ги изскубва оттам.

Пред дъсчените порти на замъка ги посрещна мъж с фенер в ръка, загърнат в кафява шуба. Качулката скриваше половината му лице. Приличаше на тъмничар от романите на Дюма, сякаш времето бе подминало тази дупка в Алпите. Представи се като мосю Мартен, иконома на имението Жак. Планинският водач ги бе предупредил, че той е особняк. Рядко общувал и почти никога със себеподобни. Мосю Мартен от години пазел ключа на замъка. Икономът заяви, че ще трябва да чакат до утре, за да разгледат необитаемото шато. А те го благословиха, задето не им предложи направо да влязат.

 

Настаниха се в малък хотел близо до замъка. Планинският водач, осигурен от българското посолство в Женева, остана с тях за нощта. Искаше да се убеди, че всичко ще е наред.

Групата вечеря в гостилница в мазето. Освен тях нямаше други посетители. Помещението събираше една голяма маса и две малки. Останалата част бе заета от масивен каменен бар. Таванът бе нисък, за да поддържа впечатлението, че над теб трябва да има и друго.

Собственикът благоволи да запали камината, но няколко пъти спомена, че го прави единствено в тяхна чест. Изглежда, от месеци не бе имал посетители. Сервира домашен хляб на кафяви петна и лучена супа с набръчкан каймак. Каза, че за утре щял да се подготви добре. Обикаляше около масата им и крадеше с очи. Любопитството му го човъркаше като остен, но, изглежда, не смееше да заговори новодошлите. Най-сетне намери тема и рече:

- Студена нощ за поход, а?...

Придаде си особено строг вид. Сигурно мислеше, че така ще скрие лъсналата си мания да се рови в проблемите на непознатите. Чужденците му отвърнаха с дружелюбни усмивки. Гостилничарят очакваше повече, затова си измисли нов въпрос:

- По това време на годината в Алпите няма много туристи... Докъде искате да стигнете?

- Слава богу, стигнахме! - отвърна Кузманов, който единствен говореше френски.

- Тук? - не разбра собственикът.

- Заради замъка сме дошли.

Лицето на стопанина избеля, сякаш някой му изпусна кръвта. Огледа внимателно новодошлите - започна от Вера, която чистеше каймака от супата и го бършеше в салфетка, после разгледа възрастния професор. До него стояха други двама, които обясняваха, че са научни работници, а всъщност приличаха на гладни мишки в мокри дрехи. В дъното на масата бъбреха светлоок младеж, който каза, че е репортер, и загорелият от зимното слънце планински водач.

Лицето на гостилничаря започна да се пълни отново с кръв.

- За замъка на българина ли говорите? - уточни той.

Взе един стол от съседна маса, придърпа го шумно и седна до тях. Достатъчни му бяха озадачените погледи. Не изчака отговор и продължи шепнешком:

- Откак е починал, пет години никой не е влизал... - Той се ококори, сякаш заговорничеше с Тримата мускетари. Наведе се към средата на масата, а от порите му изби пот. - Мосю Мартен сам си го стопанисва.

- Знаем, той е икономът - отвърна Кузманов и сам се намести по-близо до гостилничаря.

Директорът на Етнографския музей бе френски възпитаник. Учил бе история в Париж, подготвяйки се за славна кариера, достойна за всепоглъщащата му амбиция. В четвърти курс се влюбил неизлечимо в танцьорка от нощен бар. Авантюрата им траяла точно толкова, че Кузманов в мъки да завърши университета с посредствен успех. Танцьорката избягала, а той се върнал в България. Иначе беше дребен и плешив, като единствената му коса бе назъбен венец, обрасъл около лъскавото му кубе. Винаги бе спретнат, с шалче, увито около врата.

- Странен човек е мосюто... От местните с никого не е общувал. А понякога го посещават разни типове... Чужденци. Вие приятели ли сте му?

- Ние сме експертна група, назначена от българската държава. Собственикът на имението завещал цялото си наследство на държавата. Оттогава обаче се водят съдебни спорове за наследството със семейството на покойника - отвърна изчерпателно бащата на Вера, професор Кандилов. Той не шепнеше.

- Знам, че е починал - сухо рече гостилничарят. Английският му имаше стържещ френски акцент. После се провикна към бармана: - Донеси каната с червено вино.

Темата му хареса и реши да остане за по-дълго на масата. Попита:

- И кой спечели делото?

- Държавата. Тежестта на завещанието била неоспорима - намеси се и Кирил, журналистът.

- Този замък е от деветнайсети век - обясни стопанинът на хотела.

Никой нищо не допълни. Това бе известен вече факт.

- Но последните пет години бяха различни. Такова спокойствие никога не е имало - продължи гостилничарят със съжаление, сякаш е дошъл краят.

- Какво се е случвало преди? - полюбопитства Кирил.

- О, имало е страшни периоди... Например, когато имението бе свърталище за бездомни, за наркомани дори. Селяните твърдят, че имало и призраци. Аз не съм ги виждал. Мен лично най ме притесняваше... братството. - Тия думи той изрече толкова тихо, че трябваше да се прочетат по устните му.

- Какво братство?

- Не знаете ли? Тази местност е един от големите центрове на средновековни еретици? Предполага се, катарите ... - После добави с по-висок глас: - Казват, че съществуват и до днес в някакви организации.

Гостилничарят побърза да сподели всичко, което бе чувал по темата. Разказа им, че катарството възникнало в X век. Било разпространено в цяла Европа, но центърът му бил във Франция. Бе информиран дори за вярванията им. Разказа как катарите учили, че от вечността се води война между принципите на светлината и тъмнината, духа и материята, доброто и злото. Че приемали основната идея за дуализъм и вярата в прераждането, като богомилите. Те отричали Църквата като посредник между човека и Бога. Според тях целта на хората на Земята е да се издигнат над материята. А Вера най се впечатли от факта, че катарите смятали, че Слънцето е самият Дявол и че Дяволът е Създателят.

- Чувал съм за тях - похвали се Кирил. От това можеше да излезе добра история. - Но какво общо е имал собственикът на замъка с тях?

- Тук идваха разни хора. При българина... - отсече гостилничарят. - Особени хора. Но когато чуеш музиката им, смразява те. Кой може да слуша такава психарска музика? Нещо са правели...

- Ритуали? - предположи репортерът с усмивка. - Виждали ли сте ги?

- Няма как. Влизат и се заключват в подземието. Само музиката се чува - тежка, провлечена, еднообразна... Сякаш рева на Сенките са отключили.

Домакинът се изправи. Върна стола си откъдето го бе взел.

- Предполагам, няма да стоите тук дълго? - попита със строгия тон, с който ги бе посрещнал.

- Може би седмица - отвърна Кузманов.

Собственикът взе каната с червено вино и тръгна към бара. Вера го проследи с поглед. Беше нисък и заоблен като гръцка делва. Десният му крак изглеждаше по-къс от левия. Или по-крив. Резултатът бе въртеливото поклащане на тялото му, което извършваше с усилие, за да се движи напред. Стигна до бара и мина зад плота.

Вера запали цигара и пое дълбоко дима й. Затвори очи, за да й се наслади. После изпусна бавно мъглява струя и се отпусна на облегалката. Не пушеше често. Само когато бе във весела компания или много сама.

- Пречи ли? - попита тя Кирил. Той стоеше до нея и следеше дима.

- Няма проблем. Свикнал съм.

- От какво е умрял тайнственият собственик на замъка?

- Това бе първото, което проверих. Има само хипотези... Бил е болен.

- Така каза и баща ми, че е починал от рак.

- Чудесен начин да заличиш следите.

- Какви следи?

- Потърсих медицинския картон на покойника. Туморът е бил в начален стадий. Не е ли странно съвпадението, че решил изведнъж да промени изцяло завещанието си и да го подпише в болницата. Пет дни преди смъртта си? А в същото време в картона му е записано, че бил третиран със силни дози успокояващи.

- Интересно... - рече Вера и угаси цигарата.

Погледът й се върна на барплота. Гостилничарят го почистваше с мазен парцал, като не изпускаше чужденците от поглед. Щом срещна очите й, наведе се и започна да дращи с нокът упорито петно.

Барът изглеждаше така, сякаш бе правен преди векове или строителят бе целял подобен ефект. Плотът бе от масивно дърво, а основата беше облицована с едри камъни. В центъра имаше рисунка. На нея се пъчеше крал, стиснал здраво позлатения си трон. Под него на латински пишеше: Кралят слънце.

Вера погледна циферблата на часовника си - наближаваше полунощ. Допи виното си. Напоследък пиеше често преди сън. Алкохолът имаше свойството да размазва натрапчивите мисли до безопасен фон, в който се раждаха сънищата.

Извини се на компанията и се качи в стаята си.

 

Соларният шифър

411 страница започваше с контури на слънце, изрисувани с въглен. Под него имаше няколко безформени йероглифа, последвани от ръкописен текст: "От древността хората вярват, че Слънцето се ражда на 25 декември, след най-черните нощи в годината. От тази дата денят започва да расте. Повечето езически богове са родени на тази дата. Едно от най-разпространените учения с култ към Слънцето е орфизмът. Добре забравен факт е, че и божият син Дионис също е роден на този ден. Както и божествата Озирис и Митра. А синът на последния се нарича Ди-орфос, за да напомня за предходните Дионис - Орфей. Но макар и на Исус да е предписана слънчевата рождена дата, в Христовата вяра никой не бива да говори за Слънцето."

Подземията на Рим, 2 март 2007 г.

Мъжът носеше черно расо. А врата му стягаше снежна яка. Под нея висеше железен кръст, който биеше ритмично гърдите му, докато ходеше. Очите му гледаха под дебели лупи без рамки. В русата му коса се отличаваха платинени кичури, а червендалестите бузи и чертите на лицето му издаваха немско потекло.

Мъжът не бързаше. Тъмният му силует почти се сливаше с гъстия нощен мрак. Движеше се по асфалтираната алея, която сечеше зелените градини, избуяли върху километричните подземни лабиринти на римските катакомби. Алеята излизаше на Виа Апиа Антика. Казват, че това е най-старата улица в Европа. И най-дългата в света със своите повече от 600 км. По вековните каменни зидове, издигащи се от двете й страни, се открояваха мраморни барелефи, останки от древни постройки. Някога хората оползотворявали всеки наличен материал в строителството. На склона, над тях, се виждаше поляна, където стърчаха останките от безименна крепост.

Когато минаваше оттук, Херберт мислеше за преходността на живота и вечността на цивилизацията, която никога не изчезва. Оставяше следи, които събуждаха човешкото въображение, раждаха история и амбицираха археолозите. И дори когато каменните останки се рушаха, метаморфозите на цивилизацията продължаваха, закодирайки в основата си първите идеи. Херберт обичаше да играе, като разплиташе мислено лабиринтите им. Но днес не мислеше за тях. Цялото му същество бе сковано от непреодолимия страх за края.

Той бе от онези хора, които можеха да посветят целия си живот на науката и никога да не изпитат нуждата да го декорират със семейство, жена и деца. Расото сложи преди седем години. Три години след като бе дошъл в Рим и се бе отдал на упорита работа по реставрацията на загадъчните тунели, наречени от хората катакомби. Започна първо в Калистовата, но последните шест години посвети единствено на Св. Домитила.

Но колкото и бавно да се движеше, алеята най-сетне свърши. Изведе го пред малката църква Domine Quo Vadis. Макар и твърде невзрачна, тя бе важна спирка за туристическите турове. Вътре, зад високите дървени порти, лежеше мраморна плоча. На нея личаха два симетрични отпечатъка от стъпала, сякаш излети в засъхнала кал. Напомняха на следите от крайници по Алеята на славата. Кремаво-белият камък бе поставен под желязна решетка, а туристите се тълпяха около него и се дивяха над следите от нечии крака. Екскурзоводите казваха, че това са отпечатъците на Исус Христос. Врязали се в камъка, когато св. Петър го видял възкръснал и попитал къде отива, а той отвърнал: "Отивам в Рим да бъда разпнат отново." Или поне така твърди католическа легенда от втори век.

"Плочата е жалък човешки опит да материализира следите на безплътните" - помисли си Херберт. Пресече паважа пред църквата и продължи да катери тясната улица. Няколко метра по-нагоре бе входът към катакомбата Св. Домитила.

Той превъртя ключа на ръждясалия катинар и бутна портата. Пресече безлюдното дворче, докато сянката му пълзеше по прозорците на базиликата. Отвори остъклената врата на съвременната постройка, откъдето тръгваха туристическите обиколки за подземните тунели. Тишината и мракът му се сториха твърде неестествени. Никога не бе идвал тук през нощта. "Но какво значение има светлината в катакомбите?" - помисли си. Не включи електричеството. Взе фенер и пое по стръмните стъпала надолу, в древната човешка къртичина. "Десет години работя тук - мислеше си той. - Може би съм единственият, който знае пътя към южното дъно. Затова ме търси непознатият."

Когато стигна до олтара на подземната базилика, той запали дълга клечка кибрит и с внимателни движения започна да докосва фитилите на църковните свещи. Една по една. Сенките на пламъците заиграха призрачен танц по стените на градежа и по лицето на Херберт.

- Сигурен ли си, че разпозна символите на Слънчевия шифър? - директно го попита вчера непознатият с издължените очи.

Безизразен, студен човек. Не каза името си, но Херберт бе виждал и други като него.

Предния ден го бе завел в и Калистовата катакомба. От нея нямаше ключ, затова се присъединиха към група туристи с гид.

- Нали сам виждате фреската. Ето, наведете се.

Двамата изостанаха от туристите. Херберт посочи странична стая, която се намираше точно срещу саркофага на папа Малциаде. Тъмното като килер помещение се наричаше "Погребална камера Четири сезона". Художникът на фреските й изобразил за мъртвите непрестанния кръговрат на живота. И там ясно личеше млад мъж с Орфеева лира, който пее сред животни. Гидът не каза нищо за Орфей. На туристите не се показваха еретичните сцени.

- Откога кръстът е под саркофага? - попита непознатият.

- От втори век.

Мъжът с издължените очи засне фреската с миниатюрен фотоапарат. После поиска да отидат в затворената за туристи катакомба Св. Марсел и Петър. Херберт предвкусваше капана, но не можа да откаже на нито едно от желанията му. Единствено смъртта можеше да го възпре. Но това усещане бе разбираемо само за човек, повлечен от водовъртежа на откритието. Той често съжаляваше за деня, в който влезе в библиотеката в началото на Виа Апиа Антика, за да търси ръкопис, упоменат като източник в историческата книга, която ползваше тогава. Мислеше, че е някаква грешка, но щом произнесе името му, библиотекарят изчезна в тесен коридор и се върна с книга, наречена Мастиленият лабиринт. И в нея бе въпросът, чийто отговор Херберт търсеше до днес, както и следите на скрития преди хилядолетия Соларен код. Ръкописът бе недовършен, свършваше на страница 411. От онзи миг той вече знаеше, че не може с никого да сподели видяното. Остана съмнението, че си е въобразил. И надеждата, че ще дойде ден, в който някой ще потърси кода. И тогава Херберт ще научи отговора. Остана да чака. Минаваха години, но никой не го търсеше. Желанието му да разбере нарасна до степен, в която бе готов на всичко.

До днес.

И сега, въпреки тръпките на обреченост, мъжът със странните очи бе единственият, който можеше да сложи точка на мъчителната жажда на Херберт да научи дали всичко, разчетено от него по стените, бе истина.

 

Отидоха и в Св. Марсел и Петър. Херберт посочи на непознатия друга фреска. Отново с лика на Орфей, с лира в ръка. До него имаше дърво, от което го гледаше паун.

- Да нямате тракийски корен? - опита се да наруши мълчанието Херберт. - Не знам как трябва да изглеждат траките, но...

- Защо говорите за траките? - прекъсна го непознатият.

- Търсите следите на Орфей. Но тук са погребани много тракийци. Хиляди от тях са работели в древността по римските земи.

Мъжът не отговори.

- Но се твърди, че Константин Велики също е бил тракиец. Това знаете ли? Говори се, че той поръчал да се напише Евангелието. Дал задачата на безименен подчинен, но и той бил тракиец. Затова не може да няма връзка между орфизма и християнството. Разбирате какво имам предвид?

- Вие не сте вярващ - заяви мъжът. Говореше отличен италиански.

- От десет години съм духовник. Но от двайсет и пет съм историк.

 

Студът докосна с устни гърба му и накара Херберт да потрепери. За всички тези години не можа да свикне с него. Може би защото той не се дължеше на ниските температури в подземието. Идваше от свръхестественото усещане за сливане със смъртта на стотици хиляди човешки тела, погребани и изгнили тук през първите векове на новата ера. А в следващите столетия гробовете били разбити, телата и костите осквернени, ценностите разграбени.

По каменните сводове на базиликата белееха вградени парчета мрамор. Някои от тях бяха с хилядолетие по-стари от стените. Открояваха се толкова неестествено на сиво-кафявия фон, че веднага приковаваха погледа. По тях още личаха изписани антични имена и символи. Повечето бяха печати на древни фирми и погребални бюра, които днешните хора намираха за тайнствени и магични. Сред тях имаше кръстове, гълъби и риби, които гидовете наричаха "следи на Исус". Всяко мраморно парче бе закодиран спомен за отминала епоха. А всички заедно - паметта на случилото се.

Историците вярват, че повечето катакомби са строени още през втори век пр.Хр. и от тях древните извличали строителен материал. Когато Рим се разраснал, а земята поскъпнала, бедните започнали да пълнят подземните тунели с труповете на роднините си.

Херберт чу стъпки. Вдигна глава. Сенките от пламъците на свещите се разбягаха по влажните сводове. Непознатият идваше.

 

 

© Людмила Филипова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2009, № 3 (112)

Други публикации:
Людмила Филипова. Мастиленият лабиринт. София: Сиела, 2009.